Метаданни
Данни
- Серия
- Фин Райън (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lucifer Gospel, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Теодора Божилчева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Кристофър. Евангелието на Луцифер
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Редактор: Мариела Янакиева
ISBN: 978-954-585-946-5
История
- — Добавяне
2.
Фин беше повлечена към изхода на самолета заедно с останалите петстотин пътници, повечето от които египтяни, дошли през отпуската да се видят със семействата си. Движеше се през шумната, гръмогласна тълпа, успя все пак да намери багажа си, а после прекара почти цял час на опашката на митницата, за да го освободи. Залата на терминала беше претъпкана с посрещачи, но тя успя някак да стигне до изхода на стъклената сграда без особени поражения, ако не се броят няколкото бързи анонимни ощипвания на излизане от самолета и непохватният опит да отворят ципа на чантичката на кръста й и да откраднат портфейла й в залата за проверка на багажа. Когато успя да премине през тълпите на митницата и през още по-голямото струпване от хора на имиграционното гише и най-после стигна до изхода на терминала, тя се бе разделила с почти сто долара, дадени под формата на „благодарности“ и „такси“ на половин дузина летищни служители и чиновници.
Навън жегата я блъсна като юмручен удар. Също и миризмата. На земята замърсяването на въздуха беше почти видимо, като металическа мараня в далечината, но онзи тип Хилтс беше прав за вонята. Смърдеше на гигантска кофа за боклук. Фин тихичко се изсмя на глас. Толкова години учение и накрая това.
Огледа се. Гъмжеше от хора. Хиляди. Десетки хиляди и всички явно знаеха накъде отиват. Половината от мъжете носеха западно облекло, докато другата половина бяха облечени в объркващо разнообразие от дълги развети роби, наречени джелабиа. Някои носеха тюрбани, други малки бродирани шапчици, наречени тагия, а трети кафии[1] със златни ленти в стил Лорънс Арабски. Жените носеха поли или по-традиционните роби, всички бяха с покрити глави, с кърпи или изцяло забулени. Нейната коса с цвят на мед, хваната на опашка и едва покрита от износената бейзболна шапка, привличаше доста внимание от страна на мъжете и усещането не беше от приятните.
Наоколо бе задръстено от коли, камиони, минибусове, мотопеди, таксита и туристически автобуси. Клаксони ревяха, хора се надвикваха и ръкомахаха. Имаше дори конска каруца с огромни гуми, накачулена с очукани джанти. Фин вече беше широко усмихната. Беше горещо като в ада, а слънцето светеше ослепително. Шумът едва се издържаше, а трафикът добавяше собствена нотка към задушливия въздух. С една дума — лудница.
Но й харесваше.
С ръчна чанта в едната ръка, влачейки куфара зад себе си, Фин се промъкваше през шумната тълпа и се оглеждаше за обещания шофьор. Очакваше тойота „Ленд Круизър“ като в Дискавъри ченъл — на висотата на предвкусваните приключения — или още по-добре „Ленд Роувър“. Отреденото й превозно средство обаче се оказа една ръждясала линейка „Фиат“ в окаяно състояние, която в даден етап от дългата й служба беше преправена на минибус. Някога фиатът е бил червен, но отдавна цветът му бе избелял до розов. Още личаха едва забележимият бял кръст и надписът „Бърза помощ“ по средата през каросерията. Отстрани стоеше млад мъж в сини джинси, впита по тялото тениска и лъскава коса като на Елвис Пресли. Имаше вид на шестнайсетгодишен, но Фин знаеше, че впечатлението е измамно. Пушеше цигара и очевидно се опитваше да изглежда като Ал Пачино в „Белязаният“. Държеше картон, на който пишеше „Експедиция Адамсън“. Усмивката й стигна до ушите. Чудно колко енергия може да ти влее думата „експедиция“ след продължителен полет в претъпкан самолет.
Тя прекоси бързо широкия тротоар и улицата до отсрещната страна, където беше паркиран фиатът.
— Аз съм Фин Райън.
Младият мъж въздъхна отегчено и изпусна тънки струйки дим през ноздрите си. Изглеждаше абсурдно.
— От кои сте?
— Какво имате предвид?
— Това, което казах. Археолог? Химик? Доброволец? Специалист? — Английският му беше перфектен и почти без акцент.
— Аз съм илюстратор.
Той кимна и я огледа от глава до пети. Ако не беше младостта му, Фин би нарекла този поглед похотлив.
— А вие кой сте?
Лицето му придоби кисело изражение.
— Ахмед, шофьорът. Ахмед, преводачът. Ахмед, отговорник за работниците.
— Схванах, че се казвате Ахмед.
— Не можете да произнесете истинското ми име. Американците смятат, че всички египтяни се казват Ахмед, Абдула или Мохамед, така че аз съм Ахмед. Ахмед египтянинът — изсмя се насила той.
