Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (36)

35.

Рътгърс Блъф се намира надолу по течението на Уинтър Ривър на двайсетина километра от Феърфийлд, окръжния център. Тази част от Илинойс винаги е имала повече общо с планинците и селяците, отколкото с Опра и Чудната миля^[1], а ако търсите филм, за да го опишете, ще се сетите за „Избавление“ на режисьора Джон Бурман или може би за „Хладнокръвно“ по романа на Труман Капоти. Повечето местни жители са с германско потекло и няма много чужденци. Може да сте родени там или да сте останали по независещи от вас причини, но ако искате да отворите универсален магазин, окръг Уейн и Рътгърс Блъф няма да са начело в списъка ви.

Най-честите престъпления в окръга бяха изнасилванията, дребните кражби, нападенията и кражбите на коли, в този ред. Най-много жители на глава от населението се водеха на щат в полицията, отколкото където и да било другаде. Имена като Брунер, Острандер и Кох бяха често срещани, а бялата катерица беше животното символ на окръга — можеше да се види на пришитите униформени знаци на полицаите или над полицейските участъци. Никой вече не си спомняше кой е бил Рътгър, но скалата все още си стоеше на мястото над реката, обрасла с дървета и пънове, в участък, който местните наричаха Третия улей.

Преди време дърводобивът бил важна част от икономиката на окръг Уейн и трупите били пускани по течението на реката към големите дъскорезници в Паркман. Били изградени дървени улеи при големите бързеи по течението на Уинтър Ривър, за да се прекарват трупите през бурните бели води. Рътгърс Блъф е третият подред улей. Четвъртият се намираше на три километра и нещо по-надолу на трийсет и осем градуса, трийсет и две минути и двайсет и пет секунди северно и осемдесет и осем градуса, десет минути и двайсет и две секунди западно — числата, посочени чрез картите на мъртвеца в потъналия кораб на няколко хиляди мили на юг и преди малко повече от половин век.

— Не може да бъде! — възкликна Хилтс, като първо погледна джипиеса, а после суровия пуст пейзаж наоколо.

Валеше проливен дъжд и двамата вече бяха мокри до кости въпреки евтините гумени дъждобрани и шапките за дъжд, които бяха купили в един спортен магазин във Феърфийлд. Стояха пред наетия форд на един стар стоманен мост на Уинтър Ривър точно над бързеите. От край до край мостът не беше по-дълъг от петнайсетина метра и беше широк колкото да се разминат две коли. От едната му страна се простираха шубраци, млади смърчове, борове и километри от сиви мочурища и сечища. Точно пред тях, до реката, се простираше голяма ливада. Отстрани на пътя имаше порутен обор и фермерска къща, а от другата страна — няколко помощни постройки. Над черния път, който водеше към къщата, бе издялан груб дървен надпис, който едва се виждаше от подкастрените борови клони: „Пещерите на чудесата“.

Отляво на входа, изправен на една дъсчена тараба стоеше изрязан от шперплат Исус, с жълт ореол, приличащ повече на сламена шапка, и кафяви сандали, по-скоро наподобяващи армейски кубинки. От другата страна на входа бе подпряна синьо-бяла Дева Мария. Явно майката на Исус е била блондинка. Боята беше стара и олющена. Под думата „на“ в надписа беше добавен още един квадрат от шперплат, на който беше изписано „десет долара“ с бели цифри на черен фон.

— Не може да бъде! — повтори Хилтс. — Пещерите на чудесата. Това е капан за туристи. Или е било. Изглежда запуснато.

— Цифрите съвпадат ли? — поинтересува се Фин.

— Напълно.

— Значи това е мястото. — Тя кимна към шперплатовия Спасител. — Исус от Илинойс. Не ти ли се струва малко прекалено за съвпадение?

— Това е някаква шега.

— Твърде много трупове, за да е смешно. Освен това, ако се окаже шега, нашият приятел Адамсън здраво ще се ядоса.

— Мислиш, че е стигнал дотук?

— В него е дигиталният ти фотоапарат. Ако досега не се е досетил, скоро и това ще стане.

Качиха се в колата и минаха под сводестия знак. Паркираха на стар паркинг, покрит с чакъл, до порутена дървена постройка, вероятно някога будка за закуски или магазинче за сувенири. Зад нея имаше редица от неугледни помощни постройки. Навсякъде беше избуяла трева. Пантите на капака на предния прозорец на бараката бяха изгнили от ръждата и капакът беше увиснал като сбръчкана кожа. Малко по-наляво, върху малко възвишение се издигаше фермерската къща. Покривът беше хлътнал и коминът се бе срутил. Сградата беше сляпо и мъртво място. Предният двор представляваше море от калини, останките от стар комбайн ръждясваха пред входа. Гумите се бяха разпаднали, а спуканото предно стъкло беше оцвъкано с птичи курешки. Под дъжда всичко изглеждаше сиво.

