Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (26)

25.

Без да броят паспортите, до два следобед вече разполагаха с всички необходими документи. Пикс щедро бе добавил две съвсем редовни карти „Виза“ от банка „Нова Скотия“ на новите им имена, всяка с по десет хиляди долара, които според Пикс щяха да останат някак незабелязани в огромния поток от невидими трансфери, прехвърляни всекидневно чрез сателитни връзки по целия свят.

По-голямата част от деня прекараха в Льо Вю Фур на припек в градината зад къщата, наслаждавайки се на леденостудената бира „Сангано Блонд“, поднесена със сирене и гъши пастет, докато слушаха разказа на Артър Симпсън. Под галещите лъчи на слънцето Фин почти забрави причината, довела ги на това красиво място, където жужаха пчели, а птичките чуруликаха укорително от клоните на старите брези в дъното на градината. Почти.

В ранния следобед, снабдени вече с документи, те благодариха на Пикс за гостоприемството, бързината и безукорното качество, с което си свърши работата, качиха се на мерцедеса и поеха надолу към долината. Хванаха автострадата и изминаха двайсет и петте километра до Лион за малко повече от час. Симпсън ги остави пред входа на модерната железопътна гара Пар Дийо.

— По всяко време може да хванете някой бърз влак. До Париж са около два часа. Не би трябвало да имате проблем. Запомнихте ли името на хотела, който ви казах?

— Хотел „Норманди“. Улица „Юше“ между улица „Пти Пон“ и булевард „Сен Мишел“ на левия бряг на Сена. — Фин повтори инструкциите на Симпсън.

— Добро момиче — усмихна се възрастният мъж.

— Задължени сме ви за паспортите — с неохота изрече Хилтс. — Не съм забравил. Ще ви се отплатим.

— Оставете това, господин Хилтс. — През смъкнатото стъкло на колата Симпсън погледна бащински Фин. — Връщам услуга в памет на един стар приятел.

— Ще ви платим — настоя Фин.

— Хайде, тръгвайте! — заповяда Симпсън.

— Ами вие? — попита Хилтс.

— Трябва да се видя с един хора в Италия, но не се съмнявам, че ще се срещнем отново преди края на тази история. Оглеждайте се за мен. — Той се усмихна отново, вдигна стъклото и потегли.

Хилтс и Фин се обърнаха, прекосиха широкия тротоар и влязоха в модерния терминал с ниски сводове. Купиха си два билета първа класа за следващия експрес до Париж — чисто нов двуетажен Ти Джи Ви Дуплекс с големи самолетни седалки, много място да си опънеш краката и максимална скорост от почти триста километра в час. Качиха се на влака, намериха местата си и се настаниха за сравнително краткото пътуване. Дотук не бяха забелязали нищо подозрително, но без паспорти и с фалшивите документи се чувстваха уязвими. Влакът беше препълнен, предимно с туристи от различни националности на път към Париж и никой не им обръщаше внимание. Влакът плавно потегли от гарата точно по разписание и малко след това набра скорост, докато профучаваше през крайните квартали на големия град. И двамата не бяха продумали от раздялата със Симпсън на входа на гарата.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Хилтс.

Беше седнал до пътеката, преотстъпвайки мястото до прозореца на Фин.

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Не, не съм жадна — поклати глава Фин. — По-късно може би.

— Да, може би по-късно — повтори неловко Хилтс. — Какво знаеш за този тип, Симпсън? — попита след известно време.

— Не много. Дойде в стаята ми в Кайро. Каза, че е познавал баща ми. Предупреди ме за Адамсън. — Тя замълча. — Спомена, че познавал Вергадора от едно време. — Фин млъкна отново. Влакът се наклони и лекичко завибрира, когато излезе на открито и продължи да набира скорост. — Знам, че ни спаси от големи неприятности снощи. Уреди ни паспорти. Неща, с които сами нямаше да можем да се оправим.

— Нещо като ангел хранител?

— Не съм съвсем сигурна.

— Питала ли си се какво цели?

— Да.

— И?

— Не мога да ти отговоря, защото не знам. Знам само какво е направил дотук.

Хилтс се замисли, загледан в раираната дамаска и сгъваемата масичка на мястото срещу него.

— Питала ли си се, докато гледаш някой криминален сериал или четеш книга, защо просто не извикат ченгетата?

— Разбира се — отвърна Фин. — Това е като филм на ужасите, в който момичето слиза в тъмното мазе и всички, освен нея знаят, че трябва да си плюе на петите и да бяга.

— Но ако го стори, филмът ще свърши на мига — съгласи се Хилтс. — Ето на това място сме ние. Тук филмът би трябвало да свърши, защото ако имахме капка разум в главите, щяхме да отърчим при ченгетата.

— Но не можем. Търсят ни за убийството на Вергадора.

— А нашият ангел пазител, твоят приятел господин Симпсън, който все изниква отнякъде, ни помага да им се измъкнем.

— Накъде биеш?

— Той се грижи филмът да продължи.

— Е, и?

— Защо? — попита Хилтс. — Освен ако не иска да продължим да търсим Дево. — След малко додаде: — Или освен ако не ни води към някакъв капан.

— И на мен ми хрумна тази мисъл — нещастно промълви Фин. — Но какво може да направим сега?

— Онова, което ни разказа днес в градината на Лиам Пикс за Дево.

— Какво за него?

— Вярваш ли на тази история?

— Не знам. Още си блъскам главата над това.