Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (19)

18.

Вилата на синьор Вергадора се намираше в приятна закътана долина между два от наглед безбройните каменисти хълмове, осеяни из целия район като обрасли купчини пръст, натрупани от някое великанско куче, докато е търсило стар заровен кокал. За разлика от повечето долини, през които бяха минали, тази изглеждаше плодородна. Вилата се намираше сред маслинова горичка до поток, лъкатушещ живописно между дърветата. Сградата беше скромна и доста стара, пожълтялата хоросанова мазилка се ронеше над древните камъни, вдадените навътре прозорци имаха решетки от ковано желязо, а прашният покрив бе покрит с глинени керемиди. Централната куличка отпред бдеше като караул над ниската широка постройка.

Фин паркира пред входа и двамата с Хилтс излязоха под ярките, топли лъчи на слънцето. Чуваше се тихото ромолене на поток и шумоленето на бриза през клоните на тополите, извисили се като стражи, много по-високи от възлестите маслинови дръвчета, които сигурно бяха на възрастта на къщата, а може би на стотици години.

Застанаха пред тежката дървена врата и Фин дръпна веригата на звънеца. Дълбоко във вътрешността на вилата се чу слабо дрънчене, а после тътрене на крака. Миг по-късно вратата се отвори и се показа едно лице: италианският вариант на герой на Толкин с ярмулка върху буйна сребриста коса, увиснали торбички под будните очи и розови бузи, подчинили се на гравитацията и времето, между които се разполагаше почти женската уста, която, съдейки по вида й, едва ли се мръщеше често. Мъжът носеше яркочервени очила за четене, вдигнати на челото и кафяв кадифен костюм, твърде топъл за лятото, допълнен от елек, бяла риза и вратовръзка. Елекът беше украсен с джобче за часовник и ланец, провиснал върху умерено шкембенце. Носеше лилави кадифени домашни пантофи.

— А — рече радостно, — вие сте американската двойка!

— Откъде знаете? — прояви любопитство Хилтс.

— Алберто от кметството ми се обади — обясни старецът с усмивка. — За този младеж всеки американец е холивудски продуцент, тръгнал да търси нови звезди. — Той се дръпна и ги покани с жест. — Моля, заповядайте. Аз съм Абрамо Вергадора.

Вергадора ги преведе през няколко оскъдно мебелирани стаи с високи тавани и накрая ги въведе в своята, както изглеждаше, светая светих — библиотеката. Стените бяха закрити от препълнени с книги рафтове, а каменният под беше покрит с няколко застъпващи се персийски килимчета. Стаята беше обзаведена с дузина столове и канапета и с още масички и столове, отрупани с купчини книги, каквито имаше и по пода. Помещението миришеше на хартия, кожа, пури и пепел от огромната камина в ъгъла. Фин се закова на място. Гравиран на полицата на камината бе същият герб, който бе видяла на пръстена на Педраци и в ъгъла на старинната носна кърпичка, с която бе увит златният медальон.

— Това е гербът на семейство Педраци! — възкликна тя.

Вергадора я погледна с любопитство.

— Не, не е! — възрази той. — Ала е извънредно интересно, че изобщо знаете за него.

— Това е гербът, използван от Лучио Педраци — настоя тя.

— Вярно, но семейство Педраци нямат никакви права над него — тихо отвърна Вергадора. — Ала преди да се впуснем в по-нататъшни дискусии, бих искал да ви предложа кафе или чай. Лимонада? Безалкохолно? Опасявам се, че имам само „доктор Пепър“^[1]. — Усмивката на стареца стана още по-широка. — Или може би нещо по-силно. Мартини? Бренди? Това са единствените американски питиета, които знам как да приготвям, а за жалост, нямам домашна помощница, ако не броим старицата, която идва да пере във вторниците.

— Кафе би било чудесно — каза Фин.

— Да — кимна Хилтс.

— Прекрасно — грейна Вергадора, после се обърна и се забърза, а шушненето на пантофите му затихна.

— Тоя е куку — заяви Хилтс. — Приятно куку, но това не променя нещата.