— „Зоната на здрача“ — промърмори Хилтс, загледан през паркинга. В далечния му край се виждаше обгорената каросерия на превозно средство, вероятно училищен автобус.

— По-скоро „Кошмар на Елм стрийт“^[2].

— Двайсет и шеста серия: „Джейсън завзема Рътгърс Блъф“.

— Какво ще правим сега? — попита Фин.

— Ще огледаме наоколо да видим дали това наистина е мястото, което Деверо е открил.

— Пише ли нещо за това място в пътеводителя, който купи?

Бяха купили един пътеводител от същия магазин, от който се сдобиха с дъждобрани и останалите дрехи. Хилтс взе малката брошура от таблото на колата и я запрелиства.

— Четвъртият улей, Уинтър Ривър. За първи път открита от английския дърводелец и пияница Том Удуорд през 1829. Удуорд пропаднал в една цепнатина и получил видение за изкупление, след като бил затворен в тъмните пещери в продължение на шест дни. През останалата част от живота си Удуорд ревностно украсявал пещерите в памет на религиозния си прелом и трезвеност. Край неговия олтар на Светата майка се разиграли няколко чудотворни и необясними природни и свръхестествени случки. Вход десет долара. Включва книжка с молитви и светещ ключодържател „Пещерите на чудесата“. Туристическа обиколка с автобус. Паркинг. Закуски и напитки. — Хилтс затвори пътеводителя. — Природни и свръхестествени случки.

— Светещ ключодържател.

— Не това е открил Деверо.

— Напротив — възрази Фин. — То е част от всичко останало. Оставил е следа към пещерите и това не може да е случайно.

Хилтс въздъхна. Той се пресегна през нея и извади от жабката фенерче.

— Хайде.

Фин го последва навън под поройния дъжд. Сигурно такъв потоп е преживял Ной, наглед нищо особено, но неумолим като в Северна Ирландия, където не е спирало да вали от хиляда години, просто от време на време престава. Минаха през хрущящия под краката им чакъл на паркинга и отидоха до редицата дървета и изгорелия автобус. При по-внимателно вглеждане Фин откри, че вероятно автобусът е бил източникът на закуски и напитки, споменат в пътеводителя. Оцелелите надписи по обгорения метал предлагаха хотдог, бъргъри „Сталактит“, чили „Сталагмит“ и пресни пържени картофки „Прилеп“. Пътеката отстрани продължаваше между дърветата, надолу ставаше камениста и стигаше до реката.

— Чуй! — Фин хвана ръката на Хилтс и я стисна.

Двамата замълчаха.

— Нищо не чувам. Бързеите. Дъжда.

— Заслушай се. — Нейде зад всички останали звуци се долавяше бълбукане, приглушено и далечно. На няколко секунди го прекъсваше накъсано бумтене.

— Какво е това? — попита Хилтс, след като най-после го чу. — Генератор?

— Помпа — обяви Фин след малко. — Като тези, които използват за отводняване на мазета.

— В чудните пещери?

— В пещерите на чудесата — поправи го Фин.

— Все едно — въздъхна фотографът.

— Може да е автоматична и да се включва, когато завали.

— Бих искал да й видя гаранцията — пошегува се Хилтс. — От години никой не е поддържал това място. Може би от десетилетия.

Запътиха се надолу, пътеката се превърна в стъпала, издялани в камъка. Хилтс забеляза на земята една сплескана кутия и я взе. Беше от кока-кола. Дори в това състояние си личеше, че е отворена със старомодна отварачка за консерви.

— Всъщност, кога са изобретени халките за отваряне на консерви? — Той ритна кутията в храстите.

— През 1962 — отговори Фин — от един човек на име Ермал Фрейз от Дейтън. Майка ми е учила в началното училище с него. Писах доклад за него в курса по археология: „Тълкуването на халките за отваряне на консерви като орнаментика или оръдие; помагало за историка на бъдещето“. Получих шестица.

— Сигурно темата ти е била по сърце. Ермал Фрейз?

— Ермал Фрейз — потвърди тя с кимане. — Начално училище „Стрикли“. Мама казва, че има паметна плоча.

