Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

30

Преживях невероятно, неземно усещане по средата на първия танц, докато с госпожа Ковалски се носехме по празния дансинг. Светлините на прожектора бяха насочени към нас и всички се бяха скупчили да ни гледат. Почувствах се сякаш извън себе си. Реех се над тялото си, а то се справяше превъзходно и леко с танца, беше щастливо и пълно с живот, а аз бях точно над него и гледах, наблюдавах, попивах всичко. Виждах се как се усмихвам. Но не чувах музиката и не можех да помириша нищо, нито пък усещах ръцете на госпожа Кей или собственото си тяло.

Докато гледах как танцуваме, се чудех и маех какъв ли ще е балът. Дали ще бъде скучен? Ще танцувам ли или ще се мотая по края на дансинга? Ще бъде ли изненадващ? Ще бъде ли чудесен? Ще прилича ли на нещо, което вече съм правил? Сън ли ще е или реалност? После се зачудих: каква ли ще е вечерята преди бала? Какво ще ям? Ще имам ли апетит? Какво да си поръчам? И кого все пак ще заведа на бала? Какво точно ще нося? Кой ще кара?

Мислех си колко интересно ще бъде да намеря отговорите на всички тези въпроси — и на стотиците други, които си задавах от дни, седмици, години. После, естествено, се върнах в реалността. Усетих тласък, подобен на този при тръгването на скоростно влакче, и изведнъж се завърнах в тялото си. Още танцувах, още бях щастлив, още се усмихвах и осъзнах, че на много от въпросите вече имам отговор. Аз бях на бал. Аз бях на моя бал. Това, за което бях мечтал и бях очаквал толкова дълго, вече не се намираше в бъдещето. Една част от него бе вече в миналото, друга — все още в бъдещето, а трета се случваше в момента, тук и сега. Случваше се и беше хубаво. Беше направо прекрасно. Исках да съм точно тук, където бях в момента, а това по някакъв начин бе ново чувство за мен.

След като свърши първата песен, се поклоних на госпожа Кей. Не го бях замислил, просто го направих. Тя ме погали по ръката, а тълпата ръкопляскаше и диджеят каза нещо, после изведнъж почна следващата песен и учениците се втурнаха към дансинга и вместо сам с госпожа Кей, аз се озовах заобиколен от всички.

 

 

Танцувах с Пенелъпи. Танцувах със Сара Шей. После отново танцувах с госпожа Кей, после пак с Пенелъпи, после с две момичета, които не познавах. Танцувах две песни подред с Фелиша Дийч, а тя имаше един такъв странен, но весел стил на танцуване и все повдигаше нагоре края на роклята си. Знаеше, че е смешна. Правеше го нарочно, а аз никога не я бях виждал в такова добро настроение.

Пърси започна да танцува брейк. Умолявахме го да не го прави, макар че точно това ни се искаше. Танцуващият брейк Пърси беше доста впечатляваща гледка и ние с Натали викахме за него. После Сара Шей ме поля с пунш. Повечето се стече по панталона ми.

— Ей! — казах. — Нарочно го направи!

— Не можеш да го докажеш!

Крещяхме, понеже бяхме твърде близо до тонколоните.

Съвсем скоро след това и Бес Ебърли направи същото. Това сигурно беше начин да ми отмъстят, задето не съм ги избрал за дама на бала. Давайте, поливайте ме с пунш. Намокрете ме, момичета. Мога да го понеса.

 

 

Двамата с Пенелъпи слязохме от дансинга. Имахме нужда от свеж въздух и се качихме малко по затревения хълм, а оттам ни се откри хубава гледка към цялото празненство.

Дадох на Пенелъпи да седне на сакото от смокинга ми и докато си почивахме, тя разплете френската си плитка.

— Това е чувство, което някак си ми е познато — рекох.

— Кое?

— Да съм тук. Да съм на бал.

Гледахме надолу към купона. Пенелъпи още се занимаваше с косата си. Разплете плитката си, после стана и се наведе, така че косата й се спусна надолу и я разреса с пръсти, после се изправи и отметна косата си назад. Седна отново и каза:

— Балът ми прилича на голямо междучасие.

