Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

14

Градът бе утихнал след бурята. Тук-там лежаха големи клони от дървета. Въздухът беше тежък и топъл, но по приятен начин, и след като се прибрах вкъщи след училище, просто се излегнах на дивана в хола. Наричахме го погребалната зала, понеже беше много тих. После почетох, опитвайки се да наваксам малко от работата си в училище, която бях позарязал заради всичките тия срещи. После реших да изляза да потичам.

Върнах се обратно след две пресечки. Стомахът и главата ми още не бяха готови за тичане.

Изядох един банан, похвърлях топка на Флип десетина минути, после се качих пак горе и си проверих пощата. Имах две писма от нови момичета в списъка. Отговорих и на двете, като им казах, че вече съм решил да отида на бала с друга, но все пак благодаря. След като за пръв път бях използвал това извинение с Ейдриън Суифт сутринта, ми се стори, че е много лесно. Не беше истинско отблъсване (или измислено в моя случай). По този начин не изглеждах лошия. Не бях в настроение да ходя на срещи или да мисля за срещи, или каквото и да е от сорта, така че просто ги отхвърлях от самото начало.

Започнах няколко игри на „Дама пика“[1] в мрежата и станах любимец на всички останали играчи, понеже лесно ми пробутваха дама пика. Съзнанието ми продължаваше да не работи и просто не можех да играя толкова добре, колкото обикновено, но не ми пукаше.

Спрях да играя и започнах да пиша на МиниБикини. Тя бе единственият човек, с когото ми се говореше. Не беше отговорила на пиянското ми писмо от предната вечер, но това не ми попречи.

Всъщност не знаех какво искам да кажа, затова с всички сили се мъчех да напиша нещо повече.

„Беше много яка буря, нали? Много гръмотевици, много дъжд. Радвам се, че отново е сезонът на бурите.

Днес не се чувствах особено добре. Може би си се сетила.

Имах ужасна среща с едно момиче по обяд. Тя говореше само за себе си и много жестикулираше и показваше «кавички». Страшно досадно. Скарахме се и тя ми каза, че я били уговорили да излезе с мен. После рече «Съжалявам за положението ти и прочее, и знам, че не бива да го споменавам». Не е ли странно? Не мога да го разбера. За какво положение говореше? Че трябва да мина през всичко това, за да си хвана гадже за бала ли? Защо обаче ще казва, че не бивало да го споменава?

Както и да е… Сега се чувствам малко по-добре. Ти как си?“

Джак

Пратих писмото и после се почувствах много гадно, понеже беше такова глупаво писмо. Нейните писма и съобщения бяха забележителни, а ето ме мен, същия скучен и задръстен Джак Грамър. Толкова беше дразнещо, че чак главата ме засърбя. Със сигурност щях да прогоня и МиниБикини.

Изведнъж обаче МиниБикини ми пусна съобщение. Погледнах екрана доста удивен. Не знаех, че е в мрежата.

МиниБикини: как се казваше

Премигнах. Какво питаше?

Джакфлаш: Кой?

МиниБикини: момичето с което си обядвал

Джакфлаш: А, Силия Проктър. Познаваш ли я?

МиниБикини: не, просто се чудех

Джакфлаш: О

Зачаках. Нищо. Започнах да се изнервям.

Джакфлаш: Супер.

Това ли беше най-доброто, което можах да направя?

МиниБикини: не се безпокой, тя е само 1 момиче, изглежда вчера си имал готини срещи. Джакфлаш: Май да.

МиниБикини: слушай, мислех си за тая твоя работа с целуването, това което трябва да направиш е да кажеш на някой приятел, някой с опит, някой, на когото имаш доверие

Джакфлаш: Само че на колкото повече хора казвам, толкова по-реален изглежда проблемът и все повече ме притеснява.

МиниБикини: мисля, че това е единственият начин

Джакфлаш: Права си. Много си умна. Права си. Ей сега ще се обадя на моята приятелка Натали.

МиниБикини: това е добра идея. чао, джак

Но трябваше да направя нещо по-добро. Трябваше.

Джакфлаш: Та какво ще кажеш да си моят жокер?

МиниБикини: не знаеш коя съм

Джакфлаш: ами кажи ми

Нищо.

Джакфлаш: Ти си единственият човек, с когото мога да говоря тези дни. Искам да те видя.

Тя неочаквано изчезна.

Очевидно я бях уплашил. Поклатих глава. Бях разочарован не само защото не искаше да се срещнем, но и защото ролята й в разговора беше като на сестра — да ме съветва. Къде се дяна поезията от неделя вечерта? И все пак съветът й беше добър. Вдигнах клетъчния си телефон и набрах Натали, после ме обзе паника. Какво правех? Наистина ли щях да си излея душата пред Натали, че не мога да се целувам? Какво щеше да направи тя? Да махне с вълшебната си пръчица? Затворих.

