Сали Боуман
Опасни сезони (4)

3.

Неочакваното позвъняване на Макс същия следобед свари Шарлот в кухнята на някогашната селска къща, купена веднага след сватбата им преди десетина години. Правеше сладкиш и ръцете й бяха целите в брашно. Най-малкият им син, Даниел, настанен до масата в далечния край на голямото помещение, рисуваше и макар и поизцапан с бои, изглеждаше доволен. Макс се обади малко след два, набързо успокои жена си, която вечно се тревожеше за него, че всичко е наред, че днес ще си тръгне по-рано от работа, както са се разбрали, и мина направо на въпроса.

— Става дума за Роуланд — каза той. — Говорих с него. Всъщност току-що се разделихме. Слушай сега, скъпа. Мислех си…

— Само не ми казвай, че Роуланд се е отказал… О, Макс!

— Не, не. Не е променил плановете си, разбира се, че не е. Нали знаеш какъв е. Но аз промених своите. Скъпа, помня какво говорихме, но реших, че се увличаме. Не бива да избързваме с това…

— О, Макс, съвсем не избързваме — възрази Шарлот. — Обсъждахме го цели часове. Ти се съгласи с мен, нали така? Само ще подбутнем малко съдбата. И не е нужно Роуланд да научава.

— Ще се усъмни — унило отвърна Макс. — Скъпа, нали знаеш колко е умен, ще се досети. Откажи се от тази игра или ще… — Въздъхна. — Трябва да съм бил луд. Не знам как се оставих да ме уговориш.

— Защо да се усъмни? В края на краищата всичко беше негова идея. Нашата работа е само да помогнем, да придадем на плана малко по-различен нюанс…

— Не, Шарлот. — Макс винаги се съобразяваше с мнението на съпругата си и беше склонен да приема нейните преценки по подобни емоционални въпроси, в които считаше жените за по-опитни от мъжете, ала този път гласът му прозвуча твърдо. — Не, скъпа. Вече реших. Няма да се месим и няма да влизаме в ролята на дядо Господ. Твърде опасно е с човек като Роуланд. Може да стане какво ли не. Той е мой приятел и искам да си остане такъв, разбрахме ли се?

Шарлот се колебаеше. За решителен човек като Макс бе твърде необичайно да променя намеренията си и още по-необичайно да й говори с такъв тон. Тя изтри изцапаните си с брашно ръце в престилката, обмисляйки какъв курс ще е най-добре да избере. Помежду им бе утвърдено отдавна, че тя е арбитърът по сърдечните въпроси, че тя е надарената с женска интуиция и надушва всеки потенциален роман между техни приятели седмици, дори месеци преди Макс, затова не бе очаквала този внезапен бунт от негова страна. Щастливо омъжена и убедена в предимствата на брака, Шарлот бе признатият стратег в семейството. Възможно ли бе Макс да е забравил това?

— Той е и мой приятел, Макс — меко поде тя. — Скъпи, изплашил си се, а нямаш основание. Нали говорихме за всичко това. Роуланд не е щастлив, колкото и да се преструва, че е. Не бива да прекарва остатъка от живота си единствено в работа. Заслужава нещо по-добро. Той е самотен и неудовлетворен, толкова е жалко…

Шарлот направи пауза и се окуражи, когато Макс не възрази на думите й.

— Помисли си, скъпи — продължи тя с увещаващ тон, — за този изключително красив мъж, който е не само красив, но също така умен, мил и добър. Виждал си го със синовете ни, те го обожават. Би трябвало да си има собствени деца. Би трябвало вечер да се прибира при жена, която го обича, а не да живее сам в онази прокълната къща, да хапва нещо, купено по пътя, да се отдава на мрачни мисли и да работи ден и нощ…

— Невинаги яде готова храна — обади се Макс, без да губи търпение. — Шарлот, би ли ме изслушала? В дома му се точи безкрайна върволица предани жени, които му готвят. Гладят му ризите. Прислужват му. Една след друга скачат в леглото му. Мрачни мисли ли? Роуланд няма време за мрачни мисли. Твърде зает е да разбива сърца. Любовният му живот е минно поле, и двамата знаем това.

— О, за бога, онези жени не се броят. Хвърлят му един поглед и вече са лудо влюбени в него. Всички те са еднодневки. В мига, в който разбере, че намеренията им са сериозни, Роуланд хуква да бяга.

— За това си има причини и ти ги знаеш не по-зле от мен.

Тази забележка накара Шарлот да замълчи. Намръщи се.

— Но не разбираш ли, Макс — рече след малко тя, — това само потвърждава моето становище. След като се е влюбвал веднъж, може да се влюби отново. Няма вечно да тъгува. Оттогава са минали близо шест години, Макс.

— За нас са шест години, но не и за Роуланд. Скъпа, казах ти, че току-що разговарях с него и мимоходом стана дума за Вашингтон. Само като видях лицето му и веднага разбрах. Защо според теб настоява да направим тази серия проучвания за дрогата? Защо постави това като условие, за да приеме работата при нас? Той все още не се е отказал от своя личен кръстоносен поход, Шарлот. Е, ние с теб може да смятаме, че ще му бъде от полза, ако признае това пред себе си, но той няма да го направи. Раната още не е зараснала, ти сама знаеш това.

— Трябва му жена, която да го излекува. Подходяща жена — рече Шарлот. Тонът й бе много уверен и Макс, не така романтично настроен, отново въздъхна. Нейната наивност го разнежваше, намираше вярата й в силата на любовта трогателна, ала имаше чувството, че Шарлот невинаги разбира мъжете.

— Скъпа — меко каза той, — знам, че си убедена в това и може дори да си права — често излизаш права. Но въпреки всичко няма да се бъркаме. Ако на Роуланд му е съдено да намери подходящата жена, ще трябва да си я открие сам. Напълно е способен да се справи без чужда помощ. Ако аз предприема нещо, не е изключено да се досети, не мислиш ли?

