Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (33)

32.

Стигнаха потъналия кораб на седемнайсет метра дълбочина, следвайки въжето от котвата на гумената лодка до самото дъно, където подводните течения бяха доста силни, а покритата с алуминий котва с формата на гъба се бе закачила в оплетените кабели на желязната греда за спускане на спасителните лодки отдясно на борда. Корабът беше гигантски, огромно туловище с формата на торпедо сред синьо-зелените води, а тъмният корпус се открояваше на фона на белия дънен пясък. По дължина сякаш нямаше край, кърмата се бе забила в рифа, покритият с водорасли и миди нос стърчеше леко в дългия пясъчен улей към канала. Корабът се бе забил в дъното с носа надолу, средната част и кърмата бяха непокътнати, само леко изкривени. От мястото, където въжето на котвата се спускаше надолу, лесно можеше да се види защо огромният корпус беше останал невидим години наред. Високо горе се виждаше назъбената повърхност точно встрани от рифа. За една нощ времето се развали, но те предварително бяха решили да се гмурнат във всички случаи.

Хилтс посочи нагоре и гласът му проехтя в ухото на Фин.

— По всичко личи, че се ударил в рифа, когато е потънал при урагана. През годините вълнението на морето и теченията са образували тази вдлъбнатина.

Фин погледна накъдето сочеше Хилтс. Сякаш водата беше издълбала легло, в което да полегне потъналият кораб, а надвисналият корал хвърляше издължена широка сянка, която го прикриваше. Фин чувстваше засмукването и придърпването на водата върху резервоарите на рибридъра, прилепени плътно на гърба й. С оттеглянето на прилива беше лесно да противостоиш, но Фин знаеше, че с времето засмукването щеше значително да се засили.

— Да започваме — предложи тя.

Бяха на крак още с пукването на зората и съставиха план на действие по схемата на кораба. Бяха предположили, както изглежда съвсем правилно, че горните надпалубни съоръжения над салона и всички останали палуби са се сплескали една в друга при потъването, премазани от тежестта на двата големи комина, които са се сгромолясали върху тях. Според журналистическите репортажи в котелното е имало голяма експлозия, но от вида на изкривения метал и корпуса, очевидно частта при носа е била откъсната.

— Можеш ли ми кажеш къде сме? — попита Фин.

Тя се обърна плавно в топлата вода и огледа от единия до другия край безкрайния корпус на огромния съд. Коланът с тежестите й пречеше да изплува и й даваше стабилност в синьо-зеления океан. Тя махаше с ръце напред-назад все едно гребеше, колкото да се задържа изправена. На пръв поглед би казала, че са някъде преди мястото, където е бил коминът на носа, по средата между него и предната мачта.

— Някъде точно зад мястото, където е бил мостикът — отговори Хилтс.

— Това означава, че трябва да се придвижим напред към кърмата — рече тя. — Според плановете на кораба главните врати и салонът са на петдесет метра от носа.

— Петнайсет метра назад — кимна Хилтс.

Той откачи фенера от жилетката си и го закачи на въжето на котвата, като го нагласи на пулсиращо мигане. Ако някой от тях загубеше ориентация или времето изведнъж се развалеше, светлината и силният сигнал, излъчван от устройството, щяха да им помогнат да се върнат до котвата.

Двамата бавно доплуваха до ръба на срутилата се палуба и Фин изведнъж спря като закована, когато погледът й срещна океанското дъно през липсващия корпус. От височината главата й се замая леко. Дори под вода гледката беше достатъчна, за да й се завие свят, независимо че не можеше всъщност да падне от ръба на кораба.

— Впечатляващо — каза Хилтс, който я следваше.

Тя кимна и се прехвърли през ръба. Плуваше с вълнообразни движения на тялото — техника, с която намаляваше вдигането на дънната утайка. Спусна се надолу покрай корпуса, като дишаше равномерно, наслаждавайки се на модерната водолазна маска и на това, че не се налагаше да стиска мундщука между челюстите си. Най-странното беше липсата на мехурчета през системата за дишане. Лекото съскане на устройството и мехурчетата, които „вряха“ около нея й действаха малко клаустрофобично, но така пък беше прекалено тихо. От друга страна, тишината й позволяваше да се плъзга между ятата от лефер и треска, без да ги смути. В далечината виждаше група сребристи баракуди, които плуваха с характерните си нервни, зигзагообразни движения, но не им обърна внимание. Знаеше, че репутацията на иглозъбото създание се гради по-скоро на външния вид, отколкото на опасността, която представляваше. Редките случаи, когато хищните риби бяха нападали човек, беше заради някое блестящо бижу или отражение от часовник, привлекли вниманието им.

