Сали Боуман
Опасни сезони (19)

18.

— Какво става? — Марков се обърна и се опита да надникне през тълпата, притиснала ги отзад.

Линдзи се бе хванала здраво за ръката му. Почти бяха стигнали до входа на големия салон, където щеше да бъде показана последната колекция на „Казарес“. Намираха се сред декор от класическа архитектура, красиви покриви, прозорци, корнизи и фризове, образец на строителството от седемнайсети век в най-изящния му вид. Наоколо цареше хаос, истеричната тълпа се блъскаше и крещеше. Най-отпред се виждаха служители в черни костюми и мускулести мъже от охраната. Около тях се разливаше сърдита вълна от хора, готови на всичко, за да минат през вратата. По някаква необяснима причина всеки се буташе и натискаше да влезе пръв. Линдзи зърна трима нашумели редактори на модни списания, главния закупчик на „Блумингдейл“, френска филмова звезда, която бе отдавнашна клиентка на „Казарес“ и се славеше със своята загадъчна красота и елегантност, световноизвестен рокмузикант заедно с петата си жена и множество непознати й рамене, глави, гърбове и махащи ръце. Мяркаха се бели покани. Не преставаше да я удивлява обстоятелството, че всички, известни и неизвестни, влиятелни и незначителни, богати и бедни, възрастни и млади, бяха подлагани на това изпитание. Марков твърдеше, че служителите поощряват боричкането, подклаждат паниката и нарочно унижават онези, на които се стремят да направят впечатление. „Искат да ни напомпат адреналина — казваше той. — И страха, че може да си английската кралица и пак да не влезеш. Искат всички да им паднем на колене, Линди, и да молим да ни допуснат сред избраните. Така приспиват критичните ни наклонности още преди да сме влезли в залата. Отнемат ни силата. Това е противно.“

Линдзи беше съгласна с него, но въпреки всичко се примиряваше с положението. Вече от трийсет и пет минути бе в плен на тази манипулирана истерия. Тялото я болеше от ръгането и блъскането. Главата започваше да я цепи. Не можеше да диша и бе сигурна, че когато влезеше в салона и най-сетне се добереше до лелеяния първи ред, щеше да продължава да се задъхва от жега, тела и парфюми. Но нямаше да има нищо против. Собственото й положение щеше да бъде затвърдено от същите хора, които сега я унижаваха, нея и всички останали. За Линдзи това означаваше много, или поне бе означавало. В момента, докато си спомняше коментарите на Роуланд Макгуайър по въпроса, тя се презираше.

При все това усети, че паниката расте, имаше чувството, че побеснялото множество отзад всеки момент може да я събори и да я стъпче. Изобщо не възнамеряваше да поглежда назад, за да види какво е привлякло вниманието на Марков. „Само ме оставете да вляза, само ме оставете да седна“, мислеше си.

— Охо, виж ти! Полиция. — Марков продължаваше да извива врат. Дори си махна за момент тъмните очила, за да види по-добре. — Специални части. От службата за борба с тероризма са, Линди, виж!

Линдзи рискува да хвърли възможно най-бърз поглед назад и се изненада. През пролуките в набъбващата тълпа успя да зърне как познатите и заплашителни черни фургони спират и преграждат улицата оттатък двора. Възникваха спорове, правеха се опити да бъдат преместени струпаните черни мерцедеси на „Казарес“ и колите на телевизионните екипи. Чу се кратък вой на сирена. Черните врати в задната част на полицейските фургони се отваряха и бълваха мъже с шлемове и черни униформи. Някой отзад я блъсна силно. Линдзи едва не падна, но успя да се задържи на крака и се вкопчи още по-здраво в Марков.

— Какво става, по дяволите? Мислех, че ги използват само при размирици, против терористи?

— Не бива да им се възразява, това е сигурно. — Марков бегло се усмихна. — С тях няма шега. Не се славят с чувството си за хумор. И без съмнение са въоръжени до зъби. Обаче са възхитителни, не мислиш ли, Линди? Всичките тези дрехи от черна кожа? Тези страшни фашистки ботуши?

— Какво правят? И престани да се перчиш…

Марков, присъстващ тук в качеството си на известна личност, отново пусна тънка усмивка. Той наистина имаше склонност да заиграва с тълпата и коментарите му бяха направени на висок глас.

— Струва ми се — рече по-тихо, — че пресяват хората. В момента тръгват към „кошарата“. Не, не се обръщай, почти сме влезли…

Тълпата ги понесе към входа. През отворената врата Линдзи видя редиците позлатени столове, множеството камери, блестящите полилеи. Облечени в черно служителки на „Казарес“ патрулираха в залата и пръскаха парфюми от кристални шишета. Линдзи усети дъх на пролет, аромат на нарциси и зюмбюли: „ЛО-рор“, ръсен в такива количества, че човек направо можеше да се задави. Тя за последен път хвърли поглед назад. „Кошарата“ беше малко, оградено с вериги пространство оттатък двора. То беше пълно с младежи — бедни, но горещи почитатели: студенти по изкуствата, начинаещи в модния бизнес, просто фенове. Някои от тях може и да имаха пропуски, но повечето — едва ли. Всяка година, при представянето на всяка колекция част от тези хора успяваха да влязат и без покани. Прибягваха до хитрости, измами, кражби, фалшификации, понякога дори до сила. Тяхното безразсъдство плашеше Линдзи. То не бе по-различно от нейното, но, противно на всякаква логика, тя го считаше за по-лошо.