— О, Макс… — Шарлот изведнъж се почувства щастлива от мекия и закачлив тон на съпруга си. Но се и натъжи. Усмихна се на Дани, който бе вдигнал поглед от своята рисунка, и обхвана корема си с лявата ръка, когато бебето, вече в седми месец, започна да рита. Съзнаваше, че е на път да капитулира, както винаги, когато Макс й говореше по този начин.

— Исках само той да бъде щастлив, нищо повече — поде тя. — И при живота, който води сега, ми се струваше, че това е една прекрасна възможност. Моментът, кандидатката… Но все пак може би си прав. Роуланд е непредсказуем. Може би ще е нахално. И какво предлагаш? Нищо ли да не правим?

— Абсолютно нищо — отвърна малко по-строго Макс, за да не позволи да бъде подведен от невинния й глас. — И го казвам най-сериозно, Шарлот. Трябва да ми обещаеш. Никакви хитрини. Никакви внимателно подхвърлени намеци…

— О, добре. Обещавам. Побързай и си ела по-скоро. Липсваш ми. На Дани също. Той ти изпраща целувка. И прегръдка. Макс…

— Обичам те. — В гласа му се прокраднаха добре познатите на Шарлот нотки, които без съмнение биха изненадали неговите колеги. — Обичам те страшно много. Само на крачка съм от идолопоклонничеството. А също… — Замълча за момент. — А също така изгарям от похот към теб. Струва ми се, че това е точната дума. Да, отявлена похот. След две минути и половина имам съвещание и сигурно през цялото време ще мисля само за това.

Шарлот се усмихна.

— Макс — каза тя, — това ме ласкае, но едва ли е вярно. Аз съм бременна в седмия месец. По-голяма съм и от къща.

— Това някога да ме е спирало? — засегнато възрази съпругът й. — Напротив, много добре знаеш, че просто изисква известна изобретателност от моя страна. Механотехника, ако предпочиташ. При положение, че карам като бесен и се прибера около шест… Кога ще дойдат онези проклети хора?

— Около седем и половина. Но когато си дойдеш, няма да е много удобно. Линдзи и Джини ще са тук, възможно е в началото да има известна неловкост, нали говорихме за това.

— Аз ще се оправя с тях — обеща Макс. — По мои сметки ще ни остане поне половин час далеч от чужди погледи. Та през това време бих могъл…

Той заописва с красноречиви подробности някои особено интересни дейности. Поруменяла, Шарлот го слушаше с повишено внимание. Но тъкмо когато наближи онази част от сюжета, която изискваше най-голяма изобретателност, Макс замълча и набързо приключи разговора. Шарлот с усмивка остави слушалката; мъжът й можеше да се държи безобразно, когато го прихване, ала през живота си не бе закъснявал за съвещание.

Любов между съпрузи, усмихна се вътрешно тя. От разговора й с Макс бе минал почти час. През това време Джес, жената от селото, която идваше да й помага, бе пристигнала и се бе захванала да меси хляб. Шарлот бе приключила с приготвянето на вечерята и седна до сина си, който продължаваше да бъде все така увлечен в рисунките си. Бе имала достатъчно време да обмисли аргументите на Макс, както и своите, но си оставаше малко неспокойна. Не беше удовлетворена от разговора, съжаляваше, че не е била по-настоятелна. Имаше чувството, че са останали някои неща, важни неща, които е трябвало да бъдат казани.

Наоколо бяха пръснати туби бои в ярки цветове. Дани целият се бе омазал. Подът и масата също не бяха пощадени. До този момент бе успял да нарисува червено дърво, четвъртита къща, синьо рошаво куче и дебела оранжева Шарлот с бухнала розова коса. В голямата разхвърляна, но уютна кухня миришеше на мая; тиктакаше часовник. Шарлот знаеше, че би трябвало да е спокойна, в тази обстановка обикновено се чувстваше удовлетворена; но днес спокойствието някак бягаше от нея. Погледна нарисувания от Дани портрет. „Защо косата ми е розова?“, зачуди се тя и изведнъж й се приплака.

Импулсивно прегърна сина си и склони лице до главата му. Ароматът на косата и кожата му, свойствен само на бебетата и съвсем малките деца, дълбоко я развълнува, прониза сърцето й. Тя целуна момченцето, но трябваше да го пусне. То нямаше търпение да продължи заниманията си и се дърпаше от майчината прегръдка. „Как може да е грешно или нахално да желаеш на толкова добър, искрен и тъжен човек като Роуланд цялото това богатство, произтичащо от любовта и семейството?“ — запита се тя.

Малко след три, все още натъжена и колебаеща се, Шарлот изведе четирите кучета — два лабрадора и два джак ръсела — на следобедната им разходка. Остави Даниел и Джес да се занимават с пандишпанените сладки за чай. В градината спря, обърна се и погледна през светлия четириъгълник на кухненския прозорец.

Джес разбиваше захарта и маслото, Даниел избираше любимите си украшенията за сладки, захарни теменужки и пъстри бонбончета. Той харесваше само сладкиши с яркорозова глазура и много украшения. За четвъртия му рожден ден следващия месец щяха да направят торта във форма на любимото му животно, таралеж. Розов таралеж, легнал в гнездо от врабчета с пера от шоколадови пръчици.