Вместо това звъннах на Пърси. Малко разнообразие, ето какво ми трябваше. Една вечер без срещи, без момичета.

— Ало? — вдигна слушалката Пърси. Обикновено вдигаше госпожа Ковалски.

— Пърс, Джак е.

— Здрасти, братле. Какво ново?

— Нищо ново няма. Абе искаш ли да поиграем на боулинг? Само двамата?

— Ей, отдавна не сме го правили — рече той. — Само че трябва да си стоя тук. Татенцето е болен и трябва да се навъртам наоколо. Обещах му да играем на домино.

— О? Как е той? — „Татенцето“ беше дядо му. Той бе един от двамата пазачи в училище. Нали знаете как във всяко училище има по някой стар портиер, когото всички обичат? Това беше господин Ковалски. Работеше в училище от 50-те.

— Ще се оправи — каза Пърси. — Ще ме разбие на домино, както обикновено. Не ми дава да използвам калкулатор.

Отзад се чу някаква гюрултия. Звучеше като бабата на Пърси.

— Какво е това? — попитах.

— А, баба готви цяла вечер, за да го накара да хапне. А сега му крещи, щото не иска да яде. — Господин Ковалски бе един от най-дребните мъже, които бях виждал, но ядеше като за трима-четирима с обикновен ръст. — А нали я знаеш баба ми: колкото повече храна остава, толкова по-нервна става, така че ям, колкото мога.

— Щастливец — казах аз.

— Да бе… — рече Пърси. — Не се притеснявай. Ще се видим утре.

След като му казах дочуване, останах да си седя в мрачно настроение. Беше ми кофти заради Пърси. Не защото трябваше да си стои у дома — той обичаше баба си и дядо си и винаги им помагаше, без да се оплаква — а защото дядо му беше болен. Ето, аз се притеснявам за бала и целувките, а Пърси се занимава с истинския живот. Както обикновено.

Отново набрах домашния на Натали, готов този път да оставя съобщение — само едно небрежно здрасти, обади ми се. Но вдигна Бриджит.

— Здрасти, Бриджит! — казах аз. Радвах се да чуя гласа й. — Отдавна не сме се виждали.

— Здрасти, Джак.

— Натали там ли е?

— Излезе с Дан.

— С Дан — повторих аз. Почти всички му викаха така. — Хубаво, ще я хвана по-късно значи.

— Ей — рече Бриджит, — искаш ли да излезем да хапнем сладолед?

 

 

Шофирането на запад, към апокалиптичния залез след бурята, бе първото освежаващо и възстановяващо нещо, което правех за деня. Бриджит седеше до мен и търсеше радиостанция. Спря на една кошмарна поп станция, която предаваше някакъв пуберски хит. Хвърлих й едно око, а тя си тананикаше думите на песента. Това ме подсети колко е малка всъщност.

Извън града голите черни полета бяха мокри от следобедния дъжд. По някои ниви се виждаха малки стъбла царевица, които изглеждаха като шевове по тъмно шотландско каре и чертаеха прави линии по хълмовете.

Бяхме се разбрали с Бриджит по телефона, че не ни се ходи много в „Млечната кралица“, така че решихме да отидем в „Сладоледената къща на Джон“ в Тифин, на петнайсетина минути от къщи. Когато пристигнахме и опитахме фунийките си, и двамата се съгласихме, че сладоледът е по-хубав от „Млечната кралица“. По-ароматен. По-леко се топеше. А шоколадовият сладолед наистина имаше вкус на шоколад, а не на прах.

— Ей — каза Бриджит.

— Какво ей?

— Защо не тръгнем да търсим най-хубавата сладоледаджийница в района?

— Сега ли?

— Не, това ще бъде продължително проучване — рече тя. — Мисля, че е удачно, като се има предвид, че лятото наближава. Предлятно проучване.

— Да го направим — казах аз и си стиснахме ръцете. После се върнахме към близането.

Когато свършихме, останахме да си седим с малките меки салфетки и не ни се тръгваше още. Бяхме жадни, така че взех две чашки вода. Гледахме как от време на време минава някоя кола или пикал.

— Изглеждаш уморен — рече Бриджит.

— Уморен съм. Но сега се чувствам по-добре.

Казах й, че съм се прибрал късно и че това разписание 24/7 ме убива.

— Звучи малко налудничаво — каза тя.

— А ти какво очакваш? Какво друго могат да измислят Пърси и Натали.

— Прав си.

— Изтощава ме.

— Знаеш ли, може да излизаш само с мен. Не си длъжен да ходиш на бала. Може да гледаме „Дяволчетата“[2]. Да обикаляме сладоледаджийниците. Да играем на пинбол.

— Това е най-доброто предложение, което съм получавал — казах. — Надявам се да не се изненадаш, като ме видиш на вратата си в събота вечерта със смокинг.

