Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (26)

26

Формално се очакваше да избера дамата си за бала до полунощ. Всички от списъка го знаеха и докато карах през града към „Селската кухня“, си представях как някои от момичетата от списъка седят будни пред компютрите си и чакат писмото. Знаех, че не всички наистина искат да отидат на бала с мен, а в светлината на това, което бях научил през последния час и половина, вече се чудех дали изобщо някоя от тях иска — но със сигурност имаше една-две. Може би Кели Кънингам? Мери Лангли-Лола? Кои бяха тези, които наистина ме харесваха? Това беше въпросът. Определено това беше въпросът.

Бях на път да науча отговора.

Паркирах, влязох и отначало не видях Натали или Пърси, но после ги зърнах в далечния ъгъл. Отидох натам. Бриджит беше с тях.

— Вече поръчахме, братле — каза Пърси, — взехме ти обичайната шоколадова мелба. С кокос.

Свих рамене. Погледнах Натали, но тя рисуваше по подложката си.

— Заповядай — рече Пърси.

— Благодаря — отвърнах аз. Нямаше да е лесно. Въобще не исках да го правя.

— Изобщо не знам как може да обичаш кокос — каза Натали, продължавайки да си рисува. — Много е странно — орех с вода в него.

По някаква причина това ме вбеси.

— Кокосът е кажи-речи най-хубавото нещо на цялата планета — рече Бриджит, заставайки в моя защита.

— Пфу! — каза Пърси. — Кокосът не е най-хубавото нещо на планетата.

— Кое е тогава? — попита Бриджит.

— Не знам. Захарта.

— Захарта ли? Тъпо.

Сигурно можеха да продължат така цяла вечер, ако не бях въздъхнал. Погледнаха ме. Пърси ме ритна под масата.

— Е, коя е щастливката? Памела, нали? Таиш го в себе си, но след около три секунди ще избухнеш. Давай сега! Избухвай! Кажи ни!

— Не — казах аз, — няма.

— Хей, какъв е смисълът да свикаш спешно събрание, а да не изплюеш подробностите? Не е честно.

— Не е честно? — казах аз. — Не е честно?

— Освен това, защо искаше Натали да влачи и Бриджит дотук след времето й за лягане?

— Исках тук да има поне един човек, който да ми е приятел — рекох. — Един приятел.

— Ох, Джак — каза Пърси, — обиждаш ме. След всичко, което направих за теб…

Беше в шеговито настроение. Не разбираше какво се задава.

— Да — рече Натали, — и защо повтаряш по два пъти всичко, което казваш?

— Така ли? — казах аз. — Да, така е.

— Виждаш ли? Пак го направи.

— Ей — рече Пърси, — какво искаш да кажеш с това „повтаряш по два пъти“? Да повтаряш не означава ли да казваш два пъти?

— Я се разкарай — каза Натали.

— Така че, не би ли трябвало „повтаряш два пъти“ да означава, че казваш нещо три пъти? Или четири? — продължи Пърси.

— Издухай го отзад — отвърна Натали.

— Само питам — каза Пърси.

— Млъкнете! — казах аз. — Ще ви кажа за Памела.

Това май беше добър начин да улесня нещата. Разказах им всичко за срещата си, а те слушаха внимателно и я наругаха подобаващо, щом стигнах до голямото разочарование. Елиминирането на Памела, естествено, ги доведе до въпроса кое момиче от списъка ще ме придружава утре.

— Не знам още. Мога да отида само с някоя, която иска да дойде с мен. Може би никоя.

— Може би никоя? — рече Натали. — За какво говориш?

— Може да се наложи да отхвърля всичките.

— О-о, Джак — каза Пърси, — всички ще те намразят, ако не избереш някоя.

— И е против правилата! — каза Натали.

— Не, не е. А дори да е, не ми пука.

— Мисля, че трябва да направиш това, което считаш за правилно — рече Бриджит.

— Ти мълчи — каза Натали. После ме погледна. — Ти се излигави. Направи типичен номер в стил „Джак“ и просто избяга от предизвикателството.

— Уха! — рекох. След всичко, на което ме беше подложила — на което ни беше подложила, тя ме обвиняваше, че съм се излигавил? Плеснах с ръка по масата.

— Какво си мислиш, че доказваш, като се държиш като кучка?

Всички ме зяпнаха. Очите на Натали се втренчиха в моите за момент. После се върна към рисунката си.

— Ей, ей — каза Пърси, — успокой се.

— Ако това беше някое гадно домашно — каза Натали, драскайки си, — щеше да стиснеш зъби, да го направиш както трябва и да получиш отличен, но понеже е социално предизвикателство, се издъни.

— Трябва ли да ви напомням и на двамата, че всичко започна като среднощен майтап и че вие не вложихте и капка мисъл във всичко това?