Права беше. Определено имах това усещане за междучасие. Усещане, което не бях изпитвал от години.

 

 

Не се уморявах. Ни най-малко. Бяхме там от час и половина и ако не друго, бях по-енергичен, отколкото, когато пристигнахме. Танците с госпожа Кей и безбройните други момичета не ме бяха изтощили. Разговорите с госпожа Кей и с Кейли, и с Пенелъпи, и с директора, и с Лора Шилер, и с Джени Уестър, и с някого от годишника, и с някого от вестника, и с Ванс Мор от часа на класа, и с Патрик Килмаден от часа по английски, и с госпожа Дериуд, и с Шон Брокмайер, и с Хана Франц, и с безброй други не ме бяха изтощили.

Тръгнахме си с госпожа Кей и аз я закарах до тях, после я изпратих до вратата. Тя пое ръката ми и я задържа между дланите си.

— Джак — каза тя, — ти имаш такова голямо сърце и искам да знаеш, че направи двама ни с господин Кей много щастливи.

Усетих как очите ми леко се навлажняват.

— Няма проблем — бе всичко, което успях да изрека. Потупах я по ръката.

— Влез за секунда — рече тя, — искам да ти дам нещо.

Влязохме вътре и аз останах да чакам в дневната. Къщата бе толкова тиха в сравнение с бала. Госпожа Кей отиде по коридора до спалнята си и скоро се върна с малка кутийка, която ми подаде.

— Отвори я.

В кутийката имаше малки сребърни копчета за ръкавели.

— На господин Кей са. Той винаги ги носеше на бала, а сега искам ти да ги вземеш. Носи ги през останалата част от нощта, а после ги запази.

— О, госпожо Кей, не мога да ги взема, но благодаря. Много мило.

— Не — каза тя, — ние двамата говорихме за това и той иска да ги вземеш. Всичко е решено.

Отново погледнах ръкавелите.

— Ще ти кажа още нещо за тях — рече тя, — той ги носеше и през нощта, когато се срещнахме, преди петдесет години.

 

 

Върнах се при колата — господин Кей ми бе заръчал да я задържа за цялата нощ, качих се и седнах. Пълен бях с неща, които исках да изрека, неща, които исках да направя, хора, с които исках да бъда, места, на които исках да отида. Скоро щях да се върна на бала, но първо трябваше да изпълня една поръчка. Трябваше да се видя с един човек.

Подкарах нагоре по улица „Къркууд“, после по „Съмит“, на запад по „Маркет“, на север по „Дюбюк“, на запад по Парк Роуд. Завих наляво и закриволичих нагоре по хълма. На улицата се виждаха огромни, разкривени, написани със спрей букви, които гласяха „СЪЖАЛЯВАМ, НА“. Спрях пред къщата на майката на Натали. Някъде в задната част светеха лампи. Натиснах звънеца. След доста време Бриджит отвори вратата. Носеше дънки и тениска, но беше боса.

— Е… — рекох. — Като начало, ми се яде сладолед от машина.

— Ей, здрасти — каза тя. Погледна зад гърба ми. — Къде са останалите?

— Още са на купона. Тъкмо отведох госпожа Кей у тях и после ми хрумна, че ми се яде сладолед от машина и не познавам никого другиго, който да обича сладолед от машина. Защото определено ми се яде сладолед от машина.

Тя ме смушка.

— Не ти се яде сладолед от машина — рече, — просто се чувстваш човек.

Аз сам се смушках.

— Разбирам какво казваш. Но трябва да ми повярваш вътрешно наистина ми се яде сладолед от машина.

— Грубиян.

— Малко грубичко беше. Моите извинения.

— А не си ли се натъпкал с евтина торта и тем подобни?

— Няма да повярваш колко лоша беше тортата — казах — хапнах само един залък.

— Един залък?

— Дали имаше и толкова. Кълна се.

 

 

Майката на Бриджит и Натали в момента беше придружител на бала — бях си побъбрил с нея пет минути на излизане — така че дори нямаше нужда да я молим за разрешение Бриджит да излезе от къщи. Просто се договорихме никога да не казваме на никого, че това се е случвало.

