Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

25

Памела Браун. Светая светих. Балерина, богиня, обект на фантазиите ми от три години.

— Може би си спомняш — каза тя, — опита се да ме изкушиш, като спомена евтина торта?

— Да, спомням си.

Странно. Не ме беше страх от нея. Твърде изтощен бях, за да се опитвам да флиртувам или да съм чаровен, или изобщо да давам пукната пара. Чувствах се, да кажем, спокоен.

— Размислих — рече тя, — и искам да си сменим ролите.

— Как така?

— Виж, няма направо да те каня на бала. Знам, че точно в момента имаш всякакви възможности. Така че всичко, за което те моля, е една среща. Само една среща. Утре вечер, петък. Тогава може да поговорим за бала.

 

 

В петък учебните часове сякаш продължиха цял месец. Опитах се да поддържам угнетеното си настроение цяла сутрин. Написах имената на всички момичета, по които някога си бях падал, на подметките на обувките си. Разчорлих си косата, така че заприличах на лишен от сън затворник. Отпрах подгъва на ръкава на тениската си.

На обяд Пърси съчини какви ли не беди, които можеха да ми се случат на срещата. После започна да ми припомня неудобни моменти от миналото. Хубаво бе, че отново е на училище.

— Май си спомням — каза той, — един инцидент преди танците по случай завършването на девети клас. Когато сбърка едно шишенце парфюм с освежител за уста.

— Млъкни.

— Наистина ли? — рече Натали. — Това не го бях чувала. Джак не дойде на танците в девети клас.

Двамата с Натали не се поглеждахме много-много днес и дори сега тя говореше за мен в трето лице. Пърси посочи с пръст.

— Бинго!

— Да, да, да — казах аз.

— А след като се жабурка с „Гаторейд“ двайсет минути в опит да се отърве от аромата, се разхълца… — обясни Пърси.

— Бях забравил за „Гаторейд“-а — рекох.

Много се разхълца — рече Пърси.

— Аз веднъж си пръснах парфюм в окото — каза Пенелъпи.

Всички я погледнахме. Тя дъвчеше сандвича си със сардини. Винаги си носеше необичайни сандвичи в училище.

— Парфюмирала си си окото? — попита Пърси. — Какво помисли, че е, мила? Визин в шишенце със спрей?

— Не, знаех, че е парфюм. Исках да се разплача и си помислих, че ако си пръсна парфюм в окото, ще успея.

— И стана ли? — попита Натали.

— Не. Но шест дни усещах в гърлото си вкуса и миризмата на „Шанел“.

— Дори не искам и да знам останалата част от тази история — рече Пърси. — Искам обаче да се върнем към нашия герой, Джак Грамър. Спомням си, когато за пръв път се бяхме събрали да спим у тях, той ни накара да четем наум един час преди заспиване.

Момичетата ме погледнаха.

— Ами всички така шумяха — казах аз, — просто исках да почета малко.

Пенелъпи и Пърси се разсмяха. Натали се усмихна криво и за секунда се спогледахме. После Пенелъпи ни разказа историята как веднъж си сложила от ония лентички за освежаване на дъха в окото, само за да види какво е. Очевидно боляло. Не знаехме какво да отвърнем на това, така че Пърси просто продължи с историите за моите щуротии.

— А — рече той, — ами оня път, когато Джак някак си ме убеди да проверя дали Алесандра Дийкън би отишла на танците в пети клас с него и…

— Танците на площада! — изпищя Пенелъпи. — Бях забравила за това.

— Само че стана някакво объркване — продължи Пърси, — и Алесандра помисли, че аз я каня. И така отидохме ние с нея.

— Никакво объркване нямаше — казах аз, — ами ти си я покани за себе си.

— Отричам — каза Пърси.

И така, анекдотите за паденията в моя живот продължиха, а по някое време самоналоженото ми мрачно настроение просто изцяло изчезна, сърцето ми заби по-бързо и започнах да се тревожа за довечера. Това си беше старият Джак, онзи смотан до безобразие Джак.

На връщане към училище двамата с Натали вървяхме след Пърси и Пенелъпи. Не си казахме нищо чак докато стигнахме до входа.

Тогава тя рече:

— Дан намина снощи…

— Наистина ли? И какво?