Беше хубав студен и ясен следобед, въздухът миришеше на влажна земя и дим от дърва. Когато стигна до края на автомобилната алея, Шарлот се почувства по-спокойна и примирена. Характерното й ведро настроение, качеството, което Макс най-много харесваше у нея, започваше да се възвръща. Тя стегна яркочервения шал около несресаните си коси, загърна се в старото си палто, подсвирна на кучетата и започна обичайната си обиколка. Щеше да слезе до реката, да мине край черквата и да се върне през хълмовете. И когато се прибере, почти ще е време Линдзи и Джини да пристигнат. Ще има на разположение броени минути, само колкото да затвори кокошките в кокошарника, преди да е мръкнало — и не биваше да забравя, защото наоколо обикаляше лисугер. А после, когато Джес се прибере при семейството си и по-големите момчета се върнат от училище, ще си направят чай. Препечени в камината филийки, пандишпанени сладки с любимата яркорозова глазура на Дани. И тя ще се откаже от своите кроежи за Роуланд. Да, изобщо няма да споменава Роуланд.

От друга страна… Шарлот спря и се загледа в сивата лента на реката долу. От друга страна, Линдзи би му подхождала много и този уикенд предлагаше прекрасна възможност идеята да бъде посята. Мисълта, че е възможно те двамата да се съберат, я бе осенила преди седмица, веднага щом Макс спомена за плановете на Роуланд, и сега това й се виждаше така възможно, така предопределено, че не разбираше, как не се е досетила по-рано.

Линдзи беше сърдечна, независима и силна. Имаше син, който отчаяно се нуждаеше от бащин авторитет, от мъж като Роуланд, на когото да подражава и от когото да се възхищава. Собственият му баща, бившият съпруг на Линдзи, когото Шарлот бе видяла веднъж и моментално бе намразила, беше красив слабохарактерен използвач, пратил вест за последен път от Канада. Той рядко се обаждаше на Линдзи, не показваше никакъв интерес към Том и се появяваше само когато е без пари или е зарязан от поредната си любовница.

Линдзи заслужаваше нещо по-добро от мъж, изоставил я шест месеца след раждането на Том. Заслужаваше нещо по-добро от това да прекара остатъка от живота си в грижи за своята изключително егоистична майка, а Шарлот се опасяваше, че тъкмо тази съдба я очаква, след като Том излети от гнездото. Надарената със силен инстинкт за самосъхранение Луиз бе прогонвала всеки мъж, с когото Линдзи бе имала сериозна връзка след развода си. Според Шарлот голямото предимство на Роуланд като евентуален съпруг на Линдзи се състоеше в това, че със сигурност би прозрял лицемерието на Луиз и би я отпратил на по-безопасно разстояние, на бърза ръка и без угризения. Роуланд можеше да бъде безмилостен, когато поиска. Беше един от съвсем малкото мъже между нейните познати, способни да освободят Линдзи от мъртвата хватка на майка й. Шарлот го виждаше във въображението си като спасител и герой, размахващ с твърда ръка меча на справедливостта.

Нищо чудно, разбира се, поукроти фантазията си тя, Линдзи да не желаеше или да считаше, че няма нужда да бъде спасявана. Обаче това не бе вярно. Линдзи имаше нужда да бъде спасена от самата себе си, както и от своята майка. Тя трябваше да се научи да се доверява, да проумее, че мъката и изневярата не са неизбежни и постоянни спътници на любовта. Трябваше да бъде накарана да разбере, че на някои мъже може да се вярва, че подходящият мъж е в състояние да промени живота на жената, както появата на Макс бе променил живота на Шарлот, и — ето ти още един убедителен пример — както появата на Паскал бе променил живота на Джини.

Бе стигнала до реката. Спря и свали каишките на кучетата. После пое по тесния път и постоя малко на моста. Потънала в мисли за удовлетвореността и спокойствието, проследи с поглед една риба, която се шмугна във водораслите. Навъсено се взря в криволичещите очертания на долината. Един следобед миналото лято, когато Макс и децата бяха избързали напред, тя бе разговаряла с Роуланд край онези върби ей там.

Цялата сутрин той се бе държал несговорчиво и раздразнително. Сега стоеше и наблюдаваше реката, а лицето му бе застинало и безжизнено. Изпълнена със съчувствие, Шарлот реши най-сетне да заговори. Сложи ръка на рамото му, а той се сепна, сякаш бе забравил за нейното присъствие.

— Знам за какво мислиш, Роуланд — каза тя колкото може по-меко. — Заради годишнината от смъртта й е, нали? Макс ми каза. Роуланд… не бива да затваряш болката в себе си. Защо го правиш? Не можеш ли да говориш за нея, дори с мен?

— Това би било омаловажаване. Би омаловажило нея. — Той гледаше настрани. — Остави, Шарлот. Ще се справя сам.

— Как се казваше тя, Роуланд? Дори не знам името й…

— Името й ли? — Той я погледна студено. — Казваше се Естер. Беше чернокожа. И не ми казвай, че не си знаела. Сигурен съм, че Макс не е пропуснал тази важна подробност. Това е единственото, което привлича вниманието на хората. То винаги ги интересува. Защо е така, как мислиш?

— Не знаех. — Шарлот виждаше как тялото му се напряга, а лицето му става все по-безизразно. — Роуланд, знам само, че си обичал някаква жена, че сте щели да се жените и че тя е починала. Макс не ми е казвал нищо повече.

— Колко дискретно. Макс трябва да е прочел американските вестници. От тях положително е разбрал всички подробности, макар и да не съм му ги казвал. Много се съмнявам, че са се изтрили от паметта му, не мислиш ли?

— Не сравнявай Макс с мен, Роуланд, и не бъди язвителен — отвърна Шарлот, леко раздразнена. — Ако случайно си забравил, Макс е твоят най-стар и най-верен приятел.

— Извинявай. — Той се изчерви. — Беше неуместно. И несправедливо. Аз… Права си, разбира се. Днес се навършват точно пет години и… Обикновено се държа. Но на този ден като че ли никога не се справям особено добре. Прости ми, Шарлот. В момента не съм добра компания. Имам нужда да остана малко сам.

Беше й показано, че се бърка, където не й е работа. Шарлот, която понякога се плашеше от Роуланд, въпреки всичко не отстъпи.

