Сали Боуман
Опасни сезони (17)

16.

Навън сред влажния въздух и сгъстяващия се здрач пред входа на черквата „Сен Северен“ Роуланд заяви:

— Имам нужда да пийна нещо. Ти също. Трябва и да хапнем. Не, не ми възразявай. Знам едно ресторантче…

Пое бързо към Сорбоната, после сви от булевард „Сен Мишел“ в една тиха уличка и я доведе тук. Намираха се в малко старомодно и почти празно бистро, бяха ги настанили в сепаре с високи облегалки и сега се чувстваха като затворени в тясна корабна кабина. Покривката беше на червени и бели карета, а върху нея по диагонал бе застлана друга, от бяла хартия. Два ножа, две вилици, две обикновени чаши за вино. Роуланд поръча бренди и за двамата и накара Джини да пийне малко от него. Наблюдаваше я безмълвно. За пръв път този ден тялото й се поотпусна и по страните й се появи лека руменина.

Виждаше му се толкова хубава, че си наложи да откъсне очи от лицето й. Разучи менюто, посъветва се с нея, а след това и с ниския и закръглен собственик. Опита всичко, за да отклони вниманието си от устните й, от моравата следа на скулата, от блясъка на очите й, нейните големи, изразителни и много красиви очи, които сякаш му задаваха неизречен въпрос, но се бояха от възможния отговор.

Поръча храната. Работата, помисли си, не биваше да се отклонява от тази тема… Заговори, тя също, и двамата едновременно.

Роуланд се усмихна, замълча и се облегна назад.

— Първо ти.

— Нищо, щях само да кажа, че беше много добър с Шантал. Тя те хареса, доколкото изобщо е способна да харесва мъж. Разбра ли това?

— Не. — Роуланд вдигна рамене. — Струваше ми се, че няма да стигна доникъде с нея. Всеки въпрос удряше на камък.

— Не, не си прав. Беше много търпелив, спокоен и учтив. Тя ти бе благодарна за това. Вероятно не й се случва често. Или пък… — Очите й за миг се вторачиха в лицето му.

— Или пък какво?

— Или пък е харесала външността ти. Предполагам, че си свикнал с това.

Роуланд се наведе напред.

— Да ти кажа ли какво я накара да проговори? Не беше заради мен или заради онова, което казах. Не беше дори заради инжекцията, от която отчаяно се нуждаеше. Наблюдавах я и знам точно секундата, когато се реши…

— Когато й показахме снимките?

— Не. — Роуланд я погледна, трогнат от факта, че тя дори не се досеща. — Не. Ти употреби определена фраза, която моментално засегна някаква струна. Може да си улучила нещо, което Стар действително й е казвал, а може и причината да е друга, но така или иначе, думите ти попаднаха право в сърцето й. — Замълча и добави: — Попита я дали вярва, че е постоянната жена в живота му.

— Тогава ли? — Бузите й поруменяха. — Сигурен ли си?

— Абсолютно съм сигурен. Във всяко интервю, във всеки разговор като този, винаги има момент, когато питащият сломява съпротивата. Точно това се случи. Как ти дойде наум да го кажеш?

— Не знам. Просто ми хрумна. Известно ни бе, че тя се различава от другите момичета, по-възрастна е. Познава Стар отдавна, Мичъл го каза. И просто започнах да се питам дали не вижда по този начин своята роля в живота на Стар. На жените това им харесва.

— Така ли?

— Разбира се. — Джини отклони поглед. — Жените са по-моногамни от мъжете. Затова намират извинения за партньора си, когато той кривне. След като им е казал, че са от някаква по-специална категория, започват да вярват, че наистина представляват нещо по-постоянно и по-сериозно за него. Това е един от защитните им механизми. Виждала съм го достатъчно често. — Замълча и лицето й прие маската на резервираност, твърде характерна за нея, както Роуланд започваше да разбира. — Както и да е… — Джини отпи от брендито си. — Сигурна съм в едно…

— Че Анека не е писала на Стар чрез Шантал? Съгласен съм. Аз също си го помислих.

— А в такъв случай отново се връщаме на изходните позиции. Разполагаме с куп фалшиви фамилии и с име, което може да е, но може и да не е истинско. Разбрахме, че Стар има пистолет, което още повече влошава нещата. Не знаем за какво му е трябвал и все още нямаме представа къде е той.

— Не, знаем повече от това. Знаем нещо интересно и твърде любопитно… — Роуланд замълча, тъй като собственикът на ресторанта се върна и започна да ги отрупва с храна, с блюда, които изглеждаха прекрасно: прясно изпечен хляб, салати, пържени картофи и два омлета, за които каза, че са приготвени с диворастящи гъби и току-що снесени яйца от собствените му кокошки.

Роуланд се усмихна на този толкова френски стремеж към съвършенство, почака, докато човекът се отдалечи и се наведе напред. Джини започна да хапва безразборно от чиниите, сякаш за да създаде впечатление, че е гладна.

— Знаем повече, отколкото си давахме сметка — продължи Роуланд. — Направо ни е било под носа. Помисли. Мария Казарес е умряла вчера следобед в апартамента на бившата си прислужница, нали така?

— В апартамента близо до Фобур Сен Жермен, да. Говорихме за това. Познавам този район. Знам дори улицата…

— Така ли?

— Да. — Подвоуми се, но добави: — Бившата жена на Паскал Ламартин сега живее там. Апартаментът е на новия й съпруг. Ходили сме там два пъти миналата година, за да вземем дъщерята на Паскал. Кварталът наистина е много елегантен… — Замълча и отново започна да се храни, сякаш за да провери дали може да спомене името на Ламартин, без да показва емоции. Почти успя, но не напълно.

„По-добре да не питам — помисли си Роуланд, — по-добре да го оставя без коментар“, но не пропусна да отбележи, че докато бившата съпруга на Ламартин се е омъжила повторно, самият Ламартин не го е сторил.

— Също така знаем — продължи той, — че вчера следобед Мина Ландис и Стар са забелязани близо до този апартамент.

— Да. Около два следобед. И това го обсъдихме.

— Но не обсъдихме дали е било съвпадение, или нещо повече. Доколкото си спомням, когато стигнахме до там, нещо отвлече вниманието ни…

— Роуланд…

— Добре. Но наистина беше така. — Погледна я сериозно. — Всъщност името на прислужницата не бе споменато в новините по телевизията. Обаче във вестниците тази сутрин го имаше. То е Матилд Дювал. Говори ли ти нещо? Сега схващаш ли?

— О, боже мой! — Тя изпусна вилицата, която издрънча леко, и се вторачи в него. — Бележника с адресите на Анека. Онези седем адреса на момичета, които си преписах. Имаше една Матилд.

— Точно така. Матилд Дювал на същия адрес, където Мария Казарес е починала вчера следобед. Мисля, че Анека е изпращала писмата си до Стар чрез нея, а не чрез Шантал. Предполагам, че й е дал адреса на Шантал за всеки случай, за двойна застраховка. Не знам, но определено има връзка между Стар и Матилд Дювал.