— Каза, че сте си поговорили.

— И?

— Ами… разбрахме се, че официално изобщо не сме се разделяли.

 

 

Имаше няколко минути до края на обедната почивка и аз се качих в компютърния кабинет да си проверя пощата. Седнах на един компютър и се замислих. В известна степен бях доволен, че Натали и Дан са се събрали отново. Исках да са щастливи, нали? Но в същото време нещата с Натали продължаваха да бъдат доста особени. И от всичко някак си ми горчеше.

На стола до мен имаше екземпляр от училищния вестник. Беше специалното, току-що отпечатано издание „До датата на бала“, с всичките му явни и прикрити репортажи за моя милост. Беше около два пъти по-голямо от стандартното издание. Имаше внушителни спекулации за това какво става с 24/7. Клюката беше, че ще водя преподавателка от колежа на бала. Някои предполагаха, че изобщо нямам намерение да ходя на бала и цялата схема е майтап, с който да унижа момичетата. Да наричат точно мен мизантроп? Или мизогинист[1]? Силия Проктър, Мелани Франкъл и Дий Уелън — всичките даваха пространни интервюта как са си прекарали с мен. Мелани например изказваше предположението, че съм гей или най-малкото асексуален. А на последната страница се мъдреше специален бален епизод на „Бум!“, любимия ми комикс. Така и не бях имал възможност да изляза с Ейда Смит и тя очевидно го бе приела като лична обида, понеже в днешния си комикс нападаше мен. Контролираните от роботи кукли в „Бум!“ се оказаха корабокрушенци на остров, населен с прокажени мимове. Прокажените мимове също бяха контролирани от роботи, а селището се казваше Мимово сметище. Един от прокажените мимове носеше подозрителното име Жак Г., беше облечен в тениска смокинг и се славеше като един от най-популярните и търсени мимове на света, но се бе отнасял зле с хората и затова съдбата го бе наказала с проказа и преждевременно оплешивяване. Накрая, докато се блъскаше в стените на невидимата кутия, в която бе затворен, ръката му падаше. Една от главните героини, принцеса Грахово зърно, коментираше това така: „Лошото е, че има още една“.

Като цяло, изглеждаше много жестоко.

Влязох в пощата си и намерих няколко писма от момичета, които не бяха в списъка, и едно от МиниБикини. Част от мен не желаеше да го отваря. Оплетен в бъркотията с Натали, се бях повкиснал и на МиниБикини. Но всъщност бях много щастлив да видя писмото от нея. Тя наистина съществуваше. Все още я имаше.

„Джак,

Чудех се как ти минава седмицата. Не може ли да дадеш малко информация?

Исках да ти кажа какво чух — Лора Гилден ще ходи на бала с Крис Дейли. Държат го в тайна до последния момент. Не ти е казала, нали? Лошата новина е, че са я уредили с Крис в замяна на това да излезе с теб. Какво ще кажеш? Наистина мисля, че трябва да внимаваш. Мисля, че зад кулисите се случва нещо, за което не си в течение. Много ми е неприятно да звуча като някаква доносничка, но си помислих, че имаш право да знаеш. Не че не си чул доста от безпочвените слухове, които се носят за теб напоследък.“

МБ

Лора Гилден? Излязла с мен, за да я уредят с Крис Дейли? Той определено беше по̀ неин тип — златно момче и прочее. Беше в бейзболния отбор на „Уест Хай“ миналата година заедно с Дан. Бях го виждал няколко пъти, но не го познавах. Както и да е, това, което казваше МиниБикини, не беше по-обезпокоително от глупостите, които печаташе вестникът, или клюките, за които ме информираше Пенелъпи. Сара Шей също ми събираше клюки и ми ги пращаше. Беше много сладко. Харесваше ми, че МиниБикини се опитва да ми помогне, но май го взимаше твърде на сериозно. Това си бяха само клюки.

Не отговорих на писмото на МиниБикини. Щях да го направя по-късно.

