Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Любовници и лъжци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Danger Zones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Сали Боуман. Опасни сезони

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1999

Редактор: Анелия Христова

Компютърна обработка: Дима Василева

История

  1. — Добавяне

6.

Шарлот беше доволна от начина, по който протече вечерята. Храниха се на дългата маса в кухнята, на свещи. Сладкишът се бе изпекъл идеално, пайът с бъбреци и месо беше великолепен. Вярно, че Джини хапна съвсем малко, затова пък бедният, лишен от грижи и водещ полугладно съществуване Роуланд, който си нямаше кой да му готви, или по-точно нямаше сериозна приятелка, която да му готви, излапа две порции. Шарлот едва ли щеше да е толкова доволна дори ако ставаше дума за някое от децата й.

Към десет и половина, когато отпратиха гостите в хола, двамата с Макс останаха за малко сами в кухнята. Атмосферата бе наситена със спокойно съпружеско мълчание. Шарлот правеше кафе, когато изведнъж забеляза, че Макс държи в ръцете си гарафата с налятия по-рано портвайн. Това бе едно от най-скъпоценните му вина, „Фонсека 69“.

— Макс — каза тя, — нали няма да им го предложиш наистина? Разумно ли е?

— Най-вероятно не е. Но въпреки това ще рискувам. — Той я погледна в очите. — На вечерята… забеляза ли тръпката?

— Да. Може би беше еднопосочна, но я имаше.

— Няма да навреди, ако я култивираме. Да й помогнем малко…

— Макс, сутринта ми говореше съвсем друго.

— Знам. — Целуна я по врата. — Но това е само портвайн.

— Не е „само портвайн“. Това нещо е гориво с високо октаново съдържание.

— Престани да го наричаш „нещо“. Малко уважение, ако обичаш.

— Ако пийне, Роуланд ще се разбъбри. Ще говори цяла нощ и цял ден утре.

— Харесвам Роуланд, когато говори. Както и ти.

— А дали Линдзи ще го хареса? — Шарлот го погледна строго. — И да не мислиш, че не те видях одеве, преди да пристигнат гостите за коктейла, как й шепнеше на ухото…

— Не съм й шепнал. Просто съвсем делово й споменах за някои неща.

— Споменал си й за момичетата на Роуланд, нали, Макс? Погледни ме в очите.

— Съвсем бегло. Няма да й навреди да го знае. В края на краищата това е самата истина. — Той вдигна гарафата срещу светлината на лампата и на лицето му се изписа задоволство. — Освен това ти беше много права, че жените са опаки същества. Разбрах го в мига, в който й го казах. В очите й се появи особен блясък…

— Защо правиш това, Макс? Нали каза…

— Впрочем, защо жените са такива? Защо вашият пол е толкова чудат? Репутацията на Роуланд би трябвало да накара всяка разумна жена да бяга на километри…

— Жените не са разумни. Това е техният триумф и тяхното отмъщение. Не извъртай. Защо?

— Промених мнението си, след като ти се обадих. Или може би по пътя насам. Не, по-скоро, докато разговарях с Роуланд тази вечер. Почти го промених. Казах си, че няма да навреди, ако ги поощрим внимателно. Казах си: „Може аз да греша, а Шарлот да е права.“ Ти често излизаш права. Страшно си мъдра…

— Престани да ме целуваш по врата, Макс.

— Някъде другаде ли да те целувам? По китките? По глезените? По пръстите на краката?

— Макс, върви им дай това проклето „Фонсека“. Само по една чашка, повече няма да е благоразумно. О, и на Джини сипи двойно.

— Не се поднася двоен портвайн — наивно възрази Макс, — много добре знаеш.

— Тогава й налей в голяма чаша, по дяволите. Може и много да я обичам, но тази вечер шест пъти прави опити да се свърже с Паскал, влудява ме…

 

 

Заговорът им обаче се провали. Освен Шарлот и Джини отказа портвайна. Роуланд, още не преполовил чашата си, произнесе кратко, но вдъхновено слово за достойнствата му. Линдзи, за която алкохолът си беше алкохол, полезен, когато човек е нервен, неблагоразумно го изгълта набързо.