Марков бе прав. Изглежда, вниманието на облечените в черно полицаи от специалните части наистина бе насочено към тях. Линдзи успя да зърне как дръпнаха настрани висок дългокос младеж. Той ругаеше на висок глас, тъй като го теглеха за косата. Когато я тласнаха напред през входа, той изкрещя от болка, после виковете му стихнаха.

Минаваше единайсет. Дори в „Казарес“, където проявите обикновено се организираха с почти военна прецизност, ревюто щеше да започне със закъснение. Салонът все още не беше пълен и наполовина, вътре бе хаос от багри и суетня, от въздушни целувки, прегръдки, възклицания. Започваха обичайните препирни за места, обичайните обвинения и малки скандали. Вчера в „Шанел“ две елегантно облечени дами бяха стигнали дори до сбиване, бяха си разменили удари със своите еднакви чанти на баклавички със златни верижки от „Шанел“. И Марков, и Линдзи доста се забавляваха.

Беше както обикновено, но все пак имаше нещо различно. Линдзи го забеляза, след като седна и голямата зала започна да се пълни. Полицаи имаше не само отвън, но и тук, макар да не бяха от специалните части, а цивилни. Минаваха по задните редове и водеха куче със себе си. Тя се изненада и изви врат. Трудно бе да се види какво точно става, защото пред последните редове имаше преграда и лампите заслепяваха очите й, но явно ставаше дума за сериозна опасност. Линдзи усети как залата се изпълва с напрежение, надигна се тревожно жужене от приглушени гласове. То тръгна от фотографите, струпани в края на подиума, набра сила и постепенно обхвана цялото помещение. Долови откъслечни думи, произнесени шепнешком, внезапно изплашени погледи: „бомба, заплаха от терористи, полицейски кучета…“

— Е, простолюдието явно не им харесва — рече Марков, сочейки назад. — Гледай последния ред, Линди. Това е вторият, когото хващат…

Линдзи присви очи. Заслони ги от светлината и видя как отвеждат още един младеж. Той беше висок, с дълга черна коса, носеше черни дънки и червен шал на врата си. Намръщи се. Колко странно, колко изключително странно!

Ревюто най-сетне започна, с половин час закъснение. По това време действията на последния ред бяха почти прекратени. Залата се успокояваше и въздухът бе изпълнен с очакване. Вниманието се връщаше към подиума. Постепенно всички притихнаха. Линдзи погледна още веднъж назад. Каквато и да беше причината за тази акция, предпазните мерки още бяха в ход. Зад редовете и тук-там по централната пътека, която водеше до мястото за фотографите, имаше цивилни полицаи. Плътна редица мъже със защитни жилетки и шлемове опасваше преградената секция в дъното. Линдзи потръпна и погледна програмата си. Последните три модела на Мария Казарес щяха да представляват нещо като рамка на ревюто: един щеше да бъде показан в самото начало, вторият — да бележи средата, а третият беше оставен за финала на шоуто. Лазар, който винаги излизаше непосредствено преди самата Мария Казарес и стоеше до нея, докато тя се покланяше на публиката, този път щеше да се появи последен от всички и, разбира се, сам.

Осветлението се промени; внезапно прозвуча прекрасна музика от Бах. Линдзи и Марков вдигнаха лица към подиума. Точно преди да се появи първият манекен — Куест, с бърза ритмична походка, с обичайните си презрителни погледи към публиката и камерите, носеща шапка с воал до средата на лицето и великолепна рокля в ослепително виолетово с червеникав оттенък — точно преди това на Линдзи й се стори, че вижда Роуланд Макгуайър. Зърна го само за миг да разговаря на пътеката отстрани с някакъв мъж, вероятно полицай. После музиката, движението по подиума, красотата на създадената от Казарес рокля отвлякоха вниманието й. От залата се надигна тиха въздишка на всеобща възхита. Когато Линдзи отново се сети да погледне към пътеката, Роуланд вече никакъв не се виждаше. Тя отново се съсредоточи в облеклата и елементите им и, както винаги, нахвърли набързо някои скици и бележки. Почувства как въздухът се изпълва с вълнение, носталгия, тъга и възторг.

По-късно, когато всичко свърши, двамата с Марков бяха принудени да признаят, че до самия край не са чули и забелязали нищо. Куест знаеше, една-две от другите манекенки знаеха, режисьорката зад кулисите знаеше, полицаите също. Но това бе театър и шоуто трябваше да продължи — както Лазар и Мария Казарес биха желали.

 

 

В единайсет и десет Жан Лазар за пръв път видя младия мъж редом с Матилд Дювал. Жюлиет дьо Нервал привлече вниманието му към него, като обясни, че той бил внук на сестрата на госпожа Дювал. Старата жена, разплакана и разстроена, й телефонирала късно предишната вечер и заявила, че сама няма да понесе това тъжно събитие. Любимият й племенник бил пристигнал специално от провинцията, за да я подкрепи в трудния за нея момент, и тя не искала да дойде без него. Макар и неохотно, Жюлиет дала съгласието си. И се надявала, че е постъпила правилно, добави тя, поглеждайки неспокойно Лазар.