— Ето това му е най-хубавото — каза тя, — дори няма да трябва да носиш смокинг, ако не искаш.

— Но бих могъл, нали?

— Да.

— Отлично.

 

 

Точно когато оставях Бриджит в къщата на майка й, се появи Натали с Дан в неговия „Кавалиер“[3].

— Ей! — викна ми Натали, изскачайки от колата на Дан. — Остави на мира сестричката ми!

— Тя ме покани да излезем — рекох, — аз съм жертвата.

— Да не мислиш, че и за секунда ще ти повярвам? — каза Натали. — Дори за секунда?

С това шегата приключи. Бриджит завъртя очи. Дан слезе от колата и ми махна. Беше само на три метра, но все пак ми махна. И аз му махнах.

Натали гледаше Бриджит. Присви очи.

— Ей, това е моето яке — каза тя.

Бриджит сви рамене.

— Трябва да питаш, преди да взимаш чужди неща.

— Да, шефе — каза Бриджит и влезе вътре.

Натали завъртя очи.

— Здрасти, Дан — казах аз.

— Погледни този часовник — каза той и протегна ръка.

— Уха — казах. Беше огромен часовник с огромна каишка. Приличаше на скоростомер, откъртен от таблото на някоя стара кола.

— Току-що го купихме — рече Натали. — Много е горд с него.

— Мисля, че е муци — каза Дан, възхищавайки му се. Често казваше „муци“, макар че никой друг вече не го употребяваше. Като се замислиш, никой никога не беше казвал „муци“.

— Това е най-големият часовник, който съм виждал — казах.

— Именно! — рече той, ухилен.

— Хваща окото — каза Натали.

— Как върви фиестата с гаджетата? — попита ме Дан.

— Горе-долу.

— Чух, че си излизал с Лора Гилден.

— Аха.

— Ти си знаменит — каза той. — Ти си моят идол.

— Благодарение на Натали всъщност.

Той я прегърна.

— Тя ми е любимият идол на всички времена.

— Ау, стига — каза Натали, широко усмихната.

Двамата с Натали си казаха „лека нощ“. Както винаги, бяха много мили един с друг и беше малко неловко да ги гледаш. После той се качи в колата си и каза:

— Ще се видим друг път, Джаки. И бъди мил с дамите.

Двамата с Натали отидохме в нейната стая, тя се излегна и се заприказвахме, а аз неусетно започнах да й разказвам всичко за вчерашния и днешния ден. За непохватните целувки. За махмурлука. За инцидента със Силия Проктър. Смяхме се на това и на странното изказване за хората, които работят усилено, само за да ми уредят среща. Наистина беше много смешно и Натали каза, че това е поредното доказателство, че Силия се опитва да направи драма от всяко нещо.

— Сега за целуването — рече тя, сменяйки темата. — Какво ще правим с това?

Зададе ми много въпроси относно опита ми с целувките и какви техники използвам. Даде ми и някои съвети, но нямах голяма полза от това. Беше твърде абстрактно. Все едно да се опитваш да научиш някого да кара колело по телефона.

— Със сигурност има и по-добър начин човек да се научи да се целува — казах аз, извън себе си от нерви.

— Всъщност няма — рече тя, — това се учи в прогимназията.

— Знаех си! Знаех си, че съм изтървал някой час. Записах се в оркестъра, вместо на целуване.

— Е, има едно нещо.

— Какво.

— Хм — тя се почеса по врата. — Хм, малко е странно. Трябва да ми обещаеш, че няма да изперкаш.

— Добре.

— Обещай да запазиш спокойствие.

— Обещавам. Това нещо включва ли риби?

— Не.

— Кукли? Трябва ли да целувам кукли?

— Не! Говоря сериозно.

— Добре, какво е?

— Може ние да се целуваме — каза тя.

— А? — не схванах аз. — Да се целуваме с какво? — попитах.

Ние да се целуваме — повтори тя. — Един друг.

— О.

— Ти и аз. Аз и ти.

— О!

— Ние.

Спогледахме се.

— Не знам — казах аз.

— Хубаво де, просто размишлявам на глас — рече тя.

Кимнах. Свих рамене. После Натали сви рамене. Усмихна се нервно. Не беше в стила й да се усмихва нервно. Поклати глава. Наведох се от леглото й, на което седях, и си пристегнах връзките на обувките. Чувствах се неудобно.

— Ами… — каза Натали.

После и двамата избухнахме в смях.

— Ти и аз да се целуваме? — казах накрая. Продължихме да се смеем.

— Как можах да го измисля! — рече Натали.

— Дори не мога да си го представя!

Смехът ни заглъхна. Поседяхме. Но от приказките за целувките бях станал още по-нервен и май ми се искаше да остана сам, така че си тръгнах.

Бележки

[1] Игра на карти. — Бел.прев.

[2] Известен филм от 1985 г. — Бел.прев.

[3] Модел „Шевролет“. — Бел.прев.