В дванайсет без петнайсет телефонът иззвъня. Джини, която водеше накъсан разговор с Роуланд, почти се изправи, лицето и шията й поруменяха. Роуланд се отдръпна настрани, а когато Шарлот отиде на телефона в кабинета на Макс, взе книга от рафтовете на стената и започна да чете. Джини чакаше, седнала на ръба на стола.

Когато се върна, Шарлот почувства, че няма сили да погледне Джини в очите.

— Линдзи, онова копеле Марков е — побърза да съобщи тя. — Казва, че трябвало да говори с теб. Обажда се от телефона в колата си. От Париж, моля ти се.

Линдзи се надигна с въздишка. Дотътри се до кабинета на Макс и взе слушалката.

— Би ли чула това? — без предисловие започна Марков. — Моля те, само да си кажеш мнението. Поезия ли е? Проникновение ли е? Да или не?

Той сложи слушалката пред тонколоните в колата си. Записът, който се чуваше непоносимо добре, беше стар: „Замълчи, мое глупаво сърце“.

— Марков — каза ядосано Линдзи, в кръвта на която бушуваше изпитото вино, — кой ти даде този номер? Луиз ли? Среднощ е, Марков. Тази песен беше отвратителна още когато я чух за пръв път. И сега е отвратителна.

— Искаш да кажеш, че не ти въздейства? Ти какво, да не си безчувствена? Как вървят нещата в Максополис? Нещо ново?

— Марков, затваряй проклетия телефон.

— Линди, аз съм в Париж. От Париж ти звъня…

— Изобщо не ми пука, дори да се обаждаш от Монголия. Престани да ми досаждаш. И не ми викай Линди, това ме влудява.

— Искаш ли да ти кажа нещо наистина интересно? Знаеш ли кого видях току-що на летището?

— Не, не искам да знам.

— Във VIP-чакалнята? Кой тръгваше към самолета тъкмо когато влязох? Искаш да научиш това, Линди, повярвай ми, искаш.

— Е, добре. Кой? Имаш десет секунди. Легнала съм си, Марков, вече почти съм заспала. Давай бързо.

— Сама ли, съкровище, или наистина се обаждам в неудобен момент? Преди кулминацията? Насред кулминацията? Познавам ли го, скъпа? Тъмнокос ли е, или рус?

— Пет секунди, започвам да броя…

— Линди, ставаш ужасно скучна, знаеш ли? Добре. Мария Казарес. И Жан Лазар. Заедно — много заедно. В смисъл, че той я беше прегърнал през кръста, тя плачеше и цялата се тресеше, а той се опитваше да целуне косите й…

— Сигурен ли си в това?

— Скъпа, зрението ми е отлично, нали знаеш. И не бях с тъмни очила. На десетина метра бяха от мен. Направо се разтреперих, Линди. И дочух някои доста интересни неща. Имат много сериозни неприятности.

— Марков, чакай малко сега…

— Сладурано, трябва веднага да се обадя поне на петнайсет милиона души. Ами като информация това си е чист Чернобил. Трябва да разпространя новината…

— Марков, чакай. Важно е. На кого си съобщил вече?

— На никого. Първо на теб се обаждам.

— Вечеря в понеделник? — Линдзи мислеше бързо. — „Максим“? Айфеловата кула? „Гран Вефур“? Къде мечтаеш да снимаш, Марков? Само кажи, и си там…

— В Хайдарабад. Пет дни снимки. С Куест и Еванджелиста. Три цели страници. Цветен печат. В „Сънди“. Шестнайсет хиляди. Можеш ли да го уредиш?

— Имаш го.

— Плюс „Гран Вефур“, в понеделник…

— Господи, Марков. О, така да бъде.

— Устата ми е запечатана, сладурано. Обожавам те. Чао.

Линдзи забърза обратно към хола с грейнало лице. Прозяващата се Шарлот и притихналата Джини тъкмо се изправяха.

— Време е за лягане — каза Шарлот.

Линдзи изчака няколко секунди, докато вратата зад тях се затвори, после заговори като картечница.

— Хайдарабад? — възкликна след малко Макс. — Да не си се побъркала, Линдзи? „Сънди“ никога няма да го купи. Дори не бих ги питал.

— Шестнайсет хиляди? — рече Роуланд. — Виното трябва да те е хванало. Марков е несериозен. В момента сигурно звъни къде ли не.

— Няма да го направи. Ние с него се разбираме.

— Очевидно.