— Която съвсем не е момиче. Която е възрастна жена. По дяволите, колко съм глупава…

— А след разговора с Шантал вече съм напълно сигурен, че съществува такава връзка. Взех бележника на Анека със себе си. Виж това.

Извади го от джоба на балтона си и го подаде през масата. Джини обърна на страницата, където беше записана Матилд Дювал. Тя бе осеяна от горе до долу с дребни йероглифи и драскулки, а до името на Матилд имаше съвсем бледо очертано разпятие.

— Кристофър — каза Роуланд. — Кристоф. Означава носещ Христос. Анека е знаела другото име на Стар, което може и да е истинското, и е поставила малък знак до адреса, на който му е писала. Сигурен съм в това, Джини. Разбираш ли до какви изводи води то?

— Че ако Стар е познавал прислужницата на Мария Казарес, не е изключено да е познавал и самата Мария Казарес? Роуланд, така ли мислиш?

— Да. Мисля, че вчера е посетил прислужницата и точно тогава са ги видели с Мина, вероятно когато са си тръгвали. А два часа след като си е тръгнал, Мария Казарес също е била там. Не схващаш ли, Джини? Има някаква връзка между Стар и Мария Казарес, между Стар и Жан Лазар. Първо, Стар се снабдява с „Бели гълъби“ от същото място като Лазар. Второ, решава да дойде в Париж, където живеят те двамата. Трето, има някаква връзка с прислужницата, към която Казарес е била привързана и която често е посещавала. И тя не е от вчера, Джини. Ако сме прави и Анека наистина е писала на Стар чрез Матилд, то тази връзка трябва да съществува поне от март миналата година. — Замълча за момент и добави: — Е, възможно е това да са само съвпадения, но не ми се вярва.

Джини го наблюдаваше внимателно.

— Роуланд, нали не смяташ, че е възможно…

— Стар да е изчезналото дете от нюорлианската история на Линдзи? Срам ме е да си призная, но ми е минавало през ума. Още когато Линдзи ми я разказа. Така или иначе, вчера се свързах с дописника на „Кореспондент“ в Маями и той е заминал за Ню Орлиънс да провери някои неща. Точно затова исках от теб да попиташ майката на Анека дали Стар не е американец и дали няма връзки с Америка.

— И открил ли е нещо?

— Засега не. Главната му задача е да разбере фамилното им име. Имаше намерение да опита в онзи манастир и у семейство Лафит-Грант. Но са минали почти трийсет години и не съм много оптимистично настроен относно успеха на мисията му.

— Каза, че те е срам? Роуланд, наистина има някаква връзка, сам признаваш това. Възрастта на Стар отговаря. Тъмнокос е, като Казарес и Лазар. И биографията му е подходяща: сиропиталища, домове за деца — поне Шантал твърдеше така.

— Знам. Общо взето, данните му отговарят, както и данните на хиляди други мъже. Не, Джини. Твърде удобно и твърде невероятно е.

— Случват се и невероятни неща. Отвори който си искаш вестник в който и да е ден от седмицата, пълни са с невероятни истории. Освен това, толкова ли е невероятно? Да предположим, че Стар е техен син и че е даден за отглеждане в сиропиталище скоро след раждането му. Тогава би имал право да научи имената на родителите си, когато достигне определена възраст. Възможно е да се е опитал да ги издири… — Джини замълча и поклати глава. — Не, прав си. Не звучи правдоподобно. Как би могъл да ги издири? Лазар и Казарес много внимателно са заличили следите си.

— Съгласен съм с теб. — Роуланд вдигна рамене. — Все пак реших, че си струва да се направят някои проверки. Но не вярвам особено, че връзката между Лазар, Казарес и Стар е такава. Дори не бих се и замислил над подобна възможност, но тогава бях прекарал две почти безсънни нощи. Мислех за Касандра, не можех да забравя как я намерих, как изглеждаше… — Роуланд извърна очи. — Заради това, а и по други причини, не бях в състояние да разсъждавам трезво, добре съзнавам това.

— Какви други причини?

— Работата. Напрежението в работата. Все още се приспособявам към сравнително нова длъжност, кабинетна длъжност, каквато никога досега не съм изпълнявал, и която Макс ме уговори да приема… — Той се поколеба, после отново се обърна с лице към нея. — Приспособявам се и към други промени в живота си. Много неохотно, разбира се.

За момент му се стори, че Джини е разбрала за какво й загатва, след това му стана ясно, че не е така. Но нещо от казаното я бе накарало изведнъж да се замисли. Тя отново взе вилицата, после я остави. Бе изяла само половината от порцията си. Бутна чинията настрани с извинителен жест, сетне сякаш забрави за нея. Вдигна очи към него.

— Хората съпротивляват ли се на промените? Мислиш ли, че винаги е така? Защо, Роуланд? Защото се боят или…

— Вероятно от страх. Промените може да са за лошо, както и за добро — отвърна той, внимателно подбирайки думите си. — Затова се вкопчват в познатото. Пазят се от пропастта, която може да ги дебне в неизвестното.

— Мислиш ли, че… не приемат и промените у другите, или само тези у себе си?

Роуланд виждаше колко важен е този въпрос за нея.

— Да, мисля — отвърна тихо. — И у себе си, и у другите.

— Защо? Защо се държат така?

— По стотици причини, знаеш това. Заради непредсказуемостта на промяната. Заради това, че тя понякога прилича на предателство, на измяна спрямо собственото си предишно аз… — Гласът му секна и Джини разбра, че внезапно се е върнал към някакво свое мъчително преживяване. Явно бе решил да не говори за него, защото лицето му стана безизразно. — Излишно е да се съпротивляваш — тихо продължи той. — Ако промяната е дълбока, а не повърхностна, несъществена, дори не съм сигурен, че съпротивата е възможна. Промяната ще настъпи независимо дали ти харесва, или не. И понякога… — Той се извърна. — Ако е настъпила много бързо, докато осъзнаеш какво се е случило, вече е твърде късно.

Джини замълча. Наведе глава. Премести ножа на два сантиметра, после го върна обратно.

— Значи според теб може да стане бързо? — попита накрая тя.

— О, понякога е изненадващо бърза. Може да настъпи, преди да си довършил изречението, насред вечерята, както си вървиш по улицата, нощем, докато спиш… — Гласът му стана сух. — Без съмнение, известно време те е дебнала, впримчвала те е неусетно, докато накрая не ти остане друго, освен да се признаеш за победен. И, разбира се, тогава вече е непоправима.

— Сигурен ли си?

Роуланд я погледна тъжно, нейните мисли очевидно бяха следвали своя посока. Бе й говорил така откровено, както на никого другиго от шест години насам, но въпреки това тя не бе схванала онова, което искаше да й каже. Питаше се дали не го прави нарочно, но разбра, че съмненията му са неоснователни. Мина му през ума, че може би трябва да бъде по-ясен, ала отхвърли тази идея като форма на натрапване.

— Така ли? Непоправима ли е? — Сега тя се беше навела към него, очите й проблясваха, лицето й бе напрегнато и умоляващо.

Роуланд въздъхна.

— Според мен е непоправима — тъжно отвърна той. — Джини, този часовник не може да бъде върнат назад.