Стъпалата преминаха в широко плато с изглед към бързеите и по-тихото течение на водата отдолу. Наполовина заслонен от клоните на млади кленови фиданки, лъщящо мокро зелени от дъжда, се показа входът на Пещерите на чудесата. Голият варовик отгоре откриваше вълнообразни утаечни слоеве, запълнени с пръст и мъх, хлъзгави участъци и кал. Входът беше укрепен с дъсчени подпори във формата на квадрат, толкова стари, че вече се бяха сраснали със скалата. Виждаха се останките от тежка дървена врата, която отдавна е била изтръгната от пантите си. Над входа имаше същият надпис като над портата, само че по-малък, от заковани дъсчици върху шперплат, но едното рамо на „Т“-то в „чудесата“ липсваше и надписът гласеше: ПЕЩЕРИТЕ НА ЧУДЕСАГА. Дъждовните струи се стичаха по дървените стъпала към дупката. Имаше и перила, пригодени от сиви и изгнили вече смърчови клони.

— Може да е наводнена — предположи Хилтс.

— От дъжда е — отвърна Фин. — Вътре ще е по-сухо.

— Прословути последни думи.

— Ще влезеш ли, или не?

— Ти води.

Фин заслиза внимателно по стъпалата, като се държеше за перилата. Хилтс вървеше точно зад нея. Щом мина през входа, тя включи фенерчето и на светлината се показаха още стълби и лабиринт от поддържащи греди покрай стените и на тавана. Стъпалата продължаваха в тъмното. Повече приличаше на изоставена мина, отколкото на свещена пещера. Досега не беше забелязала нищо, което да е поне малко религиозно. Блъскаше си главата в отчаян опит да открие някаква връзка между старата карстова пещера в Южен Илинойс и златния медальон, принадлежал на мумифициран труп в Либийската пустиня.

Като съдеше от действията на Адамсън и колегите му, връзката изобщо не беше слаба, всъщност бе здрава като стомана. Достатъчно здрава, за да убиват, и то неведнъж.

Стъпалата свършиха и преминаха в криволичеща дъсчена пътека през поредица от зали, които само с много въображение можеха да се нарекат дупки, камо ли пещери. Може би в даден момент Уинтър Ривър или някой неин приток си бяха пробили път през скалите и с времето са издълбали тесен понор, не по-широк от човек с разперени ръце. Тук-там по пътя имаше сталактити, сталагмити и скални гъби подобни на масички, но за Фин, която беше израсла сред гробниците на маите и подземни археологически терени, пещерите на чудесата в Рътгърс Блъф бяха нищо работа. Напомняха й на крайпътна атракция като гигантското яйце от бетон в Ментън, Индиана, или седеметажните бетонни статуи на Исус в Арканзас. Какво криеше тази дупка, което е щяло да повлияе на изхода на Втората световна война или би заинтересувало Ватикана? Пълен абсурд!

— Тук — стресна я Хилтс.

— Какво?

Гласът на Хилтс изтръгна Фин от мислите й. Той изгаси фенерчето си. Изведнъж тясната пещера оживя в зелени, излъчващи светлина образи.

— Светещи в тъмното ключодържатели — обясни Хилтс.

От един сталактит ги гледаше Исус с кръгли птичи очи. Мария се молеше край каменно езеро. По тавана плуваха риби със зъби на акула и опашки като на гупи. Проповедта на планината беше пресъздадена от каменни образувания с изписани втренчени лица и недодялани надписи с цитати от Светото писание.

— Прилича на Къщата на духовете в Дисни — отбеляза Фин. — Само дето тук витае Господ.

— Ужасно — изсумтя Хилтс, загледан в недодяланите образи.

Продължиха по дървената пътека в следващата зала, която беше с размерите на веранда и също толкова вълнуваща. Образите бяха гротескни. Огромна Тайна вечеря, разпростряна по неравния сводест таван като летяща огромна маса за пикник; апостоли и херувими, облаци, Юда с коса като на Дракула и лъкатушещи думи като от кошмар на Уилям Блейк^[3]. Безвкусно, бездарно и неграмотно. Христос, обърнат надясно вместо наляво, Симон Зилот с дълга коса, а не плешив, чаша за причастие пред Христос, когато не е имало такава. Тринайсет ученици вместо дванайсет.