— Няма да те оставя, Роуланд — тихо промълви тя. — И не приемам никакъв отказ. Ти трябва да говориш за това. Явно… — Замълча смутено. — Времето тече и това би трябвало да помогне. Но може да ти бъде от полза и ако поговориш с приятел. Кажи ми какво се случи, Роуланд. Естер при катастрофа ли загина? Болна ли беше?

При споменаването навремето, което лекува, той й хвърли презрителен поглед, който я свари неподготвена и й бе много трудно да събере смелост и отново да заговори. Сега лицето му бе сгърчено от гняв.

— Ако не искаш да си тръгнеш, аз ще си тръгна. — И преди да й обърне гръб, добави: — Просто не се бъркай. Стой настрана, Шарлот. Разбираш ли ме?

— Не — отвърна Шарлот, усетила, че и в нея се надигат възмущение и гняв. Хвана го за ръката. — Не, Роуланд, можеш да се ядосваш, колкото си искаш, но няма да те оставя да си тръгнеш сам. Няма да се наслаждаваш на скръбта си точно по този начин…

— Да се наслаждавам ли? Благодаря ти.

— От какво се боиш, Роуланд? — Той я бе отблъснал, но Шарлот отново сграбчи ръката му. — Да не се разплачеш пред мен ли? Или се боиш да признаеш пред себе си, че са минали пет години и никой, дори и ти, Роуланд, не може повече да изпитва такава мъка, каквато си изпитвал тогава?

При тези думи лицето му пребледня. Той възкликна гневно и понечи да тръгне, но спря. Обърна се отново към нея и й отправи дълъг пронизващ поглед. Поглед, който сякаш я изсушаваше, поглед, който я накара да сведе засрамено очи. И заговори с абсолютно безстрастен, леден глас.

— Всичко до последната подробност? Това ли искаш? Добре, Шарлот, нали си ми приятелка и си толкова загрижена за моето добро. Ще ти изложа фактите. Живеехме във Вашингтон — започна той. — Близо до един площад, наречен „Дюпон Сиркъл“. Бях там три години като кореспондент на своя вестник. Около месец преди да се случи, ми бе наредено да се върна в Лондон. Отказах да замина; на практика напуснах работа. Не беше трудно решение. Макс мисли, че ми е било трудно, но греши. Естер работеше за правителството, не можеше и да мисли за напускане на Америка. Докато аз можех да мина на свободна практика. Имаше работа в „Поуст“… — Той за пръв път се поколеба. — Макс считаше, че съм постъпил прибързано и ми го каза. Аз взех решението веднага. Немислимо беше да я оставя. Следващия месец щяхме да се женим.

— Беше една събота през лятото — много гореща, много влажна. Бяхме планирали този ден да излезем от Вашингтон, да заминем на юг, на гости при брат й. Аз отложих пътуването, защото трябваше да напиша някакъв материал. Разбира се, ако не бях го направил, това нямаше да се случи и Естер щеше да си е жива. Щеше да е моя съпруга. Може би щяхме да имаме… — Той отново замълча и Шарлот, уловила изражението му, направи неволно движение към него, но се спря. — Естер излезе да напазарува — продължи той със същия безизразен глас. — Аз си бях вкъщи, работех, разговарях по телефона, а тя никога повече не се върна. Убили са я, когато се е връщала от супермаркета. Някакъв дрогиран петнайсетгодишен хлапак я застрелял в тила. Искал портмонето й и тя му го дала, но въпреки това я убил. Умряла на тротоара, на около две пресечки от дома ни. Издъхнала, заобиколена от група непознати, които са били твърде стъписани или не са събрали смелост да й окажат първа помощ.

— Страхували са се да й помогнат? Роуланд, не разбирам…

— Имало е много кръв. Напоследък хората се боят от спин. Може това да е причината. Но все едно. Лекарите казаха… казаха, че е станало много бързо. — Той замълча и впери поглед към хълмовете отсреща, после се намръщи и вдигна рамене. — След погребението веднага напуснах Вашингтон. Никога повече няма да стъпя там. — Той понечи да се отдалечи, но Шарлот се затича след него с плувнали в сълзи очи. Отново хвана ръката му и го накара да спре.

— Роуланд, Роуланд, почакай, моля те. Благодарна съм ти, че ми каза — толкова е ужасно, направо ме хваща страх. Чуй ме, моля те, аз мога да разбера. Мога да се опитам да разбера. Ако нещо такова се бе случило на мен, с Макс… Роуланд, не е грях да се говори за тези неща. Твоите приятели искат да ти помогнат. Макс и аз искаме да ти помогнем. Трябва да започнеш да се освобождаваш от тази трагедия, Роуланд. Не бива да я затваряш в душата си и да й позволяваш да трови целия ти живот. Сигурна съм, че Естер не би искала това. Тя би те разбрала. След време…

Роуланд яростно я прекъсна, лицето му бе станало пепеляво.

— Да говоря за това ли? Искаш да знаеш защо не говоря? Защо съжалявам, че и сега си отворих устата? Защото знам какво ще последва, знам какъв отговор ще получа. Непоносими доброжелателни думи, куп глупави съвети, сълзливи проповеди, че трябва да оставя времето да излекува раните. Ненавиждам всичко това. Спести си съветите, Шарлот, по дяволите! Повдига ми се от съвети.

— Не ти давам съвети, Роуланд. Само се мъча да те накарам да проумееш, че трябва да се освободиш от мъката.

— Да се освободя ли? Аха. Проста работа, нали? Ти така ли би постъпила, ако Макс утре го прегази автобус? Колко време ще ти трябва, за да се освободиш от случилото се? Три години? Пет? Десет? Какво ще направиш? Тихомълком ще го забравиш? Ще се омъжиш повторно? Колко дълго препоръчваш да се скърби, Шарлот?

— Само скръб ли е в твоя случай, Роуланд? — тихо попита тя. — Или има и чувство за вина?