Фин се усмихна.
— А как според египтяните се казват всички американци?
— Във вашия случай Ах’мар ката ат нан — отвърна Ахмед и изви вежда.
— Моля?
— Означава червенокоса… нещо такова — намеси се един глас зад нея.
Беше Хилтс, тъмнокосият фотограф от самолета. Беше обут с износени панталони в авиаторски стил, кехлибарени на цвят, носеше много стара тъмносиня шапка с козирка, на която имаше кокарда от златни пилотски криле и изтъркано и напукано кожено авиаторско яке, твърде тежко за ужасната жега. Между устните му димеше леко крива пурета. Багажът му се състоеше единствено от голяма брезентова торба, на която пишеше „ХИЛТС“.
— Аз съм Хилтс — представи се той, после се наклони към Ахмед и прошепна: — Балаак бенана дери лоуТул’а!
Челюстта на Ахмед увисна.
— А-ах! Говорите дарджа?
Хилтс издрънка още нещо на един дъх на мелодичния диалект и кръвта се отдръпна от лицето на младия египтянин. Той измънка някакви думи на Фин, без да посмее да я погледне.
Хилтс преведе:
— Извинява се, че те обиди и те моли да му простиш.
— За какво?
— Не ти трябва да знаеш. — Той се обърна към Ахмед. — Защо не натовариш багажа в буса?
— Да, разбира се, господин Хилтс — кимна Ахмед и започна да товари.
— Участваш в експедицията? — попита изненадано Фин.
— Споменах, че съм фотограф.
— Приличаш повече на летец с това облекло — посочи с брадичка шапката и якето.
— Това също — усмихна се той. — Аз съм…
— Не ми казвай — прекъсна го Фин и се засмя. — Ти си аерофотограф, правиш снимки от въздуха.
— Досетлива си за момиче.
Качиха се на минибуса. Ахмед седна зад волана и поеха към града. Шофирането в Кайро представляваше кратък урок по изкуството на автомобилния хаос. В египетската столица живееха тринайсет милиона души и ако се съди по навалицата, всички бяха в колите си и се опитваха да се доберат до някъде. Повечето от превозните средства бяха стари — японски, руски или френски, на много от тях им липсваше поне по една част от бронята. И всички надуваха клаксони. Червеният светофар не го имаха за нищо. Нямаше платна, а пътните полицаи бяха навсякъде, ала без успех, както се виждаше.
— Представи си, че си есенно листо, носено от бързотечаща река — предупреди Хилтс философски, докато Ахмед нахално си пробиваше път. — Накрая все ще стигнеш, но не непременно по избрания маршрут, нито със скоростта, с която си възнамерявал.
Хотел „Нил“ от веригата „Хилтън“ представляваше монолитна бетонна сграда от края на петдесетте, първият модерен хотел, построен в Кайро. Извисяваше се като гигантска цигарена кутия и закриваше гледката към Нил на Мидан Тахир, пренаселения център на финансовия квартал, към който от различни посоки се стичаше целият трафик. Ахмед ги остави на входа на Корниш ел Нил[2], хвърли чантите им на тротоара и обеща да се върне след четирийсет и осем часа, за да ги закара заедно с останалите членове на експедицията до летището в квартал „Имбаба“ от другата страна на реката. Младият мъж им кимна отсечено, затръшна вратата и отпраши обратно към гъмжилото от коли, надул клаксона сред облаци изгорели газове.
— Добре дошла в Кайро — ухили се Хилтс.
Помогна на Фин с багажа и двамата се регистрираха на рецепцията със стандартен дъбово мраморен плот. След като приключиха, пилотът фотограф се качи с нея в асансьора.
— Да се видим след час в „Да Марио“ — предложи, преди да слезе на етажа си. — Имам нужда да се подкрепя с порция лазаня.
— „Да Марио“?
— Най-добрата италианска кухня в Кайро. Наред с тази в „Латекс“.
— „Латекс“?
— Барът на хотела. От класа е, колкото и невероятно да ти звучи. Имат наргилета с мирис на водка.
— Избирам лазанята.
— Правилно. В „Да Марио“ след един час. — Вратата на асансьора се затвори.
Фин се качи два етажа по-нагоре, намери стаята и хвърли чантите си в края на леглото. После излезе на балкона. Слънцето вече залязваше и хоризонтът на запад беше оцветен в кървави димни ивици от угасваща светлина. Не беше виждала по-зловеща, по-страховита и по-красива гледка през живота си, сякаш пред нея стоеше спомен от някогашно бойно поле или картина от бъдещето. Помисли си къде отиваше вдругиден: очакваха я шест хиляди години история едва ли не зад ъгъла. Постоя така за миг, после се обърна с разтуптяно от вълнение сърце. Влезе в стаята и започна да разопакова багажа си.