„Е, това вече е интересно“, помисли си Фин. В тази страна дори неграмотен човек с бегли познания за християнството знаеше, че са били дванайсет, макар че само църковните служители можеха да ги изброят поименно. Фин беше специализирала ренесансова религиозна живопис, но не беше сигурна, че може да ги изреди. Загледа се в гигантската чудовищна трапеза, разлята по капещия таван и започна да ги изрежда наум отляво надясно: Вартоломей, Яков Зеведеев и Андрей, Юда Искариотски, Петър и Йоан, или Мария Магдалина, ако сте почитател на Дан Браун, следвани от Тома, Яков Алфеев и Филип, после Матей, Юда Яковов (Тадей) и накрая Симон Зилот. В такъв случай кой беше тринайсетият, наклонен на една страна зад Симон в тази отвратителна интерпретация на най-прочутата картина на света и втората по слава литературна вечеря^[4]. Тя впери очи. Нямаше кой знае какви детайли в двуметровата фигура, която светеше върху слузестата скала, още по-хлъзгава от дъжда, процеждащ се отгоре. Представляваше брадат мъж, облечен с роба с вдигната ръка, която сочеше… какво?

— Последният отдясно?

— Онзи, който сочи?

— Да.

— Какво за него?

— Накъде точно сочи? Можеш ли да определиш?

— Като че ли към нещо като драперия в ъгъла — предположи Хилтс и насочи натам лъча на фенерчето.

В най-отдалечения край на залата отсреща огромен поток от разтворим варовик беше образувал езеро. Когато водата в пещерата е намаляла или е била изпомпана, беше останал само каменният водопад, наречен балдахин.

— Искам да огледам — рече Фин.

Тя се промъкна под перилата и стъпи предпазливо на мокрия пещерен под. Студената вода стигна до глезените й. Сега се налагаше да предотврати подхлъзването на всяка цена.

— Защо?

Не можеше да му отговори точно, но изведнъж нещо, дошло от детството й, проговори. Вълнението да отвориш тайната врата в гардероба към Нарния, да проникнеш в кристалната пещера на Мерлин, да влезеш в телефонната кабина на Доктор Ху^[5] или да посетиш Зеления град на Рей Бредбъри, който, ако си спомняше правилно, също се намираше в Илинойс.

— Знаеше ли, че наричат цялата тази част на Илинойс Малкия Египет и никой не знае защо? — извика тя и гласът й проехтя в полумрака. Продължи напред, водена от конуса светлина от фенерчето на Хилтс, като внимаваше да не се подхлъзне.

— Не, не знаех — отвърна Хилтс, който я следваше по дървената пътека.

— Според някои, понеже Южен Илинойс е бил нещо като житница за Севера през тежката зима на 1830–31. Други твърдят, че е заради сливането на Мисисипи и Мисури, което им напомняло за делтата на Нил. По някаква причина хората в региона кръщават много градове с египетски имена: Кайро, Карнак, Донгола и Тива. Дори Мемфис, ако търсиш още примери. Даже са издигнали огромна стъклена пирамида за баскетболна зала.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако си в католическа църква, къде ще скриеш свещ?

— При останалите свещи — отговори той.

— Именно. — Стигна до балдахина, събра смелост и се плъзна покрай него.

— Какво? — попита Хилтс, който я следваше внимателно.

— Мисля, че я открих — прошепна тя.

— Какво?

— Свещта. — Тя пристъпи половин метър надясно и изчезна пред очите му.

Хилтс зяпна и зашари с лъча по каменния водопад. От Фин нямаше следа.

— Къде си?

— Точно пред теб — чу безплътния й глас. Внезапно отново се появи в светлината на фенерчето с пламнало лице и щръкнала мокра боядисана коса.

— Как го направи?

— Нали сме в Пещерите на чудесата. Чудо.

— Покажи ми.

— Дай ми фенерчето и ме хвани за ръка.

Той хвана ръката й. Тя я стисна здраво и пое фенерчето. Изведнъж пещерата пропадна в пълен непрогледен мрак. Тя го дръпна за ръката и той се плъзна зад балдахина с нея.

Хилтс се оказа в клаустрофобично малка цепнатина точно зад сълзящата престилка на скалата. Пространството беше толкова тясно, че чувстваше допира на мокрия камък отпред и отзад. Нямаше място дори да се обърнеш.

— Шегуваш се!

— Хайде де!

Тя се промуши надясно по цепнатината и на Хилтс не му остана друг избор, освен да я последва, иначе щеше да остане сам в тъмното. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече сърцето му се качваше в гърлото. През ума му минаха стотици кошмари: падане отвисоко, още дъжд, кал, заклещване. Основни фройдистко-юнгиански-стивънкингови ситуации: безверното сърце, което ще се пръсне от страх човек да не бъде заровен жив; лекото напрежение и недостиг на въздух, когато влакът навлиза в тунел под някоя планина. Той продължи да се промушва напред, като се съсредоточи в усещането от допира на меката й длан и преплетените им пръсти. Фин беше дребна и лекичка като дете, но притежаваше хъс на сержант, обучаващ новобранци. В подобни моменти се мобилизираше и показваше твърдост, тя й даваше сили да издържи на най-лошото, което й поднесеше животът. Инстинкт за оцеляване. Нещо в ДНК-то й, заложено от милиони години.