— Вина? — Той я погледна гневно.

— Вина, задето си променил плановете си в деня, в който е загинала Естер. И вина сега, задето, дори да не го признаваш, не можеш вечно да скърбиш. Много скоро ще ти се прииска да се ожениш, да имаш деца… — Тя срещна неговия поглед и импулсивно хвана отново ръката му. — О, Роуланд, нима не разбираш? Когато това се случи, то няма да е предателство от твоя страна. На мъртвите не можеш да измениш.

— Така ли? — Той рязко се дръпна от нея. — Мили боже, защо го направих? Защо? Знаех си, че ще стане така. Аз я обичах. Не ми ли вярваш? Ако се съмняваш, или си сляпа, или си глупачка. Просто ме остави на мира, за бога…

Изражението на лицето му бе съвсем недвусмислено и Шарлот замълча. Усмирена, разкаяна и засрамена, тя остана на мястото си, а Роуланд бързо закрачи към хълмовете й накрая се скри от погледа й.

Не се прибра до късно през нощта, а когато най-сетне се появи, си беше отново старият Роуланд, онзи Роуланд, когото бе мислила, че познава — горд, своенравен, често предубеден, затворен, проницателен и, колкото и да е странно, простодушен. Не се извини и не даде никакво обяснение. И от двете страни не бе казано нищо, нито тогава, нито по-късно. И ако Роуланд някога бе съжалявал за начина, по който се бе държал с нея — един-два пъти Шарлот имаше такова чувство — това също не бе обсъждано, по мълчаливо и тактично взаимно съгласие.

Ала беше полезно и много навременно да си припомни този епизод, към който не обичаше да се връща. При мисълта за него бузите й пламнаха дори сега. Роуланд я бе накарал да се почувства така нищожна, така непохватна и безсилна. „Колко самодоволна трябва да съм изглеждала — помисли си тя, — да му говоря онези баналности, все едно че му предлагам анкерпласт за душата.“ Постоя нерешително на моста, загледана във върбите, край които се бе състоял разговорът. Тогава й мина през ума, и то за пръв път, колко самонадеяно е да считаш, че познаваш другите, и колко ужасно може да бъде, когато откриеш или надзърнеш за миг в истинската им същност. Някои страни от характера на Роуланд бяха недостижими за нейното въображение. Неговият гняв и студенината му я бяха изплашили. И все пак този човек, който й бе показал колко малко го разбира, беше същият, когото само преди седмица така лекомислено се готвеше да жени.

„Каква глупачка съм“ — каза си сконфузено Шарлот. Слава Богу, Макс бе проявил здрав разум да сложи край на нейните сватовнически планове. Той беше прав. Шарлот си спомни разговора им преди малко и колко пренебрежително се бе изказала за момичетата около Роуланд. Сега виждаше тяхното положение в доста по-различна светлина. Едва ли бе много приятно да си отхвърлена кандидатка на Роуланд.

Дали той само използваше жените? Шарлот не беше сигурна, макар да й се струваше, че има достатъчно доказателства в този смисъл. Ами ако в резултат на нейната намеса и Линдзи бъдеше сполетяна от подобна съдба? Никога не би си го простила. След като бе имала време да размисли, й ставаше пределно ясно, че планът й по начало е бил глупав. Характерът на Линдзи бе слънчев и прозрачен, докато под външната непосредственост на Роуланд бе пълен мрак. След като знаеше всичко това, след като лично се бе убедила, как се бе озовала само на крачка от такава непростима грешка?

Шарлот постоя още малко на моста, опитвайки да се успокои. После видя, че хълмовете се обагрят във виолетово и светлината помръква, събра кучетата, върна се на пътя и пое към пасището оттатък завоя. Още не бе стигнала до него — намираше се точно на мястото, където пътят ставаше най-тесен — когато чу колата. Тя я застигна за секунди, изскачайки на скорост от завоя. Мина съвсем близо до нея — голямо, съвсем ново сребристо беемве. Попътната струя дръпна палтото й, хвърчащата изпод колелата кал я изпръска. Ядосано извика след него, но мъжът зад волана нито й обърна внимание, нито намали скоростта. Колата зави в отбивката по-нататък и заподскача нагоре по стръмния склон към буковата гора.

Потресена, Шарлот се загърна по-плътно в старото си палто и продължи да върви. Докато се разхождаше, не срещна никого, зърна само някакъв мъж, който вървеше по пътя край реката с куче, приличащо на помияр. И той като нея спря на моста. Вятърът се засили; Шарлот потрепери и подсвирна на кучетата. Бяха си полудували и беше време да се прибират.

На връщане мина през селото, през гробищата, покрай норманската черква, покрай приютите и високия каменен зид, ограждащ градината на имението. В прозорците на селските къщи вече грееха светлини и сърцето й затуптя радостно. Унинието и притесненията й се разсеяха. Искаше й се да си е у дома, като съседите. Искаше й се да е със своите синове, с приятелите си, със съпруга си. Искаше й се следобедът да премине във вечер, а вечерта да се проточи в приятни разговори около камината. Преди да се прибере, Шарлот срещна само две момичета в училищни униформи, които се прибираха в имението. В едното разпозна хубавата Касандра, която понякога идваше да наглежда децата й и чиято майка, оперена разведена жена, Шарлот не харесваше. Спътницата й приличаше на Мина, тя живееше тук отскоро. Баща й беше офицер от командването на близката американска военновъздушна база. Шарлот бе поканила родителите на Мина тази вечер на чашка заедно с още неколцина приятели от селото. Предвиждаше известна неловкост в началото на уикенда и бе решила, че едно такова събиране може да разведри обстановката.

Извика силно да поздрави момичетата, но за нейна изненада те сякаш не я чуха. Направиха се, че не я забелязват; Касандра, по-високата от двете, се затича; Мина забърза след нея. Когато стигнаха до портата на имението, Шарлот ги чу да се смеят.