Лазар хвърли на младежа поглед, който се стори странен на Жюлиет — дълъг, замислен и студен поглед. Но накрая се развесели. Да, да, приключи разговора той, разбира се, решението било правилно. И нямало ли някой да заведе младия господин и госпожа Дювал до обичайната стая и нейното обичайно място?

Жюлиет, объркана от внезапната акция на полицията, побърза да изпълни нареждането. Госпожа Дювал и младежът в момента се намираха в ъгъла на голямата разхвърляна стая, в която светкавично обличаха и преобличаха участничките в ревюто. Пред тях се вихреше море от гримьори, фризьори, гардеробиери, манекени и асистенти. Заобикаляха ги закачалки с дрехи и стрелкащи се насам-натам хора. Въздухът бе натежал от парфюми и лепнеше от лаковете за коса. Възрастната жена, придържана за лакътя от красивия си племенник, изглеждаше замаяна и немощна.

Жюлиет успя да ги убеди да се върнат през лабиринта от коридори до тихата стаичка, в която госпожа Дювал винаги бе придружавала Мария Казарес. Настани ги там, увери се, че тя се чувства удобно, че видеоекранът, показващ подиума, е обърнат към нея, че чаят, кафето, закуските и напитките са достатъчно близо — не че госпожа Дювал някога се докосваше до нещо — и се втурна към другата част на сградата и новите неприятности с тези невъзможни, паникьосани и толкова тъпи полицаи.

В единайсет и двайсет и пет вниманието на Жан Лазар за втори път бе привлечено към племенника на госпожа Дювал, този път от старшия му помощник Кристиан Бертран. Както можеше да се очаква, Лазар се намираше в стаята за преобличане, единственият спокоен човек сред развълнуваното море от хора. Стоеше до Куест, неприятна на Бертран манекенка, която изглеждаше удивително красива в удивително красивата рокля. Виолетово като фуксия, в съчетание с четири пръста широко колие от аметисти. Лазар собственоръчно оправяше воала на приказната й шапка. Искаше го с два милиметра по-ниско. Отдръпна се от Куест едва след като постигна това.

— Господин Лазар… — тихо поде Кристиан Бертран. — Извинете ме, че ви прекъсвам в такъв момент…

— Да?

— Но като се имат предвид обстоятелствата, полицията, специалните части отвън… Казаха ми да взема всички възможни предпазни мерки, господин Лазар, и… младежът с госпожа Дювал… Той, изглежда, я е оставил сама, господине. И никой не знае къде е.

— Аз знам къде е. — Лазар хвърли на Бертран гневен поглед. — Той е в офиса ми и ме чака. След малко ще трябва да отида при него. Бъдете така добър и се грижете за по-наложителните неща, а не за племенника на госпожа Дювал. Ревюто започва след… — погледна часовника си — три и половина минути. Ако започне и с половин минута по-късно, считайте се освободен от поста си…

— Да, господин Лазар.

Бертран отстъпи заднишком. Изсипа гнева си върху режисьорката, която имаше четирийсетгодишна практика в поставянето на място на хора като Бертран.

— Прибирайте се в кабинета си, господин Бертран — рече тя. — Вие не можете да се разпореждате тук, нито пък някой малоумник от полицията. Заповеди приемам единствено от господин Лазар, както е било винаги досега. Стойте настрана, ако обичате. Сега, госпожице Куест…

Бертран за втори път отстъпи заднишком. На мястото му веднага щръкна Куест, която на токчета бе с осем сантиметра по-висока от него. Тук, зад кулисите, врявата от залата се чуваше приглушено, меко, примамливо като шум на море в раковина. Манекенките бяха готови, обслужващият персонал беше готов, всички бяха готови. Гръмна музиката на Бах, тромпетите тръбяха възторг, увереност, очарование и успех. Куест изкачи стъпалата, пое си дъх и излезе на подиума. Публиката реагира бурно, после притихна. Бертран погледна часовника си, беше точно единайсет и трийсет. Запъти се към своя кабинет, където щеше да гледа ревюто на монитора. Когато мина през стаята за преобличане, установи за своя изненада, че Жан Лазар, който винаги оставаше тук да проверява и най-дребния детайл на всяка дреха, също поема към кабинета си в края на дългия коридор, близо до изхода. И това отклонение от традицията сякаш му доставяше удоволствие, Бертран забеляза облекченото му изражение на тръгване.

 

 

Кабинетът на Лазар тук, също както и този в централата на „Казарес“, бе аскетичен. И също както всичките му останали работни места, бе звукоизолиран. Той влезе и затвори тапицираната врата зад гърба си, питайки се дали младежът, който твърди, че е племенник на госпожа Дювал, е разбрал това.

Той бе седнал — точно както бе очаквал Лазар — на стол с лице към семплото голямо черно бюро. Очите му бяха приковани в двайсет и четири инчовия видеомонитор, на който се виждаше подиумът и красивата арогантна Куест, облечена в рокля с цвят на фуксия. При влизането му той се обърна и после учтиво се изправи. Изглеждаше объркан. Явно не бе очаквал Лазар сега да е тук, не бе очаквал да е толкова лесно, може би.