— Виж — прошепна тя.

Хилтс изведнъж осъзна, че се е промушвал напред със стиснати клепачи. Отвори очи. Отпред тунелът сякаш се разширяваше.

Фин протегна свободната си ръка и опипа скалата.

— Това не е естествено разширение, а дело на човешка ръка. — Промуши се още малко напред и Хилтс се почувства така, сякаш го бяха пуснали от затвора. Имаше място за мърдане — тунелът стана поне с трийсетина сантиметра по-широк от двете страни.

Хилтс видя, че Фин имаше право. На слабата светлина от фенерчето следите ясно личаха. Някой беше издълбал проход в тази забравена от бога дупка. Вече се движеха с лекота и забелязаха, че тунелът постепенно се извива и спуска надолу. На места се виждаше, че скалата не е пипана; който го е направил, беше следвал естествения път на водата, издълбала скалата. Фин беше на същото мнение.

Проникването в пещерата продължаваше вече час. Хилтс започна да си спомня с умиление огромните хамбургери и да си представя специалитета на деня в „Денис“ на междущатската магистрала. В този момент чаша от най-лошото кафе от крайпътно заведение би му се сторила чудотворен еликсир. Дъждът и осемградусовият студ в пещерата вледеняваха костите му. Клаустрофобията беше намаляла, но в никакъв случай не бе изчезнала. Един час на влизане означаваше още час на излизане, ако се върнеха по същия път, и въображението му рисуваше мрачни истории с ужасяващ край. Поне досега, слава богу, нямаше следа от прилепи или други пещерни обитатели. Хилтс не беше любител на гадинки, от които кожата ти настръхва. Чувстваше се в свои води в пустините, не в подземните канали. И тогава тесният тунел внезапно свърши. Светлина.

— Мили боже! — прошепна Фин, като пристъпи напред.

— Исусе! — възкликна Хилтс.

И двамата имаха право.

Куполът над тях се издигаше в един-единствен монолитен каменен свод поне на трийсет метра над мястото, на което бяха застанали, и още толкова от пода на огромната пещера. Светлина струеше силно и мистериозно от хиляди ниши на десет хиляди фигури, до една издялани от най-добрите египетски каменоделци, тук, сред дивата природа преди повече от няколко хилядолетия. По-голяма от Сикстинската капела, по-висока от катедралата „Свети Петър“, такава зала беше отвъд човешкото въображение, камо ли да бъде сътворена от човешки ръце. Всеки ангел, родоначалник и светец можеше да се види, всяко тайнство и чудо от появата на Христос до Възкресението, от Райската градина до Ноевия ковчег. Всички се извисяваха в поразителен вихър от живи картини, спуснати от небесата. Не просто спираше дъха. Слабо беше да се каже. Внушаваше благоговение. Дар от съвършена красота, без ни най-малък намек за отмъстителност или възмездие, божествено или някакво друго. Околовръст огромната зала бяха издълбани по-малки пещери, някои още имаха тежки дървени врати, други зееха кухи като слепи очи. Килии. Някога, преди много години, тук са живели хора. Сега това беше само огромна гробница, вовеки веков скрита от човешките очи.

Фин и Хилтс стояха като вкаменени, стъписани от невъобразимия мащаб и пропорциите на това, което виждаха, чувствайки се като джуджета пред монумента, в който Статуята на свободата би се побрала трийсет пъти и дори силуетите на бащите основатели на Америка в планината Ръшмор биха изглеждали нищожни.

— Къде се намираме? — прошепна Фин.

Тя видя пред себе си каменни стъпала и бавно слезе до дъното на огромната зала, като не можеше да откъсне очи от свода й. Ако Хеопсовата пирамида в Гиза беше куха, сигурно щеше да изглежда така. Свят в света.

— Преди много години, по времето на Томас Удуорд, наричали това място пещерата на Йеремия — проехтя глас в огромната зала. От срещуположния край излезе един старец и се приближи към тях. — Което, разбира се, е едно от имената, свързвани с Гробницата на Христос. Тя не се намира тук, но е любопитно как слуховете я свързват с това място. — Той прекоси залата, бастунът му потропваше, като заобикаляше скупчените глинени делви с широко гърло като онези от пещерите в Кумран със Свитъците от Мъртво море. — Удуорд се натъкнал случайно на пещерата, но той бил известен с пиянството и разгулния си живот, така че никой не му повярвал. А Пазителите просто купили мълчанието му с още алкохол.

