Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (5)

5

Къщата на бащата на Натали беше от онези големи постмодернистични кутии, вградени в стръмните склонове над реката. Беше къща, която просто крещеше „Аз съм голям адвокат“, и господин Шарп беше точно такъв. Къщата беше тясна и висока. Имаше четири етажа. Можеше да паркираш или в началото на склона и да влезеш в приземния етаж, или да караш до върха на хълма и да влезеш на най-горния. Натали прекарваше уикендите и летните ваканции с баща си. През седмицата живееше в дома на майка си, който се намираше само през две къщи, на върха на хълма. Къщата на майка й беше ниска и широка.

Спрях долу при къщата и се обадих на Натали от клетъчния си.

— Ние сме горе — каза тя, — ела с колата. Вратите долу са заключени.

— Чакай, какво значи „ние“?

— Пърси е тук.

— Мислех, че е излязъл с Пенелъпи.

— Беше, но искаше да присъства.

— Кажи му, че ще му избода очите.

— Да, получихме писмото ти. Само се качи.

Запалих отново колата, завих по Роки Шор Драйв, качих се на хълма и паркирах на алеята пред горната част на къщата. Вътре Натали и Пърси седяха в просторната официална всекидневна. Цялата западна стена беше направена от стъкло и гледаше към една извивка на реката. Над хоризонта избледняваха последните петна от залеза.

— Моля, присъединете се към нас, господин Грамър — каза Натали.

— Няма да седна. — Приятно беше просто да си наопаки.

— Отпусни се, Мустафа — рече Пърси.

— Всъщност — добавих аз, — няма да седна, докато не ми се извините, а после да ми разкажете за странния мисловен процес, довел до тази шега с обявата за бала.

— Кажи какво искаш за пиене — каза Натали.

— Не съм жаден. Праведното ми негодувание убива всяка жажда!

— Слушай — каза Натали, — ако ще обвиняваш някого, обвинявай бабата на Пърси.

— Хубаво — казах, — проклета да сте, госпожо Ковалски, където и да се намирате!

— Помниш ли, когато й казахме, че си търсиш гадже за бала и тя каза, че трябва да го разгласим?

— Имаше нещо такова.

— Е, направихме го.

— Да не би тя да написа тъпата обява и да я публикува в мрежата?

Не отговориха.

— Тя ли беше? — настоях. — Не! Защото не е идиот! Не е хахо!

— Хахо ли? — рече Пърси. — Какво значи хахо?

— Не знам — казах, — но знам, че по филмите англичаните наричат така приятелите си, когато се държат като идиоти.

— Съжаляваме — рече Натали.

— Не звучиш като да съжаляваш кой знае колко. Лесно ви е да ми се присмивате. И двамата имате връзки и се срещате с гаджетата си всеки уикенд, и ще ходите на бала, така че разбирам защо този майтап с обявата ви се струва толкова смешен.

— Наистина е малко смешен, като се замислиш — рече Пърси.

— Цял ден мисля! — извиках аз. Крачех напред-назад. Спрях. — Не мога да повярвам. Трябва да полегна. — И се опънах на килима, загледан в тавана.

— Искахме само да направим най-доброто за теб — каза Натали.

— Бяхме се разбрали! Щях да съм кисел ден и половина и после да поканя някоя друга.

— Виж сега, не ти повярвахме — рече Пърси. — Опитът ти с тези неща не ни вдъхна много увереност.

Надигнах се от пода и седнах в един огромен фотьойл.

— Това не ви дава право да се месите.

— Смятаме — каза Натали, — че това ще бъде полезно за теб. Вярваме, че е за твое добро. Направихме го, защото считаме, че е нещо, през което трябва да преминеш.

— Всички ще му се смеят. Всъщност, ще ми се смеят. Никой няма да вземе обявата на сериозно.

— Дотук имаме почти четирийсет отговора — рече Натали. — Сериозни отговори. — После отпи от содата си. Пърси я погледна.

— Всъщност четирийсет и пет — каза той.

Загледах се през прозореца към чезнещия залез. После погледнах ръцете си. Не бях сигурен как точно се чувствам в този момент. Вътрешно бях вцепенен точно както преди трийсет секунди бях изпълнен с гняв. Нещо щеше да ми се случи. Нещо ставаше.

— Четирийсет и пет? — попитах накрая.

— И очакваме още — каза Натали.