Лазар огледа младия мъж, който бе по-висок от него поне с петнайсет сантиметра. Обърна внимание на черния костюм — той също беше облечен в черно — и грижливо огладената бяла риза. Обувките бяха току-що излъскани, вратовръзката дискретна. Младежът, който имаше красиво лице, започна бързо да се извинява и да обяснява присъствието си. Лазар го прекъсна рязко.

— Знам защо сте тук. — Въздъхна, отиде при масичката до стената и си наля питие. Предложи и на него, но той побърза да поклати глава. Виждаше се, че без съмнение е дрогиран, зениците му се бяха свили до големината на иглено острие; от него се излъчваше особено напрежение. „Бели гълъби“, помисли си Лазар, но отхвърли това предположение. Не, по-скоро не. Вероятно бе кокаин или хероин, а в такъв случай младият мъж щеше да направи добре, ако внимава. Щеше да е загубил трезвата си преценка, реакциите му щяха да са забавени.

Взе чашата бренди със себе си, седна зад бюрото и се взря в младия човек. Питаше се дали той ще е хладнокръвен, или възбуден, бавен или бърз. Възможно бе да има вкус към драматизъм, изглеждаше такъв тип. При тази мисъл Лазар бе обзет от нетърпение, досада и известно презрение.

— Знаете ли кой съм? — поде непознатият с онзи стремеж непременно да вземе инициативата, който Лазар намираше така неприятен у младите.

— Досещам се, че не сте племенник на госпожа Дювал — отвърна той и отпи от брендито. — Също така се досещам, че ще ми кажете кой сте в действителност. Постарайте се да бъдете кратък.

Отговорът му не се хареса на неканения гост. „Наистина има вкус към драматизъм“, помисли си Лазар, докато го наблюдаваше. Реакцията му бе да извади пистолета от джоба си и да го сложи на бюрото, с ръката върху него.

Лазар хвърли поглед на оръжието, установи, че е „Берета“. Предпазителят беше свален.

— Продължавайте.

— Тук вътре имате ли някакви охранителни съоръжения? — Погледът на младежа се премести встрани, стана напрегнат. — Имате ли някаква алармена система, нещо от този род?

— Разбира се. — Лазар посочи малко табло, вградено в плота на бюрото му. — Бих могъл да го задействам. Бих могъл да натисна и бутона, монтиран на пода до краката ми. Излишно е да се безпокоите. Нямам намерение да използвам никое от двете. Освен това, ако не се окажете лош стрелец, ще съм мъртъв или в агония още преди да ми се притекат на помощ, тъй че няма никакъв смисъл.

Очите на младежа шареха наоколо, лицето му ту пребледняваше, ту възвръщаше цвета си. Лазар разбра, че продължава да го обърква, дори да го плаши, а това не влизаше в сметките му. Безмълвно избута стола си назад, далеч от бюрото. Въздъхна.

— Сега не мога да достигна никоя от алармените инсталации. Така ли предпочитате?

— Разбира се, че предпочитам. Останете там.

— Е, кажете ми кой сте. — Лазар замълча. — Трябва да ви кажа, че вече знам каква е била ролята ви в смъртта на Мария Казарес. Вие сте й казали за онзи химик в Амстердам, нали? За вашия приятел, който можел да й набави единственото хапче, способно да възстанови доброто й самочувствие, да я върне към работата? Мария ми каза — о, вече има близо година оттогава — че някакъв приятел открил този човек. Каза ми, че приятелят й бил дизайнер. Аз всъщност не й повярвах, но това няма значение. Дори известно време хранех надежди в експериментите на онзи човек, това ме накара да го финансирам. Искаше ми се да вярвам, разбира се…

— Финансирали ли сте го? — Младият мъж го зяпна изумено. — Защо?

— Защото бяхме опитали всичко друго. Безброй лекари, клиники, методи на лечение. Бях прекарал пет години в изучаване на все нови и нови сфери на медицината с помощта на нелегални и полулегални лечители, както и на някои от най-добрите лекари в Европа. Бях отчаян. — Замълча за момент. — А когато човек е отчаян, е готов да опита всичко, нали?

Младежът направи лек конвулсивен жест с ръката. Лазар се навъси.

— Има едно нещо, което не разбирам обаче. Когато втълпихте на Мария идеята, че този химик и тези хапчета ще бъдат нейното спасение, давахте ли си сметка, че са смъртоносни?

— Не са смъртоносни. — Младият мъж погледна предизвикателно Лазар. — Тя е постъпила много тъпо. Вие сте постъпили тъпо. Позволили сте й да се добере до твърде много от тях наведнъж и тя ги е взела. Четири за един ден, едно от вас и три у Матилд. Без да се храни. Без да пие вода. Тя вече беше болна, много слаба… — Той вдигна рамене. — И както можеше да се очаква — инфаркт. — Замълча и добави: — Но на вас умът ви сече, признавам. Не исках таблетките да я убиват. Тъкмо напротив.

— Искали сте с тяхна помощ да се почувства достатъчно добре, за да присъства на днешното ревю, това ли е? Разбирам. Точно така. — Лазар леко се навъси. — Искали сте да излезе на подиума…

— О, исках и двамата да излезете на подиума. — Младежът се усмихна любезно. — За вас нямаше проблем, но виждах, че тя отпада бързо. Разбрах го още миналата година. А не го исках. Не исках да съсипе плановете ми за днес. Трябваше да се появи. „Белите гълъби“ трябваше да осигурят появяването й… — Той се поколеба, присви очи. — Странно е, нали? Вие сте внимателен човек, човек на детайлите, всички го твърдят. Във всяка статия, която съм прочел, се казва точно това. И все пак сте допуснали тя да вземе свръхдоза. Защо така?