Почувства как тя се отдръпна, вече посягаше към шала и палтото си. Направи знак да донесат сметката. Джини се бе овладяла и се опитваше да си придаде делови вид. Роуланд я наблюдаваше как връзва тревистозеления шал около врата си. После протегна ръка и докосна нейната, но веднага се отдръпна.

— Е, какво смяташ да правиш сега, Джини? Да продължиш? Да спреш? Да си починеш?

— Продължавам. — Тя взе чантата си. — Най-напред ще отидем при Матилд, нали?

— И аз бих предложил същото. Ако предпочиташ да се прибереш в хотела, намерили са ти отделна стая… Мога сам да отида у Матилд. Изглеждаш уморена, Джини…

— Не, не съм уморена. Казах ти, искам да работя. Роуланд, трябва да продължим. Напредваме. Пък и Стар сега има пистолет. Трябва да намеря Мина… — На лицето й се появи упорито изражение. — Твърдо съм решила да го направя. Обещах си го, когато говорих с майката на Анека. Тъй че… — Джини се изправи и се усмихна — да отидем заедно при Матилд и да пробием охраната на Лазар, ако има такава, нали?

Роуланд я последва. На улицата тя вдигна очи към небето. Косата й още бе влажна от дъжда. Беше се мръкнало съвсем. Покрай тях мина студент на колело, от отсрещната къща дете викаше майка си, в далечината се чуваше приглушеният грохот от натовареното в този час градско движение.

— Колко е тъмно — отбеляза сухо тя.

 

 

Когато стигнаха до улица „Рене“, вече минаваше пет. На Роуланд улицата се стори скучна, скъпа и крайно буржоазна, една от онези крепости на богатите, които се срещат във всеки голям град; парижки вариант на Мейфеър или Парк Авеню: широк булевард с дървета по края и от двете страни пищни десететажни жилищни сгради от началото на века. Редиците прозорци светеха ярко. Минувачите бяха малцина. Джини, която вървеше до него, внезапно спря.

— Ето, тази сграда отсреща е. Точно до къщата на Хелън.

— Хелън?

— Хелън Ламартин. Тези апартаменти са огромни, Роуланд… — Тя замълча нерешително и на него не му убягна колко напрегната бе станала изведнъж.

— Няма смисъл да се качваме и двамата.

— Искаш да отида сам?

— Бих предпочела. Давам ти десет минути, след това ще те чакам зад ъгъла. Там има кафене, малко по-нагоре вдясно. Не можеш да го отминеш.

— Добре. Така или иначе, Лазар си върши работата перфектно. Съмнявам се, че ще се бавя и десет минути…

Оказа се прав. Долу Джини го чакаше, зъзнейки. Вдигна яката на палтото си и закрачи напред-назад. Упорито се взираше в паважа, в клоните на дърветата, в арките над входовете на сградите, само и само да не позволи на мислите си да я върнат към миналото. Роуланд се появи след около шест минути.

— Както и предполагахме. Пази я някаква жена от рекламния отдел на „Казарес“. Даде ми визитната си картичка и каза, ако имам някакви въпроси, да й се обадя утре в службата. Беше изключително мила. После ми затръшна вратата в лицето.

— Нима? — Джини го погледна някак странно, сякаш обмисляше нещо. — На каква възраст беше?

— Възраст ли? Бог знае. Четирийсет? Четирийсет и пет? Какво значение има?

— Може и да има значение. — Гласът й бе сух. — Ти имаш известни предимства, Роуланд, и си склонен да ги подценяваш…

— Какво? — Той вече бе тръгнал да си върви. — За какво говориш?

Джини се загледа във високата му фигура, в удивителните му очи и в косата му. Хвана го подръка.

— Точно зад ъгъла, Роуланд, до кафенето, за което ти споменах, има цветарски магазин. Един от най-добрите в Париж. Пълен с изящни рози, лилии, нарциси…

— И какво от това?

— Може да работиш в много солиден вестник, Роуланд, и да си много добър в професията си, но дори ти има какво още да учиш. Ела с мен. — Тя се усмихна. — Помниш ли какво ми каза по телефона в Амстердам? Е, нека да ти покажа някои таблоидни прийоми…

 

 

Още нямаше шест вечерта, а Матилд Дювал, жена с установени навици, вече се готвеше да си ляга. Жюлиет дьо Нервал, определена от самия Жан Лазар за нейна пазачка и защитница, наблюдаваше тази процедура с известно състрадание, лека погнуса и възмущение.

Не знаеше точната възраст на Матилд Дювал, но старицата изглеждаше най-малко на осемдесет. Тя, разбира се, беше със селски произход, а селянките, най-вече тези от юга, остаряваха бързо, така че, не беше изключено и да е по-млада. Но каквато и да бе истинската й възраст, Матилд бе въплъщение на всичко онова, от което Жюлиет най-много се боеше. Каквото и да й струваше, каза си, докато я наблюдаваше, тя самата никога нямаше да стане такава.

Матилд не бе по-висока от метър и петдесет и пет и бе прегърбена като вещица. Черни селски дрехи от главата до петите; оредяла коса, опъната назад по черепа; набола четина по брадата; бръчки — едва ли биха могли да се нарекат бръчки, лицето на Матилд бе насечено от дълбоки бразди, не само около очите и покрай устата, а навсякъде. Ръцете й бяха разкривени от артрит; ставите й бяха подути; на практика беше сляпа; движеше се из този ужасен апартамент със скоростта на охлюв, премятайки зърната на броеница, докосвайки малките икони и мърморейки под носа си.

Температурата беше над трийсет градуса и въпреки че старицата вечно се суетеше, бършеше прах и метеше, вътре миришеше. Миришеше на нафталин, какъвто Жюлиет бе забравила, че съществува; миришеше на загоряла мазнина, на прах и на стари дрехи. От време на време — тя вече започваше да подозира, че Матилд се изпуска — засмърдяваше силно на урина. Тогава старицата изчезваше за дълго в някоя от баните и се появяваше от там по-свежа. Жюлиет знаеше, че ако падне и извика за помощ от банята, ще й е много трудно да влезе и да й помогне. Съжаляваше я, но само при мисълта да я докосне я побиваха тръпки. Дежурството й свършваше в седем. А вече не можеше да диша и й се повдигаше.

Приготовленията на Матилд за лягане изглеждаха безкрайни. Първо вечерята, после топло мляко, после оправи леглото в стаята си и сложи в него бутилка гореща вода, за да се стоплят чаршафите. После си каза молитвата — на колене до леглото. След това влезе в съседната стая, в този ужасен параклис на Мария, и настоя да приготви леглото, сякаш нейната любимка щеше да спи там, сякаш очакваше жената, която знаеше, че е мъртва.

Тази част от вечерния ритуал накара Жюлиет да потръпне. Завладя я смразяващото чувство, че двете със старицата са наблюдавани, че не са сами, че някакъв дух приближава потайно и безшумно към тях.