— Това е по-малко от тарифата му за реклами…

— Сумата е убийствена. Не би могъл да измъкне толкова от „Вог“.

Линдзи заряза Роуланд, очевидно беше загубена кауза. Обърна се към Макс, който крачеше из стаята.

— Макс, натисни „Сънди“, моля те. Аз не мога да предложа на Марков цветен печат, но „Сънди“ може. Освен това Джанси умира да го използва. Тя ще подскочи от радост, че й се предлага такава възможност. Марков е търсен, Макс, най-търсеният в момента. А Куест… ще видиш, тя е изключителна. Ще я използвам в Париж. Това момиче има голямо бъдеще.

Роуланд изстена. Линдзи не му обърна внимание.

— Хайде, Макс, става дума за толкова дребна услуга. Трябваш ми само колкото да обработиш шефа на Джанси… По дяволите, Макс, той е бил в Оксфорд с теб, с Роуланд и с цялата останала мъжка пасмина. Използвай връзките си веднъж и заради мен, Макс. Пусни в действие легендарната си способност да убеждаваш… Млъкни за малко, Роуланд, не съм свършила. Моля те, Макс, това ще даде тласък на продажбите. Подшушни му само една думичка. Прекалено много ли искам?

Ръцете на Линдзи обгръщаха кръста му. Очите на Макс проблясваха разчувствано; още малко и щеше да отстъпи.

— Напълно безсмислено е — обади се Роуланд, за когото, изглежда, подобни похвати бяха неприемливи. — Добре, видял ги е заедно на летището. И какво от това? От моя гледна точка може да представлява известен интерес, но не е новина за първа страница.

— Ти не познаваш Марков. Аз го познавам. Това е само аперитива, Роуланд. Просто ме остави да поговоря с него. Знам, че има още.

— Имам една по-добра идея. — Роуланд й отправи хладен поглед. — Какво ще кажеш аз да поговоря с Марков? Мен с положителност няма да може да ме разиграва…

— Забрави за това, Роуланд. Марков не би ти казал дори колко е часът.

— О, така ли мислиш? Защо?

— Защото не те познава. И няма да му харесаш. С него трябва да се пипа внимателно, а ти със сигурност ще го подразниш с поведението си.

— Е, не бих му позволил да ме използва като теб, това е сигурно. Макс, поговори с тази жена, ако обичаш.

— В никакъв случай — дистанцира се Макс, стараейки се да потисне усмивката си. — Няма да ви се бъркам, деца…

— Само я накарай да бъде разумна, Макс, нищо повече не искам.

Макс се колебаеше. Погледът му се премести от Роуланд към дребната развълнувана Линдзи. Тя бе напълно готова за бой. Имаше вид едновременно на хубава жена и на ядосан хлапак. За разлика от нея, Роуланд изглеждаше изключително спокоен, при все че — Макс бе сигурен в това — вътрешно кипеше от гняв. Бе се облегнал на камината с чаша „Фонсека“ в ръка и от цялото му поведение лъхаше откровена мъжка арогантност. Макс въздъхна.

— Няма да навреди, ако ви предложа една идея, Роуланд — поде той с омиротворителен тон. — Линдзи е права, Марков е своенравен. А също и изключително добре информиран. И с Линдзи имат много специални отношения. Марков я обожава. Тя го върти на малкия си пръст…

— Специални отношения ли? С Марков? — На лицето на Роуланд се четеше изумление. — Виж, чувал съм какво ли не…

— Може би — със соломоновски тон го прекъсна Макс — ще е по-добре да се срещнете двамата с него. Заедно. — Този подход, в духа на Обединените нации, беше грешка. Роуланд погледна страдалчески към тавана, а Линдзи, като видя това, заговори припряно.

— Ако си въобразяваш, Макс, че ще седна дори за секунда в „Гран Вефур“ с този тъп, твърдоглав, опърничав, арогантен ирландец… Ако си мислиш, че ще му позволя да провали работата с Марков, сигурно не си с всичкия си. Той пипа „внимателно“, като мечка с боксови ръкавици. Той е атавизъм, Макс, от някоя много, много примитивна епоха. Качвай се обратно на дървото, Роуланд, какво чакаш? И никога повече, при никакви обстоятелства, не искай услуга от мен…

— Готово — отвърна Роуланд. — Няма проблем. И без това предпочитам да работя с професионалисти. Гневните изблици не са по моята част.