Тя продължи надолу, усещайки присъствието на Хилтс точно зад себе си. Вниманието й бе съсредоточено към лявата страна, върху палубния под, обрасъл с водорасли и ракообразни. От постоянно засилващото се вълнение водораслите сякаш махаха с пръсти. В далечината се виждаше редица от люкове, повечето непокътнати. Дебелото стъкло беше покрито с плътен слой от водорасли и друга подводна растителност, а каютите отвъд бяха тъмни и неприветливи. Корабът дори не беше фантом, беше мъртъв. Това не беше „Титаник“ с духовете на хиляди пасажери, които все още се рееха наоколо; беше просто едно съсипано корито.

— Ето там — рече накрая тя, после спря изведнъж и посочи напред и надолу. Отстрани на корпуса зееше тъмен отвор. Представляваше почти идеален квадрат, чийто ръбове бяха смекчени от гъсто килимче от морска растителност. — Главният люк. Оттук е по-лесно товаренето на спасителните лодки.

Фин и Хилтс носеха по два мощни фенера, единият беше закачен отзад на екипировката, а другият — за коланите им. Захранваха се с комплект батерии, които стигаха за два часа. Включиха ги и силната светлина обля входа. Предния ден вечерта се бяха разбрали за протокола и кой на кого ще се подчинява, затова сега нямаше нужда да го обсъждат. Понеже Фин беше по-дребна, Хилтс щеше да влезе пръв, за да провери маршрута. Ако той можеше да се промуши отнякъде, тогава логично и Фин щеше да успее. От друга страна, Фин имаше задължението да следи времето и периодично да проверява водолазния компютър, закачен на жилетката й. Като нищо можеше да навлязат навътре и без да се усетят, времето им да свърши. Тя трябваше да обяви край на гмуркането независимо колко близо се намираха до целта.

— От горе надолу — реши Хилтс. — Ще започнем с ватиканеца.

— Епископ Аугустус Принчипе. Горната палуба, апартамент „Гелдърланд“, номер седемдесет и едно. — Фин хвана закачения на жилетката й компютър и нагласи функцията за засичане на времето. Компютърът щеше да започне силно да бръмчи на половината път — сигнал да се върнат обратно, независимо от всичко. Дигиталният екран започна отброяването. — Да вървим.

Хилтс се оттласна напред, като извършваше минимални движения, за да намали вдигането на наслоилата се тиня на борда. Държеше едната си ръка протегната напред, а другата махаше плавно напред-назад. Фин го следваше с неговото темпо.

На три метра навътре в коридора имаше купчина отломки — гниещо дърво, метал и някаква черна купчина, вероятно спасителни жилетки, които се разлагаха и даваха храна на няколко вида водорасли и дълбоководни храсталаци. На светлината от лампата на Хилтс Фин видя, че някога там са били вътрешните врати по средата на коридора.

Хилтс продължи напред. След него Фин стигна до средния салон. Ято фосфоресциращи рибки изникна и бързо се скри от светлината на фенерите. Водата беше леко мътна от носещите се из нея водорасли. На стените, покрити със седимент, под който обаче личеше първоначалният им вид, Фин видя алуминиеви орнаменти, всеки от които представляваше различен зодиакален знак. От албумите на Милс имаше представа как са изглеждали някога. Стените са били облицовани с ламперия, а подът е бил покрит с нещо като паркет, но отдавна всичко беше изядено до основи и сега приличаше на загнила зеленчукова кора. Отляво лъчът хвана отворените каси в кабината на главния стюард и на домакин касиера. Предната вечер бяха обсъдили възможността да огледат тази на домакин касиера, но накрая се отказаха. Касиерът със сигурност е имал сейф, но едва ли Деверо или колегата му епископ Принчипе са държали нещо ценно там. Щяха да го проверят, ако им останеше време, но само в краен случай.