По безучастното лице на Лазар премина едва забележим проблясък на вълнение. „Младежът не е чак толкова глупав“, помисли си той.

— Да кажем просто… — отвърна с въздишка — че съм го направил трудно, но не невъзможно за Мария. Таблетките бяха в чекмеджето на бюрото ми. Тя знаеше в кое чекмедже и в кое бюро. Знаеше, че чекмеджето е заключено и че ключът е у мен. Накрая я оставих сама да направи избора и, естествено, не можех да съм сигурен какъв ще е резултатът. Ако решеше да разбие бюрото, ако решеше да увеличи дозата, след като ясно й бях казал каква трябва да бъде тази доза, това щеше да си е неин избор. Разбирате ли… — Той отклони погледа си и го насочи към празната стена отсреща. — Разбирате ли, бях стигнал до края на силите си. Не можех да продължавам повече. Не бях очаквал, че някога ще кажа това. Не съм от хората, които се предават лесно или са склонни да се отказват. Но бях достигнал онази точка. Може би и Мария я беше достигнала. Смъртта понякога е спасение, разбирате ли? Настъпва момент, когато е най-добре просто да теглиш чертата, да закриеш сметката, да затвориш книгата… Може би сте твърде млад, за да го разберете.

Лазар се понадигна, но като видя, че раздвижването му повишава възбудата на младежа, отново седна. Погледна часовника си и вдигна очи към видеоекрана.

— Така. Струва ми се, че знам какво сте казали на Мария. Струва ми се, че знам за кого сте я убедили да ви приема. Матилд Дювал също ми каза някои неща. Известно ми е как сте се запознали с нея и как сте се промъкнали първо в живота на госпожа Дювал, после и в живота на Мария. Едва ли е било трудно, една полусляпа и вече почти малоумна старица и друга жена, която е безнадеждно болна. Убедете мен. Ще ви е доста по-трудно, предполагам.

Младият мъж стана и взе пистолета. Отстъпи на крачка от бюрото и прикова поглед в Лазар. Лазар се питаше колко ли пъти е репетирал този момент, колко ли пъти е разигравал наум сценария му. И наблюдавайки го безстрастно, си помисли: „Много пъти, вероятно и пред огледалото.“ Младежът започваше да се държи така, сякаш играе пред камера, пред някаква невидима публика.

— Аз съм вашият син — каза той.

Лазар продължаваше да го наблюдава, безмълвно и без да реагира по някакъв начин. Устните на младежа се свиха, очите му започнаха да стават неподвижни и изцъклени.

— Аз съм вашият син. Мария Казарес беше моя майка. Името ми е Кристоф Ривиер. И вашето име някога е било Ривиер. Роден съм в Ню Орлиънс през декември 1969 година. Вие сте я накарали да ме зареже там. Били сте бедни. Затова сте я накарали да ме даде в сиропиталище, където да чакам някой да ме осинови. Само че никой не ме осинови. Виждал съм удостоверението си за раждане, Мария ми го показа. Каза ми колко не е искала, колко е плакала и ви е умолявала, но вие не сте я послушали. Увили сте ме като вързоп и сте се отървали от мен, сякаш съм някакъв боклук…

— Разбирам. — Лазар скръсти ръце. Тихият му тон задържаше напиращия ураган от думи. Младежът го гледаше, блед като платно. — Мария ви е показала вашето удостоверение за раждане. А показа ли ви и смъртния ви акт?

Младежът на мига опъна устни в подигравателна усмивка.

— О да, показа ми го. И знаеше много добре, че е шибан фалшификат. Не е имало такъв смъртен акт, появил се е години по-късно. Минали са години, преди да й го покажете. По това време вече сте били достатъчно богат, за да купите всичко, което поискате. Смъртен акт със задна дата? Детето да е умряло? Няма проблеми. Колко платихте за него? Петстотин долара? Хиляда?

— Петстотин — отвърна Лазар със същия тих и спокоен глас, с който говореше и досега. Лицето на младежа се изкриви от гняв и възбуда. Той силно затрепери, цевта на пистолета заподскача към тавана.

— Знаех си… — поде той, повишавайки глас. — Знаех го много добре. Шибан задник такъв, копеле…

— Дръжте здраво пистолета — рече Лазар. — Ако го размахвате така, като нищо ще гръмне. Не съм въоръжен. Вижте… — Той пъхна ръка под сакото си и в очите на младежа се появи страх. — Исках само да взема портфейла си. Ето. — Сложи черния кожен портфейл на бюрото. — А сега ще ви покажа една снимка, която бих искал да разгледате.

Извади малка цветна любителска снимка и я плъзна по бюрото. Младежът я грабна, после я хвърли обратно.

