Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (25)

24.

Първият човек, оценил по достойнство Екс ле Бен, вероятно бил римски центурион, навлязъл в Галия, за да завладее непокорните варвари. Когато приключил с военната служба, се върнал при красивото езеро, построил басейн на горещите извори и традицията била създадена.

Разположено под връх Рювар край бреговете на езерото Бурже, най-големия сладководен източник във Франция, градчето Екс ле Бен облекчава артритните болки на богатите си посетители през последните две хилядолетия. Особено благоразположение спечелило през осемдесетте години на деветнайсети век след посещението на английската кралица Виктория. Нейно Кралско Височество го харесала толкова много, че опитала да го купи от френското правителство. Те любезно отказали, после построили казино и хиподрум, за да скубят допълнително очарователните гости на курорта и прекръстили горещите извори на Роял ле Бен.

От Париж пристигали специални влакови композиции с гости от висшето общество, които идвали да поцапат във водата на плажа. Параходи порели Ла Манша с дами и господа със сламени шапки и екипи за тенис, решени да си убият времето през горещите летни месеци на чист алпийски въздух, докато съпругите изневерявали на мъжете си, съпрузите на жените си и приятелите едни на други на фона на песента на Клара Бът „Ключовете за рая“, разнасяща се от грамофона. Нарекли това време Бел епок и като всички епохи, отшумяла като ехото от стара битка. Позлатата на таваните започнала да се лющи, мраморните подове да се напукват, а тръбите, по които течала горещата вода, започнали да пукат като ставите на посетителите, на които служели някога. Малкият древен град, закътан в планината, бил буквално забравен — причината, поради която господин Лиам Александър Пикс, фалшификаторът на документи, живееше тук; не бе за пренебрегване и близостта на града до многобройните му банкови сметки на по-малко от сто и шейсет километра в Женева, Швейцария.

Фин Райън се събуди с първите розовеещи лъчи на слънцето иззад върховете и острите зъбери, които бележеха гребена на френските Алпи при От Савоа. По някое време тя някак се бе оказала на задната седалка на мерцедеса. Хилтс сега седеше до Симпсън, който все така не изпускаше волана.

— Добро утро — бодро поздрави възрастният мъж, когато тя седна и започна да се оглежда, примигвайки. — Почти стигнахме.

— Къде сме? — прозя се Фин.

През прозореца се виждаше високопланински път. Отляво беше надвиснала гъста гора, отдолу на светлината на изгряващото слънце се виждаха геометричните очертания на град, сгушен в далечния край на продълговато и широко езеро.

— Екс ле Бен — отговори Симпсън.

Отляво се появи тесен чакълест път и Симпсън пое по него, като направляваше мерцедеса между боровете; пътят заобикаляше надвиснали скални маси. Накрая стигнаха до широка равна поляна на малко плато. Точно пред тях се намираше класическа френска провинциална къща като извадена от туристическа брошура: правоъгълна сграда от варосани камъни с вдадени навътре прозорци и стръмен керемиден покрив. В края на алеята имаше грубо скован навес за коли, чийто зелен покрив от вълнообразно фибростъкло беше долепен до къщата. Под навеса, тъмносин и блестящ, се гушеше много скъп двуместен мерцедес SLK230.

— Който и да е този човек, добре се справя — отбеляза Хилтс при вида на колата.

— Доста добре наистина — съгласи се Симпсън. — Войната, която президентът Буш обяви на тероризма, имаше същия резултат като битката с алкохола на Удроу Уилсън. Открай време е така: войната се отразява добре на бизнеса. Напоследък има голямо търсене на услугите на Лиам.

Над вратата имаше дървена табела с резбовани стройни букви: LE VIEUX FOUR.

— Какво означава това?

— Старата пещ — преведе Симпсън.