Над главите им фалшивият таван беше провиснал, а отдолу виждаха плетеница от тръби и кабели. Някои от панелите бяха паднали, а други изглеждаха полустопени. Горещината от огъня, ако не и самият огън, беше достигнала чак дотук. Придвижиха се още малко напред и минаха покрай знака на Стрелеца. Вратата беше провиснала. Ред празни зъболекарски столове гледаше в редиците покрити с тиня огледала.

— Бръснарница? — предположи Фин.

— Или козметичен салон — отвърна Хилтс. Гласът му идваше с пращене в слушалката й.

Още няколко метра и отговорът дойде сам. Още една стая и още една редица с обрасли с водорасли столове. Още няколко фотьойла, прекатурени един върху друг. Огледалата бяха напукани, по пода имаше няколко сантиметра тиня и мръсотия върху шахматния теракот в черно и бяло. Това беше мъжката бръснарница, което означаваше, че първото помещение беше дамският козметичен салон.

— Следвай стълбището — прошумя гласът на Хилтс в ухото й. — Ще пусна парапет, ако намеря къде да закача въжето.

— Ей! — извика Фин, забелязала с периферното си зрение отровния зелен цвят.

Обезпокоена от движенията на водолазите или може би от светлината, огромна зелена змиорка изскочи от лигавия слой изпод един от бръснарските столове с оголени огромни зъби на клюноподобната си глава. Дълго почти метър, с формата на дебел месест меч, яркозеленото чудовище се изви между тях, щракайки с мощните си челюсти, а после профуча към мрака покрай снопа светлина от фенера на Хилтс. Змиорката, ако я беше нападнала, щеше да й отхапе ръката. Дори незначително разкъсване можеше да доведе до бактериална инфекция, която само за часове щеше да причини гангрена.

Фин шумно изпусна дъха си, който замъгли маската й за няколко секунди. Сърцето й препускаше лудо, после се успокои и отново започна да бие нормално. Тя стисна зъби и продължи да плува към широкото стълбище, което се откри пред нея в лъча светлина. Кой знае още колко острозъби чудовища ги дебнеха по пътя.

— Вторници с Мори^[1] — промълви на себе си, засрамена от страха си от змиорката.

— Моля?

— Нищо — отвърна Фин. — Трябва да си чел книгата. — Тя си пое дъх и издиша бавно. — Да продължаваме.

Хилтс кимна. Той откопча макарата от жилетката си, закачи я за края на алуминиевите перила на стълбището и защипа карабинера за жилетката си. Въжето беше дълго седемдесет и осем метра, от сплетени найлонови нишки и щеше да им помогне да се върнат в основния салон, ако видимостта се влошеше заради мътилката.

При потъването на кораба стълбището се беше изправило почти до вертикално положение. Отгоре се бяха изсипали отломки, предимно плочи от тавана и малки части от мебелировката. Останките от полюлея бяха разпилени по стъпалата и едва си личаха след водораслите и тинята. Тук имаше още повече водорасли, плаващи из водата като нощни пеперуди, хванати в сноповете лъчи от фенерите им.

Стигнаха в горния край на стълбището без произшествия и се плъзнаха по тесния коридор отляво. През годините плочките на тавана, разхлабени от срутилите се палуби, се бяха откъснали и през тесните отвори стърчаха тръби и кабели. Те продължиха да плуват напред жабешката, но дори и така вдигнатата утайка намали видимостта им почти до нула. Хилтс осветяваше страната с вратите, повечето от които зееха. След десет минути стигнаха до седемдесет и първи апартамент.

— Ето тук е. — Хилтс потърка тъмните водорасли, покриващи увисналата врата и отдолу се показа продълговата плочка, занитена към металната повърхност. Дълбоко гравираните букви все още можеха да се прочетат: „Гелдърланд“. Фотографът насочи лъча към входа. — Изглежда ми опасно. Внимавай. — Той откачи макарата и завърза найлоновото въже около дръжката на вратата, после влезе, Фин го последва.

Пожарът, ураганът и почти половинвековният престой под вода си бяха казали думата. На старите снимки Фин беше виждала обстановката, която в началото на шейсетте беше минавала за изискана: модерни пластмасови столове с орнаментирана тапицерия, подредени около кръгла пластмасова маса със стъкло и тънък килим с цветни геометрични шарки в стил Мондриан; голяма спалня с тапицирана табла, ниски шведски бюра с продълговати, ниско поставени огледала над тях; дървена орехова ламперия на стените, която всъщност беше имитация върху фибростъкло и редица от четири люка с квадратна вместо кръгла форма, само за да се различават от обикновените.