Фин напрегна очи в полумрака, за да види по-добре приближаващия се старец. Той беше висок и леко прегърбен, подпираше се леко на дебел бастун. В свободната си ръка носеше кожено вързопче, овързано с лъскава златна верижка. Косата му беше стоманеносива и подстригана късо, почти по военному. Носеше изтъркани дочени панталони и тъмносин, плетен моряшки пуловер, стари високи кубинки и очила със стоманени рамки. Говореше с равен глас, с акцент от средните щати, но в него едва-едва се долавяше нещо далечно и чуждоземно. Сърцето на Фин се преобърна в гърдите й, когато осъзна, че старецът й напомня за баща й.

— Кой сте вие?

— Последният от Пазителите.

— Пазителите?

— Пазителите на това място. Неговите икономи, ако желаете — усмихна се тъжно. — Кажи-речи портиерът, който се грижи за Истинското слово на Христа.

— Не схващам — изрече Хилтс. — Тази пещера е накрая на света. Вижда ми се невероятно.

— Къде е Либийската пустиня, ако не накрая на света? За Рим по време на разцвета на империята Ерусалим също бил накрая на света; на самия му край, ако трябва да бъда точен. За Моисей Синайската планина била накрая на света. За един нюйоркчанин Илинойс и сега е накрая на света. Айнщайн е прав, господин Хилтс — всичко е относително. С часове мога да ви омайвам с екзотични разкази за Изгубения флот на тамплиерите, безчетната флота на цар Соломон, чийто храм е с точните размери на Сикстинската капела, за Нострадамус, за Новия Ерусалим, който вашия луд приятел Адамсън се надява да открие.

— Никакъв приятел не ни е той — възрази Фин.

— Поне тук го изпреварихме — промърмори Хилтс.

— Всъщност, не сте — поправи го старецът. — Той пристигна вчера. Бил е в Олни, на няколко мили оттук. Събирал е информация и екипировка. Очаквам да се появи съвсем скоро.

— Откъде знаете?

— Зная много неща, господин Хилтс. За вас и моя стар приятел Артър Симпсън, бедничкия. За вас и вашия баща, госпожице Райън. — Той се усмихна отново. — Може да се каже, че върви със службата.

Фин отново долови едва забележимия акцент. И за секунди истината я осени.

— Вие сте монахът. Дево.

Той кимна и се усмихна уморено.

— Пиер Дево, Питър Деверо, Пол Девърс понастоящем. Но никога не съм бил монах, това беше маска. Винаги съм бил свещеник. И ще остана такъв докрай.

— И убиец — отсече Хилтс. — Вие убихте Педраци. Ако вие не сте били на „Акоста Стар“, тогава кой е мъжът, заключен в каютата ви?

— Смъртта и тайните вървят ръка за ръка, господин Хилтс. Педраци се опита да ме убие на онова ужасно място в пустинята. Разбра кой съм и знаеше, че никога няма да му позволя да поднесе тайната на тепсия на човек като Мусолини, за да я използва като разменна монета в политическите си игри. Опита се да ме убие, а аз просто се защитих.

— А на кораба? — попита Фин.

— В каютата ли? Керцнер, мъжът, изпратен да ме убие от хората на баща ви, госпожице Райън. Мъжът, купен от дядото на Адамсън. Епископът така и не се появи. Можем само да предполагаме, че е загинал в пожара.

— Керцнер откъде знаеше точното разположение на пещерата? — поинтересува се Хилтс.

— Аз му казах — обясни старецът — точно преди края му. Такова беше последното му желание.

— Вие наистина сте копеле — презрително сви устни Хилтс.

— Такъв съм — повдигна рамене старецът. — Повечето от нас бяха такива. Подхвърлени деца, сирачета. Отхвърлени от обществото. Явно сме добра почва.

— За кого говорите?

— За Пазителите.

— На това място?

— На това, което то съдържа.

— Какво е то?

— Истинското слово.

— Евангелието на Луцифер.

— Едва ли може да се припише на Луцифер. Той само го е пазил. Бил е първият Пазител на Словото. Тази зала е негово дело. — Той разпери ръце и зарея поглед в необятността на високия каменен свод над себе си.

— Започвам да се обърквам — призна Фин.

— А мен започва да ме боли глава — промърмори Хилтс. — Намирам се на място, което не би трябвало да съществува, осветено от светлини, за които нямам обяснение откъде идват, и говоря с човек, който би трябвало да е мъртъв. Нищо не се връзва.