— Предпочитам думата „ексцентрик“ — усмихна се Фин. Започна да разглежда редиците с книги.

— Има всичко, от „Ад“ на Данте до „Сблъсък“ от Стивън Кинг.

— Няма голяма разлика между двете, като се замислиш — измърмори Хилтс и се отпусна на едно от удобните кожени кресла. Наблюдаваше как Фин продължава своята инспекция на заглавията. — Какво мислиш за тази работа с Педраци?

— Нямам търпение да чуя обяснението му.

— Той е евреин — размишляваше Хилтс. — Това е малко странно.

— Вилата се нарича „Странстващият евреин“. Според историята, в Италия са живели евреи от хиляди години.

— Слабо известен факт.

— Фиорело ла Гуардия е бил италиански евреин. Модилияни, скулпторът, е бил евреин. Мисля, че човекът изобретил пишещата машина „Оливети“ също е бил евреин.

— Така е. Казваше се Камило Оливети. — Вергадора се върна в стаята с поднос. В добавка към кафето имаше напъпила роза в тясна порцеланова вазичка. Той остави подноса на масата. — Познавах сина му Адриано доста добре — продължи възрастният мъж. — Бяхме заедно в Лозана по време на войната. Правехме се на изгнаници. Ако не беше червив от пари, щеше да е комунист. Със сигурност.

Той замълча и се усмихна тъжно и замислено.

— Знаете ли, че те са единствената фирма, която произвежда ръчни пишещи машини? Намирам го за някаква утеха в свят, в който хората имат неща като блекберита вместо тефтерчета с адреси, и компютри, кръстени на плодове — усмихна се на Фин той. — Сметана? Захар?

— Не, благодаря.

— И двете — поръча Хилтс.

Вергадора наля кафето и им подаде чашите. Фин се настани срещу него.

— Разкажете ми за Педраци и герба — помоли тя.

— Кажете ми защо искате да знаете? — отвърна Вергадора.

Хилтс отговори:

— Преди няколко дни намерихме изсъхналия му труп в една пещера в Либийската пустиня. Някой го е прострелял в главата.

— Прекрасно — заяви възрастният мъж с грейнала усмивка. — Желан от все сърце край. Той беше много зъл човек. — Отпи от кафето и погледна розата, после премести леко стеблото във вазата. — Не открихте ли останките на онзи busone^[2] Дево?

— Не, тялото на Педраци беше скрито в стар саркофаг — обясни Фин. — Единствените други останки бяха на няколко английски войници, умрели години след това.

— Жалко! Като равин от мен се очаква да съм над тези неща, но понякога не мога да се въздържа от мисълта, че някои хора е трябвало да бъдат удушени още в люлката, а Пиер Дево е начело в списъка ми.

— Все още не сте ни обяснили за герба — настоя Фин.

— Какво сте правили насред Либийската пустиня?

— Винаги ли отговаряте на въпроса с въпрос? — попита Хилтс.

— Професионално изкривяване, лош навик, но полезен. — Вергадора ги дари с още една деликатна усмивка. — Дава ми време да помисля. Умът ми вече не е толкова остър, колкото вашите, млади хора.

— Да, разбирам.

— Гербът? — не се отказваше Фин.

— Три ръце, държащи полумесеци, три палмови дръвчета и изправен на задни лапи лъв. Нищо староеврейско според ограничения мозък на Педраци, освен че владенията на херцозите Лоро, които се намират приблизително там, където сега е маслиновата горичка пред дома ми, са принадлежали на рода ми. Дука ди Леви Вергадора Ибн Лоро е първият носител на титлата, дадена му от ломбардските крале през дванайсети век. Ако Педраци си беше направил труда да проучи герба, щеше да разбере, че полумесеците, палмите и отворените длани в хералдиката са показателни за еврейската вяра. Аз бях последният херцог на Лоро, не че италианските титли още значеха нещо в тези години, но през 1938 Мусолини реши да последва примера на Хитлер и евреите се превърнаха в персона нон грата. По това време вече живеех извън Италия, но по време на отсъствието ми ме бяха лишили от титлата, тази къща и каквото беше останало от земята. Дали ги като подарък на Педраци от Дучето. Педраци приел титлата много на сериозно. Наредил гербът да бъде поставен навсякъде.

