Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (29)

28.

В някоя друга страна международното летище Насау би било автобусна гара. Ниски тавани, изкуствена дървена ламперия по стените, напукан теракот и евтини жълти, пластмасови столове в чакалнята. Понякога, когато в туристическото бюро им дойдеше музата, изтъпанчваха в ъгъла оркестър с ударни инструменти, чийто членове намусено удряха по различни по големина варели, заобиколени от картонени макети на палми и кичозно украсена коледна елха.

Митническото гише на САЩ за заминаващи създаваше опашки, които понякога се виеха извън сградата, чак до паркинга. През повечето време не работеха нито климатикът, нито конвейерната лента за багажа. Служителите на летището също не понечваха да свършат нещо, освен ако не беше крайно наложително. Проверките по сигурността бяха немарливи почти толкова, колкото на летище Уагадугу в Буркина Фасо. Имаше само две тоалетни, един кафе-ресторант и един-единствен сувенирен магазин, наречен „Дар от природата“, където се продаваха само сапуни. Тук американците се прекачваха за полет до Хавана. Някога Насау е бил врата към рая.

Тази райска градина обаче като много други не бе устояла на корупцията. В ролята на змията беше организираната престъпност, а ябълката от дървото на познанието подозрително приличаше на кокаин и марихуана в едната посока, връщайки се под формата на пачки от стодоларови банкноти, след като бяха изпрани в перални, чиито имена звучаха като на банки, каквито не бяха. По един или друг начин шестстотин и петдесет хиляди килограма кокаин и десет пъти повече марихуана годишно преминаваха през Бахамските острови. Пачките в зелено биха напълнили сто транспортни вагона. Хлебарките на Бахамите имаха крила, гущерите лазеха навсякъде, а дупките по пътищата бяха обичайна картина. Когато туристическите кораби на Дисни пристигаха в пристанището на Насау, сирените им изпълняваха първите четири такта на „Когато си пожелаеш нещо на някоя звезда“ толкова силно, че се чуваха оттатък остров Ню Провидънс.

От друга страна, пясъкът тук е ослепителнобял, морето е изумрудено, а небето сапфиреносиньо. Да плуваш в тукашните води беше все едно да се плацикаш в огромна гореща вана с тропически риби. Хората бяха любезни и непресторено дружелюбни; кажи-речи всеки ден точно когато ти станеше прекалено горещо, се изсипваше едночасов дъжд, освен това не вкарваха бели в затвора, както се разбираше по затвора „Фокс Хил“. Общественият транспорт беше евтин, забавен и редовен, а храната — превъзходна.

Фин и Хилтс успяха да хванат самолета от Париж до Лондон, а после директния полет до Ню Провидънс. Тринайсет часа и десет минути, след като се бяха измъкнали от парижките катакомби, вече бяха в таксито, което хванаха на летището в Насау. Жегата ги омаломощаваше, а в колата нямаше климатик. По стереоуредбата „Суейн енд Ситейшънс“ изпълняваха „Херцогът на Ърл“.

Шофьорът се представи с името Сидни Поатие. Изглеждаше точно на годините си с бели вежди и чисто бяла набола брада върху тъмната кожа. Носеше кръгли очила с рамка от костенурка с толкова архаичен вид, че нищо чудно рамката да беше наистина от черупката на костенурка. Очите зад очилата бяха насълзени от възрастта и всичко онова, което бе преживял през годините, но погледът му бе буден и насмешлив. „Чичо Ремус — шофьор на такси. Или Ричард Прайър^[1], както би изглеждал на седемдесет“, помисли си Фин.

— Така ли се казваш наистина, или е само за пред туристите? — не се стърпя да попита Хилтс.

— Кръстен съм преди него. Мисля, че съм с година-две по-стар. Поатие е често срещано име по островите. Сидни също. Той е от остров Кат, доколкото знам. Скъпата ми мъртва майчица казваше, че бил лош, затова го изпратили в Маями да се поправи. Това е смешка: добър и Маями са като маслото и водата — не се смесват. Когато кажа на хората, че името ми е Сидни Поатие, те отвръщат: „Познай кой ще дойде на вечеря“, но е сигурно като смъртта, че този Сидни не вечеря в курорта „Роял Бахамиан“ в проклетата горещина на нощта. Което ме връща на въпроса: запътили сте се към определено място или просто искате да ви разведа наоколо, генерале?