Докато произнасяше тези думи, Роуланд премерено отпи малка глътка портвайн. Линдзи не отговори, сякаш в момента упражняваше някакъв странен вид ритмично дишане. Двамата мъже я наблюдаваха как вдишва и издишва, направи го точно десет пъти.

— Роуланд — каза най-сетне тя, с вече спокоен и по-нежен глас, — ти не разбираш света на модата. Знам, че ти е много трудно да го признаеш, но мисля, че когато се освободиш от въздействието на портвайна, ще разбереш, че съм права. Ти имаш нужда от мен, за да прегледам онази папка и да говоря с Марков, а, опасявам се, също така се нуждаеш и от мнението ми като експерт, защото без него, Роуланд, ще летиш без радар в мъгла над планини. Ще летиш сляпо. Когато проумееш това, ела. Да речем, утре сутринта. Очаквам да ми се извиниш. Очаквам да ми се подмазваш, Роуланд, поне няколко часа. Лека нощ, Макс. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Вечерята беше прекрасна. Приятни сънища…

Линдзи излезе от стаята и тихо затвори вратата. Настъпи мълчание. Роуланд остави портвайна.

— Само да се засмееш, Макс — каза той, — само да се усмихнеш дори, предупреждавам те, че…

— Да съм се смял? Да съм се усмихвал? Да съм казвал и дума?

— Махни това проклето самодоволно изражение от лицето си, Макс. — Роуланд зарови лице в дланите си. — Какво стана? — с раздразнение попита той. — Какво стана, по дяволите? Кога се случи? За всичко е виновен портвайнът, Макс. Изобщо не биваше да го докосвам. Дотогава всичко вървеше толкова добре…

На горния етаж Линдзи просто връхлетя в стаята си. После, без да бърза, отиде до банята по сутиен и пликчета. В най-добро настроение се изми и изпя няколко песни. Мушна се в леглото, треперейки от студ, издърпа възглавницата върху раменете си, насочи нощната лампа под подходящ ъгъл и разтвори зелената папка на Роуланд. В началото й бе трудно да се съсредоточи — вбесяващото лице на Роуланд не преставаше да плува между нея и страниците. Не можеше да отрече, че косата и очите му са удивителни. И непрекъснато се връщаше към сюблимния момент, когато само с няколко добре подбрани думи бе изтрила самодоволството и арогантността от това лице.

На няколко пъти й се стори, че чува звуци откъм съседната стая. Стори й се, че чува Джини да се движи, а като се заслуша по-внимателно, сякаш долови и плач. Ала не беше сигурна, тези стени от шестнайсети век бяха доста дебели. После реши, че се е заблудила, вече не се чуваше нищо.

Върна се към папката, успя да се концентрира и чете около час. Беше прехвърлила половината, когато си спомни нещо и сърцето и леко подскочи от възбуда. В историята на Мария Казарес и Жан Лазар имаше очевидна и много съществена празнота. И съществуваше вероятност, само вероятност, точно тя да успее да я запълни.

 

 

Долу Макс започваше да се уморява. Минаваше един след полунощ, а Роуланд бе потънал в мрачно настроение.

— Ако кроиш планове как да й се подмажеш — каза Макс, докато се изправяше, — можеш да го правиш и сам. Ще разходя набързо кучетата и си лягам.

— Ще изляза с теб — надигна се от стола Роуланд. Навлякоха балтоните и обувките и тръгнаха с кучетата да обикалят овощната градина. Роуланд имаше остър слух и само след няколко метра спря и се заслуша.

— Какъв е този шум?

— Какъв шум? Не чувам нищо. Това е вятърът. Хайде, Роуланд, ужасно е студено.

— Слушай. — Роуланд дори не помръдна. — Музика. Чувам музика. Идва някъде горе от хълмовете.

Макс наостри уши и след малко също я чу, далечна и едва доловима странна мелодия.

— Вероятно е някое парти — предположи той. — Среднощно парти. Какво те засяга? Хайде, Роуланд, за бога. Замръзвам.

— Парти ли? — Роуланд продължаваше да стои. — Макс, там горе няма никакво село. Няма дори къща. Нищо няма. Само поля, дървета и една самотна плевня…

— Е, може да е парти на открито. Какво ти пука.

