Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (28)

27.

Париж съществуваше като град повече от две хиляди години. В началото бил малко селце край Ил дьо Пари, на мястото, където сега се извисява катедралата „Нотр Дам“, после се разпрострял по двата бряга на Сена, на север, юг, изток и запад. Подобно на други бързо разрастващи се градски средища Париж страдал от два основни проблема, чиито последици за здравето били ужасяващи, често пъти с фатален изход. Това били боклукът и труповете, които водели след себе си болести. В Средновековието кризата с боклука докарала на Париж Черната смърт — бубонната чума. По-късно разлагащите се трупове в препълнените гробища на Париж се превърнали в основна пречка за Наполеон, който се опитвал да осъществи своето виждане за града. В продължение на около хилядолетие всяка от църквите в града поддържала свое гробище, но в процеса на обновяване по времето на Наполеон, гробищата се превърнали в основна спънка в градоустройствените му планове. Париж, също като Вашингтон по-късно — и двата града планирани от Пиер Льонфан — бил издигнат върху блатиста местност. Труповете не били погребвани, по-скоро плували сред море от тиня. Наполеон — диктатор, император и практичен човек, какъвто бил в действителност, решил, че всички гробища трябва да бъдат изпразнени и останките да бъдат пренесени в старите римски варовикови кариери, които по онова време се намирали в покрайнините на града. С преустройството на града планът започнал да се осъществява. Новопочиналите били заравяни в трите големи гробища — „Пер Лашез“, най-известното, където почиват останките на много известни хора, от Джим Морисън от „Доорс“, до Фредерик Шопен, докато другите две — „Монпарнас“ и „Монмартър“, приютявали останалите. Костите на седем милиона души били изровени и занесени във варовиковите кариери, за да бъдат погребани на шейсет метра под земята. През годините варовиковите кариери и гробища заели галерии с площ над двеста и четирийсет километра на двата бряга на Сена с тайни изходи и входове през канали, отвърстия и стари сгради из целия град. Нацистите използвали част от тях за бункери и противовъздушни скривалища. В същото време Съпротивата използвала друга част от мрежата за тайни срещи и складиране на оръжия. Историята твърди, че те никога не се натъкнали един на друг. Единственият отряд от СС, изпратен да намери борците за свобода, изчезнал без следа.

Фин и Хилтс заслизаха надолу по стълбището. Температурата на въздуха започна да пада почти мигновено, а от естественото проветрение лятната жега се превърна в лепкава прохлада, от която Фин потрепери. Продължиха надолу по тесните плитки стъпала, все по-навътре. Малки крушки, провесени от изтъркан кабел, увит около каменната основа на стълбището, осветяваха пътя им. Фин започна да брои стъпалата, за да отвлича мислите си от все по-засилващото се чувство на клаустрофобия. Стигнаха дъното след двеста трийсет и четвъртото стъпало. Зад тях ехтяха стъпки, но нямаше представа дали са преследвачите им, или просто туристи, които също като тях бяха платили таксата от десет евро. Маркер на стената показваше, че се намират на седемдесет метра под земята. Приглушеното осветление от редицата крушки мъждукаше в далечината. Друг път, освен обратно в хватката на преследвачите нямаше. Подът под краката им хрущеше. Влажен чакъл. От каменните стени и свода на тунела капеше. „Ужасно място да намериш смъртта си“, помисли си Фин.

Стотина метра по-навътре тунелът започна да се разширява и клаустрофобията й отслабна. Той изведнъж прерасна в широко, добре осветено преддверие. Сводът, обсипан със ситни студени капчици, все така се намираше на не повече от метър над главите им. Преддверието беше с правоъгълна форма. Два обелиска в египетски стил, издялани в скалата, обрамчваха зейнал вход. Обелиските бяха бели, с редуващи се правоъгълни елементи в черно. Над входа в камъка беше издълбан надпис на латински. Фин го преведе на глас.

— „Спрете! Навлизате в Царството на мъртвите.“

— Чудно — измърмори Хилтс.

