Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (17)

16.

Успяха да се доберат до останките на италианския „Сахариане“, преди да се появи руският боен хеликоптер с вид на насекомо. „Мил-24“ се плъзна изневиделица над скалите, опасващи каньона, като механично чудовище от филм на ужасите, надвиснала стоманена богомолка, извиваща се под главния ротор в търсене на плячка, невъзмутима в белезникавия си камуфлаж. Премести се над долината мъчително бавно, наклони се леко с носа надолу, като се поклащаше наляво-надясно.

— Не са ни видели — викна Хилтс.

— Но сигурно знаят, че сме тук. Няма как да не са видели самолета — отбеляза Фин.

Бяха клекнали зад огромния калник на стария камион.

— Знаят, че сме в долината, но нищо повече — изкрещя в ухото й пилотът, надвиквайки боботещия рев на хеликоптера. — Все още имаме шанс.

Докато машината кръжеше бавно над долината, те се преместиха зад камиона — корпусът му служеше за щит. Когато стигнаха задната част, Фин погледна зад рамото си. Входът на каньона беше на поне трийсет метра; твърде голямо разстояние.

— Трябва да им отвлечем вниманието — извика тя.

Хилтс кимна. Той бръкна в дълбокия джоб на работната си куртка и извади една от намерените гранати „Милс“ от пещерата.

— Мислиш ли, че ще се задейства?

— Има само един начин да разберем! — Дръпна предпазителя и зачака, стиснал лоста на пружината здраво в юмрук. Изчака хеликоптерът да кацне с гръб към тях и чак тогава запрати гранатата с размер на бейзболна топка. Набраздената стоманена бомба полетя нагоре и напред, пружината се отдели с въртеливо движение и проблесна на слънцето.

— Брой до четири и тичай към каньона — нареди Хилтс. — Аз съм зад теб! — Извади втора граната и я хвърли, целейки се в другата част на долината.

Клекнала, Фин преброи бързо до четири, после се изправи и хукна, без да откъсва очи от тъмната сянка, която бележеше входа на каньона. Стигна до него точно когато първата граната избухна. Опита се да погледне назад, но почувства дланта на Хилтс на гърба си да я бута към входа. Тя се спъна, но той я хвана за ръката и я изправи. Втората граната изтрещя оглушително и тогава тъмнината я погълна.

— Давай, давай, давай! — викаше Хилтс и тя продължи. Зад нея се чу остър кашлящ звук, двигателят на хеликоптера прекъсна, после пак се изкашля, сетне отново прекъсна. — Мисля, че съм уцелил ротора!

Фин кимна механично и продължи да тича, вече в тесния процеп в началото на каньона, и излезе на открито в пустинята. Малкият аероплан ги чакаше на около трийсетина метра. От хеликоптера нямаше следа.

Тя се спря ужасена. Тъмна пелена закриваше слънцето и се издигаше като непреодолима вълна, висока триста метра.

— Виж!

— Пясъчна буря! — изкрещя Хилтс. — Бягай към самолета!

Фин се затича още по-силно, дробовете й се пръскаха, сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Стигна сянката на крилото, мушна се под него и дръпна силно вратата на малкия аероплан. Вятърът, шибащ гърба й, бе нажежен и наситен с песъчинки, които я изгаряха, забиваха се в кожата й и деряха ръцете й. Звукът от съприкосновението им с крилата и корпуса бе като от трескаво барабанене на милион костеливи пръстчета. Те сякаш предричаха мъчителния задушаващ край в нагорещената пещ на огромното тъмно нещо, надвиснало зад нея като великанско създание, изчадие или демон на пустинята.

Тя се метна в самолета и затръшна вратата в момента, в който Хилтс се настани до нея. Той тутакси се зае с подготовката за излитане, включи бутона за задкрилките, после натисна смукача между седалките и стартера едновременно. Двигателят се включи с рев. Той освободи спирачката и бутна дросела силно напред с лявата ръка, докато с дясната държеше лоста за управление. Гигантското витло се завъртя и сякаш ги засмука напред към скалната стена.

— Няма ли да завиеш?! — извика Фин, без да откъсва очи от скалата на по-малко от двеста метра пред тях.

— Няма време! Движи се като сомнамбул! — обясни той и бутна дросела още по-напред. Самолетът се засили по пясъчната повърхност, а помитащата буря се приближаваше отдясно на Фин, закривайки цялото й зрително поле.

— Дали ще успеем?

— Мисли възвисяващо!