— Само съм разочарована, това е — каза Натали. — Мислех, че ще научиш нещичко тази седмица.

— Дрън-дрън, научих много тази седмица. Много. Повече, отколкото исках да знам за вас, например. И не заслужавам подобни обвинения. Не съм се издънил. Ходих на срещи, направих всичко, каквото трябваше. Изпълних своята част от сделката, макар че сделката не беше честна. Но бях предаден. Вие ме предадохте.

Пърси и Натали гледаха с празен поглед. Все още не можеха да схванат.

— Знам какво сте направили. Знам, че сте скалъпили всичко. Знам.

— За какво говориш? — попита Натали.

— Накарахте ли или не Лора Гилден да се съгласи да излезе с мен, чак след като заедно с Дан й уредихте да излезе с Крис Дейли?

— О — каза Пърси.

— Е?

— Да — каза Пърси, — но това не беше…

— Добре, а казахте ли или не на Силия Проктър, че умирам и ми остава съвсем малко живот, и не беше ли това единствената причина тя да се съгласи да излезе с мен?

Пауза.

— Казахте ли или не — продължих аз, — на Джули Вандервуд, че ще участвам в телевизионно риалити шоу и че продуцентите тайно заснемат седмицата ми със срещи, за да изберат кои момичета да включат в самото шоу?

Това бяха фактите, които се бяха потвърдили тази вечер. Реба, приятелката на Памела, беше накарала Лора Гилден да каже истината. Аз самият се обадих на Джули и я попитах каква е работата. Това за Силия Проктър бях научил благодарение на МиниБикини, макар че до тази вечер не го вярвах съвсем. Бях се опитал да се обадя и на някои други момичета от списъка, но нямах късмет да се свържа с тях.

— А има и още, нали? — казах. — Ще бъдете ли така любезни да ми разкажете всичко или не?

— Само се опитвахме да ти помогнем — рече Натали.

— Да ми помогнете! Да ми помогнете! О, разбирам, само че да ми помогнете за вас означава да ме лъжете и заблуждавате, да ме правите на глупак и да разправяте на хората неща за мен, които не са верни. Много ми помогнахте. Страшно много ми помогнахте. Трябва да получите Нобелова награда за помагане. По дяволите, лично ще ви номинирам!

Мълчаха. Натали си дъвчеше устната, а Пърси си играеше със сламката. Само Бриджит ме гледаше.

— Може би сам съм си виновен — казах след малко. — Може би аз през всичките тия години не съм разбирал значението на думата „приятел“. Може би всъщност „приятел“ означава лъжлив интригант, а не верен и добронамерен другар. Може би трябва да го проверя. Вероятно всичко е моя грешка. Моя грешка. Виноват. Съжалявам. Страшно съжалявам. Просто ще си продължа по пътя.

— Прав си — рече Пърси, — издънихме се.

— Ама аз наистина обожавам момичетата да се преструват, че ме харесват, от съжаление. Откъде знаехте, че това толкова ще ми хареса, че е любимото ми нещо?

— Не искахме да обидим теб или когото и да било — каза Натали. Сякаш говореше за две неща едновременно: за измамата, която бяха сътворили двамата с Пърси, и за това, което се беше случило между нас. Сякаш всичко се разкриваше отведнъж, макар Пърси и Бриджит да не знаеха.

— В смисъл, пуснахме онази тъпа обява в мрежата и после решихме, че това може пък и да проработи, и оттам някак си се разви всичко. Не беше някакъв диаболичен план. Просто така се разви.

Разви. Думата не ми харесваше. Напомняше ми за Памела и как се бяха развили чувствата й към мен…

— Да видим… — казах — нима идеята на развитието не е това, което получаваш, да е по-добро от това, от което си тръгнал? По какъв начин вашият план представляваше подобрение на това, което би се случило?

— Ами погледни се, Джак! — рече Натали. — Виж каква седмица изкара. Виж какво научи и какво направи. И се погледни сега. По-силен си отпреди, не се вцепеняваш от ужас, ако трябва да заговориш момиче и няма да станеш отшелник догодина в колежа. Знам, че това не е оправдание за всичко, което направихме, но все е нещо.

— Развеселете ме — казах, — разкажете ми как стана всичко.

Разказаха ми. Двамата с Бриджит слушахме. Да, първоначалната обява била шега. После обаче решили, че това наистина може да ми докара гадже за бала, ако го превърнат в малка игра.

— Колко отговора получихте на обявата? — попитах.

— Кога? — попита Пърси.

— Ами в неделя ми казахте, че има сто четирийсет и девет отговора. Колко имахте всъщност? Имам предвид, колко действителни отговори?

Те се спогледаха.