 

 

Спрях пред къщата на Памела в седем. Два пъти проверих адреса, който си бях записал на едно листче. Тук беше. Намираше се в югоизточната част на града, точно на юг от Кмарт, и не беше каквото очаквах. Беше малка, спретната къщурка на няколко нива в един квартал близо до магистралата. Дори докато си седях в колата, чувах гърмящото движение. Кварталът беше нов, дърветата — малки, ливадите — почти еднакви, без цветя, без интересни растения. Имаше порутен навес на автобусната спирка нагоре по улицата. Всичко това ми изглеждаше неочаквано. Винаги си бях представял, че Памела живее в къща, заобиколена от лехи с кремове.

Щом слязох от колата, два големи добермана, вързани на верига при съседната врата, се разлаяха. Махнах им. Тръгнах нагоре по тротоара. Домът на Памела определено бе чист. Подреден. Тъкмо се протягах към звънеца, когато вратата се отвори и Памела излезе.

— Здравей, Джак — каза тя и ме целуна по бузата. — Лесно ли ме намери?

— Без проблеми — отвърнах. Истинският отговор, разбира се, беше „отне ми три години да събера смелост да те поканя, ти първо се съгласи, после се отказа, а една седмица по-късно внезапно си промени решението и ми се обади“.

Тръгнахме към колата. Тя беше облякла разкроена рокля. Натали смяташе, че Памела прилича на щраус, но за мен тя бе идеална. Вероятно това просто означаваше, че харесвам щрауси.

Засуетих се с дистанционното на колата, като първо заключих, после отключих багажника. Най-сетне успях да й отворя вратата. Тя се качи и аз затворих вратата, като защипах каишката на чантичката й. Отворих отново и тя си прибра каишката.

Подкарахме обратно към центъра, обсъждайки какво ще правим през лятото.

— О, аз пак ще работя в „Барнс и Нобъл“ — казах, — по-точно още ще работя там.

— Аха — рече тя, кимайки.

— Помощник по продажбите съм — казах, сякаш това беше впечатляващо. Всички бяхме помощници по продажбите.

— Супер.

— И съм си съставил голям списък с книги за четене през лятото. Двайсет велики американски романа.

Сякаш си говорех с леля ми Ванеса — давах точни отговори на точни въпроси. Колкото до списъка с романи, това беше пълна лъжа.

— Звучи страхотно — каза тя. — Много продуктивно.

— Аз съм си много продуктивен.

Памела, както обикновено, това лято щяла да ходи на турне с балетната си трупа, но щяла да си бъде у дома по три дни седмично.

— И как е да си на турне с балетна трупа? — попитах.

— Много ми харесва. Страхотно е.

— Супер. Звучи страхотно. Трябва да е забавно.

— Забавно е. Искам да кажа, има много работа, но в същото време е и забавно.

— Да.

Направо да онемееш.

Паркирахме в центъра и отидохме в билярда на „Колидж Стрийт“. Тя избра маса, докато аз взимах топките. Нямаше много хора. Бяха заети само още две маси.

Представях си, че Памела ще играе билярд с изящество и лекота, но грешах. Когато трябваше да направи първоначалния удар, тя изобщо не успя да уцели топките, което никога не бях виждал с очите си. После удари бялата топка твърде ниско и тя изскочи от масата. С други думи, много си подхождахме. И двамата не ни биваше, а късметът диктуваше кой ще спечели (това бях аз).

Не говорехме много. Надявах се играта да ни поотпусне преди вечеря, да ни накара да се почувстваме удобно един с друг, така че да разговаряме по-добре. Но докато вървяхме към ресторанта на последната дневна светлина, осъзнах, че не само не съм се отпуснал в сравнение с началото на срещата ни, но и тя беше напрегната. От пресилената стандартна целувка по бузата, през дежурните, не водещи доникъде въпроси в колата, до начина, по който крачехме на голямо разстояние, че да не се блъснем случайно един в друг… Не можех да повярвам: Памела Браун беше напрегната. Никога не бях предполагал, че някой като нея може да е смутен, срамежлив или объркан. Но тя беше. Изяждаше думите и се разхилваше нервно и престорено насред разговора. Притесняваше се да ме погледне в очите. Нейната срамежливост подхранваше моята и се получаваше някакъв ужасен затворен кръг, което правеше нещата още по-несигурни и неловки.