Колко странно и невъзпитано, помисли си Шарлот. За Касандра лошите обноски не бяха нещо необичайно — и майка й бе прословута със своята безцеремонност — но Мина, тихата малка Мина, чиято майка изглеждаше така нещастна, винаги й бе правила впечатление на възпитано дете. Вдигна рамене и продължи нататък, като ускори крачка. Вече наближаваше дома си, когато малка черна кола изскърца със спирачки, даде на заден ход и зави в алеята на скорост, като едва не събори страничните стълбове на портата. Шарлот прибра кокошките за през нощта и се върна през овощната градина. Линдзи и Джини вече се бяха разположили в кухнята, където сега ухаеше вкусно на прясно изпечен хляб.

Линдзи държеше Даниел в скута си и разговаряше оживено с Джес, която се канеше да си тръгва. Джини — на Шарлот й трябваше известно време, докато осъзнае, че това наистина е Джини — бе седнала до кухненската маса. Красивото й лице бе мрачно, а очите й — безизразни.

Линдзи я бе предупредила да очаква промяна, но Шарлот, която не бе виждала Джини от заминаването й за Сараево, въпреки всичко се оказа неподготвена. Ужасена, замръзна на място и се вторачи в нея. Макар и помръкнала, красотата й все още личеше. Преди Шарлот смяташе Джини за една от най-красивите жени, които познава, при все че нейната хубост бе твърде сериозна и тиха за някои вкусове. Сега тя беше мъчително слаба и в лицето й нямаше нито живот, нито цвят. Удивителната й коса, някога дълга и сребристоруса, беше отрязана нескопосано, дори варварски.

Шарлот възкликна неволно, после улови предупредителния поглед на Линдзи и се овладя. Промени изражението си, застави се да се усмихне и бързо отиде при тях. Джини стана и тя я прегърна сърдечно, завладяна от внезапна жалост и тъга. Джини отвърна на прегръдката, после безмълвно се освободи. Когато се отдръпна, Шарлот забеляза, че в очите й блестят сълзи. Горда и много сдържана по природа, Джини веднага се извърна. Промърмори някакво извинение, излезе от кухнята и се качи горе с куфара си.

Шарлот седна до Линдзи, чието лице бе придобило разтревожен вид. Веднага попита каква е причината за преобразяването на тяхната приятелка, но Линдзи явно нямаше желание да отговори и само повдигна рамене безизразно.

 

 

— Това Шарлот Фландърс ли беше? — попита Мина, когато вратата на голямата къща хлопна зад тях.

Касандра се занимаваше със скъпата алармена инсталация, която майка й бе монтирала. Най-сетне след малко пронизващият звук спря.

— С четирите гадни кучета? Онази, дето е пак бременна? Да, тя беше.

— О, Кас. — Мина свали униформеното си палто и грижливо го закачи. — Трябваше да й отговорим. Тя е добра жена. Държи се наистина мило с майка ми, опитва се да й помогне да свикне тук…

— Да, да, добра е — нетърпеливо се съгласи Касандра. — И приказлива. А ние нямаме време. Освен това винаги пита как е майка ми и къде е. Защо да лъжем повече, отколкото се налага, нали?

— Не знам. — Бледото лице на Мина се смръщи. — Като че ли се чувствам виновна. И родителите ми са канени у тях тази вечер. Ами ако им каже, че ни е видяла?

— Какво като им каже? Те знаят, че ще идваш тук.

— Не толкова рано. Ако им каже по кое време, майка ми ще разбере, че нещо не е наред. Ще се досети, че сме избягали.

— О, забрави за това — безгрижно рече Касандра. — Тя няма дори да си спомни. Ако утре майка ти те разпитва, измисли нещо. Кажи, че някой учител се е разболял. На кого му пука? Тогава вече няма да има значение.

— Ами ако ми се обади довечера?

— Ще попадне на телефонния секретар. Ние отиваме на театър, забрави ли? В Бат. С майка ми. Пътят е дълъг, след това ще вечеряме с приятели, а после майка ми ще ни докара. Ще се приберем чак след полунощ… Хайде, Мина. Нали го обмислихме. Алибито е без грешка. Дори тя няма да се усъмни.

— Ами ако у Шарлот Фландърс някой спомене, че майка ти не е тук? Ако е казала на някого в селото, че заминава за Ню Йорк?

— Не вярвам — отвърна Касандра, повдигайки рамене. — Тя не си прави труда да говори с хората от селото. Нарича ги селяндури. Взе решението в последната минута и направо потегли. Престани да се безпокоиш, Мина, и побързай. Ти вземаш северното крило, аз вземам южното. Палим лампите, пускаме завесите, придаваме на къщата обитаван вид. После хапваме нещо и се преобличаме. Отпусни се, Мина. Среща в кухнята след пет минути.

Касандра изкачи тичешком широкото стълбище, което започваше от преддверието, и тръгна надясно. Мина я последва по-бавно. Тя се стараеше да убеди себе си, че не изпитва никакви съмнения по отношение замисъла на Касандра. В края на краищата Касандра бе ходила и друг път на купони и казваше, че било много хубаво, направо страхотно. Онзи в Гластънбъри миналото лято, онзи край Челтнам точно преди Коледа, сега и този довечера. Но на нея й беше лесно, нейната майка изобщо не се интересуваше къде ходи и кога се прибира, щом й хрумнеше, заминаваше и оставяше дъщеря си сама в голямата къща, без дори да се замисли. Никога не се обаждаше да проверява къде е Касандра и съветите, които й бе дала на шестнайсетия й рожден ден, бяха кратки и ясни: „Избягвай твърдите наркотици. Използвай презерватив. И запомни, повечето мъже са лайна.“