Рекламните снимки показваха жени с жълти коктейлни рокли, които отпиваха от чаши с мартини и пушеха от дълги цигарета, докато кавалерите им с мъжествени челюсти се усмихваха до тях и обикновено държаха модни прави лули в едната ръка и малки чашки с кехлибарена течност в другата.

Нещата бяха се променили.

Нямаше ги мъжете в смокинги, нито жените с коктейлните рокли; отдавна бяха напуснали горящия кораб. Закачалки за палта, подгизналите останки от стар куфар и парче плат от завеса висяха по пластмасовите куки в малкото преддверие. Подът беше покрит с дебел слой тиня. По-нататък стаята беше почти непроходима и видимостта бе нулева. Лъчите от фенерите осветяваха плаващи парчета, вероятно от тапицираната табла на спалнята. Сгъваемите столове около масата се бяха разпаднали на дебел слой тъмна тиня на мястото на килима с шарки Мондриан, а фибростъклото от ламперията се бе обелило от стените, нажежено до червено според разказите на оцелелите. Освен останките от куфара нямаше други следи, че стаята е била обитавана.

Фин се промъкна през касата на вътрешната врата на преддверието и се плъзна срещу един нисък шкаф. Опита се да отвори едно от чекмеджетата и шкафът безшумно се разпадна в ръцете й. Нямаше повърхност, която да не беше покрита със слой водорасли или слуз. В шкафа нямаше нищо, освен още утайка.

— Тук няма нищо — обяви Хилтс и се завъртя, осветявайки помещението. — Дори да е имало, изчезнало е много отдавна.

Фин провери водолазния компютър. Бяха под вода повече от един час. Време беше да тръгват.

— Трябва да се махаме оттук. Трябва поне да опитаме да стигнем до каютата на Деверо.

— Добре — съгласи се Хилтс. Той се завъртя и плавниците му вдигнаха облаци тиня. Лъчът от фенера му освети нещо лъскаво.

— Чакай — спря го Фин.

Тя протегна ръка опипом в мъглата от размътена тиня с надеждата да не попадне на още една змиорка в гъстата кал. Пръстите й докоснаха нещо твърдо. Тя го стисна и дръпна.

Хилтс насочи светлината към предмета.

— Проклет да съм! — изрече гласът му в ухото й. — Голям златен кръст.

— Още по-хубаво. Това е епископски кръст, който се носи на гърдите. Въпросът е къде е епископът?

— Може да си го е забравил.

— Ако правилно си спомням, те не бива да ги свалят никога.

— Да видим в каютата на Деверо.

— Добре.

Фин пъхна петнайсетсантиметровия кръст във водолазния си колан и заплува след Хилтс, който вече излизаше от наводнената каюта.

Хилтс отново закачи макарата и започнаха да следват въжето по обратния път, плувайки безшумно през мрачния коридор. Навиваха въжето — древен ритуал, датиращ още от античен Крит и копринената нишка, помогнала на Тезей да излезе от Лабиринта. Дори плавниците им да бяха вдигнали тинята до почти нулева видимост, те щяха да намерят централното стълбище и фоайето на главната палуба без всякакво затруднение.

Хилтс изчака Фин, задържайки се с плавни движения на едно място. Спуснаха се покрай наклоненото стълбище, като внимаваха да не се опират до стените. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-слаба ставаше видимостта. Някъде след пожара цялата секция на палуба А под основната палуба се беше срутила и избутала тонове отломки по полегатия коридор като боклуци по улей. Стигнаха до фоайето на палуба А и не можаха да продължат по-нататък — стълбището беше изцяло задръстено с парчета от ламперията, плетеница от тръби и огромно количество боклуци с неопределен произход, които представляваха още по-голяма заплаха заради гъстите водорасли и тинята. Дори физически да можеха да се промушат през бариерата от отпадъци, нямаше как да знаят какво се бе заселило в смъртоносната барикада през годините.

— Ами сега? — попита Фин.