Вървяхме на север по Лин Стрийт, после завихме на изток. Въпреки усилията, които полагахме, леко се сблъскахме докато завивахме, но подминахме въпроса без коментар. От другата страна на улицата видях Ейдриън Суифт да излиза от видеотеката. И тя ме видя. Или може би трябва да кажа, че тя ни видя. Това като че ли се случваше толкова често, че ставаше почти смешно. Почти.

Памела беше направила резервации за двама ни в „Шарената крава“, в северната част на града. Родителите ми обожаваха това място, а и на мен ми харесваше — особено четвъртъците през зимата, когато сервираха фондю.

„Шарената крава“ — преименувано на „Лудата крава“ от Натали — беше малко заведение. Представете си хола. Сега го разполовете. Така ще получите приблизителния размер на ресторанта. Имаше май шест маси, а кухнята беше отзад и се виждаше какво става там. Когато с Памела се настанихме, там работеха двама младежи. Памела внимателно зачете менюто — не че беше много дълго. И двамата си поръчахме салати и панини.

Надълго и нашироко говорихме за училище и колежа по същия превзет начин, както когато говориш с роднини. Салатите ни пристигнаха. Похапнахме малко в мълчание. Седях колкото мога по-изправен и не си подпирах лактите на масата.

— Сигурно мислиш, че не знаех кой си — рече тя ни в клин, ни в ръкав. — Само че знаех.

— Аз? Знаела си кой съм?

— Помниш ли, че знаех как се казваш онзи ден, когато се заприказвахме.

Денят, в който се заприказвахме. „Фантастичните трансгенетични сили на пролетта“…

— О, да — казах аз. Вярно. Знаеше как се казвам. И това беше нещо, което не разбирах. Доста ме беше поозадачило.

— Не знаеш ли откъде те познавах?

— Каза, че си ме виждала да си играя с кучето в парка.

— Точно така, но те познавах отпреди това. Познах те в парка, но вече знаех кой си.

— В такъв случай не знам отговора.

— Честно?

— Честно.

— Бяхме заедно в детската градина.

— В детската градина?

— Сутрешната детска градина на госпожа Игън.

— Не си те спомням.

— Тогава хората ми викаха Беа. Беа Браун.

— Беа Браун… — бутнах настрани салатата си. — Беа Браун.

— Първото ми име е Беатрис.

— Беа Браун… — повторих аз, припомняйки си. Дълга, светла като лен коса на две опашки. Бели обувки. Лилава раничка. — Ти ми държеше ръката — казах аз.

Тя кимна:

— Неведнъж.

— Обяви, че съм ти гадже още първия ден.

— Много неудобно.

— Това си била ти? — попитах.

— Аз бях.

— Ти си Беа Браун! Спомням си. Мисля обаче, че ти дължа извинение. По онова време нямах особен опит в сферата на гаджетата и мисля, че вероятно не съм отвърнал на чувствата ти, а може би дори не съм ги забелязал.

— Беше малко тъпичък — рече тя, — като те попитах дали може да те държа за ръка на площадката, ти попита защо.

— Аха. Никакво понятие си нямах. Никакво. Ето кога са започнали всичките ми проблеми.

— Все пак ми подари рисунката си на някакъв робот.

— Един трансформер?

— А под него беше написал името ми, макар че повечето букви бяха обърнати.

— Виждаш ли, наистина съм те харесвал. Нарисувах ти онази картина, понеже те харесвах. Не виждах смисъл в държането за ръце, но мислех, че една рисунка на трансформер ще покаже какво чувствам.

Тя се засмя.

— Майка ми още помни как съм говорела за теб всеки ден. И онази година ти дойде на тържеството за рождения ми ден. Ако това може да се нарече тържество, след като бяхме само аз, ти и Реба.

— А, да.

— Разбира се, тогава живеехме близо до вас.

— На „Глендейл“, точно така.

— Да.

— А какво се случи? — попитах. Беа Браун! Погледнах я. Лицето й винаги ми бе изглеждало познато откакто я забелязах за пръв път или по-скоро за втори преди няколко години. Това обясняваше нещата. Познавах я от много време. Колко идеално беше това? Идеално беше! На път беше да стане идеално! Цялата объркана седмица щеше да стигне до зрелищен край, когато се съберях отново с любимата си от детската градина! Ето този сюжетен обрат бях очаквал с години, целия си живот. Дали пък да не пропуснем бала и направо да устроим огромна сватба? Как ли ще се казват децата ни? Какъв ли ще е паркетът на лятната ни къща? Кафе или чай ще пием сутрин? Или и двете?