— Преди хиляди години светлините били направени с огледала, скалата била издълбана с потта и честния труд на предани на вярата мъже и единствената причина, поради която още съм жив, е да защитавам тайната на това място до момента, когато мисията ми ще стане невъзможна.

— И тогава? — тихо попита Фин. — Какво ще стане тогава.

— Тогава ще го разруша — просто отвърна старецът.

— Вие сте луд — заяви Хилтс.

— Може би — съгласи се старецът, — но уви, времето за словото на личности като Христос е свършило. Опасявам се, че вече има нови богове. — Той вдигна малкото кожено вързопче. — Когато моментът настъпи, Храмът на тайните трябва да бъде унищожен заедно с Евангелието на светлината. Инструкциите са съвсем ясни — добави с тъга.

— Но защо? — настоя Фин. — Защо да унищожавате всичко?

— Защото, ако не може да е достояние на всички, то никой не ще го притежава. Светлината трябва да осветява все пак. Евангелието не бива да бъде използвано за домогване до власт.

— Тогава го разгласете.

— Самото разкритие за съществуването му ще бъде използвано срещу него. Адамсън и хората му ще го използват като знаме. Не това е предназначението на това място, на силата на Неговото Слово. Кръстоносните походи се водят с меч и кръв, не с вяра и саможертви.

Изстрелът изсвистя в залата, сякаш дошъл от друг свят, и улучи стареца, преди да се усети, завъртя го и го свали на пода на гигантската пещера. Чу се поредица от малки експлозии, пронизителни и мощни, а после, почти като по команда, светлината в сводестата зала изгасна и настана непрогледен мрак. За миг всичко замря, после тъмнината беше пронизана от пет-шест ярки зелени лъча.

— Очила за нощно виждане — прошепна Хилтс. Той намери опипом превитото тяло на стенещия от болка старец.

— Ранен ли сте? — попита Фин.

— В рамото. Ще оцелея — успокои я Деверо. — Поне засега. Достатъчно дълго.

— Трябва да ви измъкнем оттук — каза Хилтс.

— Вие трябва да се измъкнете оттук, преди да е станало твърде късно.

— Трябва да ви заведем в болница.

— Намирате се на седемдесет метра под земята. В другия край на пещерата има изход, който ще ви изведе точно на Уинтър Ривър, от нея ни дели тънка каменна стена, мога да я съборя, когато поискам. Адамсън мисли, че е победил. Смята, че може да ликува. Убеден е, че най-сетне е спечелил най-голямата награда и всички ще паднат в краката му. Ала нищо не е открил. Само мрака.

— Хвани го за краката — нареди Хилтс.

Около тях зелените светлинки вече танцуваха напред-назад.

— Шахтите — изпъшка старецът, докато го влачеха по пода на пещерата. — Проникнал е през старите входове.

Изведнъж гласът на Адамсън проехтя през високоговорител.

— Не знам как сте успели, но този път няма да ви оставя живи!

— Тоя е хахо.

— Кажи ми нещо, което не знам — промърмори Фин.

Бяха успели да стигнат до края на пещерата. Гърбовете им опираха до изпъкналата скала. Старецът хвана реверите на якето й.

— Трябва да изчезвате!

— Как? — попита Хилтс.

— През Портата на Медуза.

— Какво, по дяволите, е това?

— Над всяка от монашеските килии е издялана маска. Медуза била богинята покровителка на легиона на Луцифер. Открийте я и ще намерите изхода.

Чу се остър звук като от цепещ се плат и над главите им избухна сигнална ракета, която освети купола със заслепяваща светлина. Над десетина мъже се спускаха на рапел по въжета от тавана на пещерата. До един бяха въоръжени.

— Ето там! — изрева Адамсън.

Затрещяха изстрели. До тях от стената рикошираха куршуми.

Ослепителната, ярка светлина от ракетата започна да гасне. Фин забеляза нещо.

— Ето я Медуза! — посочи.

— Хайде, хвани го! — Хилтс прихвана отново стареца под мишниците.

На светлината от ракетата Фин видя раната. Беше по-скоро на гръдния му кош, а не в рамото и от нея излизаха мехурчета. Белият дроб или още по-лошо.

— Оставете ме — немощно изрече Деверо. — Ако се опитате да ме вземете с вас, няма да успеете. Вървете! — заповяда им той.

— Ще доведем помощ! — обеща Хилтс.

— Тръгвайте! Веднага!

Двамата хукнаха. Ракетата угасна напълно и ги остави в пълен мрак, ако не се броят пронизващите зелени лъчи, които се пречупваха в каменистия неравен под на пещерата.