— Кой е това? Някакво шибано болно хлапе. Някакво уродливо хлапе…

— Това е моят син. — Лазар почувства такъв гняв, че му се искаше да стане, да замахне и да стовари юмрук в лицето на този негодник. Почака яростта му да се поуталожи и продължи със студен, безизразен глас: — Това е моят син. Името му е Кристоф Ривиер — точно както казвате. Беше роден с мозъчна парализа. Знаете ли какво е това? Това е една от най-жестоките болести, които сполетяват децата. Невинаги засяга умствените способности, но осакатява телесните мускули, както можете да се уверите от тази снимка. Прогресира и уврежданията не се възстановяват. Моите пари, когато ги спечелих, осигуриха на сина ми възможно най-добрите грижи. Преди това той се намираше в католическо сиропиталище за болни деца в Ню Орлиънс, а после беше преместен в много хубава клиника в щата Ню Йорк. Посещавах го четири пъти в годината, всяка година от живота му. Накрая почина, малко преди дванайсетия си рожден ден, през 1981 година.

Той сведе очи към снимката, после безмълвно я прибра обратно и върна портфейла във вътрешния си джоб. Младежът стоеше абсолютно неподвижно.

Лазар се поколеба, после направи съвсем леко движение с ръката.

— Аз обичах силно сина си. И винаги страшно съм се гордял с него. Не бих могъл да изразя пред вас, нито пред когото и да било, колко много се възхищавах от куража му. Решението да го оставя в Америка беше най-трудното, което съм вземал през живота си. Когато тръгнах да печеля пари, направих го заради него. Неговото благополучие — и благополучието на майка му — винаги е било ръководно начало в моя живот… — Той въздъхна и гласът му стана суров. — Виждам, че не ми вярвате. Ваша воля. По причини, които не ви засягат, предпочетох да спестя това на Мария. Не виждам основание да го спестявам и на вас. Вие сте фантазьор. Не сте мой син. Моят син, колкото и да ми се иска, няма да се върне от мъртвите.

След тези думи той се приготви, защото виждаше какъв е ефектът от тях. Лицето на младежа се гърчеше, ръцете му се тресяха, цялото му тяло трепереше неудържимо. Изражението му показваше ужасна комбинация от чувства: гняв, недоверие, страх, скръб. Лазар очакваше, че ще стреля в този момент, и изпита неприязнено уважение, когато не го направи.

Наведе глава и прокара ръка по лицето си. Разбра, че цялата енергия, отприщена в него при появата на това момче, вече се е изчерпала. Обзела го бе абсолютна умора на тялото и душата, летаргия и безразличие, така дълбоки, че бе изненадващо как упоритото му тяло още продължава да функционира, как дробовете му поемат кислород и сърцето му бие.

Замисли се за своя син, когото бе обичал така горещо, за безкрайните му страдания, направили любовта му мъчителна от самото начало. Ако можеше да върне времето назад, знаеше, че би се погрижил синът му да прекара краткия си живот с Мария и него, дори ако тя, по-слабата от двамата, рухне от тази болка. Ала това не беше възможно.

Решението бе взето по време, когато Лазар бе млад, разкъсван между любовта, срама и вината — а чувството за вина бе така разяждащо, така силно. За Мария също, разбира се. Той вдигна поглед към младежа насреща. Възможно ли беше тя наистина да е повярвала на твърденията му? Може би, поне с част от бедното си накъсано съзнание. Въпреки че все пак бе внимавала какво му разкрива. Момчето очевидно нямаше представа, че хората, които претендираше да са негови родители, са брат и сестра. Или Мария просто бе забравила този факт, изхвърлила го бе от главата си, както постъпваше с всичко, което й причиняваше болка? Може би.

Неговият собствен най-голям недостатък бе липсата на гъвкавост. Веднъж взел решение за посоката на действията си, винаги бе считал за проява на слабост да допуска промени. Опитвайки се да защити Мария, се беше лишил от близостта на сина си, при все че — сега разбираше това — през целия се живот не бе копнял за нищо друго толкова силно.

Лазар отново вдигна поглед към високия, силен и красив младеж. „Каква ирония — помисли си, — на него отчаяно му липсва баща, както на мен отчаяно ми липсва син. Не разбира ли, че ако ставаха чудеса и той беше мое дете, щях да онемея от радост? Щях да стана, да го прегърна и животът ми щеше напълно да се промени? И може би щях наистина да повярвам, че в края на краищата има Бог.“

— Е, кажете — вдигна глава той. — Кажете защо сте тук и какво искате…

И младият човек му го каза, надуто и със запъване. Лазар си помисли, че е дълбоко неадекватен. Той, изглежда, нямаше и представа колко невъзможен бе планът му. Като че ли единственото, което го занимаваше, бе екзекуцията, която наричаше убийство, да е публична. Искаше тя да бъде видяна, фотографирана, дори филмирана. Това за кратко събуди интереса му. Докато слушаше неговата тирада, Лазар се замисли за изкушенията на славата, към които, както бе споменал в последното слово за нея, Мария бе абсолютно безразлична — както и той самият.

Младежът страдаше от маниакален стремеж към слава, сега това се виждаше ясно. Личеше си по бледото му лице, по блясъка в очите му, по трескавата жестикулация. Очевидно единственото му желание бе да стане известен, световноизвестен, с помощта на един-два изстрела. За път към славата той бе избрал отцеубийството, за сцена — модния подиум, за публика — журналистите от цял свят. Лазар въздъхна. Той лично считаше всяка слава за крайно коварна, но младежът очевидно вярваше, че чрез нея ще открие загубената си идентичност, ще разбере кой е.