Когато Матилд започна да пали множеството кандила под портретите на Мария Казарес, тя набързо се измъкна от розовата стая. В трепкащата светлина на пламъците стените и картините като че ли се движеха. Леглото с чудовищния пухен юрган от розова коприна сякаш всеки момент щеше да се размърда. Жюлиет, която бе смятала, че не вярва в призраци, сега ги усещаше. Чувстваше присъствие в ъглите на стаята, милувка на студена ръка по гръбнака си. Избяга. Разтреперена се върна в дневната и изпуши няколко цигари.

Старицата сега се миеше. Жюлиет се вслушваше в шума от течащата вода, в бръмченето на тръбите. Опитваше се да не гледа часовника. Стоеше в средата на безразборно наблъсканата с мебели стая и се мъчеше да не забелязва разпятията, иконите на светците и на Христос. Над камината имаше огромно негово изображение, в зеленикаво и розово. Той сочеше голяма дупка в областта на сърцето си, в която гореше пламък.

Жюлиет извърна очи. Нито един от прозорците не можеше да се отвори. Искаше й се да си тръгне. Искаше й се дори онзи английски журналист, онзи необикновено красив английски журналист да се върне. Никой, който да я измъкне от тук. „Още час — каза си, — дори по-малко.“ Тогава щеше да си отиде вкъщи, да се изкъпе, да си налее едно голямо питие и да разговаря със съпруга си — ако е там, разбира се. Биха могли да поговорят за Вашингтон, където той скоро щеше да получи назначение като дипломат. „Само още един месец“, мислеше си Жюлиет. Нямаше търпение да напусне Париж, да напусне „Казарес“. Бе работила там близо десет години и внезапно бе осъзнала, преди около шест месеца, че отговорностите вече не я блазнят и заеманият пост не я радва. Духът на „Казарес“ се бе загубил, отсъстваше от доста време, може би някъде от около пет години, само че тя бе забелязала това със закъснение. Лазар, разбира се, бе замаскирал промяната — с неотслабващата енергия, която, струваше й се, постепенно го унищожаваше. Той продължаваше да ги контролира строго, без и за миг да намалява изискванията, без да обръща внимание на колективните им претенции. Много добре знаеше, че душата на цялото предприятие вече я няма, че се опитват да вдъхнат живот на мъртво тяло, ала хладният му отказ да признае този факт дори в най-малка степен респектираше всички им. Никой не се осмеляваше да задава въпроси, да изразява съмнение или несъгласие.

Жюлиет неспокойно закрачи напред-назад. Изведнъж й мина през ума, че Мария Казарес почти със сигурност е умряла в тази стая, и се вцепени от ужас. Къде? На дивана? На онзи стол ей там, на който Матилд бе казала, че позволява да сяда само обичната й Мария? На това килимче пред камината? Жюлиет се отмести от килимчето и с треперещи ръце запали нова цигара.

Толкова много лъжи. Сега работата й се състоеше точно в това: плащаха й тлъста заплата, за да разпространява неистини. Не, нямало нищо вярно в глупавите слухове, че Мария Казарес не била добре. Не, определено, не били назначавани нови хора, които да помагат в дизайна; всичко, до последния модел за висшата мода и конфекцията, било дело на самата Мария Казарес… Дори и пресконференцията днес — голяма част от словото на Лазар, което я бе трогнало до сълзи, беше или откровена лъжа, или грижливо избягване на истината.

Мария Казарес не бе починала в болницата „Сен Етиен“. Жюлиет бе разговаряла с хората от линейката, с лекаря, който я бе приел, а те бяха категорични. Когато бедната обезумяла и почти изкуфяла Матилд успяла да телефонира, Казарес вероятно е била вече мъртва; определено била мъртва, когато екипът от бърза помощ влязъл в апартамента, опитите да я съживят не дали никакъв резултат. Значи не бе починала в „Сен Етиен“, с Жан Лазар до себе си. Жюлиет дори не разбираше защо Лазар твърди това — освен ако не искаше сам да повярва.

Тя бе прекарала предишната нощ, опитвайки да запуши празнотите, та да е сигурна, че заедно с останалите от екипа си ще предостави на пресата предпочитания от Лазар вариант на трагичните събития — по начин и време, избрани от него. А днес, през всичките тези часове, докато бе задължена да стои тук, за да пази Матилд и да не допуска никого до нея, екипът й подготвяше различни ходове за отвличане на вниманието. Лазар считаше, обикновено основателно, че те са най-добрият начин да се справят с обсадата от страна на световната преса.

Да ги прати за зелен хайвер в обратната посока, такъв бе подходът на Лазар. По всяка вероятност хората й цял ден бяха подхвърляли въображаеми примамки: че е възможно да се влезе в някоя от къщите на Мария Казарес, че може би, вече ще бъдат направени разкрития за ранните й години, точно къде в Испания е родена — което със сигурност никога нямаше да се случи — и така нататък.

Лекарят от „Сен Етиен“, вече подготвен, бе на разположение за интервюта. Лазар бе опитен, знаеше как да даде информация на журналистите, тъй че те по-трудно да забележат какво крие. А онова, което криеше, бе преди всичко Матилд — при все че Жюлиет изобщо не разбираше, защо го прави. Тази мънкаща, полуизкуфяла старица едва ли щеше да каже на журналистите нещо полезно или скандално. Тя беше вярна прислужница на Мария, двете бяха пили заедно чай и Мария бе получила внезапен и масивен сърдечен инфаркт — какви тайни имаше тук?

Така или иначе, целият ден беше на практика загубен. Сутринта Жюлиет се бе отървала от няколко френски репортери, а следобед бе прогонила някакъв фотограф от английски таблоид и доста по-интелигентен италиански папарак. Италианецът бе поискал да снима стаята, в която Казарес е получила удара; изглежда, не хранеше никакви надежди, тъй че не се огорчи особено, когато му бе отказано. Последва затишие. Докато не се появи английският журналист от много уважаван вестник, какъвто Жюлиет не бе очаквала да прояви интерес към подобна сензация.

С други думи, задачата й беше неприятна, безкрайна и отгоре на всичко твърде безсмислена. Тя се заслуша, някаква врата се беше отворила. За свое голямо облекчение разбра, че старицата най-сетне се е измила и вече тътри крака по коридора на път към леглото. Дъските на пода изскърцаха, после се чу мънкане. Отново се моли, помисли си Жюлиет и погледна часовника. Този последен час от дежурството сякаш бе най-дългият през целия й живот.

А утре сутринта, в десет и трийсет, я очакваха нови задължения. Трябваше да изпрати някоя от лимузините на „Казарес“, която да вземе госпожа Дювал и да я докара във фирмата; тя щеше да бъде настанена зад кулисите и да остане там до края на ревюто. Това бе традиция, от която Лазар не желаеше да се отказва, независимо от смъртта на Мария. Матилд Дювал винаги бе присъствала при представянето на колекциите, беше го правила в продължение на двайсет години, дори повече. В миналото тя пристигаше с Мария Казарес и през цялото време стоеше до нея, успокояваше я, говореше й, грижеше се за нея, скрита от очите на останалите в личната си стаичка отзад. Докато настъпи моментът, от който Мария изпитваше истински ужас: когато трябваше да излезе и да се изправи лице в лице с публиката, камерите, аплодисментите.

