Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (24)

24

Чувствах се страхотно, след като Скот си тръгна. Бях гений. Марширувах из кухнята по чорапи и си повтарях: „Аз съм великият парламентьор!“ с глас на говорител. Мама и татко се прибраха с торба зеленчуци.

— Аз съм великият парламентьор!

— Всъщност — рече татко, — резултатите ти от езиковата част на CAT^[1] не бяха толкова изключителни.

— Ти си парламентьор над средното ниво — рече мама.

— Ух! Родителите ми не вярват в мен!

— Ето — рече татко, — остави някъде тези зеленчуци. — И тръгна обратно към колата за останалите.

— О — рече мама, като се спря пред мивката, — Натали ли е била тук? — Тя вдигна една полупразна чаша с безалкохолно от умивалника. Натали винаги правеше така — оставяше в мивката полупразната си чаша.

— Аха — казах аз. И доброто ми настроение се изпари.

Повлякох се към стаята си. Седнах на бюрото, после легнах на леглото, после се свих на пода. Килимът не беше особено чист. Имаше трохи по него.

Работата беше там, че си давах сметка за силните чувства на Натали към Дан. Толкова дяволски чувствителен и разбиращ бях. Дори можех да подкрепя чувствата й към Дан, ако се налагаше. Това, което действително ме безпокоеше, бяха собствените ми чувства. Защо толкова бързо се разочаровах, щом открих, че Натали не е МиниБикини? Не трябваше ли това да е без значение? Не трябваше ли да няма никакво значение?

Само че по някакъв начин имаше значение. Може би Натали бе права и аз просто живеех във въображаем свят. Може би толкова се бях развълнувал от възможността за идеалното решение, че си приписвах чувства, които всъщност не изпитвах.

Щеше да е просто съвършено.

Телефонът иззвъня. Погледнах го. Ако не ми беше на една ръка разстояние, изобщо нямаше да си правя труда да го вдигам.

— Здрасти — каза Натали.

— Здрасти.

Тя подсмръкна.

Не знаех какво да кажа. Затова рекох:

— Лежа на пода.

Тя не отвърна нищо.

— Е… — казах, — ало?

— Съжалявам — рече тя, — изключих.

— Ти ми се обади — казах аз. — Ти караше с изгасени фарове.

Тя затвори. Осъзнах, че бях казал последното изречение като обвинение.

Лежах и притисках телефона към лицето си. После седнах и се разплаках. Дори не знаех защо точно плача. От много отдавна не бях плакал, плачех тихо и ме болеше — стомахът ми се беше свил. Нямах кърпички в стаята. Накрая си издухах носа в една мръсна тениска. После изтичах по коридора до банята и си измих лицето. Свих дланите си в шепа и пих направо от чешмата. Почувствах се малко по-добре. Върнах се в стаята си.

Телефонът ми иззвъня отново, но оставих гласовата поща да се включи. Почаках и изслушах съобщението.

— Окей — каза Натали, — само да ти кажа, че ти пращам писмо.

Включих се в мрежата и си проверих пощата, но нямаше нищо, така че станах, затворих прозореца и си събух чорапите — бяха мръсни. После си проверих отново пощата. Писмото беше пристигнало.

„Не знам как да го направя и не знам дали изобщо искаш и да чуеш за мен, но знам, че трябва да ти кажа нещо конкретно. Ясно е, мисля, че това не е редно — и двамата искаме да сме с някой друг. Аз все още искам да съм с Дан, макар да не съм убедена, че това е възможно на този етап. Направихме грешка, Джак — опитахме се да форсираме нещо, което дори не съществува.“

Значи това беше. Свърши даже по-бързо, отколкото започна. Прочетох съобщението няколко пъти, после го изтрих от кутията си. Не го исках там. Беше доказателство за грешка. На двамата с Натали очевидно ни беше писано да сме само приятели и не можех да си обясня каква лудост или неправилна подредба на звездите ни бе накарала да се хвърлим в тази любовна бъркотия.

Чувствах се изпразнен. Сякаш току-що бях приключил дълго състезание и бях финиширал последен. Но поне се беше свършило.

 

 

Щеше да е нощта на изненадващите посещения. Точно така си беше. След като един час почетох и си водих записки, чух да се звъни на вратата. Мама ме извика и каза, че Дан е дошъл да ме види.

Дан. Приятелят ми, който имаше всяко право да ме мрази. Може би той щеше да ми достави тупаника, който Скот Брейдър ми беше спестил.

Седеше върху багажника на колата си с ръце в джобовете. Усмихна се, щом ме видя, и потупа мястото до себе си. Изглеждаше тъжен. Никога не го бях виждал без момчешкото пламъче в очите.

Седнах до него.

— Знаеш ли — рекох, — това с целувките беше глупаво от наша страна, но искам да те уверя, че беше напълно невинно.

Той кимна.

— Знам. Аз обърках всичко. Много преувеличих. Издъних се.

Издънил се? От трима ни той беше най-малко виновният. Исках да съм напълно искрен с него. Щеше ми се да мога да му разкажа как се случи всичко, но не беше моя работа да го правя. Беше работа на Натали, когато тя реши.

