Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (19)

19

Двамата с Пърси вечеряхме заедно в кафенето на болницата. Без бележката на задната врата никога нямаше да го открия — университетската болница бе твърде голяма, а се съмнявам, че щях да получа някаква информация къде се намира господин Ковалски, защото не бях роднина. Бях намерил Пърси заедно с братята и баба му точно където се казваше да търся в бележката. Господин Ковалски, както се оказа, вчера вероятно беше получил лек инфаркт — или поне такъв, който не го беше убил. А тази сутрин беше получил още един, точно докато заместник-директорката го е карала към спешното. Вторият инфаркт е бил по-тежък, но не и фатален. Господин Кей беше жив. Много болен, но жив.

Двамата с Пърси не говорихме много по време на вечерята. Чийзбургерите бяха доста хубави и аз го изкоментирах, но Пърси не реагира и продължи да гризе своя. Чувствах се като торба с лайна, задето цял ден бях прекарал в своя малък въображаем свят и не знаех какво става с Пърси. Ей ме на, целувам момичета, ходя на скоростни срещи в сутерена на сестра си, играя на баскетбол, докато Пърси тук безпомощен чака новини за дядо си. И аз се почувствах безпомощен.

— Ако мога да направя нещо… — казах на Пърси, когато приключихме с яденето. — Знаеш.

— Да — каза той, — благодаря.

— Наистина.

— Знам.

Забелязах едно момиче да се мотае в другия край на кафенето.

— Ей, това не е ли Пенелъпи? — казах аз.

Тя беше и ние я повикахме, двамата с Пърси се прегърнаха, той се отпусна в ръцете й и тогава видях, че плаче. Никога не го бях виждал да плаче.

Пърси настояваше да остане в болницата. Попитах го дали е казал на Натали за дядо си и той отвърна, че не е. Попитах го дали иска да я види и той каза, че иска. Знаех, че Пенелъпи е истинска утеха за Пърси, но двамата с Натали имаха онази мълчалива връзка, от която знаех, че се нуждае точно сега. Емоционална връзка. През годините Пърси винаги бе говорил с Натали за неща, които едва споменаваше на останалите — за това как го тормозеха братята му, за приятелката му, която му беше изневерила, за онзи път, когато беше арестуван за кражба от магазин. Тя си имаше начин да му помогне в най-мрачните му дни. Инстинктите му го караха да се изключи, когато се чувстваше наранен, но Натали успяваше да го измъкне.

Обадих се на Натали от болницата, но тя продължаваше да не вдига. Не разбирах какво става. Бях й звънял няколко пъти от училище и четири пъти след това. Пробвах и в къщата на баща й. Накрая намерих номера на майка й и звъннах там. Майка й вдигна, аз се представих и я попитах дали Натали е у дома.

— Да, тук е. Цял ден си беше вкъщи. Болна е.

Болна? Това ме учуди. Нима уроците ни по целуване имаха нещо общо с това? Или беше твърде притеснена и се срамуваше да ме види?

— Какво й е?

— Нещо стомашно. Иначе е добре. Дан беше тук преди малко, така че надали е твърде болна.

— Не си вдига телефона.

— Така ли? Може да е заспала.

— Днес пробвах няколко пъти. Изненадах се, че дори Бриджит не вдига.

— Бриджит е на тренировка — каза майка й. — Искаш ли да повикам Нат?

Обясних й положението с дядото на Пърси и че Пърси би искал, ако тя има възможност, да дойде в болницата.

Майката на Натали каза, че може би ще е по-добре да мина да я взема. Домът й беше само на няколко минути от болницата.

Когато стигнах, Натали ме чакаше отвън. Майка й й беше разказала какво става. Качи се в колата. Наистина изглеждаше малко болна. Имаше уморен вид. Лицето й беше леко изринато.

— Карай бързо натам — каза тя.

— Добре.

— Господин Кей добре ли е?