„Фактът, че Мария е мъртва, не променя нищо“, бе казал Лазар. Матилд трябвало да присъства, такова щяло да е желанието на Мария. Жюлиет отново потръпна и се приближи до вратата. Мърморенето продължаваше. През отворената врата отсреща се виждаше ужасния розов параклис. Тя се намръщи и отново се върна в дневната. Имаше ли тук нещо за криене? Досега й се струваше, че единствената причина да я натоварят с неприятната задача, е направо патологичната потайност на Лазар по отношение на Мария. Ами ако той имаше сериозна причина да не допуска журналистите до Матилд? И самата Матилд ли го безпокоеше, или този апартамент?

Досега тази мисъл не й бе минавала през ума. Огледа се по-внимателно около себе си. Приближи се до камината и разучи наредените там грозни предмети. После застана до масата, на която бяха оставени множество снимки на Мария, всичките правени сравнително скоро. Промъкна се между разнебитените масички към дъното на стаята, заето от огромно и много грозно бюро. То бе отрупано с боклуци и книжа, както всяка друга мебел тук. Имаше писалки и парчета канап, ножици, пръчки червен восък и шишета с мастило. Старицата бе разляла едно от тях, на лист хартия се виждаше засъхнало синьо петно. Изглежда, се беше опитвала да пише писмо. Жюлиет се наведе над листа. Както можеше да се очаква, почеркът на Матилд бе невъзможен. Успя да прочете само встъпителните думи: „Мой скъпи приятелю Кристоф, трябва да те видя, спешно е… Тежко ми е на сърцето, липсваш ми…“

Кой беше този Кристоф? Може би внук? Останалата част от писмото бе размазана от разлятото мастило, сякаш, докато бе писала, старата жена бе обърнала мастилницата и се беше отказала. „Бедната“, помисли си Жюлиет.

Подреди някои неща по бюрото, внезапно почувствала се виновна заради любопитството си. Зад куп вестници забеляза няколко кутийки. Пръснатите край тях опаковки несъмнено бяха от „Казарес“, Жюлиет разпозна копринения шнур, златистия шантунг, късчетата фирмена бяла коприна. Вероятно Мария бе донесла някакви дребни подаръци на старата жена вчера и й ги бе дала, преди да седнат на чай, преди да получи удара. Колко тъжно. Каквото и да бе имало в тях, трите кутийки сега бяха празни. Може би някакви дребни бижута в знак на обич. Но ако беше така, Матилд със сигурност нямаше да ги изпусне от погледа си.

Върна се обратно и излезе в коридора. Мърморенето бе престанало. Отиде на пръсти до вратата на старицата и надникна в стаята. Тя си бе легнала. Дишаше равномерно, но очите й бяха отворени и гледаха в празното пространство. Изглеждаше така, сякаш очаква нещо или някого. Жюлиет тихичко се прибра в дневната. Тъкмо си мислеше, че трябва да поукроти въображението си, когато звънецът на вратата иззвъня силно и я стресна, почти я изплаши. Явно нервите й вече не издържаха.

Отиде до входната врата, надзърна през шпионката, поколеба се, но внезапно настроението й се повиши. Красивият английски журналист бе дошъл отново.

Свали веригата на вратата и веднага отвори. Изражението на Роуланд Макгуайър, чиято визитна картичка в момента се намираше в джоба й, бе отчасти закачливо, отчасти дръзко. Жюлиет установи, че това й харесва. В ръцете му имаше, или по-точно от ръцете му преливаше букет цветя, един от най-изящните букети, които бе виждала през живота си. Това й хареса дори още повече.

— За вас — каза той. — Тъкмо се питах, след като свърши дежурството ви, ще може ли да ви почерпя едно питие?

Жюлиет си помисли, че той притежава най-умопомрачителните зелени очи на света, а също и най-ослепителната усмивка.

— Уважавам упорството — отвърна тя. — И след днешния ден едно питие ще ми дойде добре. Само да си взема палтото…

 

 

От прозореца на мансардния апартамент на Хелън, Паскал виждаше ясно улицата долу. Застанал в полумрака на стаята, в която спеше Мариан, той видя Роуланд Макгуайър да излиза от съседната сграда и да се спуска по широките стъпала пред входа. Беше с висока, елегантна жена на средна възраст. Паскал успя да зърне обувките с висок ток, бледорусата й коса. Тя като че ли направи някаква забележка по адрес на лошото време и загърна дългото кожено палто по-плътно около себе си. Макгуайър й отговори и тя се усмихна. Двамата тръгнаха един до друг надолу по улицата и се загубиха от погледа му.

Паскал опря чело в студеното тъмно стъкло на прозореца. Зад гърба му Мариан дишаше спокойно. Стаята беше тиха, пълна с любимите й плюшени играчки. Книгата, от която й бе чел, бе оставена край леглото, до малката нощна лампа във форма на сова с прибрани криле. Бе й я купил при едно от пътуванията си, тъй като знаеше, че тя се страхува от тъмното. Откъде ли беше? От Лондон? От Ню Йорк? От Мадрид? От Рим? Не можеше да си спомни. Не бе в състояние да върне мислите си към това дребно събитие, както не бе успял и да се съсредоточи върху приказката, докато й четеше. Преди да се залови с книгата, бе стоял тук, до прозореца, както сега, и изведнъж бе разбрал кои са мъжът и жената отсреща, високият мъж и стройната жена, която грижливо извръщаше лице от тази къща, докато говореше.

Сърцето му се смрази и той остана на мястото си, неспособен да помръдне. Видя как Макгуайър остави Джини на отсрещния тротоар и влезе в съседната сграда. И точно когато реши да слезе, да отиде и да говори с нея, Макгуайър отново се появи. Двамата тръгнаха и когато наближиха ъгъла, Джини го хвана подръка. Жестът бе дружески, сякаш не бяха любовници, а само колеги, но неговата непринудена фамилиарност дълбоко нарани Паскал. Бяха му отнели и това.

Сега той се отдръпна от прозореца, мислейки си колко добре е станало, че не е взел онзи самолет, колко е хубаво, че ги е видял и че не се е поддал на импулса да слезе долу и да говори с нея. Джини очевидно продължаваше да работи с Макгуайър, въпреки сцената от тази сутрин, която почти го бе парализирала, отнела му бе способността да мисли. Ненавиждаше, отвращаваше се от протакането на края. Да, бе решил да остане в Париж, но всичко, което трябваше да се каже, бе вече казано. И нямаше връщане назад.

С преливащо от любов сърце сведе поглед към спящата си дъщеря, наведе се и я целуна по челото, после бързо излезе от стаята. Върна се в пищния салон; Хелън си седеше спокойно и четеше книга.

— Доста се забави… — Вдигна очи към него с усмивка, видя изражението му и затвори книгата. Паскал взе балтона си.

— Да. Прочетох цялата приказка два пъти. После поговорихме. Струва ми се, че я е страх от посещението при зъболекаря утре. Нали я знаеш каква е…

— О, няма да я боли. Само пломбичка е. Ти ще я водиш, затова й се струва страшно. — Хелън се изправи. Паскал се питаше дали някога ще се откаже от този свой навик да превръща положителното в отрицателно, т.е. да превръща всичко, което би могло да мине за комплимент, в упрек. След повторната й женитба отношенията им бяха станали по-непринудени, но дори и сега тя не устояваше на изкушението да го клъвне.