— Търсим хотел — обясни Фин. Наспа се по време на дългия полет, но определено имаше нужда от душ.

— Идвате от Англия на Бахамите без резервация? — учуди се Сидни.

— Не ни остана време да си направим — включи се Хилтс.

Багажът им се състоеше само от две рекламни чанти на „Бритиш Еъруейз“, които купиха от „Хийтроу“ и напълниха с тоалетни принадлежности от магазините на летището.

— Да не би дамата да ви е пристанала, генерале? — поинтересува се Поатие.

Таксито заобикаляше гористата местност край езерото Киларни. Борова горичка, палми нямаше.

— Нещо такова.

— В такъв случай вероятно търсите нещо по-уединено.

— Горе-долу — съгласи се Хилтс.

— Знам едно такова място, генерале — рече услужливо Поатие.

— Така си и мислех.

Завиха от Джон Ф. Кенеди Драйв по разбития стар Блейк Роуд и не след малко вече бяха на Уест Бей стрийт, където комплексите с апартаменти с ограничен достъп и бунгалата за милиони долари на предната линия на плажа образуваха Сандипорт.

Бей стрийт, която се виеше покрай брега, ги отведе до Кейбъл Бийч с дългата редица от многоетажни хотели, нощни клубове и ресторанти. С навлизането навътре в живописната извивка на Го Слоу Бенд хотелите изчезнаха и малко след това стигнаха до тясната ивица на обществения парк Сондърс Бийч. След него гледката придобиваше западнал вид. На километър и половина във водата бяла бетонна кула, сякаш извадена от анимационното филмче „Семейство Джетсън“, загрозяваше гледката и Поатие им обясни, че това е старата кула Кристъл Кей на обсерваторията и аквариума, но обикновено е затворена по една или друга причина.

На брега къщите вече бяха по-стари и порутени, редуващи се с барове, клубове и блокове с апартаменти, осеяли пясъка, варовиковите скали и оскъдните затревени площи. Точно след една жълта къща, заобиколена от каменна стена с бодлива тел върху нея, таксито отново зави, след което отби на алеята пред запусната дървена викторианска къща с веранда, заслонена с мрежа и тесни прозорци, които все едно бяха извадени от снимачната площадка на „Психо“. Отпред табела от резбовано дърво информираше, че това е офисът на сър Пърсивал Терко, член на парламента, министър на правосъдието. Точно срещу голямата стара къща имаше редица бараки, където предлагаха пържена риба. Най-близката се казваше „Дийп Крийк“.

Сидни Поатие измърмори:

— Пърси не е министър на правосъдието от времето на Линдън О. Крее, чукна деветдесет и две, но харесва табелата. Тук никой не се обръща към него със „сър“, в това може да бъдеш сигурен, генерале. Преди години ходи до Англия на почивка и когато се върна, каза, че кралица Елизабет го удостоила с благородническа титла. Донесе засукано парче пергамент с кръста на Терко. Каза, че било на стотици години. Имаше нарисувани лебеди — изсумтя той. — Май бяха черни лебеди — засмя се старият таксиджия. — Мотелът е отзад.

Той заобиколи къщата. Дългата бяла сграда под формата на буквата Г приличаше на ремонтирани жилищни помещения за роби или на бивша птицеферма и се простираше в края на асфалтирания паркинг. Състоеше от седем части. По средата на покрива стърчеше странен купол, сякаш сложен по някакво хрумване в последния момент, и стълбище с парапет, пригоден от стара тръба. В средата на паркинга бе издигната дървена платформа с формата на лодка. Навесът над нея беше от гофрирано фибростъкло, също като навеса за коли на Пикс, само че този беше жълт, а не зелен, със сателитна чиния отгоре. Имаше и телевизор, качен на предната част на някогашната палуба, заключен с катинар в голяма дървена кутия, маса за пинг-понг по средата и барбекю с въглища на кърмата. На мястото на руля стърчеше стълб, на който беше закрепен обществен телефон. Между барбекюто и една сателитна чиния бяха разположени редици с тапицирани пейки и няколко пластмасови стола. Зад палубата на дървената лодка, пореща паркинга, там където свършваше асфалтът и започваше блатист на вид проток, огромен бежов даймлер „Принсес“ бе оставен на произвола на времето, гумите се разпадаха, около издутите калници и стъпалата растяха бурени. Реликва от друго време.