Възрастният мъж паркира мерцедеса зад спортната кола и изгаси двигателя. Старият дизел затресе и се задави, преди да угасне. Отвън ги посрещна студеният утринен въздух. Хилтс и Фин се протегнаха и прозяха. Симпсън запали цигара. Пикс вероятно имаше някаква предупредителна система, защото вече ги чакаше на вратата с широка усмивка на дружелюбното си лице. Определено не приличаше на фалшификатор според Фин. Всъщност, най-вече й приличаше на рок звезда на почивка. Беше висок, леко прегърбен, обут в джинси и бяла риза, чиито краища висяха извън джинсите. Носеше сандали. Косата му бе гъста и разрошена, с двудневна брада и изключително интелигентни кафяви очи зад кръглите очила с кафеникави стъкла. Имаше вид на трийсетинагодишен. Фин почувства някакво присвиване в коремната област и начаса го пропъди. Само преди няколко часа беше помогнала да изхвърлят трупа на убит мъж, полицията от цяла Италия я търсеше във връзка с друго жестоко убийство. Рок звезда или не, не му беше времето за романси.

— Артър! — провикна се радостно Пикс. — Грижиш се да не оставам без работа, а? Или си се отбил да те почерпя с шоколадов кроасан и чаша от превъзходното ми кафе?

Не само че беше хубав, ами говореше с ирландски акцент като Колин Фаръл^[1].

— Всъщност, по работа, но не бихме отказали кроасан с шоколад и кафе. — Той се обърна към спътниците си. — Нали?

Представи ги един по един и Пикс ги въведе в кухнята.

Кухнята беше старомодна, с изключение на яркочервената машина за еспресо „Гаджа“, която съскаше и изпускаше пара върху обикновения дървен плот, който изглеждаше на годините на къщата. Подът беше от тъмни каменни плочи; таванът, измазан с хоросан, с дъбов гредоред, а стените бяха от варосан камък. Имаше стар хладилник, шкаф, отделна фурна и няколко професионални газови котлона. От забити в гредите пирони висяха билки, тенджери с медни дъна и тежки железни тигани, а до скарата първите утринни лъчи проникваха през единствения, разделен на квадратчета прозорец с неравни стъкла. Отвън чуруликаха птички. При други обстоятелства Фин щеше да се наслаждава на идилията сред природата, но точно сега изпитваше само страх, притеснение и ужас. Пикс ги настани на кухненската маса от жълт бор, извади чиния с топли, ароматни шоколадови кроасани и се засуети около модерната машина за кафе, в резултат на което им сервира по една голяма чаша капучино с много пяна. После седна при тях, топна крайчето на един кроасан в кафето си и отхапа с нескрито удоволствие голямо парче. Фин последва примера му. В многолистното тесто имаше толкова много масло и наистина сякаш се топеше в устата й.

— Е — започна Пикс, — не приличате на хората, които Артър обикновено ми води, но от опит знам, че външността лъже.

— Паспорти — поясни Симпсън — и всичко останало.

— Кажете нещо — обърна се към Фин Пикс.

— Какво?

— Например „Петър плет плете, през три плета преплита“.

— Не разбирам.

— Опитвам се да установя дали имате акцент.

— Нямам.

— Зависи откъде ще го погледнете. В Касълнок няма да имам акцент, но тук имам. Давайте.

Фин послушно повтори скоропоговорката.

— Кълъмбъс, Охайо — кимна Пикс.

Фин го зяпна.

— Как го разбрахте?!

— Богат опит — усмихна се той. — Това ми е работата. — Той се обърна към Хилтс. — А сега вие. Същото. — Хилтс неохотно повтори изречението. — Роден сте във Флорида, Талахаси или Сейнт Питърсбърг, но сте прекарали доста време в Ню Йорк, нали?

— Почти познахте. — Фотографът изглеждаше леко раздразнен, че Пикс позна с такава лекота.

Ако Фин не беше убедена в противното, щеше да си помисли, че Хилтс ревнува, но това бе абсурдно.

— И двамата нямате издайнически акцент, освен ако не попаднете на експерт. За щастие болшинството американски служители на паспортен контрол не влизат в тази графа. Ще ви направим канадци. Предполагам, че сте пътували из страната?

— Ходила съм няколко пъти в Торонто и Монреал — каза Фин.