Лазар нямаше намерение да умира по такъв начин, нито пък бе готов да чака. Той вдигна очи към видеоекрана: Куест дефилираше по подиума в едно от последните творения на Казарес, черен костюм, обточен със самур. На ръката й бе преметнат дълъг черен самурен шал, който се влачеше по земята. Обръщайки се, тя го подритна с отработено движение на крака.

Ревюто бе стигнало до средата. Костюмът бе прекрасен във всяко отношение, при все че Лазар никога не бе споделял вкуса на Мария към кожите. Той се навъси и стана.

— Не очаквайте да ви съдействам — каза той.

Младежът го гледаше втренчено. Размаха пистолета.

— Нямате избор. Ще излезете от тази стая, когато аз кажа. Ще минете по коридора, през стаята за преобличане и ще излезете на подиума. С мен. И тогава ще го направя.

— Благодарение на вашата некадърност салонът ми е пълен с въоръжена полиция…

— Толкова по-добре.

— Искате кървава баня? — Лазар му отправи дълъг студен поглед. — Е, може и да искате. Но няма да я получите с моя помощ. Това е последната колекция на Мария и тя ще бъде показана по същия начин, както всички останали. Безупречно. С дисциплина. Трябва да разберете едно… — Лазар го погледна в очите. — Никога през живота си не съм се подчинявал на чужда заповед. Тук заповедите давам аз.

— Вече не. — Младият мъж се усмихна и отново размаха пистолета.

Лазар отвърна на усмивката и тръгна към него, заобикаляйки бюрото. Видя как пистолетът трепна, младежът отстъпи и погледна към вратата, явно започвайки да се паникьосва. Сега беше моментът да каже каквото трябва, точно каквото трябва, и то бързо.

Дали да не каже на този млад ненормалник, че иска да умре, че е готов да умре и ако той не му направи тази услуга веднага, сам ще намери начин? Не, помисли си, докато внимателно се взираше в него, той искаше нещо повече от удоволствието да натисне спусъка и ако му признаеше, че сам желае смъртта си, със сигурност щеше да го накара да се забави, дори да се откаже от намеренията си.

Каза си, че може би ще успее да го провокира, като го разгневи още повече, защото усещаше яростта му, даже я подушваше.

„Гняв, оскърбление…“ Вдигна леко рамене. Беше готов на всичко.

— Какъв глупак сте. — Постара се да придаде острота на гласа си. — Вие не можете да ме накарате да направя каквото и да било. Какво ще сторите, ако не пожелая да изляза от стаята с вас? Какво можете да сторите? Да стреляте? Ръцете ви треперят. Нямате този кураж. Не ви стиска, нали? А дори и да стреляте, няма да ме улучите. Боравили ли сте досега с огнестрелно оръжие? Не, мисля, че не сте.

Мина покрай него и той не се опита да го спре. Тръгна към вратата, бавно, много бавно. Младежът все още не предприемаше нищо. Обърна се да го погледне. Той държеше пистолета с опънати ръце, но дулото бе насочено не накъдето трябва и потрепваше. Лицето му беше бяло като платно, изкривено от гняв. На Лазар почти му дожаля за него. Погледна го презрително.

— Моят син беше много смело момче — каза той. — Обожавах куража му. През всичките години на краткия му живот изпитвах респект, възхищение и смирение пред него.

— Аз съм вашият син. Аз съм Кристоф. Престанете с тези шибани лъжи… Мария ме позна. Моята майка знаеше кой съм…

— Мария не беше с ума си. — Лазар го изгледа студено. — Накрая беше почти толкова луда, колкото сте и вие. Страх ви е, нали? Дори не можете да държите неподвижно пистолета, камо ли пък да стреляте. За разлика от моя син, вие сте страхливец — когато трябва да покажете на дело колко струвате. Страхливец, фукльо и глупак. Нищожество. Ясно ми е какво представлявате.

С тези думи той му обърна гръб. Посегна към дръжката на вратата, разочарован, че не е успял и че в края на краищата ще трябва да изтърпи следващите няколко часа — безсмислените аплодисменти, емоциите, похвалите и празнотата след това. Колко жалко, каза си леко развеселен, защото ако имаше някакъв начин последната колекция на Мария Казарес никога да не бъде забравена, той бе точно този. Но всъщност това не променяше нищо. Довечера можеше да отиде в някоя от къщите си; във всичките имаше запаси от сънотворните и болкоуспокояващи лекарства на Мария, няколко вида от които, взети в подходящи количества, за предпочитане с алкохол, щяха да са не по-малко ефикасни.

Натисна дръжката на вратата и в гърба му избухна болка. Стаята кънтеше оглушително. Падайки, той си помисли, че младият мъж, безименният млад мъж, е стрелял повече от веднъж. Свлече се по стената и се чу да издава някакви странни гърлени звуци.

Наблюдаваше процеса на умирането с изненадваща яснота, фаза след фаза: яркото петно кръв отпред на бялата риза; бликналата от слабините му топла кръв, която го заблуди, че е престанал да контролира пикочния си мехур, та за секунда изпита неловкост и отвращение; думите, които ставаха на кръв в устата му; загубата на зрението, след като стаята полетя срещу него, а сетне потъмня и се отдръпна.