— Къде… — казах аз, търсейки думите. Не знаех какво точно да кажа, толкова бях развълнуван. — Къде се дяна? Как си изгубихме следите?

— Не знам всъщност. Семейството ми се пренесе в другия край на града. Бяхме в различни училища чак до гимназията.

Дойде и панинито. Не бях особено гладен, но започнах да ям. Поклатих глава.

— Не мога да повярвам. Беа Браун. Мисля, че родителите ми имат наша снимка. И ти си ме спомняш, направи връзката, а аз — не.

— Беше отдавна. Изглеждах малко по-иначе.

— Да видим, преди дванайсет години. Дванайсет години… Уха.

— Много те харесвах.

— Притеснявам се, че не си те спомних.

— Недей.

— Ама аз не разбирам. Ако през цялото време си знаела кой съм, защо никога не каза едно „здрасти“? Защо си мислеше, че съм второкурсник, когато се заприказвахме миналата седмица?

Тя сви рамене. Бодеше си панинито, но не ядеше.

— Не знам. Беше много странно. Хората продължават напред, пътищата им се пресичат, после се разделят. После отново се пресичат след години. Била съм притеснена, предполагам. Просто си търсех извинение. Не знаех какво ще си помислят другите. Не знам.

— Какво ще си помислят другите? — попитах аз. — В смисъл?

— Искам да кажа… — отвърна тя, — аз…

— Какво ще си помислят другите? — повторих аз. Това не ми звучеше, както трябва. Не ми звучеше добре. Задръж за секунда. Задръж за една проклета минута.

— Имам предвид, че по принцип не ходя на такива места — като бала, и изведнъж много се притесних.

— Ти не каза това преди малко.

— Знам — гласът й бе притихнал, — не исках да кажа това.

— Беа Браун — казах аз, — чуй ме. Какво те накара да промениш мнението си дали да дойдеш с мен на бала? Това, което се случи тази седмица ли?

— Не разбираш ли, Джак, харесвам те и просто ми трябваше време сама да го осъзная. Аз просто съм асоциална. Чувствам се неуверена. Това е недостатък.

— Опитай се да отговориш на въпроса ми.

— Джак… — рече тя, протегна ръка през масата и докосна ръката ми. Не се отдръпнах. — Трудно е за обяснение.

— Тогава нека се опитам да отгатна — казах, — поправи ме, моля ти се, ако греша. Накратко казано: миналата седмица те каня на бала, ти се изкушаваш, понеже малко ме харесваш, но после решаваш — не, той всъщност е един глупав никой, не е достатъчно добър за мен, не е достатъчно готин за мен, не е достатъчно мъжествен за мен. Дори да съм любимият от детската градина, сега времената са различни. Тази седмица историята става друга. Изведнъж хората започват да приказват за мен. Аз съм популярен. Аз съм търсен. Много момичета искат да отидат на бала с мен. Аз всъщност не съм направил нищо, за да заслужа цялото това внимание, не съм се променил, не съм си купил дори нови дрехи, но въпреки всичко това е реалността.

Тя гледаше в чинията си, все още докосвайки ръката ми.

— С други думи — продължих аз, — ти си променила решението си не заради някакъв порив на душата си, или защото си осъзнала, че си допуснала грешка, а защото аз съм се превърнал в нещо като трофей, а ти си си помислила, ей, ама той може да бъде мой. Някога беше мой. Хората мислят, че е много готин, направо страхотен, така че и аз мисля така.

— Аз не искам просто трофей — каза тя.

— Кажи ми тогава веднага, съвсем честно, щеше ли да дойдеш на бала с мен, ако го нямаше 24/7?

Тя замълча. Зяпаше в храната си. Най-после отново заговори.

— Сложно е.

— Това значи „не“. — Така си беше. Беше едно голямо, огромно „не“. Струваше ми се, че е най-голямото „не“, което някога съм чувал.