Пред тях бяха смачканите врати към главната трапезария. От другата страна на фоайето имаше нещо, прилично на голяма мозайка от цветни плочки, повечето от които се бяха отлепили през годините. От двете страни на мозайката бяха месинговите врати на двата елеватора, обслужващи средната част на кораба.

Хилтс насочи светлината към трапезарията. На снимките трапезарията „Принцеса Ориана“, кръстена на операта, беше пищна, двуетажна, с чудовищен купол, допълнена от балкон за осемчленен оркестър и жълт орнаментиран кожен таван. Имаше места за петстотин души и няколко скрити ескалатора за стюардите, за да носят поръчките от кухните долу. Сега помещението представляваше мрачна подгизнала пещера. Килимите гниеха, убежище за ракообразни, кожените тавани отдавна се бяха разложили, а останките им висяха на дълги органични нишки, подобни на вонящите черва от вътрешностите на огромно морско чудовище. Масите, занитени за пода, бяха на местата си, ленените покривки отдавна бяха изчезнали, а тапицерията по столовете не беше нищо повече от тиня. Балконът на оркестъра висеше отгоре като празна очна кухина. Нямаше дами в жълти рокли, нито офицери в снежнобели униформи, услужливо палещи цигари, които по онова време още не са били под забрана. Това беше гробница на отминалата ера на елегантността.

— От това място започват да ме побиват тръпки — измърмори Хилтс.

Фин вдигна компютъра и се взря през маската.

— Времето ни свършва. Можем да проверим каютата на Деверо, но трябва да сме много бързи. — И двамата чувстваха засилващото се вълнение, докато плуваха из огромната руина — беше много по-силно от началото, когато се гмурнаха.

— Още колко? — попита Хилтс.

— Петнайсет минути вътре, десет на самото място, петнайсет на връщане, не повече — отговори Фин.

— Ясно.

— Как ще се доберем дотам?

— През асансьорната шахта, както се разбрахме.

— Можеш ли да отвориш вратите?

— Ще опитам. — Хилтс откачи от колана си лек като перце водолазен лост от титан и заплува през салона, плъзгайки се с лекота към орнаментираните месингови врати, издълбани от корозията и потъмнели от окисляването и слоя планктон.

Фин плуваше непосредствено след него.

Спряха пред вратите и тя използва ръчния си фенер, за да освети потъмнелия метал отпреде им. Хилтс избърса с длан малък участък в средата и мушна закривения край на лоста в цепнатината. Натисна, но от усилието само се завъртя във водата и я размъти.

— Трябва ми някаква опора — промърмори и опита отново, този път свали плавника си и опря босото си стъпало на рамката. Натисна отново и този път вратата се отвори и отвътре излезе облак черна мътилка.

Фин се приближи, закачи фенера на колана с тежестите и му помогна да отвори вратата. Тя отново взе фенера, Хилтс също включи своя и се наведе над шахтата, за да я освети по-добре. Светлината обля празното пространство, където плуваше планктон, който сякаш дишаше с пулсацията на водата.

— Изглежда проходима — отбеляза Хилтс.

— Да не забравим макарата, това нещо долу май е гъсто като супа.

Хилтс кимна, обу си плавника и закачи осигурителното въже за една стърчаща греда до асансьорната шахта. Влезе вътре и изпусна жилетката баластен компенсатор.

— Слизам надолу — обяви, усмихнат зад маската.

Потъна бавно в шахтата, тъй като изкараният въздух от жилетката намаляваше способността му да се задържа на повърхността на водата. Фин изчака да навлезе навътре и го последва. Натисна жълтото копче на жилетката си, чу гъргорещото свистене от изпуснатия въздух и чак тогава се спусна още по-надълбоко в потъналия корпус на старото корито.

Вратите на асансьора на палуба А се отвориха без проблем и двамата изплуваха с лекота във фоайето. Това беше първата палуба без магазини и помещения за хранене. Към носа водеха два коридора, надясно и наляво, с вътрешни каюти към центъра. Деверо беше в списъка на пасажерите в каюта 305 в левия коридор, пред който стояха в момента.