Минаха покрай обелиските и навлязоха през тъмния вход в обстановка от дълбините на пещерно студен ад.

Простиращи се във всички посоки, осветени само от слаби голи крушки, провесени от тавана, подредени като дърва за огрев и натрупани до нивото на очите се виждаха стотици човешки кости. Жълти, влажни, стари — слой след слой от бедрени кости, тазови кости, ръце, крака, ключици и прешлени, десетки хиляди черепи, зловещо втренчени със слепите си очни кухини, сключени челюсти и зъби, калцирани във вечни усмивки от капещия варовик. В тях не бе останало нищо човешко, като в свят, създаден в най-лелеяните мечти на сериен убиец, касапница, огромна маса от кости, които под въздействието на водата бавно се превръщаха в монолитен чудовищен фосил. Във въздуха се натрапваше неприятната сладникава миризма на плесен и старост, единственият звук беше собственото им тежко дишане.

— Мили боже! — възкликна поразената Фин. Тя хвана ръката на Хилтс и я стисна силно.

— Пред нас вероятно има и други хора. Хайде! — подкани я той.

Заедно изминаха коридора с кости, взирайки се в мъртвешкия мрак. Горе-долу на всеки петнайсетина метра в тунела се виждаха странични разклонения, преградени с железни решетки. Беше ясно, че е блокиран достъпът до основни участъци, за да не могат хората да бродят из тях и да се губят. Минаха покрай ръчна количка, пълна с различни кости, върху които бе оставена лопата — очевидно огромната костница продължаваше да се използва.

Хилтс се спря.

— Почакай. — Обърна се и се заслуша. Отначало тишината беше пълна, но после и двамата го чуха: тихо шумолене като от гризач, като плъхове в плевня. Бягащи стъпки по чакъл. — Приближават!

Той се огледа трескаво, после грабна лопатата от количката. Претегли тежестта й. Не можеше да се сравнява с пистолет. Фин забеляза тунел от противоположната страна на главния коридор. Желязната решетка висеше на пантите си.

— Да влезем! — Хилтс кимна.

Прекосиха коридора и се промушиха през процепа. Звуците от преследвачите им застрашително се засилваха. Хилтс повдигна тясната порта и намести пантите, те издадоха висок стържещ звук, от който Хилтс трепна.

— Не! — простена Фин.

— Какво?

— Виж! — Тя посочи през решетката.

На пода на тунела, на три метра от тях лежеше чисто новият паспорт с релефен златен канадски кръст, проблясвайки гордо на мъждивата светлина от слабите крушки.

— Чий е? — попита Хилтс.

Фин бръкна в джоба на якето си и извади паспорта, който беше получила преди малко повече от час.

— Идиот! — наруга се Хилтс.

— Ами сега?

— Да се надяваме, че няма да го забележат. — Той дръпна Фин в сенките.

Стъпките вече се чуваха съвсем ясно. Изведнъж Фин почувства непрогледната тъмнина зад тях и въображението й зарисува картини на онова, което криеше призрачната чернота. Километри от коридори, милиони черепи, два пъти повече слепи очи, взрени във вечността.

Стъпките се забавиха. Фин видя сянката на преследвача на мъждивата светлина от крушката. Стъпките замряха. Беше само един. Беше забелязал паспорта и се опитваше да разбере какво става. Човекът пристъпи напред в собствената си сянка. Брадатият от колата. Беше успял да се върне и да се срещне със спътника си от отсрещния перон на „Данфер-Рошро“. Държеше пистолет, плосък ултрамодерен автоматик, направен от някакъв черен полимер. Към цевта беше прикрепено нещо, което приличаше на дебел колбас. „Заглушител“, предположи тя. Мъжът нямаше намерение да привлича излишно внимание. В момента, в който се наведе да вдигне паспорта, щифтът на пантата се намести в гнездото с тихо прещракване и плесента по старите кости най-сетне дойде в повече на Хилтс. Той кихна.