— А вие? — обърна се към Хилтс той.

— Също.

— Тогава нека да бъде Онтарио. Фасулска работа. Техните актове за раждане и шофьорските книжки са лесни за подправяне. Трябват ви и карти за здравна осигуровка.

— Здравна осигуровка?

— Безплатна е. От властите на Онтарио. Много са експедитивни при издаването и държат на защитата на личните данни, затова не ги сверяват с други инстанции. Лесни снимки за личните карти. Мога да направя здравните карти, шофьорските книжки и актовете за раждане още сега на място.

Фин не разбра и думичка от казаното.

— А паспортите? — настоя Симпсън.

— Още по-лесна работа — ухили се Пикс. — Но първо снимките. — Изправи се и ги поведе съм задната част на къщата.

Озоваха се в Г-образен коридор, водещ към спалнята, който служеше като библиотека, но вместо да продължи напред, Пикс се спря на ъгъла и извади една книга от библиотеката. Чу се тихо прещракване и панел от библиотеката се отвори като врата.

— Сезам, отвори се! — усмихна се Пикс и се дръпна, за да влязат, след което ги последва и затвори замаскираната врата.

Фин огледа тайната стая. Беше голяма и без прозорци, обзаведена с работни плотове край стените и лавици над тях. Върху лавиците бяха подредени десетина папки, грижливо надписани, с цветни обозначения, а в единия ъгъл бяха строени шест плоски монитора. Под тях върху метални стойки един до друг стояха черните сървъри, които мигаха със зелените си лампички. По плотовете имаше най-различна техника — от скенери до фотографски масички с осветена повърхност и няколко много професионални на вид цветни принтера. В дъното покрай стената имаше сложен пулт „Лайтуъркс“ с три екрана за монтаж на игрални филми.

— Отнасяте се твърде безгрижно към тайните си — отбеляза Хилтс. — Ами ако бяхме ченгета?

— Но не сте — отсече Пикс. — Ако бяхте, досега Артър да ви е очистил. Освен това той ме предупреди за посещението ви, но и да не беше го сторил, щях да го знам от мига, в който свихте от главния път — усмихна се той, без да се засегне от забележката на Хилтс. — И едва ли щях да ви черпя с кафе и кроасани. — Той сви рамене и кимна към пулта. — Нещо повече, имам напълно законно регистрирана фирма за монтаж на филми и в тази стая няма нищо уличаващо ме в престъпление, освен в паметта на компютрите, но мога да изтрия всичко, преди което и да е ченге да е прекрачило прага на тази стая.

Хилтс смръщи вежди.

— Не го чух да ви се обажда.

— Изпрати ми съобщение по мобилния от Моден. Предполагам, че сте имали малко неприятности там.

— Така е. — Вниманието на Хилтс изведнъж бе привлечено от голям фотоапарат, монтиран на професионален триножник, опрян на стената, с насочен към вратата обектив. — Това е „Камбо Уайд“ DS с дигитални лещи, трийсет и пет милиметров „Шнайдер“ и средноформатен „Фейз Уан“ Р25. — Очите му се разшириха. — Около трийсет бона, нали?

— По-скоро трийсет и пет — уточни Пикс. — Почти най-скъпото автоматично щракало, което може да се намери.

— Не бих го нарекъл автоматично щракало — отбеляза Хилтс.

На Фин апаратът й изглеждаше като лещи от дебело стъкло, прикрепени към плосък метален квадрат. Изобщо не приличаше на фотоапарат.

— Правителството използва подобна дигитална техника — обясни Пикс. — В момента така правят паспортите, поне в Щатите и Канада. Опростено е до минимум. Вместо снимките да се лепят и ламинират, те са дигитализирани и топлинно отпечатани директно на страницата.

— Това сигурно усложнява работата ви — изрече Хилтс.

— Всъщност, я улеснява. — Той посочи към вратата, която беше боядисана в мръснобяло, а от двете й страни нависоко бяха поставени лампи, които премахваха всяка сянка. — Бихте ли застанали там? — помоли той.

