Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

13

Пърси определено не беше човекът, когото копнеех да видя, щом се събудя. Рошавата му прическа. Зализаният перчем. Подигравателната му усмивка. Тениската му със заплашителни надписи. Визуално той не предразполагаше към приятно преминаване от съня към реалността.

— Брат, брат, братче — каза той, мушкайки ме.

Отворих очи. Стори ми се, че ги чух как скърцат като ръждясали панти.

— Абе, братле — рече той, смушквайки ме отново, — имаме програма.

— Не — казах аз. Само за тази дума можах да се сетя.

— Наистина — каза той и почука часовника си. — Имаме петнайсет минути.

— Ъ-ъ — казах аз.

— Успал си се. Родителите ти вече са излезли.

Смътно си спомнях как по-рано татко почука на вратата ми. Но родителите ми отдавна се бяха научили, че на сина им винаги може да се разчита и че няма нужда собственоръчно да ме издърпват от леглото.

— Изглеждаш ужасно — рече Пърси — и миришеш потресаващо. Какви си ги вършил снощи?

 

 

Ръждясалата „Тойота“ на Пърси се носеше към училище.

— Лора Гилден — крещеше той. — Уха!

— Стига си викал — казах аз, стиснал глава между ръцете си. Не ми харесваше в колата — всичко се движеше твърде бързо.

— Колко изпи?

— Не знам — рекох. Затворих очи, но продължавах да чувствам движението на колата, от което ми се повдигаше. Дупката в гърнето бе приблизително четирийсет пъти по-голяма от необходимото.

— Толкова много?

— Да, толкова. Дори не знам какво сме пили.

Огледах се с какво съм облечен. Сандали? С чорапи? И дънки? Да не би изведнъж да съм станал европеец? Пърси просто ми беше хвърлил някакви дрехи, преди да изхвърчим от задния вход. А и не бях сигурен дали съм си взел всичките учебници. Дори не бях сигурен дали съм си взел скапаната химикалка.

Телефонът ми зазвъня. Беше най-ужасният звук, който някога съм чувал. Седнах отгоре му. Спря да звъни.

— Не се чувствам добре — рекох.

— Виждам.

— Защо не си ми казвал никога да не пия?

— Мисля, че съм — рече Пърси.

Взех телефона и си проверих гласовата поща. Кой се беше обадил току-що?

„А, здрасти, Джак. Скот Брейдър е. Само исках, разбираш ли, да си поприказваме с теб, очи в очи. Мисля, че знаеш защо. Така че ми звънни, иначе ще те намеря в училище.“

Неволно потреперих. Премигнах. Нещо се разбунтува в стомаха ми. Скот Брейдър? Да си поприказваме със Скот Брейдър? Той беше постоянното гадже на Кейли Притчет, този, който бил прикован към инвалидна количка заради счупен глезен. Гласът от съобщението беше много плашещ — нисък и почти монотонен. Очевидно се обаждаше само за да си уговори час, в който да ме пребие до смърт. Очи в очи? Не беше ли това просто кодов израз за битка до кървав завършек? Досадните обаждания от Кейли бяха спрели, но сега беше насъскала гаджето си.

Веднъж в столовата на началното училище Скот ме беше замерил с вилица, когато си направих много успешна шега с името му (скотът Брейдър) и вилицата така се заби в косата ми, че изглеждаше, сякаш се е забила в главата ми. Толкова се уплаших, че се разплаках и изтичах при учителката — съвсем уверен, че мозъкът ми изтича. Хванах се за краката й, сякаш беше мама. Скот си навлече неприятности и за отплата една седмица по-късно ме бутна от катерушката. Това наистина беше единствената стигнала до насилие кавга, която съм имал с когото и да било, освен със сестрите ми. До ден-днешен внимавах да не си навлека гнева на Скот.

Едно нещо ми беше ясно: нямаше начин да му звънна. Щеше да се наложи да ме намери в училище, точно както заплашваше. Нямаше да го улеснявам. Поне така щеше да има свидетели на кончината ми.

— Натали ли беше? — попита Пърси.

— Никой — казах аз. Изведнъж ми стана студено.

— Да се върнем на разказа — рече Пърси, — кажи, как би описал характера на биологичното ти взаимодействие с Лора Гилден снощи?