— През януари? При температура под нулата? Хайде, Макс…

— Виж — каза ядосано Макс, — и пет пари не давам. Дори да е сатанински ритуал, ако питаш мен, нека си го продължат. Обикалям тази градина и се прибирам да спя. Препоръчвам ти и ти да направиш същото.

Продължиха нататък. Кучетата тичаха между дърветата и Роуланд си помисли, че са надушили миризмата на лисугера. Спомни си светлините, които бе забелязал по-рано, и спря.

— Може да проверя какво става. Ще тръгна натам. Да ми се поизбистри главата. В момента никак не ми се спи.

— На теб все не ти се спи — кисело отбеляза Макс. — Едно от многото неща, които не са ти наред. Тази твоя енергия преди съмване ме съсипва. Отивам да си лягам. Ще оставя вратата отключена. Сложи резето, като се прибереш…

Макс тръгна към къщата с душещите кучета по петите. Роуланд прекоси овощната градина и отвори портата към полето.

Обичаше да се разхожда, особено нощем и най-вече сам. Надяваше се, че тишината и нощният въздух ще избистрят обърканите му мисли. Макар и никога да не би го признал пред Линдзи, някои от нейните забележки бяха попаднали право в целта. Мечка с боксови ръкавици? Неандерталски атавизъм? Така ли изглеждаше? Или, не дай си боже, наистина беше такъв? Припряно се отърси от неприятните въпроси и тръгна с по-широка крачка. Спомни си, че тук някъде имаше пътека през първите две ниви, веднъж бе минал по нея.

Докато вървеше, всички събития от дългата вечер отново изникваха в съзнанието му. От забележките на Линдзи мислите му преминаха към странната, тиха и объркваща Дженъвийв Хънтър. После изведнъж отлетяха в детството му, в онази ферма, която бе описал пред синовете на Макс. „Защо там? — зачуди се. — Защо се връщам там?“ И за момент видя във въображението си друга картина, нямаща нищо общо с приказките: грозна, тясна и влажна ферма, където поколения от рода на баща му бяха изкарвали с тежък труд оскъдния си поминък. Тя се състоеше от четири влажни стаички, без топла вода, без баня, с външен клозет. Имаше двор, навес за кравите, три кочини и четири ниви. Роуланд я обичаше и в същото време я ненавиждаше. Там родителите му се трепеха от сутрин до вечер и рядко разменяха по някоя дума. Стаите миришеха на отчаяние и безнадеждност. Понякога, когато баща му се напиеше, тихата враждебност избухваше в насилие, в истинска война.

Защо пред синовете на Макс бе превърнал този мрачен свят в сантиментална идилия? Роуланд ускори крачка. Защо в своята приказка се беше върнал към него, когато във всички други случаи избягваше да си го спомня? Майка му, родила единственото си дете на четирийсет, вече от десет години беше покойница. Баща му бе смазан от взет на заем трактор, когато Роуланд беше на седем години и половина. Не бе стъпвал в Ирландия почти от трийсет години, още по-малко в дома на своето детство. Защо сега мислите му се връщаха там?

Разбира се, романът на неговите родители бе обгърнат в известна загадъчност. Защо майка му, най-малко импулсивната сред жените, се бе омъжила за осем години по-млад от нея, негоден за нищо, добродушен ирландски пияница без пукнат грош, който едва сричаше, макар че, когато поискаше, можеше да бъде сладкодумен като ангел? Тя бе англичанка, трийсет и осем годишна стара мома с двустаен апартамент в евтин район на Бирмингам. Преподаваше литература в едно от училищата в мрачния център на града, работа, която бе започнала с ентусиазъм, но постепенно намразила. Запознала се бе с баща му по време на неговото кратко пребиваване в Англия, където се опитвал да изкара малко пари като работник в строителна фирма. Отишъл да закове улуците и да поправи оградата на градината й.

Какво се бе случило? Дали е било сексуално привличане? Или пък майка му тайно е жадувала за дете? Тя била тесногръда, робуваща на условностите неомъжена жена от средната класа, може би дори самотна, която в името на принципа се откъснала от семейната си среда в приятен провинциален град. Защо тъкмо тя между всички жени е трябвало да се влюби в ирландски работник, колкото и хубав, колкото и чаровен да е бил?