— Отишли сте в Швейцария, Лозана — услужливо подсказа Фин.

— А след войната в Америка, после Канада и Израел за известно време. Ала колкото съм евреин, толкова съм и италианец и ме замъчи носталгията. Чух, че вилата е обявена за продан и купих това, което някога ми принадлежеше. Педраци я беше кръстил на себе си, но го изтрих.

— Странстващият евреин се върна у дома — изрече с усмивка Хилтс.

— Нещо такова — кимна Вергадора. Той допи кафето си и остави чашата на подноса. Облегна се на стола, бръкна в джоба, извади стара лула и я запали с помощта на кухненския кибрит, който измъкна от другия джоб. Дръпна силно и се чу шумно гъргорене. Приликата с Толкин бе поразителна. — Е — лулата вече пушеше и изпускаше облаци от ароматен дим към пожълтелия от никотина таван, — явно бяхте изненадани да видите фамилния ми герб над камината, следователно това не е причината за посещението ви. Понеже сте американци и скоро сте били в Либийската пустиня, мога само да предполагам, че сте част от така наречената археологическа експедиция на онзи клоун Ролф Адамсън, за която протръбиха по телевизията. Прав ли съм?

— Така наречената? — повтори Фин.

— Ролф Адамсън е толкова археолог, колкото съседа, който си копае помийна яма в задния двор.

— Виждам, че не се стеснявате да изказвате мнението си — засмя се Хилтс.

— Археологията е сериозна работа, млади човече. — Вергадора размаха дръжката на лулата, за да подчертае казаното. — Както някой е казал, отпечатъците на миналото често пъти чертаят пътната карта на бъдещето.

— Ако не знаеш къде си бил, как ще знаеш накъде отиваш? — отвърна Хилтс.

Ред беше на стареца да се засмее.

— Който забравя миналото, е обречен да го повтори.

— Ами това: „Археологията е търсене на фактите… не на истината. Ако търсите истината, философският курс на доктор Тайри е в дъното на коридора“ — цитира Хилтс.

— Взехте ме на подбив — изпусна дима Вергадора, засмян до уши.

— И двамата сте луди — заключи Фин. Тя мушна ръка в джоба си, извади старата табакера и я плъзна през масата към белокосия мъж.

Той погледна бегло картината на жената върху капака, после я отвори. Старата кърпичка на Педраци беше заменена с памучен тампон, купен от аптеката. Вергадора се загледа в лъскавия медальон, после внимателно го обърна и разгледа гърба.

— Това е причината да дойдем във Веноза — обясни Фин.

— Олеле! — промълви възрастният мъж.

— Олеле?

— Младият Луцифер Африкански и митичният му легион.

— Митичен?

— Съществуват твърде малко факти, потвърждаващи съществуването на Луцифер, камо ли на неговия легион. Когато Римската империя паднала, същата съдба последвала бюрокрацията й, опасявам се. Срещат се бележки тук и там, но нищо повече от мъгляви загатвания. Знае се само, че бил легионер в Юдея по времето на Исус. Някои вярват, че той е римският войник, охранявал гробницата на Христос и станал свидетел на Възкресяването. Други го смятат за прототип на романа на Лойд С. Дъглас „Робата“. Предполага се, че той е повел Изгубения легион в пустинята, а Алмаси смятал, че той е първоизточникът на легендите за русите синеоки мъже, пазители на Зерзура.

— С други думи той е всичко, което другите поискат.

— Горе-долу, да. — Той отново разгледа медальона. — Макар че това май ще го извади от царството на митовете… ако е истински.

— Можете ли да различите дали е истински? — поинтересува се Хилтс.

— Трудно — сви рамене възрастният мъж. — Златото е много трудно за датиране. Човек, който разтопява златни предмети от дадената епоха и използва римските методи за отливане от въпросния период, едва ли ще се затрудни да фалшифицира такъв предмет.