Един тъмнокож мъж, само кожа и кости, обут в торбести панталони и проядена от молци фланела приготвяше нещо на изпускащото огромно количество пушек барбекю.

— Лойд — рече Поатие. — Братът на Пърси. Мотелът е негов.

— Откъде е взел колата? — поинтересува се Хилтс.

— От Уиндзорския херцог — обясни Поатие. — Лизачът я остави, когато докара кралския служител. От 1956 Лойд все дрънка, че ще я оправи, което е вярно, колкото е истинска и благородническата титла на Пърси. Въпреки всичко Лойд е добър човек, генерале. Няма да ви ощети или навреди.

— Лизачът? — прошепна Фин.

— Херцогът, предполагам — Хилтс сви рамене.

От мотелската част се показа възрастна жена, кльощава и съсухрена като говежда пастърма, със също толкова изпито лице. Носеше яркосини гумени ръкавици и червена кофа с парцал. Забеляза таксито и помаха със свободната си ръка. Усмивката й по-скоро приличаше на гримаса от болка.

— Самата госпожа Амелия Терко — обясни Поатие. — Майката на Лойд и Пърси. Чисти на момчетата. Май ревматизмът отново я мъчи — засмя се той. — Разбира се, ревматизмът я мъчи от времето, когато Хемингуей ловеше риба по тези места.

— Не е ли малко възрастна за подобна работа? — попита Фин.

Жената имаше вид на столетница.

— Да не си посмяла да й го кажеш — изрече през смях Поатие. — Ще ти откъсне главата. Право да ти река, Пърси не го бива за друго, освен да лъже в Парламента, а Лойд го мързи да изчисти след себе си, камо ли на други хора.

Слязоха от таксито.

Лойд помаха с лопатката и пак впери поглед в пушека, виещ се от грила.

— Добрутро, добрутро, как сте? — Поатие се приближи до Лойд Терко при барбекюто. — Докарах ви клиенти.

— Много добре — отвърна Лойд, примижал на пушека. — Искате ли вкусна риба, млада госпожице? — обърна се с усмивка към Фин.

Пушекът я обгърна. Миришеше на нещо вкусно и тя му го каза.

— Господин Поатие, донеси на красивата млада дама и на приятеля й чинии — нареди главният готвач.

Поатие отиде до масата пред големия телевизор и взе две картонени чинии и малко пластмасови прибори.

— Каза ви, че се казва Сидни Поатие, нали? — поинтересува се Лойд.

— Да — кимна Хилтс. — Вярно ли е?

— Доколкото ми е известно — отговори Лойд. — От шестгодишен му викаме така, което в неговия случай е твърде отдавна. Чудех се дали е отворил дума за това. Обикновено го прави. Мисли, че така ще вземе по-добър бакшиш.

Поатие се върна с чиниите и приборите.

— Пак ли лъжеш, Лойд Терко?

— Винаги щом ми се удаде възможност — ухили се Лойд. Той сервира с лопатката няколко зачервени парчета риба, оваляни в брашно. — Ако имах фритюрник, щяхме да хапнем пържени картофи или панирани рапани, но нямам и по-добре, защото със сигурност щях да се изгоря.

Фин седна на най-близката пейка и постави чинията на коленете си. Започна да реже рибата с помощта на пластмасовите нож и вилица.

— Яж с пръсти, малката. Господин Поатие ти донесе прибори, за да покаже, че сме добре възпитани. Да видиш, че няма да те сготвим в казана или нещо подобно.

— И че носовете ви не са пробити с кости — включи се Хилтс.

— Африканските негри имат този обичай, синко. Островитяните тук отдавна са се цивилизовали — любезно поясни Поатие и намигна на Фин.

Тя опита рибата и му смигна в отговор. Поатие грейна. Рибата се стопи в устата й. Имаше вкус на бира и зелен лимон. Лойд раздаде риба на всички, после остави чинията си до един от пластмасовите столове, отиде до предната част на лодката и отвори малък хладилник под телевизора. Отвори четири шишета „Кълик“ и ги занесе на гостите си. Фин отпи голяма глътка. Не беше голям любител на бирата, но тази й се стори като балсам.