Мина изкачи стъпалата и пое наляво. Влезе в цяла поредица разкошни, претрупани с мебели спални, демонстриращи способностите на майката на Касандра като вътрешен декоратор. Покорно палеше лампите и спускаше кретонените завеси. Собствената й майка за нищо на света не би й дала подобни съвети. Тя сякаш беше забравила, че след няколко месеца и Мина навършва шестнайсет години. Продължаваше да се отнася с нея като с десетгодишно дете. Боеше се от всичко: мъже, партита, транспорт, пушене, пиене. Възприемаше света като опасно място, осеяно с вълчи ями, в които нейната дъщеря всеки момент може да хлътне. Естеството на тези капани я караше да се чувства неловко. Понякога се опитваше да говори на Мина за тях, при което винаги се изчервяваше и сконфузваше. Сексът и наркотиците бяха нещата, които най-много я плашеха, но изобщо не се осмеляваше да произнесе тези две думи, та ги заместваше с „момчета“ и „трева“. Или пък изрязваше от вестниците кратки истории на ужасите за нежелани забременявания и пристрастяване към хероина и ги оставяше на видно място върху бюрото й. Хитруването й бе прозрачно и, кой знае защо, ядосваше Мина. Тя мачкаше изрезките и ги изхвърляше непрочетени.

Преди баща й да бе получил назначението в Англия, преди да бе започнала да учи в челтнамската гимназия, преди да се бе сприятелила с Касандра, Мина общо взето приемаше поведението на майка си. Обичаше я и разбираше, че стремежът й да я покровителства е добронамерен. После, преди няколко седмици, през коледната ваканция, когато двете бяха сами вкъщи, Мина веднъж вдигна телефонния дериват в стаята си с намерението да се обади на Касандра и попадна на разговор между майка й и някакъв англичанин, чийто глас не й беше познат. Понечи да остави слушалката, но спря.

— Скъпи — настоятелно казваше майка й. — Скъпи, аз също копнея да те видя. Но не мога. Мина е тук, ще трябва да почакаме до другата седмица.

Мина почувства как цялата изстива, после й стана много горещо; кръвта се качи в шията й. Стоеше, неспособна да помръдне, и продължаваше да стиска слушалката. Чу всичко: произнесените шепнешком въпроси, нейните уверения в любов, подробностите, допълващи картината на лъжа и измяна. После сложи слушалката съвсем тихо, нахълта в банята и повърна. Лъжи, лъжи, лъжи, мислеше си тя. Лъжите я караха да се чувства ужасно и я вбесяваха, объркваха мислите й и ги насочваха в определена посока. След тази случка тя бе много по-склонна да слуша Касандра и много по-подготвена да й подражава. Какво като трябваше да излъже майка си? Сега, след като знаеше, че тя е измамница, това нямаше никакво значение.

В последната от разкошните спални Мина спря. Бе видяла отражението си в едно от високите огледала. Огледа се критично от главата до петите: нисичко слабо момиче в безлични униформени пола и пуловер. Как мразеше само червената си коса, бледото си лице, луничките, плоския гръден кош. „Изглеждам като дванайсетгодишна“, помисли си тя и за хиляден път съжали, че не е като Касандра: висока, златокоса, безгрижна и дръзка. И надарена от Бога с истински гърди.

Все още не беше късно да се откаже. Ами ако майка й в действителност нямаше любовник и разговорът, който бе подслушала, е бил съвсем невинен? Ако целият кошмарен изминал месец е бил просто някаква ужасна грешка?

Но Мина знаеше, че няма никаква грешка. Усети сълзите да напират в очите й, запремигва, за да ги задържи, и даде воля на гнева си. Гневът бе за предпочитане пред сълзите, защо той даваше смелост. „Ще отида и толкоз, така й се пада.“ Обърна се и затича надолу към кухнята. Там Касандра гледаше с отвращение в празния хладилник.

— Няма да повярваш — възмутено рече тя. — Сигурно си очаквала да е оставила нещо за ядене. Има няколко консерви печен боб, малко хляб и това е… — После затръшна вратата на хладилника, върна доброто си настроение и се усмихна на Мина.

— Виж какво съм купила. — Взе една найлонова торбичка и изсипа съдържанието й на масата. — Гел за коса, гримове, малко от онези ваденки с татуировките… Опитай ги, Мина, нали са страхотни?

Мина разглеждаше с подозрение фалшивите татуировки. Имаше черен скорпион, ястреб, дракон и букви, от които се получаваше думата HATE^[1].

— Ще си направим косите и ще се гримираме, ти ще си избереш нещо от старите ми дрехи, мисля, че ще ти станат… Колко пари донесе?

— Десет лири.

— Мамка му. Малко са. Ще купуваме дрога, нали?

— Предполагам.

— Възбуждащи, отпускащи, може би и малко „Е“. Изборът там направо ще ни разглези. Да, малко „Екстази“, ще видиш, фантастично е. Кара те да се чувстваш страхотно секси. Хей, и техномузика — надявам се да пуснат „Продиджи“. Може би и „Ликид Дет“. Ще танцувам цяла нощ. Чакай. Тук някъде трябва да има малко пари. Тя ги оставя настрани за сметките на млекаря и други такива…

Започна да отваря кухненските буркани и кутии. Мина я наблюдаваше. Понякога се питаше дали Касандра не страда от безразличието на родителите си. Тя винаги говореше за това като за преимущество, но Мина не беше сигурна, че казва истината. Веднъж, след като се върна от уикенд, прекаран с четирийсетгодишния си баща и двайсет и шест годишната си мащеха, Касандра плака. Но това беше преди близо година; сега изобщо не говореше за баща си и рядко се виждаше с него. Оттогава не беше плакала.

В петия буркан Касандра намери някакви пари и с тържествуваща усмивка ги хвърли на кухненската маса.

— Знаех си. Четирийсет лири. Страхотно. Доста пари ще ни трябват. Да си правим ли труда да приготвяме вечеря? Как мислиш?