— С Натали се знаем отдавна… — казах аз, но спрях, понеже не знаех накъде ще ме отведе това.

— Знам — рече Дан.

— С какво мога да помогна?

Той сви рамене.

— Май просто съм уплашен. Не знам дали да й се обадя или да ида у тях, или просто да я оставя на мира. Не знам как да се извиня.

— Не мисля, че има погрешен начин за извинение. Стига да е искрено, а аз знам, че е така.

— Веднъж вече й се извиних — каза той, — но не в очите. Не ми достигна смелост за това.

— Кога? — попитах аз.

— Вчера.

— Какво направи?

Той пъхна ръка в задния си джоб и извади листче хартия. Приличаше на квитанция от паркинг.

— Глоба за вандализъм — рече той.

Не можах да не се разсмея. Романтичното излияние на Дан беше глобено.

— Какво стана? Как се сдоби с това?

— Нали знаеш стръмната улица, по която се отива до къщата на Натали?

— Естествено.

— Написах на нея със спрей послание с огромни букви, точно в средата на улицата. Разбира се, направих го посред бял ден и боята ми свърши по средата, а когато се върнах с още боя, ченгетата вече ме чакаха.

— Това е фиш за двеста долара.

— Знам, а дори не успях да довърша съобщението.

— Какво гласеше то?

— Исках да напиша: „Съжалявам, Натали“, но стана „Съжалявам, На“.

— Сигурен съм, че е схванала идеята. Сигурен съм, че е разбрала какво значи.

— Мислиш ли? Казала ли ти е нещо по въпроса?

— Не — рекох. Но разбрах, че затова вчера й се беше променило настроението, след като се прибра вкъщи. Потупах Дан по рамото.

— Не желая да заставам на пътя на никого — каза Дан. — Искам да знаеш, че Натали трябва да бъде с този, когото харесва. Ти си страхотен и… и… просто исках да ти го кажа.

— Дан, Дан, Дан — рекох, — ти си страхотен. Освен това не мисля, че има за какво да се тревожиш. Тъкмо преди час получих писмо от Натали и ти си този, за когото мисли тя. Това е всичко. Край на историята. Тя все още иска да отиде на бала с теб.

Той ме погледна, първо невярващо, после с облекчение, накрая радостно.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Ами ти?

Махнах с ръка.

— Аз ли? Не ме мисли. Аз ще се оправя.

 

 

Поне се надявах да е така. Съобщаването на добрата новина на Дан, която толкова го зарадва, ме върна в депресията. Довлякох се до стаята си и си пуснах „Уорнър Брадърс“. Мислех си, че всичко съм решил, че Натали е отговорът. Очевидно обаче не беше, след като всичко свърши.

Това, което ме порази сега, докато стоях свлечен пред телевизора, бе фактът, че бях оплескал живота на други хора. На Натали и Дан например. На момичетата от списъка също. Знаех, че някои от тях са наранени. Саманта Милигън, която се беше разплакала. Силия Проктър — вярно, че беше его маниачка, но аз се държах гадно с нея. И момичетата, които лекомислено отблъснах. Толкова сигурен бях, че съм открил вярното нещо. Толкова сигурен бях, че това е то.

Имах толкова големи очаквания и, разбира се, останах разочарован. Може би и с бала беше така. Може би с всичко беше така.

През целия си живот се бях взирал в бъдещето и си бях мислел — ей, всичко ще бъде страхотно тогава. Тогава. Сякаш веднъж само да вляза в прогимназията и всичко ще бъде яко, и хората ще са по-умни и готини, и животът ми наистина ще започне. После — ех, веднъж само да вляза в гимназията и всичко ще бъде яко, и хората ще са по-умни и готини, и животът ми наистина ще започне. Е, прогимназията свърши и не се оказа страната на чудесата, както се бях надявал. Сега и гимназията почти свършваше и в общи линии беше същото, както в прогимназията, само че с коли. Следващото беше колежът. Сега мечтаех за колежа, фантазирах си какво ще е там и колко велико ще бъде, и как най-после ще съм на място, което обожавам. Знаех обаче, че ще се окаже същото: просто следващият блудкав конкурс по популярност.

 

 

Така че взех следните решения: ще се извиня на Натали, Дан, Саманта Милигън и всички останали от списъка. Ще спра да фантазирам колко страхотно ще е в колежа. Ще спра да търся единственото нещо — разрешение на всички въпроси.

И ще отида на бала с някого. Гимназията беше почти свършила, но не съвсем. Нещата още можеха да се обърнат. Трябваше обаче да положа усилие.

Влязох в мрежата и написах на всички от списъка, че се отменя отмяната на 24/7. Това да ми е за урок! Излязох от мрежата. Чувствах се странно — отчасти тъжен, отчасти изморен, отчасти виновен, отчасти обезводнен, и в същото време някак си енергичен, пълен с нови сили. Нямах Натали и нямах МиниБикини, но 24/7 се завърна! Аз се завърнах! Отново всичко беше възможно. Телефонът иззвъня.

— Джак на телефона.

— Джак, Памела е — каза едно момиче. — Памела…

— Памела Браун — рече тя. — Покани ме на бала, помниш ли?