Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (31)

30.

Лиман Милс би бил идеалният пример за бляскавата американска мечта да преуспееш, само дето не беше американец. Син на британски войник, разжалван, задето отказал да се бие със Северните руски пехотни части, след като прекарал три години в окопите на Франция и Белгия. Милс бил малък, когато семейството му емигрирало в Канада и израснал в Халифакс и Торонто, баща му работел като сервитьор, а майка му ръководела пансион.

В много от интервютата си Милс казва, че не си спомня време, когато да не е искал да стане сервитьор. Рано напуснал училище, работил известно време в „Торонто Стар“ като разносвач, където слушал разкази за Хемингуей и Калахан от предишната война и накрая напуснал вестника, за да постъпи в Кралското военновъздушно брегово командване, където летял и се влюбил в „Груман Уиджън“, четириместен патрулен хидроплан — умален модел на огромния „Пан Ам Клипърс“, който обиколи света.

След войната, женен и с дете на път, Милс постъпил на работа в една рекламна агенция и се специализирал в писането на реклами за алкохол. Това довело до първия му роман с работно заглавие „Отлежали в дъба“, излязъл под името „Етикетът“ — историята на една огромна спиртна фабрика през погледа на познавач; съдбите на няколко поколения, включително и по време на Сухия режим. Цели седемстотин осемдесет и осем страници с единично междуредие.

Когато пет-шест канадски издатели го отхвърлили като твърде „нецензурен“ и „недодялан“, с почти никакво „социално значимо съдържание“, Милс се качил на влака за Ню Йорк с тежащия два килограма ръкопис под мишница. И го продал на първия издател, на когото попаднал на Пето авеню. Единствената забележка на редактора му била да прояви милост към зрението му и към своето и за в бъдеще да печата с двойно междуредие.

Така започнала стремглавата кариера на Лиман Милс като изследовател на хората и баналните неща в ежедневието на пощите („Писмото“), на автомобилостроенето („Колата“), на строителството („Кулата“) и на оръжейната индустрия („Пушката“). По една книга годишно, година след година, в продължение на три десетилетия. Истории, съчинени по простичката формула — секс, приключения, екшън и много интересни факти, вплетени в грабващи сюжети. Както един критик писа: „Лиман Милс може и да не издържи изпитанието на времето като литературна стойност, но със сигурност времето ще отлети с неговите книги в летните дни на плажа“. Критиците му се присмиваха и никой не признаваше, че купува книгите му с меки корици, камо ли с твърди, но някак накрая се оказа, че е продал милионни тиражи, с твърди и меки корици в седемдесет и пет държави, на трийсет и осем езика. Беше написал повече от трийсет мигновени бестселъра, по всеки от които беше направен филм или телевизионен сериал, а в някои случаи и двете. Някъде в този период той се отдаде на старата си любов и откри любовницата си в лицето на JS996, който прекръсти на „Дъфи“, на името на анимационния паток на Уолтър Ланц. Това беше „Уджън“ от времето на Втората световна война, на база в Насау по време на войната, а след края й — в едно гробище за старо желязо в Маями. Възстановяването на стария хидроплан до пълния му блясък се превърна в страстта му на стари години и двамата с многострадалната му съпруга Тери, използваха „Дъфи“-то за полети до Карибите.

След смъртта на Тери, само ден преди ужасните събития от единайсети септември, Лиман Милс се оттегли. Физически в отлично здраве за осемдесетте си години, писателят сподели в интервю, че загубата на съпругата му го е сломила и се чувства преситен от живота, в това число и от писането. Оттегли се за постоянно в имота си на Холабак Кей и повече никой не чу нищо за него.

Холабак Кей е остров с площ триста и дванайсет декара на двайсет мили южно от Ню Провидънс с централен плаж, собствен риф, две цистерни за дъждовна вода, 220-волтов слънчев генератор и закътано пристанище за големи плавателни съдове и хидроплана „Дъфи“ в случай на ураган.