— Беше в джоба на Педраци, когато открихме тялото му.

— Проблемът с произхода отпада в такъв случай — изсумтя възрастният мъж. — Ако има човек, който може да бъде основателно обвинен във фалшифицирането на данни, то това е той. — Поклати глава. — За капак има и други легенди.

— Какви легенди?

— Легендите за луциферианите и Евангелието на Луцифер.

— Луциферианите? — обади се Фин.

— Звучи дяволско — допълни Хилтс.

— Моля те! — въздъхна Фин.

— Луциферианите били разколническа група в рамките на Католическата църква в края на четвърти век. Те били последователи на учението на човек на име Луцифер Калаританий, епископ в Сардиния. Някога Луцифер бил последовател на Арий, теолог, който твърдял, че Исус бил Синът, който бил създаден в плът от Бог, но самият той не бил Бог. Някои хора, в това число Педраци, смятали, че Луцифер Африкански е другото име на Луцифер Калаританий, епископа. Набъркани са доста неща за франкомасоните и други идиотщини за рицарите тамплиери, които Педраци, разбира се, прегърнал горещо, тъй като много от тях били включени в митологията на нацизма. Всички тези глупости с Беовулф и Вагнер и Свръхчовеците. Вашият приятел Педраци дори смяташе, че има връзка между еретика Арий и „арийците“ — расисткия термин, измислен от лунатици като онзи французин, граф дьо Гебелин, и английския му приятел Хюстън Стюарт Чембърлейн.

— За първи път чувам за тях — изненада се Хилтс.

— Хитлер обаче ги е знаел. Използвал „Есе върху неравенството между човешките раси“ на Гебелин като основа за „Моята съдба“ и „Окончателно решение“. Наред с други неща в него отлично се описва идеята за концентрационните лагери. Французите може и да са родили идеята за свобода, равенство, братство, но за жалост, именно французин, а не германец, е създал нацизма. Чембърлейн е един от неговите последователи. Негова е смешната теория, че Христос, видите ли, не бил евреин. Хитлер наричал добрия си приятел хер Чембърлейн, Пророка на Райха.

— Истински привърженик на теорията за превъзходството на бялата раса! — отбеляза Фин.

— Да — потвърди с кимване старецът.

— Какво знаете за човека, който е бил с него в момента на изчезването му? — попита Хилтс.

— Още един французин. Подготвен в „Екол Библик“ в Ерусалим. Личен частен секретар на кардинал Мальоне, папски нунций във Франция, продължил да работи за него до края на кариерата му като държавен секретар на Ватикана по времето на Пий XII и не по-малко интересно, като ректор на Папския институт за християнска археология.

— Какво точно означава това? — попита Фин.

— Дево се е занимавал активно с делата на църквата в областта на археологията. Всеизвестно е, че по това време определени елементи във Ватикана са търсели археологическо оправдание на някои от идеите, които Хитлер и Мусолини са възхвалявали. Копието на съдбата, Кивота на завета, Ултима Туле — Крайна земя, или Атлантида. Освен всичко, по това време един от най-големите им страхове бил създаване на еврейска държава в Палестина. Дево и много други францисканци се бояли, че на хегемонията им над Свещената земя ще се сложи край, ако това стане. — Вергадора се усмихна с лула в устата. — И за да стане още по-интересно, Мальоне, шефът на Дево, самият Дево и Педраци са били високопоставени членове на Малтийския орден.

— Какъв е този орден? — попита Хилтс.

— Предполагам, че сте гледали „Кръстникът“ и продълженията?

— Разбира се.

— Нашият приятел Тони Монтана от кметството във Веноза може да ви цитира доста реплики от трите филма. Спомняте ли си, че в последния на Ал Пачино му дадоха орден?

— Смътно.

— Това беше кръстът на свети Себастиан. Той стана Рицар на Малта. Според мен е показателно.

— Тези рицари нещо като тамплиерите ли са? — попита Фин.