Насочиха осветлението към тъмния тунел и не видяха нищо, освен водорасли и вездесъщия тънък слой тиня. Нямаше следа от пожар или разрушение, което беше естествено, след като огънят беше тръгнал от котелното назад към кърмата. Хилтс преплува салона и тръгна надолу по тъмния коридор, като внимаваше да не вдига мътилка. Въжето се размотаваше от макарата на кръста му. Един по-тесен коридор отляво водеше до каюти с номера 319, 323, 320 и 324. Всички врати бяха отворени, в каютите беше тъмно като в рог и страшно, а пространството — задръстено от останките от изгнилото им обзавеждане. Отсреща следваха три еднакви единични каюти — 315, 313 и 309. Техните врати също бяха отворени.

— Почти стигнахме — тихо се обади Хилтс.

Придвижиха се още малко напред. Вратата на каютата на Деверо беше плътно затворена.

— Странно — рече Фин. — Според докладите екипажът е обиколил всички каюти, за да се увери, че няма забравени хора.

— Което обяснява защо всички врати са отворени — допълни Хилтс.

Фин доплува до вратата и хвана дръжката. Натисна я надолу, но тя не помръдна.

— Заяжда ли? — попита Хилтс.

— Като че ли е заключена — отговори Фин. Тя напъна отново. Пак нищо.

— Дай на мен. — Хилтс се придвижи до нея и опита да отвори вратата. — Права си.

— Пробвай с лоста — предложи Фин.

Хилтс кимна. Откачи титановия лост от колана си и го вкара в уплътнението на нивото на дръжката. Натисна с всичка сила и се чу приглушено от водата изхрущяване. Със свободната си ръка натисна дръжката и вратата се отвори навътре.

— Кой си заключва вратата, когато корабът гори? — попита Фин зад него.

— Да видим. Дай ми време първо да проверя.

Фин погледна водолазния компютър.

— Десет минути, които започват — тя натисна бутона на брояча — сега.

Хилтс закачи лоста на колана, включи ръчното си осветление и се плъзна в каютата, като се оттласна от касата на вратата. В старите брошури на кораба, които Фин беше разгледала в дома на Милс на Холабак Кей, каютите на палуба А бяха малко по-различни от по-голямото помещение, обитавано от епископ Принчипе. Освен разликата в размера, каютата на Деверо беше огледална на тази на Принчипе с малък вестибюл отляво вместо отдясно. След нишата за куфари и закачалката за палта имаше втора врата към основното помещение. Зад нея се намираше уютно помещение, което служеше за спалня и дневна, с голям фурнирован гардероб, разделен с преграда от тоалетката и огледалото на отсрещната стена. Леглото беше разположено под два малки квадратни люка с изглед към морето или в сегашния случай — към далечното океанско дъно в пропастта от ръба на рифа. На тавана имаше релса за найлонова завеса като в болничните стаи.

Отсреща беше входът за банята и второто легло. Между двете легла бяха холната част, където се помещаваха два стола и кръгла ниска масичка със стилизирано изображение на розата на посоките, ламинирано под повърхността — логото на корабна линия „Акоста“, което можеше да се види навсякъде — от оливарниците и кориците на менютата до килимите в трапезариите.

— Мили боже! — прошепна Хилтс, докато обхождаше с фенера стаята, запазила се почти във вида, в който е била преди половин век.

Заключената врата беше попречила на морските обитатели да навлязат и за разлика от по-старите кораби като „Титаник“, повечето платове и материали, използвани при „Акоста Стар“ бяха синтетични и не толкова податливи на разлагане. Само финият слой утаечна тиня върху мебелировката напомняше за изминалото време. Единствените явни следи на разложение бяха човешките останки на леглото.

Хрущялите и сухожилията, които свързваха костите, отдавна се бяха разложили и скелетът се бе разпаднал, но все пак личеше свитата ембрионална поза на тялото. Дългите кости на краката бяха прегънати, ребрата представляваха жълтеникава купчина, а ръцете бяха събрани като за молитва, сякаш мъжът се бе молил в сетния си час.

— Кой е той? — попита Фин, като доплува по-близо до купчината кости, разпилени по леглото. Над нея останките от найлоновата завеса се полюшнаха от течението като стар саван.

— Предполага се, че е Деверо — отвърна Хилтс. — По всичко изглежда, че някой го е заключил в каютата. Или пък се е самоубил. Прилича ми на смърт от задушаване. Не е изгорял, нито се е удавил. — Фотографът се придвижи над леглото и провери люковете. — Затворени са здраво. Не би могъл да ги отвори без гаечен ключ.