Къщата се издигаше театрално с лице към морето на варовикова скала, на едно възвишение над малкото пристанище. Беше скромна за възможностите на Милс, обикновено бунгало под формата на буквата П с тесен басейн, навес в двора и големи сводове, които позволяваха на природата да се слее с интериора. Стените бяха в светли тонове, каменният под осигуряваше прохлада, мебелировката беше модерна. Изкуството присъстваше навсякъде — Пикасо, Джорджа О’Кифе, Дюбюфе, Леже и други. Оригинали, повечето безценни. Където нямаше картини, имаше лавици с книги, от великолепната биография от Саймън Шама „Очите на Рембранд“ до последния роман на Джон Гришам. Цяла стена в просторната дневна беше запълнена с различни издания на книгите на Милс на разни езици.

Авторът седна на дългия диван с цвят на зебло и отпи от чая с лед, приготвен от Артър, неговия британски до мозъка на костите, изненадващо бял прислужник. Милс приличаше на почерняло и не толкова мускулесто копие на Шон Конъри, като се започне от оредяващата, напълно побеляла коса, сивата брада и характерните гарвановочерни вежди. За разлика от топлите кафяви очи на Конъри, тези на Лиман Милс бяха сини като морската вода отвън. Акцентът му също бе различен — нямаше ги английските сливи в устата, канадския носов говор, нито американското провлачване, само равна неопределима смесица от трите. Също като писането, нежният баритон звучеше отзивчиво, овладяно, интелигентно. От него би излязъл идеален говорител на Националното радио. Носеше бежови спортни панталони, отворена бяла памучна риза и сини мокасини на босо. Нямаше монограм на никоя част от облеклото му, което като нищо можеше да е от рафтовете на местния универсален магазин.

— Интересна история — рече той, като остави чашата чай на стъкления плот на бамбуковата масичка пред него. Отгоре й бяха натрупани последните броеве на различни списания и страниците с рецензии на книги от неделния „Ню Йорк Таймс“. Милс може да живееше като отшелник, но бе добре информиран за събитията по света. — Забележете — продължи, — че не повярвах и на думица, преди да споменете името Деверо във връзка с „Акоста Стар“.

— Май не разбирам — обади се Фин.

— Един момент. — Милс се изправи и излезе от стаята. Върна се бързо с няколко дебели папки. Седна и ги тръсна на масата. — Много хора са се опитвали да ме мамят през годините, докато събирах материал за книгите си, и съм се наслушал на откровени лъжи. Но всички си приличат в едно — не са в състояние да опишат подробностите. — Той им се усмихна. — Веднъж някой попитал Стивън Кинг как пише и той отговорил: „По една дума наведнъж“. Не би могъл да е по-прав. Всичко е в думите, в подробностите — не толкова във фактите, а в подробностите. Посветих голяма част от времето си в течение на десет години в проучване на „Акоста Стар“. Върху тази история работех, когато се отказах от писането. Щях да кръстя романа „Корабът“, че как другояче. — Отново се усмихна.

Отвори една от папките, но си личеше, че познава съдържанието й наизуст.

— При отплаването от Насау на шести септември на борда е имало триста и двайсет пътници и сто деветдесет и четирима членове на екипажа. Първата спирка е бил Сан Хуан, после Санто Доминго и накрая Кингстън, Ямайка, преди да отплават обратно към Маями. Маршрутът бил стандартен, корабът плавал по него неведнъж. Пожарът избухнал след експлозия на бойлер. Осем души от екипажа загинали на място, още трима в пожара. Четиринайсет пътници изгубили живота си и телата им били открити. Шестима изчезнали безследно — един от тях бил Деверо. Ако някой се опитваше да ме излъже или да ми хвърли прах в очите, нямаше да знае това име, нито нещо друго за него. Най-вече защото Деверо винаги е бил от любимците ми.

— Любимци?

— Един писател, който описва исторически събития, та дори романизирани, винаги търси дупки за запълване, липсващи парчета от мозайката — обясни Милс. — Такъв беше Деверо. Качил се е на борда в Насау. Само по себе си това беше странно, защото повечето хора се качвали в Маями, тогава не е имало истинско летище. Но когато започнах да дълбая в неговата история, открих, че той няма такава. Всеки път стигах до задънена улица, когато се опитвах да разбера нещо за периода преди Канзаския университет. Единствената истинска връзка, която открих, беше с Швейцария и може би с Италия преди това. Също така научих от няколкото оцелели, които са се запознали с него на борда, че говорел италиански като роден език. Още един от безследно изчезналите на кораба се оказа „бял лист“ — Мартин Керцнер, пътуващ с канадски паспорт. Само дето паспортът се оказа фалшив. Като се има предвид, че израелското разузнаване обича да използва канадски паспорти за своите агенти, събрах две и две и получих пет: за целите на книгата направих Деверо военнопрестъпник от войната, лично отговорен за смъртта на няколко стотици етиопски фалаши^[1] в Адис Абеба — история, която все още чака да бъде разказана, смея да кажа; няма много писано за италианските военнопрестъпници и прекръстих Мартин Керцнер на Мартин Койни, чийто прототип всъщност е убиец на Мосад на име Мозес „Буги“ Ялон. — Той отново им се усмихна широко с приятната си, леко меланхолична усмивка.