Последните няколко минути се чувствах така, сякаш се изкачвах към върха на най-високия небостъргач в турбо елеватор, с онова леко замайващо усещане в дъното на стомаха, което предизвиква сляпото издигане. Все по-нагоре, нагоре, нагоре… Но когато стигнах върха и вратите на асансьора тихо се отвориха, а аз прекрачих навън в тишината, открих, че под краката ми няма нищо. И започнах да падам, да падам бързо. Сега само тя можеше да ме спаси, по някакво чудо. Падането беше много по-бързо от изкачването, дори с турбо елеватор.

— Сложно е — повтори тя. Отпи глътка вода, а аз виждах, че е уплашена, и за част от секундата се почувствах разгневен и разочарован от нея, после почти мигновено ядът ми се превърна в жал. При същите условия нямаше ли и аз да се повлияя от общественото мнение? Ако смотаната петнайсетгодишна кола, която донякъде харесваш, изведнъж се превърне в хитова ретро кола, нима ще е грешно изведнъж да се влюбиш в нея? Ако Бърт Рейнолдс от второкласен актьор се превърне в носител на „Оскар“ и звезда на деня, нима няма да е разрешено да го харесваш? Когато хамбургерите и чийзбургерите започнат да се появяват по страниците на първокласните менюта, не мислиш ли, че това ще е много яко заради гадните, нисковъглехидратни, сиренени каши, които едно време ядеше по пижама, докато гледаше „Досиетата X“ късно вечер?

Памела подсмръкна.

— Мислех за това, признавам си — рече тя. — После Реба говорила с Лора Гилден и Лора й казала колко мил си бил на срещата с нея. Започнах да мисля за теб и да се чудя дали не трябваше да приема, и… и… през цялото време слушах за теб…

Поех си дълбоко дъх и го задържах. Изпуснах го. Вече не си държахме ръцете.

— Съжалявам, че нещата между нас се развиха по този начин — казах аз. — Трябва да знаеш, че за мен тази седмица беше съвсем откачена и ми е трудно да се доверя на собствената си преценка. Не мисля, че имам каквото и да било право да ти казвам, че начинът, по който са се променили чувствата ти, е погрешен. Но и не мисля, че можем да отидем заедно на бала.

Тя кимна.

Седях отпуснат. Бях изцеден. От панинито ми липсваха всичко на всичко две хапки. Не знаех какво друго да кажа на Памела. От една страна, исках да я успокоя и да й кажа, че всичко е наред, че я разбирам и че, в края на краищата, всички сме човешки същества и правим грешки, слаби сме и по тази причина имаме нужда най-вече един от друг. Но, от друга страна, се чувствах подценен от ситуацията и нямаше как да пренебрегна това. Все си представях онзи момент в коридора преди седмица — струваше ми се, че е било преди години, но беше само преди една седмица — онзи момент, в който тя само за няколко секунди от благоразположена и почти съгласна, стана затворена и се отвърна. Усещах, че в общи линии точно това правя и аз сега — отвръщам се. Защото се налагаше.

Седяхме и чакахме сметката, не разговаряхме, а в съзнанието ми нямаше нищо. Никакви мисли, разсъждения, решаване на задачи, брейнсторминг, умозрения или каквото щете го наречете, нищо, което можеше да спаси положението. За какво беше всичко тогава? За какво ти е да си умен, ако това не ти помага в най-критичните моменти? Можех да разтълкувам идеята на Т.С. Елиът за обективния корелат в „Хамлет“, можех да изброя в хронологичен ред събитията, довели до Първата световна война, можех да реша най-трудната задача в учебника по математика, но не можех да измисля как да изляза от това положение.

После изведнъж направих връзката. Може би Памела ме бе направила подозрителен. Или беше просто съвпадението, че името на Лора Гилден се бе появило на два пъти този ден от неочаквани места — от МиниБикини и сега от Памела.

— Ей — казах аз внезапно, — познаваш ли Лора Гилден?

— Всъщност не. Но Реба я познава. — Това беше приятелката на Памела, партньорката й по тенис.

— Мога ли да те помоля за една услуга? За мен ще означава много.

— За какво? — попита Памела.

— Искам да помолиш Реба да пита нещо Лора Гилден. Добре.

— Тази вечер, ако е възможно.

— Разбира се.

— Всъщност веднага, ако е възможно.

Бележки

[1] Женомразец. — Бел.прев.