— Бил е католик. Съмнявам се да се е самоубил — предположи Фин, включи осветлението си и зашари с него чак до отсрещната стена.

— Май сме закъснели с петдесет години, за да узнаем каква е била тайната му — заключи Хилтс.

— А може би не — тихо рече Фин с насочен лъч на фенера върху кръглата масичка. Повърхността й имаше втора кожа от утайка, но под нея очевидно имаше нещо. Фин размаха ръка над масичката, раздвижи тънкия слой и го разпръсна.

— Карти за игра? — промърмори Хилтс с объркано изражение зад маската.

— Обзалагам се, че са марка „Кем“ — чу гласа на Фин. — Баща ми играеше бридж с такива на разкопки в джунглата. Изработени са от целулозен ацетат или нещо такова, затова не са се разпаднали.

Картите бяха пъхнати в алуминиевата рамка на масичката на две групи като ръцете в покера — с лице нагоре. Едната серия беше в горния край, другата отляво. Горната група се състоеше от шест карти, а тази отляво съдържаше пет карти.

— Със сигурност не е играл покер — възкликна Хилтс, загледан в картите.

— Не е играл никаква игра — отсече Фин.

— Съобщение?

— Бил е заключен тук, знаел е, че ще умре и е решил да остави това. Имал е причина да го стори.

— Тройка, осмица, още една тройка, чифт двойки и петици в едната ръка, чифт осмици, вале каро и още един чифт двойки, спатии и пики. — Той замълча. — Какво съобщение е това?

— Единственото, което е могъл да остави. Просто ние не можем да го дешифрираме. — Тя отново провери компютъра. — И не разполагаме с никакво време. Направи няколко снимки и да изплуваме. — Засмукването и напора на течението започваше да се отразява на вътрешността на каютата, като вдигаше мътилка и затрудняваше видимостта.

Хилтс кимна, отвори ципа на големия джоб на жилетката и извади компактен фотоапарат, който Милс му беше купил от Насау. Снима цялата каюта с вградената светкавица, после се съсредоточи върху масичката и подредените карти.

— Тук има още нещо. — Хилтс посочи в средата на масичката.

Фин размаха ръка, вдигна още известно количество от кафявите пясъчни зрънца и отдолу проблесна нещо златно.

— Верижка — каза тя и я вдигна. Беше дълга малко повече от шейсет сантиметра, с фино изработени халки. Закопчалката беше здрава, но синджирът беше скъсан. — Сякаш е била откъсната от шията на човека, който я е носил — предположи Фин.

— Вземи я и да вървим — подкани я Хилтс.

Той снима верижката и Фин я прибра в жилетката си. Хилтс на свой ред прибра фотоапарата, завъртя се и излезе от каютата. Фин държеше фенерчето, така че да свети над рамото му, докато той навиваше обезопасителното въже. Дори в по-долния коридор нарастването на прилива се усещаше, а сега до тях достигаше нестихващото бумтене от тежките вълни, които се разбиваха в рифа. Когато стигнаха до фоайето на главната палуба, приливът вече беше станал наистина свиреп и течението ги блъскаше от едната до другата преграда в синхрон с титаничното дихание на океана през зеещите врати на входа. Времето на повърхността явно се разваляше. Фин си помисли за гумената лодка и осемстотинте метра море, които ги деляха от сушата на фара.

Двойката мина напряко през салона, като се бореше с пристъпите на течението, което се опитваше да ги помете назад. Фин знаеше, че резервът им от време бавно изтича. След около още десет минути щяха да са в истинска беда. Чувала беше стотици разкази за водолази, намиращи се на една ръка разстояние от повърхността, но са били обречени никога да не я достигнат, защото са се увлекли. Липсата на въздух си беше липса на въздух, а човешкото тяло можеше да оцелее до момента, в който дробовете поемеха фаталната доза морска вода. С рибридърите поне нямаше да се налага да спират за декомпресия след толкова много време, прекарано под водата.

— Влошава се — отбеляза Хилтс, който се опитваше да доплува до входа. Накрая успя.

Фин плуваше отзад и малко по-високо, като се държеше за горния край на широкия отвор на корпуса. Отвън морето видимо бе потъмняло, а слънцето беше преполовило своя път. Силата на прилива дърпаше жилетките им, а жестокото течение се движеше първо в една посока, после се засилваше в другата. Получаваше се приблизително десетсекундна пауза на относително затишие.