— Много сложно — промърмори Хилтс.

— Говорили ли сте някога с правния отдел на някое издателство? Или с някого от персонала на Опра^[2]? Трябва да си вържете гащите, господине, повярвайте ми. — Той се засмя с лека горчивина. — Не съм писал нова книга от години, но все още се налага да говоря с агента ми поне два пъти седмично и горе-долу толкова с адвоката ми. Все се намира кой да ме съди. Последният беше един неграмотен откачалник от рибния пазар „Фултън“ в Ню Йорк, който разпознал себе си в един противен герой.

— Как завърши тази история?

— Адвокатът ми казал на неговия, че ако клиентът му желае да признае публично, че е извършил някои от гадостите, които моят герой вършеше, делото му е в кърпа вързано, както и двайсет години в Осининг.

— Според вас какво всъщност е станало с Питър Деверо? — попита Фин, за да канализира леко лъкатушещия разказ на писателя. — Мислите ли, че наистина е имало връзка между него и Керцнер?

Милс отпи глътка от чая и се облегна на светлите възглавнички.

— Със сигурност се знае, че и двамата имат подозрително минало и не са били спасени и евакуирани във военноморската база в Ки Уест преди урагана. — Той махна към папките на масичката. — Разполагам със списъка.

— Ами епископ Принчипе? Той в списъка ли е?

— Да. Той е един от загиналите в пожара.

— Какво според вас се е случило с тях? — попита Фин.

Възрастният писател се почеса внимателно по главата, сякаш се боеше да не повреди последните няколко кичура коса, които едва се забелязаха върху темето му.

— Скъпа, преди вие и вашият приятел, пилотът, да дойдете и да съсипете фабулата ми със заплетения си разказ, щях да кажа единствено, че просто са загинали при експлозията или в последвалия пожар и са ги пропуснали, но сега не съм сигурен.

— Някой трябва да е броил хората — отбеляза Хилтс. — Струва ми се логична мярка за безопасност.

— Да — отвърна Милс. — Водих дълги разговори по телефона с капитана на „Акоста Стар“ Франциско Кревикас. Той лично е извършил проверката. Няколко души от екипажа са огледали всяка стая, всяка палуба. Работили са по списък. Обясни ми, че след като всички пасажери били свалени, те останали на кораба повече от един час. Каза, че по това време подът на палубата се бил нагрял до червено от пламъците и боята от корпуса се белела на големи парчета. Според него никой не би могъл да оцелее.

— Къде точно е станало?

— На двайсет мили южно и малко на изток от рифовете Кърли Кът. Това е горната част на остров Андрос. Според капитана пожарът избухнал, когато излизали от Езика.

— Какво ти казах! — възкликна Тъкър Ноа, който, откакто бяха дошли, за първи път си отваряше устата.

— Нищо друго да не научите от идването си тук — засмя се Милс, — едно трябва да запомните: Бонфиш Тъкър Ноа винаги е прав. Нали така, господин Ноа?

— Вин’ги праа. Тошно т’ха, гъс’ин Милс — с усмивка и ужасен бахамски акцент отговори старецът.

Милс разклати кубчетата лед в празната чаша.

— Зададохте ми много въпроси. — Погледна към Фин. — А сега аз искам да ви задам няколко.

— Давайте — рече Фин и погледна към Хилтс, който седеше до нея. — Нямам какво да крия.