А баща му? Защо се бе поддал? Дали заради парите от продажбата на апартаментчето, двете хиляди лири, покрили разноските по фермата за известно време? Възможно ли беше да е обичал тази лишена от чувство за хумор жена със строги устни? Или някога, преди Роуланд да се роди, преди да съсредоточи цялата си тиха горчива енергия в отглеждането на своето дете, тя не е била такава?

Роуланд се опита да пропъди спомените. А всички онези уроци от детството? Майка му го бе научила да чете, научила го бе да смята, да пише чисто, да внимава и да си служи свободно с граматиката, защото по-късно, някой ден, той може би щеше да избяга от тази ферма и да се върне в истинския свят. Баща му го бе научил как да борави с пушка, как да усеща дъжда един час, преди да е заваляло, как с един точен удар да пречупи врата на заек. Веднъж намериха заедно гнездо на калугерица, горе до езерото, което бе описал в приказката. Друг път наблюдаваха как ястреб се издига в небето, възседнал струите пара от минералния извор, и тогава баща му отбеляза: „Красива гледка беше, какво ще кажеш? Трогва мъжкото сърце, нали?“

Роуланд спря внезапно, погледът му блуждаеше по брулените от вятъра хълмове. Не можеше да си спомни лицето на своя баща, времето бе замъглило неговите черти, ала все още чуваше гласа му и все още, след почти трийсет години, виждаше пред очите си точната форма и структура на големите му, изцапани, покрити с мазоли ръце. Те бяха толкова сръчни. Вместо английския пейзаж наоколо Роуланд виждаше как един отдавна починал мъж усуква тел и прави капани.

Всичко това беше в далечното минало. Той се наведе, взе парче варовик и го хвърли. Както се полага, след погребението на баща му имаше софра. Макар да не беше ирландка, майка му изпълни дълга си докрай. Когато всички се разотидоха, тя бързо засъбира багажа. Три куфара. Беше облечена в черно: черно палто, черни обувки, черни найлонови чорапи и неподхождащ за случая нов черно-бял шал на точки. Въздухът в стаята направо трептеше от радостно нетърпение, дори може би щастие. Тя закопча мушамата му, върза колана му и каза: „Роуланд, билетите ни за ферибота са запазени. Връщаме се в Англия. Отиваме си у дома.“

„Това не става за приказка. Няма щастлив край, няма и принцеса, която бездейно и търпеливо да чака да бъде спасена“, помисли си Роуланд и се усмихна.

От портвайна на Макс определено го избиваше на сантименталност. Отърси се от мрачните, погребални спомени и енергично пое към първото било.

Там поспря и погледна назад към пътя, който бе изминал. Къщата на Макс и селото вече не се виждаха. На запад се намираше Челтнам, заревото от градските светлини обагряше небето. На юг беше военновъздушната база, в която онзи човек, Ландис, бе старши офицер. В светлината на дъговите лампи пистите се открояваха отчетливо, забелязваха се силуетите на бараки и хангари, различаваха се дори оградителните изкопи и телената мрежа. На север и изток нямаше светлини, само зидове, голи поля и групи трънливи дървета, превити и разлюлени от вятъра. Отдалечеността и отсъствието на хора го съживиха. Още чуваше музиката, ала желанието да провери какво става вече го бе напуснало. Реши да повърви още малко и след това да се прибере в къщата на Макс.

Тук имаше широка пътека, прекосяваща напречно стръмнината. Повървя по нея около километър, после спря в сянката на някакви дървета. Чувстваше се освежен и бодър. Облегна се на някакъв каменен зид и позволи на миналото да си отиде. Вдигна очи към небето и се опита да разпознае съзвездията. Пристъпи встрани, погледна надолу и видя момичето.

Възкликна тихо и се наведе. Докато не я докосна, почти бе сигурен, че е плод на въображението му, игра на лунната светлина и сенките, случаен образ, изрисуван от сухите клонки и белите камъни.

После я пипна и разбра: не бе илюзия, жената беше истинска. Краката й бяха боси и бе облечена в тъмни дрехи. Избута къпините и хвана студената й ръка. Жената не помръдваше.

Лежеше свита до стената на вадата и лицето й беше в сянка. Роуланд умело опипа врата й, после гръбначния стълб. Като се увери, че те не са наранени, рискува да я премести. Много внимателно я обърна на дясната й страна, в положение за оказване на първа помощ.