— Ще пийнеш ли нещо? — Хелън бе отишла при подноса с напитките. — Хайде, Паскал, Ралф ще се прибере най-рано след час. Сигурно ще издържиш компанията ми десет минути. Ако се съди по вида ти, имаш нужда от едно питие.

— Добре. Уиски, чисто. Благодаря. Не трябва да се бавя… — Той закрачи безцелно из стаята, докато Хелън наливаше питиетата. Мислеше си, че вторият й съпруг е успял да й даде всичко онова, което тя винаги бе искала, материалните блага, които той самият не бе могъл да й предложи. Гледаше луксозните мебели в стаята, килимите от стена до стена, отговарящите на вкуса й картини, скъпите тапицерии и завеси и те му се струваха бездушни и някак фалшиви — като декор за салонен водевил от трийсетте години. Според Хелън интериорът бил променен по нейно желание от известен парижки дизайнер. Изглежда, съпругът й Ралф бе имал по-непретенциозен вкус, но тя му бе отворила очите, разбира се.

Паскал седна на диван, покрит с кретон на цветя от „Бенисън“, подпря лакът на пищна китка избелели рози и пое питието си. Хелън бутна към него няколко малки сребърни блюда с ядки и черни маслини. Те бяха наредени на огромна стъклена маса за кафе, на която имаше ваза с лилии и няколко купчини подходящи за такава маса книги. Илюстровани книги. Книги за къщи, порцелан, килими, картини и мебели, за неща, които човек би могъл да си купи. Дали и те й бяха препоръчани от именития дизайнер? Паскал не вярваше някой да ги е чел.

Хелън носеше подчертаваща фигурата й виненочервена вълнена рокля. Тъмната й коса бе подстригана по нов начин, прическата й отиваше. Бижутата й бяха дискретни. Изглеждаше добре — самоуверена, богата, привлекателна.

Като съпруга на състоятелен мъж. Както, помисли си бегло той, винаги бе искала да изглежда.

Как беше възможно да е бил женен за нея пет години и да я познава толкова малко? Мисълта за собствената му погрешна представа за нея още повече задълбочи депресията му. Хелън просто обичаше материалните блага. Паскал бе безразличен към вещите и имотите, интересуваше се от изкуство например, но напълно се задоволяваше да посещава музеите и галериите и да ги разглежда, без да изпитва желание да притежава нещо от изложеното там. Бе предполагал, че Хелън възприема нещата по същия начин. Нали когато се запознаха, тя мислеше и за друго, не само за покупки? Спомняше си, че бе разговарял с нея за политика, представления, книги, филми — и бе вярвал, че това наистина я интересува, така както го интересуваше него. Но може да не е било така. Може от самото начало просто да не е успял да я опознае, да я разбере. Вероятно същото се отнасяше и за Джини. „Аз съм фотограф — мислеше си Паскал, — работата ми, животът ми е да виждам, а въпреки това съм бил сляп.“ Погълна на един път половината уиски и без да обръща внимание, че Хелън се понацупи неодобрително, запали цигара.

Тя го бе наблюдавала внимателно.

— Какво не е наред Паскал? Защото има нещо. Пристигна тук като черен облак. Виждам, че и сега си мрачен. — Тя замълча, взирайки се в него замислено. — Скарал си се с Джини, така ли?

— Остави това, Хелън. Уморен съм и не съм в настроение да отговарям на безкрайните ти въпроси.

— Както искаш — повдигна тя рамене. — И все пак е съвсем очевидно. Трябва да се научиш да говориш с хората за проблемите си, Паскал. Не е полезно да криеш всичко в себе си.

— О, за бога. Кой казва, че имам проблеми? — Стана и закрачи из стаята, после й хвърли хладен поглед и си наля още едно питие.

— Когато имаш проблеми — отбеляза Хелън с невинен тон, — гледаш страшно и почваш да се разхождаш напред-назад. Можеш да го отричаш колкото си искаш. И в сегашното ти настроение не бих те съветвала да пиеш второ уиски.

— Защо? — Той се обърна и я изгледа студено. — Може и аз да искам да се напия веднъж в живота си.

— Твоя работа. Само не се напивай тук. — Тя отново вдигна рамене ядосано. — Още колко ще стоиш в Париж?

— Ще остана до рождения ден на Мариан, до другия понеделник. Искам да я видя на рождения й ден. Ако не възразяваш.

— Не, Паскал, не възразявам. Можеш да дойдеш за празничния чай, казах ти. Вече няма причини да враждуваме, можем всички да бъдем приятели. Ралф и ти, Джини и аз. Можем да се държим цивилизовано…

— О, да. — Той отново я изгледа студено. — Можем да се срещнем мило и цивилизовано в някой ресторант. На лек цивилизован обяд например…

— О, разбирам. — Тя веднага улови скрития смисъл на думите му. — В това е проблемът, нали? Прегреших. Дръзнах да изляза, да обядвам нормално и да водя нормален разговор с друга жена. Извинявай, Паскал. Грешката е моя.

— Не с коя да е друга жена. С Джини. И знам точно какво си казала на твоя нормален обяд, тъй че не си прави труда да отричаш. Създавала си неприятности, както обикновено.

— В интерес на истината, това не е вярно. — Тя се обърна и му се усмихна. — Поканих Джини на обяд, защото исках да я опозная по-добре. Сметнах, че ще е разумно да поема такъв курс, след като тя ще ти помага да се грижиш за дъщеря ми, когато Мариан е при теб.

— О, така ли? Толкова ли беше необходимо? Беше се срещала с Джини вече два пъти. Не ме лъжи. Твърде добре те познавам. И прекрасно знам защо си говорила така на Джини…

— За Бога, идеята ми бе просто да опитам да я опозная по-добре. И направо ще ти кажа, Паскал, бях шокирана, когато я видях.

— Шокирана ли? Защо? Не се съмнявам, че женската ти интуиция е действала с пълна пара. Обикновено е така.

— Не е нужна интуиция, за да видиш, че някой е болен, че се чувства безкрайно зле и е дълбоко отчаян. Бях ужасена от нейното състояние. — Тя замълча ядосано, обърна се да долее чашата си, после отново се нахвърли възмутено върху него. — И представи си, бях трогната от нейната лоялност към теб, от усилията й да скрие колко нещастна се чувства и колко е зле. Тъй че, спести си назиданията, Паскал. Толкова си сляп. Това не се е случило с нея за ден-два.

Явно от месеци е в това състояние. Защо тогава не си го забелязал, докато бяхте заедно в Босна? Защо, както винаги, не си се прибрал, когато си обещал? Тя си мислеше, че ще си дойдеш за Коледа. Едва не се разплаках…

— Не съм длъжен да ти давам отчет за действията си. Джини се съгласи, че трябва да остана. Имаше страни на тази война, които още не бях отразил. И тя го разбираше много по-добре, отколкото ти изобщо си ме разбирала някога.