— Виждаш ли, Джак — рече Пърси, — трябва да се примириш. Трябва да оставиш нещата да си станат по реда.

— Ама кажете ми честно — рекох, — наистина честно. За майтап ли го направихте?

Те се спогледаха.

— Отначало да — рече Натали.

— Мислехме, че е смешно — каза Пърси.

— Ха-ха — казах аз, — дяволски забавно.

— Работата е там — каза Натали, — че се превърна в нещо истинско.

— Аз дори не познавам четирийсет момичета.

— Малко се безпокоим за теб, братле — рече Пърси, — догодина няма да сме наблизо. Всички сме се упътили в различни посоки. Ще си съвсем сам. Трябва да преминеш през това, да се научиш да бъдеш господар на себе си.

Кимнах. Имах склонност да се държа здраво за тях. Те бяха центърът на живота ми. Никога не бях ходил на купон без някого от тях. Най-безсрамно се опитвах да се намъкна в срещите им всеки уикенд, та да не кисна сам в стаята си. Всеки ден обядвах заедно с тях в училище. Да имам такива близки приятели означаваше да не се налага да полагам кански усилия да разговарям с други хора, да си създавам нови приятели, да каня момичета на срещи. Плашех се да остана без тях.

— Няма лошо да си малко уплашен — каза Натали. Дай й само да ми чете мислите.

— Не съм уплашен — възразих аз, макар че прозвучах като малко дете, което настоява, че не му се спи — и така само потвърждава обратното. — Още съм ви сърдит и… и… съм много жаден.

 

 

— Ами — обяснявах аз на Бриджит, по-малката сестра на Натали — най-хубавата ми връзка продължи трийсет и пет минути.

Двамата с Бриджит бяхме на първия етаж и играехме на пинбол. Аз бях на левия флипер, тя на десния. Пърси си беше тръгнал, за да прекара вечерта с Пенелъпи. Натали беше горе и правеше пуканки.

— И нека поясня — рекох, — единствената ми връзка.

— Момичето от летището ли? — попита Бриджит.

Погледнах я.

— Натали всичко ли ти казва?

Топчето мина право покрай флипера ми.

— Ей, майсторе, това беше твоето топче — каза Бриджит.

— Съжалявам.

— Значи си срещнал това момиче, докато си чакал полета… — подсказа ми тя.

— Аха. Разделихме си една кифла „О Бон Пен“^[1] и една кола.

— Каква беше?

— Към метър и седемдесет.

— Имах предвид колата, глупчо.

— Средна.

— Хм — рече Бриджит, сякаш разфасовката на колата разкриваше тайните на моя характер.

— И после тя ме целуна…

— По бузата?

— По устните, а после се качи на самолета си.

— За къде?

— Беше полет Делта 213. За Сан Франциско. Изход Б12.

— А ти къде отиваше?

— В Билокси. Да видя чичо ми Дюп.

— Дюп?

— Казва се Дюи, но всички му викат Дюп.

— А приятелката ти как се казваше?

Замрях.

— Джак? — напомни ми тя.

— Смешното е — казах, — че така и не я попитах как се казва.

Чух как Натали слиза по стълбите. Ударихме тройния умножител и топчето отиде в улея. После Бриджит направи един луд страничен удар, който отнесе последното бонус колче.

— Бяла магия! — каза машината за пинбол.

— Леле! Бриджит, най-добрата си!

— Най-добрата какво? — попита тя.

— Уловете светкавицата! — изкомандва машината.

— Ще поставим рекорд — рекох аз.

— Най-добрата какво? — повтори тя.

— Най-добрата ми сестра — каза Натали, хрупайки пуканки до мен, — но само по подразбиране.

 

 

Докато карах обратно през Айова Сити в семейната „Камри“, започна да вали. Беше безшумен, ситен пролетен дъждец и можех да предскажа, че ще продължи цяла нощ. Улиците блестяха и аз свалих малко прозореца, за да мога да помириша дъжда.

Вкъщи паркирах в гаража и изгасих колата. Изчаках вратата на гаража да се затвори и поседях така в тишината. Чувствах се изморен. Беше дълъг ден. Ядът ми към приятелите ми ме беше изтощил. Може би бяха прави, че трябва да изляза с някои от момичетата, които бяха отговорили на обявата ми. Може би това беше магията на бала — една ужасна шега да се превърне в нещо хубаво. До бала имаше точно една седмица. Зачудих се: какво ли ще правя точно след една седмица?