— Четири? — рече Пърси.

— Три? — каза Натали. — Нещо такова.

Отпуснах глава на масата. Беше по-зле, отколкото си мислех.

— Значи — казах, с подпряна в масата глава, — ми казахте, че има сто четирийсет и девет, за да ме напомпате.

— В общи линии — рече Натали. — Не сме го планирали предварително, просто това число ни дойде на ума. Мислехме, че ще се ентусиазираш от схемата. Мислехме, че само така можем да те накараме да участваш.

— Имали сте три-четири отговора и затова сте почнали да вербувате момичета да влязат в списъка с всички възможни средства.

— Не сме ги лъгали всичките — рече Натали, — когато попитах Кели Кънингам, тя веднага се сети за теб. Каза, че много би искала да излезе с теб.

— Значи, тя не мисли, че умирам — продължавах да говоря на фурнира на масата.

— Не.

— Нито, че ще ме дават по телевизията.

— Не.

— Нито, че съм, знам ли, милиардер или нещо подобно.

— Това го казахме само на две момичета.

Вдигнах очи. Бях се пошегувал. Не знаех, че са казали и това на някого.

— Казали сте на някого, че съм богат?

— Аха.

— На кого?

— На Лора Шилер.

Олеле. Баскетболистката, която ме победи.

— Защо някой би повярвал на подобно нещо? — попитах.

— Защото сме добри лъжци — отвърна Натали.

— Очевидно.

И така. За протокола, минахме по целия списък. Оригиналните четири отговора на обявата бяха от Мелани Франкел — момичето, което скочи от покрива, а после ми взе солетите, от „АК“ половинката от двете момичета, които си бяха написали „ДЖАК“ на гърдите, от Кейли Притчет и от Фелиша Дийч, която бяха „задраскали“, понеже знаеха, че не я харесвам.

Това беше. Това бяха четирите чудесни момичета, които всъщност бяха решили, че обявата е готина и бяха отговорили същия уикенд.

Кели и Сара бяха излезли с мен, общо взето, само защото Натали ги беше помолила. Лора Гилден — която ме напи в кънтри клуба, бе излязла с мен в замяна на това да я запознаят с Крис Дейли, който беше приятел на Дан. На Джули бяха казали, че ще ме дават по телевизията. Дий Уелън — религиозното момиче, с което имах скоростна среща в дома на Хета, беше братовчедка на Дан и беше излязла с мен, за да й инсталира той в замяна стерео в колата. Силия си мислеше, че умирам, както и Чанс Макнейми и няколко от момичетата, с които всъщност не излязох. Останалите се бяха вързали на историята за милионера.

След като Пърси и Натали се изясниха — а дотогава храната ни дойде и си отиде — седях в ступор. Не знаех какво да кажа.

— Това е всичко — каза Натали, — това са всичките лъжи, кълна се.

— Всичките, наистина ли? — попитах, гледайки право в нея.

Тя отвърна на погледа ми.

— Само че — добавих, — има още няколко момичета от списъка, за които нищо не сте казали.

— Това е тази част от историята, която се опитвахме да ти разкажем — каза Пърси, — но ти не ни оставяше. Няколко дни по-късно, след като плъзна слухът, започнахме да получаваме всякакви отговори на обявата.

— Харесали са ме, защото съм известен.

— Някои, сигурно. Но много бяха съвсем искрени. Сложихме някои от най-добрите в списъка, като…

— Като Ейдриън Суифт — подсказа Натали.

Горката Ейдриън, която ме беше видяла с три различни момичета. Щеше ми се да не я бях лъгал за рахита миналата година или че вече съм избрал друга, с която да отида на бала. Не заслужавах някоя толкова мила като нея. Зачудих се: дали онзи ден ме удари нарочно в главата с шкафчето си? Защото така ми се падаше.

— Ейдриън? Коя друга?

— Саманта Милигън.

— Първокурсничката?

— Да, не е ли безценна? — попита Натали.

— Твърде младичка.

— Да видим — продължи Натали, — също и Бес Ебърли, Мери Лангли-Лола, Джени Уестър…

Погледнах Бриджит. През цялото време само слушаше, но се виждаше, че премисля всичко.

— Какво мислиш, че трябва да направя? — попитах я. — Дали да избера някоя от тях или въобще да не ходя на бала? Или поне да си наема нови приятели?

— Мисля, че сам трябва да си отговориш на тези въпроси — каза тя. — Животът си е твой и на никого другиго.

Усмихнах се.

— Благодаря. Ура за Бриджит.

 

 

Обратно вкъщи, в стаята ми, на изгасена лампа, затворена врата, с Флип, който драскаше отвън по вратата. Седнах до прозореца с вдигнати на бюрото крака и скръстени на гърдите ръце. Имах около половин час да уведомя всички от списъка какво е решението ми.