— Те са тамплиери. Когато орденът бил създаден, имало две разклонения — хоспиталиери, онези, които се грижели за болните, те носели черно, и военният орден, които се обличали в бяло по примера на цистерианците.

Хилтс се развесели.

— Говорим за Дан Браун, „Шифърът на Леонардо“, неща от този сорт?

— Боя се, че да — кимна Вергадора. — Само че тези мъже не са измислица. През последните години Братството на свети Себастиан се върна към полувоенните си корени. Те са фанатици, обучени като военни пехотинци, подчиняват се на железен ред. Дори си имат уебсайт. Тези хора не са за подценяване.

— Биха могли да бъдат приятели с Ролф Адамсън — подметна Хилтс.

— Несъмнено имат обща философия — потвърди възрастният мъж, — с което стигаме до последната история, свързана с вашия легионер, Луцифер Африкански. — Вергадора докосна медальона. — Някой от вас чувал ли е историята за Седемте спящи?

— За първи път чувам — учудено го погледна Хилтс.

Фин само поклати глава.

— Несъмнено от нея произлиза приказката за Рип ван Уинкъл^[3] от вашия фолклор. Григорий от Тур я обсъжда през шести век, но историята е добре известна много преди това. Има няколко версии, но в общи линии историята е следната: седмина младежи по времето на император Деций отказали да се подчинят на декрета му и да се отрекат от вярата си във Възкресението. Били зазидани в пещера, но не умрели. Прекарали в сън две столетия и се събудили, за да покажат, че Възкресението на плътта е възможно, после заспали отново до идването на Месията. Тези седем воини продължават да спят в пещера, пълна с несметни богатства, някъде отвъд Западното море.

— Отвъд Западното море? — повтори Хилтс.

— САЩ — поясни Фин.

— Точно така — кимна старецът.

— Пещера със съкровища в Съединените щати — това е от областта на Адамсън.

— И от областта на дядо му, преподобния Скайлър Гранд.

— Чували сте за него? — изненада се Хилтс.

— Момчето ми — любезно рече старецът, — с напредването на годините слухът ти отслабва, но накрая пак си чул всичко.

Фин се засмя на малката шега, но се замисли за Артър Симпсън в хотелската стая и предупреждението му за сенатор Джими „Божия меч“ Джъд и неговите „кръстоносци“.

Хилтс се изправи.

— Опасявам се, че кафето ми подейства. Мога ли да използвам тоалетната?

— Разбира се. В края на коридора до кухнята има тоалетна. — Той стана. — Ще ви я покажа.

— Ще я намеря, не си правете труда — спря го Хилтс.

Фин погледна златния медальон на масичката пред нея. Връзките бяха станали плашещо очевидни, но крайната цел оставаше неясна. Какви бяха истинските намерения на Ролф Адамсън и докъде беше готов да стигне, за да ги осъществи?

— Какво би постигнал Дево с убийството на Педраци? — зададе въпрос Фин.

— Да му затвори устата — промълви Вергадора. — Явно е, че е гонел различен план.

— Питам се дали е успял да се измъкне жив от пустинята. Самолетът се беше разбил.

— Може би предварително е замислил убийството на Педраци онзи ден — предположи старецът. Той използва още една клечка кибрит, за да запали отново лулата, после погледна към нея иззад облака дим. — Може да е имал друго превозно средство на разположение.

Хилтс се върна.

— Нищо чудно — включи се в разговора, докато сядаше. — С подходящо превозно средство и достатъчен запас вода едва ли е било проблем за човек, който познава пустинята.

— Дево е придружавал Алмаси в една от експедициите между двете войни и е бил с Багнолд на няколко от експедициите му.

— Багнолд?

— Човекът, организирал Широкообхватните пустинни дружини — онези мъже в пещерата със скорпионите.

— Добро предположение — кимна Вергадора. — Дево и Багнолд са били заедно в Кеймбридж. Там са се запознали.

„Кеймбридж — помисли си Фин. — Артър Симпсън, баща ми, Дево и този човек Багнолд. Кеймбридж беше нишката, която ги свързваше. Имаше ли други?“ Сети се за нещо, което нямаше връзка с университета.