— Не много — рекох. Обясних й накратко. — Ти как си? — попитах. Не каза нищо. — Притеснявах се за теб днес.

— Съжалявам — каза тя. — Боже, много е горещо.

В болницата Пърси и Натали решиха да се поразходят навън. Бях му предложил същото по-рано, но той беше отказал. Щеше да е добре за него — беше прекарал целия ден в болницата — и щяха да имат възможност да поговорят. Двамата с Натали тръгнаха на запад, към Университетските възвишения, а ние с Пенелъпи седнахме до главния вход на болницата. Жегата от деня тъкмо започваше да намалява. Слънцето залязваше.

— Е, как върви 24/7? — попита Пенелъпи.

— Ррр! — изръмжах аз. — Следващият въпрос.

— Съжалявам.

— Не, аз съжалявам, не исках да ти ръмжа.

— Разбираемо е.

— Просто мисля, че цялата тази работа е много глупава. И не съм сигурен дали работи.

— В какъв смисъл? Сара Шей например доста те харесва. Искам да кажа, че през два часа ме пита за теб и се чуди дали ще избереш нея.

— Сара ми харесва — свих рамене аз. — Но какво от това? Срещал съм толкова много момичета и много от тях ми харесват, готини са, а някои от тях са наистина фантастични. Откъде да знам коя да избера? Срещнах поне пет момичета, които са наистина супер и си представям колко ще ми е забавно с тях на бала. Но това достатъчно ли е? Трябва да ги опозная по-добре, предполагам. Само че има твърде много възможности. Какво представлява истинската връзка? Срещаш някого, който ти харесва, излизаш с него, разбирате се добре, решавате, че това е любов и се жените? Това ли е? Изглежда много случайно, зависещо от обстоятелствата. Може едва ли не да е всеки.

— Май си имал дълъг ден.

— Ти изглеждаш много щастлива с Пърси. А и знам колко е щастлив той с теб. Е, откъде знаеш, че той е единственият? Как може да си сигурна?

— Интуиция — отвърна тя.

— Само че моята интуиция е скапана — казах, — не може да й се вярва.

— Когато обичаш някого, заедно си градите живота. Трудно е, но е прекрасно. Създавате нещо.

— Ама не разбираш ли какво искам да кажа с това, че зависи от обстоятелствата и случайността? Мога да изградя живота си с много различни момичета.

— Незаконно е.

— Разбираш какво имам предвид.

— Разбирам, разбирам — каза Пенелъпи. — Може да не знам кой знае колко, но погледни господин и госпожа Кей. Откога са женени те, от петдесет и пет години? И не е като да са имали лек живот. Но когато са заедно, половината време се смеят. Заедно. Откриват радост един в друг. И… Ти не беше на бала миналата година, нали?

— Не.

— Нали знаеш, че господин и госпожа Кей ходят всяка година и че всяка година откриват танците?

— Да. Сестрите ми говорят за това от техните балове. Майка ми си го спомня отпреди трийсет и кусур години.

— Миналата година ги видях за пръв път на бала. Преди още да познавам Пърси. И когато господин и госпожа Кей излязоха на дансинга, от тях се излъчваше светлина. Двамата просто грееха, усещаше се. Кълна се, че човек можеше да почувства любовта им. Тя преливаше. Така беше. Удивително беше да ги гледаш. И още е.

Кимнах.

— Предполагам, че тази година няма да танцуват.

— Няма. Но не разбираш ли за какво говоря? Че това е целта. Това, което имат те. Може би сме твърде млади, за да знаем как да го постигнем. Но трябва да се стремим към това. Това поне можем да направим.

Беше права. Погледнах я.

— Ей — рекох, — да не си ти МиниБикини?

Тя поклати глава.

— Не, Джак, определено не съм твоята МиниБикини. Съжалявам.

— Просто питам.

— Обаче — тя подви колана на полата си, колкото да покаже ивица неоново бельо — аз съм СиниБикини.