Преди шест часа бих избрал Памела. Преди два дни бих избрал Натали. Преди това пък бих избрал МиниБикини. Тези момичета вече не представляваха възможен избор. А списъкът от другите двайсет и четири, който някога ми се струваше голям и пълен с потенциал, се бе свил през последните часове. Очевидно нямаше да ида на бала с някоя, която го прави само защото си мисли, че съм богат или нещо друго.

Кой оставаше?

Помислих си за Кели Кънингам — за дългото пътуване с кола, за това как нарочно изтърва топката на онова момиченце. Дори и сега се усмихнах. Спомних си и незаконните фойерверки на Сара Шей, звука от стъпките ни и смеха, когато бягахме от местопрестъплението. Малко се стеснявах с нея, тя също. Но това ми харесваше.

Харесвах разказите на Кели за домашните й любимци и песента на Мери Лангли-Лола. И голямата й чанта с щастливия кит на нея. Щеше ми се да бях излязъл с нея. А когато двамата със Сара Шей стояхме в пролома с фосилите, заобиколени от пронизителното кряскане на жабите, си спомних как тя засия, когато заговори за ледниците, за древната река, за скалите, за потопа…

Светлините от арматурното табло осветяваха лицето на Кели. А когато си ударих главата в шкафчето на Ейдриън, тя беше коленичила до мен и имаше онзи израз на лицето, онзи израз на загриженост, който бе тъй чист, че чак ме заболя. Ейдриън! Защо ми трябваше да прецаквам нещата с нея? Глупаво беше. Бях отишъл да я гледам в мачовете за Купата на знанието миналата година. Един от въпросите беше какъв е метеорологичният термин за дъжд, който се изпарява, преди да достигне земята. Настъпи мълчание — изглежда, никой не знаеше отговора, после Ейдриън натисна звънеца и каза: „Вирга“. Беше права, а аз си помислих какво чудно нещо е това. Дъжд, който се изпарява, преди да достигне земята…

Включих компютъра си и зачаках да зареди. Станах и отворих вратата — Флип беше заспал на килима в коридора. Вдигнах го, внесох го в стаята и го сложих на малкото му кучешко легълце. След като го оставих, той се събуди и се огледа. Вдигна очи към мен, въздъхна под муцуна и веднага заспа отново. Погледнах екрана на компютъра.

Започвах да зациклям. Беше късно. Как се очакваше да избера едно момиче? Как се очакваше да ги класирам? В смисъл, те бяха хора, не телевизионни шоута или дискове, или безалкохолни. Бях прекарал само няколко часа със Сара и Кели, и почти никакво време с Мери и Ейдриън. А фантазиите за МиниБикини и близостта с Натали продължаваха да изпълват съзнанието ми. Ами Памела! Все още се чудех за Памела. Може би не й бях позволил да се обясни достатъчно добре. Може би грехът й бе съвсем незначителен, съвсем простим.

Твърде много ми дойде. Нищо не се изясняваше. Пълен батак. Харесвах момичетата, за които мислех, но да избера една беше твърде ограничаващо. У всичките имаше по нещо, което харесвах — някаква същност, някакви детайли… Недостатъкът на цялата схема 24/7 се състоеше в това, че беше твърде изкуствено нагласена. Поне за мен.

Времето ми изтичаше, енергията ми се изчерпваше. 24/7 свърши.

Разбрах какво искам. Нямаше да избера никоя. Това бе собственото ми решение. Това бе окончателният ми коментар за 24/7.

Дъждът, който се изпарява, преди да достигне земята, дъжд ли е? Да, но си има специално название: вирга. А момче, което отива само на бала, момче ли е? Да, но си има специално название: Джак Грамър.

Написах писмата, пратих ги, въздъхнах.

Преди да изключа компютъра, проверих дали МиниБикини е в мрежата. Знаех обаче, че няма да е там. Не можеше да не е заспала толкова късно. Написах й кратко писмо:

„Исках само да ти кажа, че те обожавам и че винаги ще те обожавам.“

Това бе една вечер на разкрития, а последното се бе промъкнало съвсем неочаквано. Дойде ми изненадващо и просто: знаех коя е МиниБикини. Макар че не можеше да ми бъде дама на бала, разкриването на самоличността й не ме накара да се чувствам така, сякаш съм я изгубил. Изгубил бях, естествено, мечтата за МиниБикини — фантазията, че тя ще е дамата на сърцето ми и че рано или късно ще се срещнем и ще прекараме вечността заедно. Вместо мечта обаче, сега насреща ми имаше истински човек. И това въобще не беше лошо. Беше хубаво.

Наистина я обожавах и утре щях да говоря с нея.