— Засега не съм особено гладна.

— Аз също. Във всеки случай не си падам по печения боб. Ако огладнеем, имаме по-добра възможност. Да видим… — Погледна часовника си. — Остава ни час — час и половина, за да се облечем — при положение, че тръгнем от тук веднага след шест. Ще отидем до шосето по пътя отзад, после…

— Далече ли е, Кас?

— Не чак толкова — вдигна рамене Касандра. Всичко е наред. Дори проверих на картата. Знам къде е. Мястото е супер: огромна плевня там горе сред нивите. На километри е от най-близката къща, тъй че няма да има никакви кавги и никакви досадници…

— Да де, ама как ще стигнем до там, Кас?

— Първата половина от пътя ще минем на стоп. По права линия е само на два-три километра, обаче нямам намерение да вървя през полето, много е кално. Няма да си съсипваме доспехите я… — Тя се изкикоти. — Значи така, стопираме в посока Челтнам, после свиваме по този път. Битниците ще минават от там. Ще бъде супер, Мина, стотици коли, автобуси, каравани, дори коне. Тези хора са наистина откачени. Познавам някои от тях. Ще ни качат.

Мина не знаеше какво да каже. Никога не беше срещала битници, беше ги виждала само в новините по телевизията, обикновено в разправии с полицията. Приличаха й на номади, на хора от някакво племе; струваха й се чудати със своите мръсни дрехи, мърляви деца и крастави кучета. Майка й казваше, че са жалки, нищо повече от мошеници и хипита, които продължават да се придържат към алтернативен начин на живот с трийсетгодишно закъснение. Но Касандра твърдеше, че такива становища са досадни, буржоазни, невежи.

Казваше, че на битниците можеш да повериш дори живота си. Според нея причината всички наоколо да ги мразят била в това, че те изкарват на показ покварата и безсъдържателността на съвременния живот.

„Погледни майка ми — убеждаваше я Касандра. — Погледни своите родители, Мина. Вярно е, че изглеждат различни, но всъщност са еднакви. Какво ги интересува? Парите. Работата. Да работят упорито, за да имат повече пари, повече вещи. По-голяма кола, по-хубава къща. Всичко това е гадост, Мина. И човек затъва до шия. Това ли искаш от живота?“

Мина не й бе отговорила. Не знаеше какво иска от живота. По-рано би казала, че нейните родители не са такива, но вече не беше толкова сигурна. След онзи телефонен разговор се чувстваше празна и уязвима; собственият й дом й се струваше фалшив. Всъщност приятелката й може би имаше право.

Погледна Касандра, която винаги бе така сигурна във всичко. Завиждаше й. Тя бе загубила девствеността си на четиринайсет години. На купона в Гластънбъри бе взела малко наркотик и цяла нощ бе гледала как танцуват звездите. Това там, горе сред хълмовете, беше друг свят и Мина усещаше, че я изкушава. Въпреки това се колебаеше.

— А как ще се върнем? Майка ми ще се обади утре сутринта. Ще позвъни към девет — девет и половина. Прави го винаги, когато преспивам у приятели.

— Какво от това? Няма проблем. Ще се върнем към осем часа сутринта…

— А ако дойде да ме вземе? Тя очаква майка ти да е тук.

— Ами, няма да си е вкъщи. Колко жалко. Ще кажа, че е излязла да пазарува или че е отишла при някоя приятелка. Ще кажа, че е прескочила до черквата да аранжира цветята…

Изведнъж Мина прихна.

— В Черквата ли? Твоята майка? Това няма да мине. В никакъв случай.

Касандра също се разсмя. Бръкна в джоба си и извади цигарена хартия, машинка за свиване на цигари, найлоново пликче с нарязан тютюн и остатъка от марихуаната.

— Какво ще кажеш да дръпнем малко сега? Преди да сме се отрязали. Просто за начална скорост, а?

Мина въздъхна. Касандра я бе запознала с цигарите предишния срок. И щом започна да вдишва както трябва, й връчи първия фас с трева. В началото реакцията беше разочароващо слаба; после се научи да задържа дима в дробовете си. От марихуаната се чувстваше спокойна, лека и сигурна. Тя разсейваше гнева и мътилката и Мина забравяше за майка си и за телефонния разговор, който бе променил живота й.

Касандра вече свиваше тъничка папироса. Запали я, дръпна дълбоко и й я подаде. Мина пое сладкия дим в дробовете си и след малко почувства лекота и приповдигнатост.

— Стар ще бъде ли там? — попита, издишайки. Изражението на Касандра стана замечтано и любезно.

— Разбира се, че ще бъде. Нали ти казах. Само почакай да го видиш, Мина. Той наистина е фантастичен. Див. Като те докосне…

— Какво става, като те докосне?

— Не знам. Не мога да го опиша. Но само да ти хване ръката или да те докосне по рамото, и усещаш тази сила. Тя преминава от него в теб и сякаш те изпълва…

Качиха се горе, преоблякоха се и се гримираха до неузнаваемост. Оформиха косите си на щръкнали кичури, боядисаха клепачите си златни, а на устните си поставиха тъмно червило. Най-накрая си сложиха и фалшивите татуировки. Мина залепи черния ястреб на лявата си скула. Касандра пък избра скорпиона за челото и дракона за шията си, после протегна лявата си ръка и Мина й помогна да откопира буквите на надписа „ОМРАЗА“.

— Изглеждаме блестящо — отбеляза Касандра, докато се въртяха пред огледалото в банята.

— Страхотно — съгласи се Мина. Тя все още се чувстваше лека. — Изглеждаме страхотно.

Касандра я прегърна.

— Ще те запозная със Стар, обещавам. Направо ще си паднеш по него. Той ще донесе някаква нова дрога. Казва, че била фантастична. Най-хубавата от всички. Онази вечер я е взел от приятелите си в Амстердам…