— Никак — казах. Наистина, всичко от тази нощ ми бе смътно. Много ми бе харесало вниманието, с което Лора ме удостои, но не можех да си спомня много ясно за какво сме си говорили. Приличаше на среща, която в действителност не се е състояла, въпреки че махмурлукът ми бе доказателство за противното.

— О, хайде, можеш да кажеш на Пърс.

— Не мога.

— Да не ми казваш, че сте ходили на нощно плуване, без да обмените телесни флуиди?

— Целувахме се, разбра ли? Не ми се говори за това. — Стомахът ми правеше някакви ужасни въртележки.

— Защо не? Какво ти става? Не искаше ли точно това? Не е ли това идеята? Целувал си се с две момичета за една нощ! Така че какъв е проблемът?

— Мисля, че ще повърна.

Пърси се усмихна.

— Първият махмурлук на бебчето ми… — рече той. — Яко.

За късмет прозорецът беше отворен. Наведох се навън тъкмо навреме.

 

 

След това се почувствах по-добре, но не много. Стомахът ми се бунтуваше. Имах тъпо и тежко главоболие, което ме караше да си мечтая за гробовна тишина. Очите ми бяха сухи, устата ми беше като от памук. Очите ми бяха кървясали и лютяха, а госпожа Сисеро, която ме подмина в коридора, каза, че едното изглежда по-голямо от другото. Освен това мозъкът ми не функционираше. Влязох в час по математика и се опитах да внимавам. Господин Франкони бе в един от онези си дни, когато пишеше неистово по дъската и през цялото време говореше. Постоянно му свършваше мястото и се оглеждаше какво да изтрие. Когато това се случваше, търсеше нашия принос.

— Какво можем да изтрием тук? — питаше той. — Кое да убием? — казваше. После откриваше някоя диаграма или формула, посочваше я и казваше: — Свършихме ли с това, хора? Може ли вече да я убием, моля?

„Може ли да убиете мен, моля?“, мислех си аз.

Когато звънецът иззвъня, станах. Единственият начин, по който можех да изкарам деня, бе стъпка по стъпка. Някой ме потупа по рамото. Беше Ейдриън Суифт, съседката ми по шкафче, заради която отделях толкова много време в опити да я избягвам. Да бе, много честно. Давай, свят! Бях твърде слаб, за да избягам или да си измислям тъпи оправдания.

За капак на всичко, от вчера тя беше в списъка ми.

— Здрасти, Джак — рече тя, — исках да говоря с теб.

Дори не се опитах да се усмихна. Докоснах цицината на главата си, където се бях ударил на вратичката на шкафчето й в петък.

— Работата е там — казах й аз, — че отивам на бала с друга. Така че, това е. — Очевидно можех да измислям нескопосани оправдания. Една точка за Джак Грамър!

— О — рече тя.

— Какво да се прави — казах аз. И зачаках да каже нещо злобно, да ме попита как ми е рахитът или нещо такова. Но не го направи.

— Разбирам — каза тя простичко, — надявам се да си изкарате добре.

После си тръгна.

Почувствах се по-зле, отколкото през целия ден. Не обичах да лъжа, още по-малко някой толкова мил и скромен като Ейдриън.

Освен това чувствах, че ми се повдига и съм гладен едновременно.

 

 

Вчера, по мрежата, се бях съгласил да обядвам със Силия Проктър. Изобщо не я познавах, но я бях гледал в няколко училищни пиеси и определено беше страхотна актриса. Не ми се ходеше на среща по обяд в училище с кралицата на драмата, но, изглежда, каквото и да правех, не ми ставаше нито по-добре, нито по-зле, затова реших да отида. Ако имах късмет, нямаше да повърна обяда си.

Силия бе малко по-висока от мен, но това ми харесваше. Ако трябва да бъда точен, беше длъгнеста. Имаше прегърбена стойка с приведени рамене, но в това имаше нещо откровено и симпатично. Имаше дълга кестенява коса, вързана на конска опашка, носеше протъркани на коленете дънки и нещо, което приличаше на колоездачна фланела. Чудех се дали това не беше костюм за пиеса, която репетираше.