Мъжът се завъртя с насочен пистолет. Дулото на оръжието избълва студена зелена светлина като зловещ вампирски поглед — лазерен лъч в допълнение към заглушителя. Фин почувства как Хилтс я хваща за рамото и я придърпва навътре в тъмното. Тя задържа дъха си и отстъпи назад, колкото се можеше по-безшумно. Протегна свободната си ръка, за да се ориентира, и докосна купчина кости. Брадатият пъхна паспорта в джоба на якето си, доближи се до вратата и започна да я разклаща, за да я извади от пантите. Хилтс отново я стисна за рамото и тя продължи безшумното си отстъпление. Свободната й ръка, протегната напред, изведнъж се оказа в празно пространство. Хилтс я изведе във второ разклонение на тунела, което продължаваше отдясно под прав ъгъл на първия. Пръстите на Фин докоснаха някакъв череп от лявата й страна. Тя пъхна пръсти в очните кухини и го измъкна от мястото му на стената. Чу се тихо приплъзване върху влажната повърхност. Стисна зъби и премери тежестта му. Около килограм. Изведнъж й хрумна, че се намира зад Хилтс. Ако брадатият стреляше, щеше да простреля нея. Замръзна. Точно пред себе си виждаше зеления лъч от лазера. Мускулите й се напрегнаха. Ако продължаха по страничния тунел, имаше шанс да го заобиколят и да му се измъкнат. Отново затаи дъх, ослушвайки се за стъпките на мъжа. Вместо тях чу шум от малки крачета и цвъртене. Хилтс изруга и зеленият лъч се насочи към второто разклонение на тунела и заслепи Фин. Нямаше време за мислене. Пристъпи напред, напълно заслепена, и замахна с черепа, който стоеше като боксова ръкавица в дланта й, прицелвайки се малко над лъча.

Чу се силно изпукване при сблъсъка, а после съскащ звук като от изпусната гума. Лазерният лъч затрепери, после се заби в земята, когато брадатият се просна по гръб. Лъчът освети кървавата каша, в която Фин бе превърнала лицето му. Мъжът беше в безсъзнание, със счупен нос и сцепена кървяща устна. Лявата страна на брадичката му също изглеждаше не на мястото си.

— Стъклена челюст! — промърмори пренебрежително Хилтс. Наведе се и измъкна паспорта си от джоба на брадатия. Взе пистолета, извади пълнителя и го запрати в непроницаемия мрак зад себе си.

— Силно ляво кроше — допълни Фин. Вдигна от земята двете окървавени половини на строшения череп и ги огледа.

— Питам се с кого го удари — изтърси Хилтс.

— Едва ли ще узнаем — отвърна тя. Внимателно съедини двете парчета и върна черепа на мястото му в нишата.

— Да си вдигаме партакешите — рече Хилтс.

Върнаха се в основния коридор и пробягаха разстоянието. След десетина минути стигнаха до друг портал и наклонът на тунела стана стръмен, а край стените вече нямаше кости. След още десет минути вече бяха стигнали до второ спираловидно стълбище, където една жена седеше зад бюро и продаваше картички и диапозитиви. Имаше и униформен пазач с кисело изражение. Фин и Хилтс изкачиха многобройните стъпала и се озоваха в малка стая с варосани стени и единична врата. Бутнаха я и навън слънцето ги заслепи. Чувство на облекчение завладя Фин, сякаш бяха отменили изпълнението на смъртната й присъда.

— Той вероятно скоро ще дойде в съзнание, ако вече не е дошъл — предупреди Хилтс.

Примижала, Фин се огледа наоколо. Намираха се на някаква непозната безименна улица — стената зад тях беше от варосан бял камък с изрисувани стари графити, които се лющеха. Имаше надпис: „Лоша идея“. Фин беше единодушна с него.

— Накъде? — попита.

— Благодарение на теб и двамата имаме паспорти, така че трябва да ги използваме — предложи Хилтс. — Започвам да мисля, че вече не сме добре дошли в Европа.

— Симпсън каза, че последното междинно пристанище на Дево било Насау.

— Не бих могла да се сетя за по-хубаво скривалище. Към Бахамите.