— Трябва много точно да преценим момента, ако искаме да стигнем до въжето на котвата невредими — предупреди Хилтс.

Въжето беше вързано за гредата за спускане на спасителни лодки четири палуби по-нагоре. Ако пропуснеха затишието, или щяха да бъдат запратени безмилостно към корпуса, или да бъдат пометени в канала. Фин винаги беше искала да види Куба, но не като подпухнал удавник, изхвърлен на белите й пясъчни брегове.

— Ами осигурителното въже? — предложи Фин.

Хилтс поклати глава.

— Само ще ни забави. Просто изчакай затишието, а после плувай с всички сили. Ако усетиш, че вълната идва, бързо намери нещо, за което да се хванеш. Ясно?

— Ясно.

Изчакаха в коридора приливната вълна да придойде през отвора и да ги избута назад. При отслабването й Хилтс натисна зеления бутон на жилетката си на максимална подемна способност и се стрелна през дупката, издигайки се бързо нагоре извън полезрението на Фин. Започна да брои наум до десет. На десет се стегна и зачака. Вълната отново дойде и се насочи към стената на рифа, а после движението отново замря. Фин също натисна зеления бутон на жилетката си, ритна силно и се заиздига, като търсеше с поглед Хилтс, който трябваше да я чака до въжето на котвата. По пътя нагоре покрай огромния заоблен корпус реши, че ако той не беше там, просто щеше да продължи към повърхността и да се моли да изплува на поносимо разстояние от лодката. Опита се да не мисли за стотиците други възможности, до една лоши.

Тя плуваше с вдигната нагоре глава, плъзгаше се покрай обраслия с ракообразни и корали корпус и внимаваше да не се удари в него. Опитваше се да прецени силата на прилива зад нея и се чудеше колко време й остава, преди да я запрати към корпуса. Ако това се случеше, мидите и огненият корал с жилещите си отровни пипала и бодлив външен скелет щяха да разкъсат жилетката й на парцали. Изведнъж очертанията на отворената палуба изникнаха, Хилтс протегна ръка и я сграбчи точно когато вълната удари. Фин успя да устои на силата й, като се хвана със свободната си ръка за въжето на котвата, а после всичко отмина.

— Мислех, че няма да успея — въздъхна с облекчение, докато се мъчеше да си поеме дъх.

— И на мен за секунди ми мина същото през ума — призна Хилтс. Чуваше се пращене и гласът му прекъсваше в слушалката й. — Но още не сме вън от опасност. — Той пусна с една ръка въжето и посочи нагоре.

Фин погледна. На петнайсет метра и половина над тях водата яростно беснееше, а вълните се разбиваха във всички посоки и насищаха водата с мътни мехурчета. Фин знаеше, че повърхността бързо се превръща в кошмар. Приближаващата се буря беше почти над тях; трябваше да стигнат до някакъв подслон или щяха да загазят яко.

— Трябва да изплуваме. Сега! — викна тя.

— Съгласен. Тръгваме!

Изчакаха следващата вълна да премине, после последваха въжето нагоре, като го държаха с една ръка, а с другата се оттласкваха. За тяхно голямо учудване надуваемата лодка беше устояла на бурните води и не беше потънала. Главата на Фин се показа на повърхността и тя видя, че положението е по-лошо, отколкото смяташе. През капките вода по маската й можеше да види хоризонта — черен кошмар от препускащи облаци, издигащи се като зловеща стена. Двамата изплуваха посред бушуваща, стенеща хала, почернелият хоризонт беше само предвестник на онова, което предстоеше. Фин вдигна маската си нагоре. Двамата се хванаха здраво за висящите странични въжета на лодката, а студеният дъжд изливаше върху тях бодливи ледени пръски. Изведнъж наблизо се чу невероятният звук от мегафон. Двамата се обърнаха към звука и не можаха да повярват на очите си.

На петдесетина метра, застанал разкрачен върху задната палуба на моторна яхта с надпис „Римляни XII“ през кърмата, стоеше Ролф Адамсън. В едната ръка държеше мегафон, а в другата пушка помпа.

— Господин Хилтс! Госпожице Райън! Моля ви! Веднага трябва да излезете от водата. Настоявам! Ако не внимавате, ще настинете.