— Улучат ли ни, ще ни изпържат — прошушна Хилтс.

Разнесе се още един разцепващ екот и пространството наоколо избухна в ярка светлина. Само на около метър от тях се намираше вход като на килия, обозначен със същото като на медальона изображение на Медуза.

— Бягай! — извика Хилтс и бутна Фин към тъмния вход.

Тя погледна през рамо към сгърченото тяло на стареца до стената на колосалната, дивна пещера, за която се бе грижил в продължение на десетки години. Той се усмихваше.

Куршумите летяха, свистейки като рояк от разярени стършели. Тя се втурна в мрака, наведе глава, за да се мушне под чудовищната богиня със змийска коса и се препъна в пода на малка пещера. На светлината от поредната изстреляна ракета видя, че това изобщо не беше килия, а стъпало от каменно стълбище, което водеше нагоре.

— Катери се! — изкрещя Хилтс.

Тя бързо се заизкачва по стълбите, а фотографът я следваше по петите и дишаше учестено.

Минутите изтичаха, а те продължаваха да се катерят. За техен ужас отдолу се чу тропот на стъпки. Тогава с кошмарен звук, сякаш ядрото на земята се пропукваше под тях, се чу ужасен грохот и ги застигна въздушна вълна като в тунел.

— Какво беше това?

— Продължавай!

Продължиха да се изкачват, но грохотът се засили — клокочещо подземно бучене и после адът се изсипа върху тях с отломки и камъни, те ги подеха в търбуха си и ги изстреляха нагоре в хаотичен вихър, който ги залепи за скалата отстрани. Ледената река ги изхвърли в гейзер от вода върху студения каменен под. Двамата се изправиха на колене, кашляха и се бореха за въздух сред прииждащата вода, която изпълваше заличката.

— Къде се намираме? — с мъка продума Фин. Скочи на крака и подаде ръка на Хилтс.

— В нещо като мазе — закашля се той и се огледа. Посочи въртопа от мътна вода, чието ниво нарастваше. — Стълби. — Хвана я за ръка и прецапаха до късото стълбище. В горния му край имаше обикновена дървена врата.

Хилтс я бутна и се оказаха в миришеща на мухъл селска кухня. В единия ъгъл имаше печка с дърва и стара мивка, а в средата на помещението груба дъсчена маса с няколко стола. През зацапания прозорец Фин видя паркинга на Пещерите на чудесата. Намираха се в кухнята на порутената фермерска къща.

— Ето откъде старецът е влизал и излизал — сети се Хилтс и се отпусна тежко на един стол. — Слава богу, че всичко свърши!

— Не се разполагай твърде удобно. — Разнесе се заплашително скърцане, после усетиха как подът се наклони, надигна се и се накъдри, сякаш имаше земетресение.

Хилтс скочи. Над главите им таванът се напука и се посипа гипс. Подът отново се наклони и прозорецът се пръсна.

Втурнаха се през вратата към изгнилата веранда и едва излезли, покривът зад тях пропадна с грохот, а след него цялата къща. Затичаха се навън, а земята под краката им започна да се пука и се разнесе тътен от срутването на пещерата.

— Реката ще промени курса си — прошепна Фин. — Да изчезваме!

Добраха се до колата в края на паркинга в момента, в който земята се отвори и погълна стария училищен автобус пред очите им. Хилтс седна зад волана, припряно завъртя ключа и колата запали. Включи на скорост, залепи педала на газта за ламарината и гумите запушиха. Стигнаха портата, секунда преди да се срути, после взеха завоя с леко завъртане и поеха по селския път. Отдалечаваха се от Пещерите на чудесата, а Фин облегна глава назад и се предаде на изтощението. После внезапно седна на ръба на седалката със смръщено изражение.

— Какво има? — попита Хилтс.

Тя бръкна в якето си и извади коженото вързопче на Деверо. Махна верижката и видя, че на края й висеше същият медальон като този, който намериха при трупа на Педраци. Тя разви част от кожата и отвътре се показа меден свитък, позеленял и окислен, но клиновидното писмо ясно се четеше. „Последното евангелие на Луцифер“.

— Сигурно го е пъхнал в якето ми, когато ме хвана за реверите — прошепна дрезгаво тя. — Не знаех.

— Какво ще правим сега? — попита Хилтс.

Фин отново отпусна уморено глава и затвори очи. Кой знае какво съдържаше свитъкът? Какво обещание, какви думи, каква мощ?

— Хрумна ми нещо — усмихна се тя.