Хилтс застана с гръб към вратата.

— Брадичката горе, устата затворена, не се усмихвайте — нареди Пикс.

Чу се щракане и примигване на силна светлина и Фин се досети, че лампите от двете страни на вратата бяха светкавици.

— А сега отстъпете мястото си на госпожица Райън.

Хилтс се премести и Фин на свой ред застана пред вратата. Пикс нагласи триножника на височината на Фин и светкавиците отново примигнаха.

— Отлично — поклати доволно глава. Извади от апарата флашкартата, пъхна я в специален драйвър до един от плоските монитори и написа нещо на клавиатурата. — Някакви предпочитания за имената?

— Нямам — отвърна Хилтс.

— Аз също — съгласи се Фин.

— Добре, вие ще сте… ааа… Норман Пейдж, а госпожица Райън ще бъде Алисън Макензи. Как ви се струва?

— Без значение — повдигна рамене Хилтс.

— Става — кимна Фин.

— Мили боже! — възкликна Симпсън и се разсмя. — Това литературна алюзия ли е, или се заблуждавам?

— Едва ли е литературна — отвърна Пикс с усмивка.

— Не разбирам — каза Фин.

— Естествено, скъпа, твърде си млада.

Пикс се върна на клавиатурата и поднови писането.

— Месторождение Торонто, Онтарио, Канада, дата… 1981, там някъде, моминско име на майката… баща… документите са издадени… гарант. — Той продължи да пише, мърморейки си под нос и след миг беше попълнил онлайн формуляра. — Следващото нещо е пътечката, така че да не могат да ме проследят дотук — обясни той. — Първо, избирам подходящото канадско консулство… да речем Албания и поставям техния адрес на издал документ. — Започна да чете от екрана. — Руга, Дервиш Хима, Кула, номер две, апартамент двайсет и две, Тирана, Албания, телефон номер 335 (4) 257274/ 257275; факс номер 355 (4) 257272 и накрая кодът — приключи театрално с писането Пикс.

— И какво постигаме с това? — попита Хилтс.

— Това информира компютъра в паспортния отдел на Отава, че господин Норман Пейдж и госпожица Алисън Макензи, и двамата понастоящем в Париж, Франция, където се намира най-близкият паспортен отдел в района, подновяват паспортите си и всъщност вече са го сторили. Съобщаваме, че новите всъщност чакат в посолството в Париж. В същото време се изпраща друг пакет инструкции към новите файлове заедно с молба за дигитализиране на двете нови паспортни снимки. Всичко получава задна дата, паспортите се печатат със заявените за днес и ще са готови в посолството, откъдето можете да си ги вземете. Покажете свидетелствата за раждане, шофьорските книжки и социалните си застрахователни номера, с които ще ви снабдя, и ще ви дадат съвсем редовни канадски паспорти, топли-топли, уредени от моя милост. Ако някой от компютърните им специалисти се опита да проследи по обратния път документите, ще се окаже в задънена улица в албанското консулство, което най-вероятно се помещава в някоя мърлява дупка над бакалница и минава за супермаркет в Тирана. Малко е усложнено, но това е идеалната дупка в системата. Вмъкваш се в базата им данни, те решават, че инструкциите са си техни и оттам легитимни. Досега не съм имал случай на провал.

— Вероятно имахте предвид социални осигуровки?

— Не правете тази грешка в посолството в Париж, ако някой случайно ви зададе въпрос, макар че е малко вероятно. Социални осигуровки се наричат в Щатите, а в Канада са социални застраховки.

— Но ние не отиваме в Париж — възрази Фин.

— О, напротив! — обади се Артър Симпсън.

— Ами Лозана?

— Мъжът, когото търсите, вече не живее там. — Той замълча. — Всъщност, този човек е мъртъв от осми септември 1960, четвъртък, двайсет и три часа и двайсет и две минути.

— По-точно не можеше да бъде — саркастично отбеляза Хилтс.

— Тогава потъна корабът — поясни Симпсън. — Да приключим първо с Лиам и после ще ви разкажа всичко.

Което и стори.