— Както горкият господин Ленън каза веднъж, всеки има какво да крие — отвърна Милс. — Но да оставим това. Можете ли да ми кажете каква според вас е причината вашият господин Адамсън да ви преследва толкова енергично? Срещал съм го веднъж-дваж на коктейли и благотворителни мероприятия. Не ми приличаше на маниакален убиец. Твърдите, че той е замесен в отдавнашна престъпна конспирация около няколко откраднати артефакта. Трябва да признаете, че изглежда малко неправдоподобно.

Хилтс отговори:

— Ролф Адамсън произлиза от род на религиозни фанатици, хиперхристияни. В книгата му, ако нещо е сторено в името на Христа, автоматично е обявявано за „правилно“.

Милс се усмихна.

— Хиперхристияни. Интересен термин. Смятате, че има намерение да започне нещо като кръстоносен поход?

— Ричард Лъвското сърце го е направил. В болните представи на Адамсън това е неговият отговор на тероризма.

— Огънят се гаси с огън. Това ли?

— И око за око.

— Империализъм, маскиран като самозащита?

— Нещо подобно. Може да нападнем всички, от Гренада до Афганистан, но ако някой пролее и капка от нашата кръв, това е тероризъм.

— Започнахме да говорим за политика — изрече с усмивка Милс.

— Щях да се изненадам, ако политиката целеше нещо друго, освен големи пари и много власт — заяви Хилтс.

— Адамсън?

— Защо не? — Фотографът сви рамене. — Той използва така нареченото Евангелие на Луцифер като политическо средство да събира поддръжници. Теорията му, че Христос е прекарал последните си дни в истинската обетована земя, в Америка, и това прави американците истинския избран народ.

— Имайки предвид епохата, ще излезе, че членовете на алгонкската^[3] група са избраният народ, ако мога да се доверя на моите познания за индианските племена.

— Хората от Библейския пояс могат да пропуснат този факт — побърза да добави Хилтс. — Христос е бил американец — чудна платформа за фундаменталистка партия. Според Адамсън Евангелието на Луцифер е липсващото звено в Библията: учението на Христос, предадено лично от него.

— Наистина ли смятате, че заради това е цялата работа?

— Адамсън има подходящото възпитание и амбицията. Освен това разполага с пари да го осъществи. От времето на Рейгън вървим в тази посока. Да върнем Съединените щати към пуританските корени с техните гонения на вещици.

— Все пак е трудно за вярване. Според вас и онзи мъж, Хиснави, е замесен. Либиец и мюсюлманин. Как ще го обясните?

— По същия начин, по който вие обяснявате Иран, Ирак, дори Венецуела и Куба. Петрол. Пари. Сделки. Кой знае? Адамсън е много богат. Неслучайно се е добрал до разрешително да копае в пустинята и целта му не е да открие коптски манастир. Може би Хиснави иска да стане следващият либийски диктатор след Кадафи, който смея да добавя, вече е чукнал прилична възраст.

— Всичко сте навързали — заключи Милс.

Хилтс кимна.

— Много мислих по въпроса.

— А вие, госпожице Райън, къде е вашето място в картинката?

— Не знам точно. Отначало реших, че съм попаднала на погрешното място в погрешното време. Но сега не съм толкова убедена.

— Вярвате ли в историята на господин Хилтс?

— Все още съм с него. А и връзката със Симпсън стана чрез мен или чрез баща ми. Още нямам всички отговори.

— И смятате, че тези отговори може да се крият на „Акоста Стар“?

— Част от тях. Знам само, че времето ни притиска. Паспортите, които използваме, няма да издържат още дълго. Трябва ни доказателство за пред властите. Поне нещо, с което да докажем, че нямаме нищо общо със смъртта на Вергадора. Очевидно корабът е следващата стъпка.

— И аз като вас се питам дали вашият господин Керцнер с канадския паспорт и изчезването на Питър Деверо не са случайно съвпадение — погледна го втренчено Хилтс. — И според мен умирате да научите истината.

Писателят вдигна чашата, лапна едно кубче лед и го схруска със забележително здравите за възрастта си зъби, после го преглътна. Остави рязко чашата, която изтропа върху стъклото.

— Имаме нужда от нещо по-силно. — Усмихна се и погледна през рамо.

Прислужникът Артър изникна мигновено.

— Да, сър?

— Артър, имаме ли „Кълик“ в хладилника?

— Разбира се, сър.

— Защо не ни донесеш по бутилка? — предложи Милс. — А после с новите ми приятели ще поработим.