Хеликоптерът се появи над върха на скалата и се спусна точно пред тях. Фин видя пламъчето от двуцевното оръдие, което се стрелна под носа и изведнъж земята пред малкия им самолет бе надробена на парчета.

Хилтс наклони рязко лоста за управление, залепи за пода десния педал за завиване и бутна дросела докрай. Самолетът зави надясно и се отлепи от земята, а хеликоптерът се плъзна наляво и се устреми директно към приближаващия се фронт на бурята. Зад тях се чу рязко издрънчаване и на Фин й се стори, че гигантска ръка сграбчи самолета и го разтърси. После бурята удари и те изчезнаха в лакомата й паст.

Летяха насред вихрушката на сляпо, издигаха се отчаяно, докато не се извисиха над ужасния, тъмен вихър и не видяха отново слънцето. Под тях бурята беше като повърхността на някакво черно кошмарно море, накъсвана от стрелите на светкавиците.

— Ама че буря! — промърмори Фин, загледана надолу.

— Смахната работа — съгласи се Хилтс и кимна, докато проверяваше уредите. — Търкането на песъчинките предизвиква светкавиците. Както и всякакви други магнитни смущения.

— Там долу ти летеше право срещу хеликоптера. Не зави.

— Тази машина се носи като вятър, но бавно завива, а и бездруго може да се каже, че „Мил-24“ е най-слабо маневреният хеликоптер, създаван от руснаците. Завива на голям полукръг. Знаех, че имаме мощност да се издигнем.

— Знаеше?!

— Надявах се — ухили се Хилтс.

— Мисли възвисяващо?! Само това ли можа да измислиш?

— По-добре е от: „Кажи си молитвата!“ — изкиска се Хилтс, — което беше единствената алтернатива.

— Ами хеликоптерът? Дали ще ни преследват?

— Не. Нямат време да се издигнат. Онзи тип Насиф ще трябва да го кара по земята. И дори тогава може да се наложи да повика помощ по радиостанцията.

— А сега какво ще правим? Не можем да се върнем в базата.

— Има едно старо летище в Аян ал Газал, на което може да заредим и да прелетим над границата с Египет.

— А после?

— Трябва да помислим. Кайро. Посолството. Нови паспорти. Може да се обадим на приятелчето ти Мики Сърцето.

— Или да се опитаме да разберем с какво се е занимавал Педраци.

— Трябваше да вземеш една от онези медни урни.

— Бях се шашнала — оправда се Фин. Бръкна в джоба на якето и извади старата табакера с фигура на излегнала се жена на капака. — Взех само това.

— Поне един от нас да пушеше — съжали Хилтс. — По дяволите! — Движеха се на изток към границата, далеч от пясъчната буря, заплахата от Насиф и хеликоптера му.

Фин разклати табакерата, но не се чу никакъв звук. За празна кутия тежеше доста. Любопитството й се събуди и тя я отвори. Изненада! Вътре имаше сгънато прашно парче ленен плат. Хилтс хвърли кос поглед.

— Намери ли нещо?

— Още не знам. Прилича на носна кърпичка.

— Снижавам се под обхвата на радара — обясни Хилтс и плавно плъзна контролния лост напред. Самолетът тутакси реагира и пикира към пустинята. — Не искаме нашият приятел да изпрати след нас конницата.

Фин разгъна плата. В единия ъгъл имаше монограм, две преплетени букви под герб.

— Л. П., Лучио Педраци. Гербът е същият като от пръстена на ръката му.

— Дупката на главата му не беше от ухапване от скорпион — отбеляза Хилтс. — По-вероятно от пистолет от близко разстояние.

— Убит?

— На пръв поглед, да.

— Но според теб единственият човек с него е бил…

— Пиер Дево, монахът — довърши изречението Хилтс.

— Монах с пистолет?

— Би допаднало на Агата Кристи.

Фин разгъна кърпичката. В средата блестеше златен медальон. Право във Фин беше взряна намръщена Медуза, заплашително озъбена, с коса от гърчещи се змии.

— Монета? — попита Хилтс, загледан в предмета в ръката й.

— Медальон.

— Какво гласи надписът около главата?

— Надписът е същият като на саркофага — каза тя. — „Hie Latito Lux Excito — Vox Luciferus.“ „Тук тайно е положен Носителят на светлината: Слово на Луцифер.“

Тя обърна златния диск. От другата страна бе гравиран профилът на красиво лице и имаше друг надпис.

— Какво пише?

— Legio Ill Africanus — Domus in Venosa est. Трети африкански легион, чийто дом е във Веноза — преведе тя.

Веждите на Хилтс се извиха.

— Къде е Веноза?