— Нима? — Хелън стисна устни. — Господи, Паскал, изобщо не си се променил. Започвам да мисля, че това няма да стане никога. Не ти ли е идвало до гуша от твоите безкрайни войни? Не ти ли е минавало през ума, че не можеш цял живот да жертваш всички, включително, себе си, заради тази твоя идея фикс? Мислех, че си си взел поука. Мислех, че си започнал да проумяваш, че не може вечно да слагаш работата на първо, второ и трето място, а всичко останало на жалкото четвърто. Очевидно съм се лъгала. Би трябвало да го знам. Трите години, през които не фотографираше войни, не са те научили на нищо. Още в мига, в който си се озовал в Босна, си станал отново същият.

— Да, ти, естествено, не би го разбрала. — Той тръсна чашата си на масата. — За теб моята работа никога не е имала значение. Единствената полза от нея е била плащането на проклетия наем. Щеше да е толкова по-хубаво, разбира се, ако се беше омъжила за обикновен бизнесмен, който има определено работно време, печели много пари и тича вкъщи при теб в шест часа всяка скапана вечер. Моята работа винаги ти е била неприятна — досадна нелепост, проява на ексцентричност. Милион пъти сме го обсъждали, по дяволите, не искам отново да подхващам тази тема…

— Мислиш ли, че аз искам? Когато говориш за това, винаги се нервираш, започваш да се защитаваш и ставаш досаден, ако искаш да знаеш. Човек ужасно се уморява от непрестанните караници, Паскал, аз определено се уморих. Внимавай и с Джини да не стане същото. — Погледна го остро. — Сдърпали сте се, нали, Паскал?

— Всъщност всичко свърши. — Лицето му помръкна. — Не се съмнявам, че се радваш да го чуеш. Давай. Предлага ти се прекрасна възможност. Винаги те е бивало да удряш падналия. В това отношение нямаш равна на себе си.

— Каквото повикало, такова се обадило — отвърна тя. — Нямам намерение да отричам казаното от теб. Ако си се скарал с Джини, без съмнение ще се помирите. Този път. И следващия. И по-следващия. Както преди се помиряваше с мен. С тази разлика, че сега вероятно ще ти бъде по-лесно, защото я обичаш много повече, отколкото си обичал някога мен. И с нея се чувстваш по-добре, отколкото с мен. — Тя замълча и като видя измъченото му изражение, въздъхна.

— Обаче кавги ще има, Паскал, тя е млада. Още няма и трийсет. Страшно е влюбена в теб. В даден момент ще поиска да има деца, мислил ли си за това?

— Не е твоя работа какво съм мислил аз и какво е мислила Джини. Просто не се бъркай, по дяволите…

— Тя не е жената, която ти трябва, Паскал — подхвърли Хелън точно когато той се запъти към вратата.

„Винаги съумява да улучи момента“, каза си вбесено той. Обърна се и я изгледа презрително.

— Да не си въобразяваш, че ме интересува твоето мнение за Джини? Запази го за себе си.

— Както искаш. — Лицето й стана безизразно. — Но все пак ще ти го кажа, Паскал, и този път ще ме изслушаш. Знаеш ли какво ти трябва на теб? Трябва ти нещо много старомодно, което вече е на изчезване. Трябва ти съпруга, Паскал, и то определен тип съпруга. Трябва ти жена с кротък нрав, която притежава голяма вътрешна сила. Трябва ти някоя, която да изпитва истинско удовлетворение, когато си стои вкъщи с децата. Някоя, която да търпи твоите вечни пътувания. Някоя, която да не се тревожи непрекъснато дали няма да те улучи куршум на снайперист, или да се окажеш в камион, попаднал на мина. Не ти е нужна изключително чувствителна, високоинтелигентна жена, която е толкова лесно уязвима. А Джини е тъкмо такава, дори ти ще признаеш това. — Хвърли му хладен поглед. — Всъщност, за да съм откровена докрай, на теб, Паскал, ти трябва по-възрастна жена, която не се интересува от кариера и в която ти самият не си лудо влюбен. Трябва ти спокойствие и приятелство. Трябва ти непретенциозна жена. Твоят живот, твоята работа, твоят характер изискват твърде много от теб. А когато изискванията са прекалено много, те започват да се изместват взаимно.

— Ясно. — Той я погледна с откровена враждебност. — Ще се оженя за някоя, която не е особено интелигентна, особено интересна и в която не съм влюбен. Чудесно. Само ми посочи този образец на безличието. Нямам търпение.

Отговорът му накара Хелън да се разсмее; после лицето й стана сериозно.

— Не съм казвала, че няма да можеш да я обичаш, Паскал. Казах, че е по-добре да не си лудо влюбен в нея. — Поколеба се, но добави: — Да не мислиш, че аз съм лудо влюбена в Ралф?

— Не съм се замислял. Честно казано, това изобщо не ме интересува.

— Е, не съм. Обичам го кротко, спокойно, по приятелски…

— О, сигурно. И би изпитвала същите чувства дори ако той не беше толкова богат, нали?

Тя се изчерви, замълча нерешително, после, за изненада на Паскал, го погледна печално.

— Най-вероятно не. Аз съм реалистка. Ние с теб имаме различни приоритети, Паскал, винаги е било така. Аз не мисля, че е толкова голям грях да искаш хубави дрехи, хубав апартамент. И не само заради мен самата. Ралф има възможност да даде на Мариан толкова много. Прекрасна къща в Англия, понита, най-добрите училища — с твое съгласие, разбира се. Благодарение на парите на Ралф тя ще има идилично детство. Стабилно и привилегировано. С ръка на сърцето, ти би ли могъл някога да й предложиш това?

Настъпи мълчание, продължително мълчание, през което Хелън съжали за тона си и си даде сметка, че може би е направила стратегическа грешка. Гневът на Паскал сякаш се бе стопил, очите му се бяха втренчили в лицето й, наблюдаваха я с неодобрение и съжаление и това я смути.

— Аз й давам своята любов — каза накрая той. — Нима любовта не е най-хубавият подарък?

Произнесе го много тихо. Хелън се извърна с лек жест на отчаяние.

— Е, да — побърза да отвърне тя, — прав си. Не го оспорвам, никой не го оспорва. Не ме карай да се чувствам като нищожество, Паскал…

— Не съм имал подобно намерение.

— Да. Може би. О, по дяволите, винаги си успявал да го постигнеш. А мислех, че съм се излекувала… — За своя изненада, той забеляза, че Хелън е на път да се разплаче. Тя ядосано изтри сълзите и каза с по-твърд глас: — Не биваше да казвам онова за Мариан. Евтино беше. А колкото до Джини… — Поколеба се. — Опитвам се да бъда безпристрастна. Наистина я харесвам. Иска ми се нещата да тръгнат добре и за двама ви, а не в крайна сметка тя да страда като мен, а ти да останеш нещастен, огорчен и самотен. Искам тази приказка да има щастлив край… в по-добрите си моменти наистина го искам.

Тя замълча и го погледна с тъжна усмивка.

— Някои от нещата, които ти казах, не бяха много далече от истината, нали?