— Лучио Педраци от Веноза ли беше?

— Това е доста интересен въпрос — въздъхна Вергадора. — И отговорът е не. Родителите на Педраци са били сираци от папските сиропиталища. Били burocrates, чиновници в община Понтекорво, на юг до Рим, докато Наполеон не ги изгонил оттам.

— Защо са дошли тук? Свързвало ли ги е нещо с вашето семейство?

— Не ми е известна такава връзка. Той се интересуваше от еврейските катакомби в града, само това знам.

— А Дево?

— Занимаваше се с надписите в Бенедиктинското абатство. Абатството и Църквата на Светата троица са построени върху останките от катакомбите. — Лицето му придоби горчиво изражение. — За жалост, достъпът се контролира от Ватикана. Казват, че трябва само молба до попечителя в Рим, но явно на него никога не му остава време да разгледа молбите. Така е, откакто се помня.

— Възможно ли е Луцифер Африкански да е погребан там?

— Ако е бил евреин, в което се съмнявам. Обикновено легатът или трибунът в римския легион били от сенатската класа, а не от средите на спазващите кашер.

— Заболя ме главата — оплака се Фин. — Прекалено много информация накуп. — Плюс нарастващото в нея недоверие към Вергадора и облаците дим от лулата на стареца.

— Значи няма смисъл да се опитваме да влезем в катакомбите. Това ли ни казвате? — попита Хилтс, без да обръща внимание на Фин.

— Никакъв — отвърна той. — Освен ако не искате да упражните уменията си върху древногръцките, латински и няколкото арамейски надписи. Единственият човек, който знаеше това-онова за тях, беше старият Мюлер, мой преподавател. Дори Дево не успя да задълбае, поне доколкото разбирам аз.

— Тогава май стигаме до задънена улица — заключи Фин. Искаше само да си тръгне и да помисли на спокойствие за случилото се през изминалите няколко дни.

— Вероятно — съгласи се старецът. — Разбира се, зависи какво се опитвате да постигнете.

— На първо място, искаме да разберем защо всички толкова се интересуват от Луцифер Африкански — обясни Хилтс. Той се изправи, отиде до масичката и щракна капачето на табакерата с медальона. — Интерес, заради който са извършили убийство преди шейсет и пет години и са готови да убиват и днес. — Той подаде табакерата на Фин, която я пусна в джоба на якето си.

Вергадора впери очи в тях над очилата и извади лулата от устата си. Мушна пожълтял от никотина палец в отвърстието и изсипа тапата от пепел и тютюн.

— Моят съвет е да зарежете търсенето си, за да не ви сполети съдбата на Педраци заради едното любопитство — натърти той. Освен любезния тон на оттеглил се професор, в гласа му се долавяше и нещо друго. Предупреждението звучеше повече като заплаха, зад която се криеше нещо жестоко и застрашително. — Старите тайни са като старите рани, загнояват.

— Откога работите за Мосад? — Хилтс зададе въпроса си с равен тон.

— Имате предвид Hamossad Le’mode’in U’le’tafkidim Meyuchadim, Института за координация на Израелското разузнаване? — усмихна се старецът. — Повярвайте ми, млади момко, аз съм само един пенсиониран университетски професор.

— Несъмнено — вдигна иронично вежди Хилтс и се обърна към Фин. — Мисля, че е време да си ходим.

Фин се изправи.

— Благодаря ви за помощта, синьоре. — Тя подаде ръка.

Вергадора скочи на крака. Разтърси ръката й, ръкостискането му бе силно и твърдо.

— Плавате в опасни води — предупреди ги той. — Жалко ще е да пострадате в битка, която не е ваша.

— Може би сте прав — отвърна Фин.

Изглеждаше съвсем искрен, но отново в гласа му се долавяше някаква неизказана заплаха.

Вергадора ги придружи до вратата и остана на прага, докато те се качваха на наетата кола. Изпрати ги с поглед, додето не минаха по дългата алея и тополите и маслиновите дръвчета не ги закриха от полезрението му, после се обърна и потъна във вътрешността на вилата.