Съзнаваше смътно, че младият мъж е изпаднал в истерия. Беше започнал да крещи нещо, думи на любов може би, или пък ругатни. Докосваше го, Лазар усети ръцете му по гръдния си кош, после по врата и лицето си и почти в несвяст си помисли, че единственото, което ще постигне, е да се омаже с кръв.

Опита да се надигне до седнало положение. Сега изпитваше обич към този младеж. И благодарност. Искаше той да знае, че стаята е звукоизолирана, че може да му е провървяло и никой да не е чул изстрелите. Искаше да му каже, че ако се измъкне тихо през задния вход, ревюто ще продължи и той ще има шанс да избяга, поне за известно време. Искаше да му каже и нещо друго, нещо безкрайно хубаво, което усещаше да напира в мислите и сърцето му, някаква безценна тайна на живота.

Точното естество на това нещо обаче му убягваше. Стар, надвесен над него, вкопчил се в него, видя как лицето му се изкриви от усилието да говори. Започна да целува умиращия си баща, устните на който се опитваха да оформят някаква дума, и зачака да чуе последното му послание, вярвайки, че то ще съдържа признание и любов.

Устните на Лазар се движеха. Той се закашля леко и между тях бликна ярка артериална кръв. Стар чакаше. Но нищо не се случи. Главата на Лазар не клюмна, очите му не се затвориха. Не беше както във филмите. Стар го разтърси. Все още се надяваше. Стаята се размазваше и подскачаше пред очите му. Постепенно разбра, че няма да има думи, няма да има финален жест, че Жан Лазар е мъртъв.

Разплака се, стана и закрачи напред-назад. „Лошо, лошо, лошо“, кънтеше в главата му. Усети, че мозъкът му боксува. Бе обзет от обида и мъка. И тогава от дъното на съзнанието му се изстреля и набра скорост друга мисъл: Беше ограбен!

Тя го накара да затрепери, да се разсмее и отново да се разплаче. Наведе се над тялото на баща си и открадна часовника му, въпреки че не харесваше особено дизайна му. Сложи го на собствената си китка. Взе от закачалката черния балтон на Жан Лазар и надяна черните му кожени ръкавици. Бяха му тесни, ала скриваха кръвта по ръцете му. И балтонът му беше къс и тесен, но Стар установи, че като го наметне на раменете, кървавите петна по ризата не се виждат. Сложи нова пачка в пистолета, пъхна го в джоба си и отвори вратата.

Далечният шум от залата долиташе на талази, а бедната, полусляпа и полуглуха Матилд седеше в отсрещната стая, обърнала мътни очи към видеоекрана. Коридорът бе пуст. Той влезе, взе бяла копринена възглавница, притисна в нея дулото на пистолета и стреля два пъти в тила й. Право в целта. Тя умря по-добре от баща му. Веднага се свлече на стола. Никакъв шум, само тази бяла открита тишина, голямо небе от тишина. Отново го завладя чувството на непобедимост, на божественост.

Излезе от стаята, тръгна наляво и мина през вратата за персонала. Тя излизаше на малка алея, в края на която имаше портал и пазач в стражева будка от стъкло и дърво.

От тази страна не се виждаха никакви полицаи. Гаражите и славата бяха на по-малко от четири минути пеша.

Стар почувства как лукавството му се връща, започва да струи във вените му. Спря пред будката и се усмихна на пазача, който трябваше да го е запомнил от сутринта. За да провери, попита къде е най-близката аптека. Заобяснява, че госпожа Дювал се чувствала малко уморена. После му мина през ума, че при дадените обстоятелства това звучи смешно, и прихна. Облегна се на отворения прозорец и, наблюдавайки пазача, добави, че всъщност искала специалния си билков чай. Човекът отвърна — малко припряно — че възрастните жени понякога били такива, не се отказвали лесно от привичките си и че наблизо имало аптека, много добра аптека, само на две преки вляво.

Стар го наблюдаваше, завладян от чувството, че Бог се е вселил в черепа му. Помисли си, че ако човекът не бе подчертал колко добра е аптеката, може би щеше да го остави жив. Така или иначе, той изглеждаше подплашен като заек, което никак не му се нравеше. Извади пистолета и стреля два пъти право в лицето му. Видя как то се пръсна, стана на каша и се разхвърча наоколо. После отново зареди, прибра пистолета в джоба и измина тичешком няколкостотинте метра до гаражите.

Нямаше сирени, нямаше викове, нямаше шум от тичащи крака. „Лесно, лесно, много лесно — повтаряше си Стар. — Толкова е лесно да станеш велик!“ Отвори вратите и пробяга последните метри до крайния гараж. Ослуша се, но не долови нищо, освен спокойствието на Бога в главата си. Понечи да отвори вратата на гаража, ала си каза, че е заслужил малка награда.

Извади флакончето „Бели гълъби“. Оставаха му шест. Един бе взел с метедрин нощес, докато Мина лежеше до него, преструвайки се, че не се бои, че не е будна, че няма да го предаде, както всички останали. Хапчето бе повишило рязко самочувствието му, бе предизвикало и някои други интересни, приятни ефекти.

Изсипа на дланта си една таблетка, добави втора, после ги глътна. „Вода — помисли си — трябва да пия вода.“ Но това не представляваше проблем. Можеше да пие вода, докато дава интервюто, в апартамента на Матилд.

— Джини — тихо извика той през затворената врата. — Джини, всичко е наред. Аз съм. Извинявай, че закъснях.