— Страхотно — не се сдържа тя.

— Смешно име — рече Хилтс, след като прочете етикета. Произнесе го „кейлик“.

Лойд го поправи:

— Кълик — изговори думата, като почти сля двете срички. — Кръстена е на звука от звънците на кравите, който имитира оркестрите, свирещи на варели.

Фин изяде още едно парче от рибата и пак отпи от бирата. Малък яркочервен гущер се стрелна покрай крака й. Изведнъж й се стори, че цяла вечност беше минала от десетте часа на „Бритиш Еъруейз“ 757, където бе яла пилешка корма^[2] под втренчения поглед на бледото хлапе от предната седалка, което облизваше течащия сопол от горната си устна.

Откъм протока повя лек ветрец. Носеше се едва доловим мирис, странна смесица от гнили растения, водорасли и пушек, би трябвало да е отблъскващ, но беше някак странно освежаващ. Чувстваше се жива по един много обикновен и първичен начин. Изпитваше желание само да си легне и да не мисли за нищо, това търсеха и всички, които идваха на Бахамите. Изяде и последното парче риба.

— Още — рече Лойд. Това не беше въпрос. Той й сложи в чинията още няколко парчета от пържената риба.

Тя ги поля с втора бира.

Друг гущер притича по кола с телефона. Намираше се в рая на гущерите.

— Гекон — обясни Лойд, забелязал погледа й. — Миниатюрен беззъб алигатор. Hemidactylus frenatus. Хранят се с буболечки и прогонват паяците от помещенията.

Hemidactylus frenatus? — „Лойд крие неподозирани знания“, помисли си тя.

Лойд се обърна към Хилтс.

— Искаш стая, така ли?

— Да.

— Петдесетачка на вечер, ако не прекалявате с климатика. Ако времето е добро, гледаме мачове тук, навън. Върви със стаята.

— Мачове?

— Предимно борба. Довечера ще дават среща от средната категория, от Бразилия. Започва в осем. Бирата е евтина, а пуканките са безплатни. — Той кимна към Поатие. — Покажи им стаята, господин Поатие.

— Слушам, генерале — отвърна Поатие.

Взе чантите им, макар че бяха леки като перце и ги поведе покрай сенчестата страна на сградата с вид на голям кокошарник.

— Освен всичко май сте и пиколо? — попита Хилтс.

Поатие сви рамене.

— Дали са ми една таванска стая. Аз им водя клиенти, возя ги до летището или до града — всички са доволни. — Той остави чантите на земята и отключи с ключа, който си беше на вратата. На него висеше голям медальон с номер. Стая номер едно. Намираше се по средата на редицата.

— Номер едно?

— Единайсет. Втората единица падна и Лойд така и не я залепи.

— Тук няма единайсет стаи.

— Лойд е суеверен по отношение на числата седем и две, затова ги пропусна. — Той отключи, бутна вратата и вдигна чантите.

Фин и Хилтс влязоха след него. Ако пейзажът отвън донякъде приличаше на бахамската версия на „Психо“, то интериорът на стаята напълно си пасваше с него. Две ръждясали вградени кухненски мивки, газов котлон, две изтърбушени легла и увиснал таван. В дъното се виждаше баня с душ колкото кибритена кутийка. Подът беше покрит с изумруденозелен килим тип изкуствена трева, каквито слагаха отвън пред заведенията.

— Доста прилично за петдесетачка — рече Поатие.

Старият климатик на прозореца беше запечатан с маджун.

— Стига таванът да не падне — отвърна Хилтс.

— От години си е така, няма причина да падне точно сега.

Поатие се наведе над близкото легло и пусна климатика. Той забръмча като парното на фолксваген в средата на февруари.

— Приятно прекарване — пожела им, преди да излезе.

Хилтс проследи с поглед как един гекон притича по тавана с лепкавите си крачета, които явно имаха вакуумни възглавнички на пръстите.

— Харесва ми — обяви Фин.

— Геконът?

— Не, стаята. — Тя седна на едно от леглата и то потъна още повече. И по-окаяни стаи беше виждала на археологическите разкопки с майка си в Юкатан, но не кой знае колко по-жалки. — Уютно е.

— Точно тази дума търсех — съгласи се предпазливо Хилтс.