— Да. — Паскал вдигна рамене. — Поне анализът на моите недостатъци беше точен. Хелън, виж, трябва да тръгвам…

— Не забравяй за утре… — Тя пристъпи към него. — Трябва да вземеш Мариан, да стоиш до нея и да я доведеш обратно. От теб се очаква бащинска морална подкрепа, а ти прекрасно се справяш с това, когато поискаш.

Той й хвърли строг поглед, в който проблесна весело пламъче, но не възрази.

— Добре — каза той. — Ще се видим утре сутринта. Ще взема Мариан към девет и половина. Лека нощ.

 

 

Паскал си бе уредил да ползва апартамента на свой приятел в Монпарнас. Бе седнал до прозореца с прекрасна гледка към Париж и мислеше за казаното от Хелън. Чувстваше, че е съвсем близо до отчаянието. Ядосано отвори бутилка уиски, наля си голяма чаша и я погълна.

Зачака, вбесен на себе си. Алкохолът отказваше да подейства. Остана напълно трезв и хладно започна да анализира собственото си поведение, закономерностите в своя живот.

Виждаше с мъчителна яснота, че ако Джини бе прегрешила, и той самият не беше безгрешен. Не биваше да допуска тази негова пристрастеност към работата да го задържи толкова дълго в Босна; трябваше да се досети колко дълбоко е страданието й. Удобно му бе, разбира се, да се успокоява с писмата и телефонните й обаждания, да си казва, че след като тя проявява такова разбиране, много по-голямо, отколкото бе очаквал, няма да има нищо лошо, ако остане още седмица, а после и още една. Постепенно губеше представа за времето; измерваше го по направените снимки. Изключваше личния си живот и изцяло се съсредоточаваше в документирането на събития, които след време щяха да станат част от историята. Хелън бе права, наистина се бе върнал към този начин на съществуване твърде леко и твърде бързо. И сега дълбоко съжаляваше за това.

А зад заболяването на Джини се криеше и друго, по-дълбоко и по-трудно за откриване страдание. Трябваше да забележи желанието й да има дете, трябваше да разбере какво го е породило. С развитието на тяхната връзка и взаимното им приспособяване той неизбежно бе попаднал под влиянието на нейните качества, както и тя бе повлияна от неговите. Но твърде женската й реакция на събитията, на които ставаха свидетели, реакция, която той усещаше, ала не успяваше да анализира точно, му се струваше присъща само на нейния пол. Опитвайки се да я дефинира, той си я представяше водниста, избликваща от земята, помитаща всичко пред себе си, образуваща течения, подвижна, тъй че между хората, които срещаше Джини — онова момче в Мостар например — и нея самата нямаше разделителна линия. От тях й се предаваше нещо, което Паскал не можеше да определи, някакво душевно излъчване може би, и то нахлуваше право в сърцето й.

Неговата вътрешна нагласа не беше такава. В миналото винаги се беше осланял на онези качества, които бе приемал за мъжки: способност да се дистанцираш, рационалност, отричане на чувствата като тактика за оцеляване. Невъзможно бе да рониш сълзи и да правиш добри снимки; възмущението и гневът не помагаха, когато решаваш под обстрел или в стресова ситуация технически въпроси като фокус, филм и експонация. Съзнаваше, че се дехуманизира, поне за времето, докато траеха командировките. Тази стратегия винаги му бе служила добре, но сега, като я преценяваше отново, го изпълваше със съмнения.

„В последна сметка нищо от това не е истински важно“, мислеше си той. Стана и закрачи из стаята. Можеше да тълкува своите и нейни минали действия по хиляди начини, но не и да си обясни измяната й. Силно се съмняваше, че и тя може да я обясни. Постъпката й бе толкова несвойствена и така неочаквана и за двама им, че още беше замаян от болка и несигурност, полусляп и полуглух.

Това, разбира се, не му пречеше да я обича, дори не намаляваше любовта, която изпитваше към нея. Напротив, от породилите се съмнения тя коварно ставаше още по-мъчително силна. Дребна или значителна беше тази случка? Той отново закрачи напред-назад, докато накрая съзря плах лъч на надежда и си възвърна способността да гледа в бъдещето, в дългите години напред, през които продължаващата близост помежду им ще превърне изневярата й в маловажно събитие, което само ги е сближило още повече, направило ги е по-богати в любовта им.

Обзет от предишната си увереност, той не можеше повече да се примирява с тенденциите, които бе забелязал в собствения си живот. Грабна телефона и избра номера на хотел „Сен Режис“. Джини се бе преместила в стая 615. Тя вдигна на третото позвъняване.

Разговорът им бе кратък. Никакви извинения, никакви обвинения, никакви въпроси от двете страни. Паскал се боеше, че твърде многото думи може само да навредят. Освен това долавяше болка в гласа й, а може би и промяна, дори упорство.

Предложи да се срещнат веднага. Джини тихо отказа. Предложи й да се видят на другата сутрин, като й обясни, че има ангажимент с Мариан, но след това е свободен. Тя отново отказа. Заяви, че и двамата имат нужда от малко време, после се извини за шаблонния израз. Помълча и добави, че сутринта ще работи.

Паскал откри, че не може дори да продума. Беше надзърнал в празнотата, зейнала в неговия живот.

— Обичам те — промълви накрая, първо на английски, а после и на френски. Очакваше, или поне се надяваше, тя да го преведе. Но не се получи. Джини издаде тихо възклицание, което той не успя да разтълкува, и затвори телефона.

На другата сутрин, преди да тръгне за Мариан, Паскал, който накрая се бе заставил да поспи, вече правеше планове. Веднага щом прибере дъщеря си вкъщи, отива право в „Сен Режис“. Ако Джини не е там, ще я открие. До края на деня ще е уредил този въпрос.

Ала когато пристигна на улица „Рене“, с учудване установи, че няма да се наложи да търси Джини. Още щом излезе от пресечката, я видя да чака на тротоара срещу къщата на Хелън, на същото място, където я бе зърнал предишната вечер. Тя го забеляза и се шмугна в някакъв вход. Паскал спря.

Като я видя, нещо сякаш го прободе право в сърцето. Дори не му мина през ума, че може да е дошла тук по някаква друга причина, освен да се види с него. Но предположението му се оказа погрешно.

Тя обясни, че наблюдавала някакъв апартамент, че била тук по работа и предпочитала той да си тръгне. Друг на негово място вероятно би възразил, но не и Паскал, който я познаваше твърде добре.

Той безмълвно се подчини, взе Мариан и излезе с нея. Джини ги наблюдава от входа на отсрещната сграда, докато завиха зад по-отдалечения ъгъл и се загубиха от погледа й. Очите й се замъглиха и тя отстъпи по-навътре, докато се поуспокои. Погледна часовника си.

Когато Паскал се скри зад ъгъла, беше девет и трийсет и пет. В девет и четирийсет тя най-сетне видя лично Стар.

Той пристигна в голям черен мерцедес, спря на забранено за паркиране място отсреща и слезе. Хвърли поглед по булеварда в двете посоки и преди да влезе в сградата на Матилд Дювал се взря в часовника си.