Тялото й бе отпуснато и послушно. Докато я местеше, лунната светлина падна върху лицето й и Роуланд замръзна. Беше съвсем млада, почти дете. По клепачите й имаше грим с метален цвят; лицето й бе кално, а устните сякаш черни. Потърси пулса на шията й, но не усети нищо. Посегна към китката и тогава видя татуираната дума HATE, по една буква на всеки от свитите и вече започнали да се вкочанясват пръсти.

Заля го хладен гняв, после изпита жалост. Отново потърси пулс, макар и да знаеше, че няма да намери. Момичето вероятно бе мъртво от няколко часа. Внимателно го положи обратно на земята, свали палтото си и го покри. После се изправи и измина тичешком целия път, по който беше дошъл, до Макс, до телефона.

Беше в отлична форма и преодоля трите километра до къщата за десет минути. Към два и петнайсет вече се беше обадил на полицията, беше вдигнал Макс, беше му казал къде е момичето и отново поемаше обратно през нивите.

Струваше му се, че е редно някой да стои при нея, тъй че остана до тялото й, зареял поглед в далечината. Опитваше се да проумее как толкова младо същество, облечено по този начин, е попаднало посред нощ и при такъв студ на това затънтено място.

Шокът му пречеше да мисли, тъй че му трябваха няколко минути, докато направи връзката между светлините, музиката, която бе чул, и момичето. Извърна се рязко, едва сега забелязал, че музиката бе спряла и че единствените звуци, които долавя, са собственото му дишане и люлеещият клоните вятър.

Може би музиката обясняваше присъствието на момичето, ала не обясняваше смъртта му. Роуланд коленичи до свитата фигура, опитвайки се да си представи, какво се е случило, защо е мъртво, след като няма видими следи от нараняване.

 

 

Той, разбира се, не можеше да знае, че на Касандра й бе хрумнало да напусне плевнята, да изостави танцуващите и да поеме през полето.

В началото почувства внезапен прилив на сила, но й стана много горещо, сякаш дрехите й се бяха запалили. Затова събу обувките и чорапите си и продължи нататък, докато въздухът не я поразхлади.

Вървя дълго, после изведнъж не можеше да направи и крачка. Краката й трепереха; главата й нареждаше „Върви!“, ала командата не стигаше до тях. Помисли си, че може би е от студа. Накрая намери канавка и пропълзя в нея. Повърна малко, нищо особено. После започна онова треперене, онова ужасно треперене, но все още си повтаряше, че се чувства добре. Сигурно щеше скоро да премине; трябваше само да постои неподвижна, да поизмръзне.

От този „Бял гълъб“ главата й се пръскаше, а сърцето й биеше като барабан, ала трябваше да се държи, да не губи съзнание. „Никога не им позволявай да те повалят — казваше Стар — и никога не допускай да те въвлекат прекалено надълбоко. Остави се вълната да те носи, но внимавай да не те дръпне надолу.“ Тя така и направи. Когато почувства, че въртопът я засмуква, започна да плува.

Пътят нагоре беше дълъг и когато изплува на повърхността, задъхано си пое въздух, но усещането беше приятно, наистина приятно. Виждаше своя баща, плискан от вълните край нея. И двамата вдишваха това течно злато, това течно спокойствие. Слава Богу, че с Мина си размениха таблетките, каза си тя, когато мислите й внезапно поеха в друга посока. Мина изобщо не би понесла този стаф, той беше само за опитен човек като нея, взел малко LSD онзи път в Гластънбъри и изгълтал всичките онези интересни вещества… Какво преживяване, помисли си тя, какво наистина невероятно преживяване, идеална дълга вълна. Чуваше как собствената й кръв тече във вените, изхвърлена бе във висините, после полетя надолу…

Треперенето ставаше все по-силно. „Стой неподвижно!“, заповяда си тя. Започна да я дострашава. Опита се да извика някого, накара устните си да произнесат думата „татко“, но не се чу никакъв звук. Въздействието на невротоксичното вещество бе вече напреднало, ала Касандра не знаеше това. Тя изстена няколко пъти и се сви на кълбо. След пет минути, без всякакво предупреждение, започнаха конвулсиите.