— В „Хилтън“ резервациите са компютъризирани. Имат информационни терминали във всяка стая. Тук няма дори телефон. Не можем да се обадим. Никой не може да се свърже с нас. Евтино е и сме в безопасност.

— Предполагам.

— Къде ще попитаме за „Акоста Стар“?

— Корабът на Дево?

— Който изгорял и потънал.

— Същият. — Хилтс се замисли. — Може би Лойд и Сидни знаят нещичко. Все пак живеят тук от времето на Лизача.

— Питам се откъде идва прякорът му — намръщи се Фин.

— Не ми се мисли — отговори Хилтс.

Излязоха навън и се върнаха на лодката. Пушекът се беше разнесъл. Поатие и Лойд Терко седяха и пиеха бира, загледани в старата кола и мочурливия проток. Няколко древни на вид лодки за събиране на миди се кандилкаха в открито море отвъд протока. Рибарите, по шорти и фланелки като на Лойд, седяха в малките кабини или клечаха до извънбордовите двигатели. Вятърът прошумоляваше през назъбените листа на палмите. Човек почти можеше да си представи какво е било в предколумбово време — няколко карибски туземци на брега, които чупят с камъни черупките на рапаните и вадят месото с каменни сечива, загледани в морето в очакване геноцидът да ги свари неподготвени, докато спят.

Хилтс и Фин седнаха на пейката срещу двамата мъже. Хилтс почна:

— Някой от вас, господа, да знае нещо за кораб с име „Акоста Стар“?

Настъпи мълчание. Двамата се спогледаха и повдигнаха рамене. Лойд отговори:

— Първоначално бил френски. „Ил дьо Франс“, ако се не лъжа. Построен през 1938, там някъде. Чисто нов, но го потопили в пристанището, за да не попадне в ръцете на германците. Холандски след войната. Те пък го продали на италианците. Когато аз и господин Тибс работехме на стария „Сейнт Джорджис“, няколко години корабът се казваше „Бахамиан Стар“, но после го купиха от параходство „Акоста“. Трябва да беше в края на петдесетте, защото не го използваха дълго, преди да изгори, и Дона да го потопи.

— Дона?

— Ураганът. Малък и коварен.

— Потънал е по време на ураган?

— Първо се запали. Машинното. Почти всички бяха евакуирани, освен няколкото души от екипажа, които се бореха с огъня. Дона се появи изневиделица и корабът изчезна.

— Къде? — попита Хилтс.

— Ако знаех, нямаше да кажа, че е изчезнал.

— Тук някъде.

Поатие отговори:

— Някои казват, че е попаднал в Езика. Други в пролива.

— Езикът? — повтори Фин.

— Езикът на океана — поясни Лойд Терко. — Местните го наричат Тото. Дупка във водата на изток от Андрос с дължина сто и шейсет километра и дълбочина три хиляди метра.

— Други пък твърдят, че Дона го завлякла навътре в морето, преди да го потопи. Плитчините Грейт Бахамас, протокът Олд Бахама край бреговете на Куба.

— Какво мислиш?

— Нищо не мисля — отговори Поатие. — Не си мъча мозъка със стари неща, които нямат нищо общо с мен.

— Тък се занимава с това. И много говори — намеси се Лойд.

— Тък?

— Тъкър Ноа. Ще ти разкаже как корабът потънал пред очите му край рифовете при фара Лобос, дори нещо повече. За пирати, кубинци и плаващи бомби.

— Плаващи бомби? — попита Хилтс.

— Ядрени подводници — обясни Поатие.

— Кой е Тъкър Ноа? — поинтересува се Фин.

— Води туристите на риболов. Известен почти колкото Бонфиш Фоли. Двамата старци са водили на риболов почти всички президенти от времето на Линкълн и Ърнест Хемингуей насам.

— Жив ли е още? — попита Хилтс.

— Хемингуей? Не, отдавна се спомина.

Фин се усмихна, когато разбра, че нарочно се бъзикат с Хилтс и той все налапва въдицата.

Хилтс се намръщи.

— Питах за Тъкър Ноа.

— Просто и ясно. — Лойд се разсмя.

— Може ли да говорим с него?

— Естествено — отговори Лойд. — Вие може да говорите, но това не означава, че Тък ще благоволи да ви отговори.