Седяхме сами навън до тенис кортовете и веднага, щом й зададох въпроса над каква пиеса работи, сякаш се отприщи бент. Приказваше ли, приказваше. Погледът й се беше фокусирал някъде във въздуха пред нея, а тя правеше драматични жестове, докато говореше.

— … така че си помислих, че ако вместо да мислим за конвенционално подреждане и осветление на равна сцена, построим декори, състоящи се от няколко постъпателни „нива“ — като гигантски стъпала, бих могла да акцентирам върху идеята на текста за йерархията и класовото общество, особено по отношение на моята героиня. Не исках да играя твърде директно, така че се запитах как всъщност да не играя, да се дистанцирам от представлението и да се представя пред публиката по един нов начин. Знаех, че мога да го направя. Знаех, че съм се приближила до нещо подобно, когато играх в „Халиган“ миналата година, и… Ти гледа ли „Халиган“?

— Да — казах аз, — любимият ми момент беше…

— Е, значи знаеш как изобразих Синтия Деверо повече като многопластова карикатура, отколкото като обикновена героиня — което ми беше идеята, хрумна ми, докато гледах стари неми филми, както и да е, започнах да работя по въпроса как да „проектирам“ себе си, без да привличам вниманието върху физическата си форма, затова реших, че може би мога да…

— Да не привличаш вниманието върху физическата си форма ли? — попитах. От всичките й приказки ми ставаше още по-лошо.

— Да, имах предвид… ти гледа ли ме в „Приземяване в Дайърууд“ миналата есен в театър „Ривърсайд“, нали знаеш, професионалния театър, не общинския и тия училищни глупости?

Бях чул въпроса й, но просто се бях вкаменил. Не можех да отговоря, понеже виждах, че каквото и да кажа, ще доведе само до още приказки за нея, за нейните идеи, за нейното представяне и тъй нататък.

— Да, гледах го — казах — и ми хареса онази част, в която скатът се разпя.

— Значи знаеш как в тази пиеса се опитах да изобразя близнаците по начин, по който не… не… — Тя замлъкна. Остави сандвича си. — Скатът ли?

— Аха.

— За какво говориш?

— За пеещия скат.

— В „Приземяване в Дайърууд“ нямаше пеещ скат.

— Знам — рекох, — ама ми се ще да имаше.

— Да не се опитваш да ме дразниш?

— Ха! — казах аз. — Страшно смешно, като се има предвид, че го казва някой, който току-що отдели единайсет минути в монолог за себе си и великите си идеи, за брилянтното изобразяване на кръвосмесителни близнаци!

— Какво! Не мога да повярвам. Ти ме попита за пиесите ми — знаеше, че аз това правя, че аз това съм — а сега се оплакваш, че…

— Единайсет минути! — казах аз и почуках по часовника си. — Започнах да ти засичам времето, защото имах чувството, че точно така ще стане.

Тя се изправи и грабна раницата си.

— Не мога да повярвам, че ме убедиха да го направя — измърмори тя. — Съжалявам за положението ти и знам, че не бива да го споменавам, но не ми пука. Това очевидно не е оправдание, че си кретен.

— Какво?

— Не искаш жените да преуспяват. Мразиш да гледаш успели жени. Мислиш, че жените трябва да са само мажоретки и да те аплодират, каквито и глупости да правиш!

Тя тръгна към училище.

— Ти пък носиш колоездачна фланела! — викнах аз.

После оставих ябълката си, свих се на една страна и изведнъж точно над главата ми прогърмя и заваля. Изсипа се проливен дъжд.

 

 

Беше ми трудно да помръдна. Лежах под дъжда, после чух писъци и как хората тичат и шляпат по паважа, бързайки да се приберат. Осъзнах се и също влязох в училището. Хвърлих остатъците от храната си и застанах до вратата, а от мен капеше вода. Чу се още една гръмотевица и дъждът се усили. Треперех.

Какво се бе случило току-що? Определено не си бяхме паснали. Какво обаче беше това, дето го каза, че съжалява за „положението“ ми? Не го разбрах. Защо каза, че не бивало да го споменава? Не звучеше логично.

Е, какво ми пукаше? Стига повече никога да не се налагаше да говоря с нея (или по-точно, тя да ми говори).