Следващата спирка по нашия сладоледен маршрут беше „Дейн Драйв Ин“, точно до шосе 1 от югозападната страна на града. Спряхме с „Кадилак“-а и заспорихме дали да си поръчаме от колата или да излезем и да отидем на гишето. Поръчката от колата предоставяше възможността да се изфукаме с колата, докато отиването до гишето предоставяше възможността да се изфукаме с моя смокинг.

— Какво ще кажеш — рече Бриджит, — да отидем да си поръчаме на гишето, а после да си ги изядем в колата? Това съчетава най-доброто от двата свята.

Това бе умно решение и ние ги шашнахме със смокинга, а след това понесохме малките фунийки към колата. В последния момент обаче аз размислих, понеже не бяхме в моята кола и не желаех да покапем сладолед по седалките. Така че седнахме на багажника, зазяпани през пустия паркинг към ярките светлини на автокъщата на Вик, и ближехме ли, ближехме, като от все сърце признахме, че тук правят по-хубав сладолед не само от „Млечната кралица“, но и от онова заведение в Тифин, където бяхме преди няколко дена. Изгризахме си фунийките до край и едновременно сдъвкахме последните сметаново хрупкави хапки. После, докато тя все още дъвчеше, казах:

— Наистина те обожавам, МиниБикини.

Тя продължи да дъвче, после преглътна и леко се усмихна.

— Какво?

— Ти си МиниБикини — рекох.

— Това да не е някакъв номер, който играеш на всички момичета, опитвайки се да разкриеш МиниБикини?

— Не, защото не го бях разбрал до снощи. Не бях сглобил парченцата.

Тя кимна. Погледна към скута си. Погледна към земята.

— Много се радвам, че си ти.

— Неловко е някак — каза тя.

— Няма от какво да ти е неловко. Всичко, което ми каза, което ми написа, всичко ми помогна. Беше гениално. Много ми помогна. Помогна ми и да разкрия глупавия заговор.

— Обаче те и обърквах. Обърквах те, като ти пращах неясни съобщения, като се правех на загадъчна и се криех.

— Вярно е — казах, — но какво от това? Не си искала да си играеш с мен, дори и така да се е получило.

Тя сви рамене.

— Имаш трева по сакото.

Изтупах си рамото.

— Кажи ми обаче — попитах, — как се оказа толкова мъдра! Писмата ти сякаш бяха написани от някого, два пъти по-стар от теб.

— Не знам. Всеки ден пия витамини „Флинтстоун“.

— Явно помагат.

— О, много са полезни.

— Може би можеш да ми помогнеш и сега — казах. — Може да имаш още някой съвет за мен, защото трябва да си призная, че точно в този момент съм доста озадачен. Харесвам едно момиче — едно забележително, готино, забавно, твърде умно момиче. И съм доста хлътнал по нея, но каузата е загубена. Задника си залагам за това момиче. Тя ми помогна да преживея една тежка седмица — най-тежката в живота ми. Много е добра на пинбол, страхотно играе тенис на маса и изобщо е по-добра от мен почти във всяко отношение. Много е зряла. Виждал съм някои от дърворезбарските й проекти, които са наистина впечатляващи. Освен това се говори, че се превръща в един от най-добрите в стрелбата защитници на баскетболния отбор. А когато се сетя за нея, тя измества другите момичета като Памела Браун. Направо ги изблъсква от съзнанието ми, ето колко е фантастична. Ето колко много означава за мен. И ако това момиче беше, да кажем, с четири или пет години по-голямо, тогава нямаше да питам какво да правя, понеже щях да знам какво да правя. Ако беше с пет години по-голяма, щях просто да се влюбя в нея. До уши. Ей така. Това щях да направя. Само че тя не е с четири или пет години по-голяма, а и аз не съм с четири или пет години по-млад, и ето това е моята дилема или поне основният проблем. — Въздъхнах. Потрих ръце една в друга. — Както и да е, може би ти можеш да ми помогнеш. Може би ти ще знаеш какво да направя.

Тя седеше със сведен поглед. Беше изслушала всичко. Беше чула всичко. Попиваше го. Накрая погледна през пустия паркинг, сетне вдигна очи към небето — покрито наполовина с облаци, наполовина със звезди.

— Не знам — каза тя.

— Нито пък аз. Нямам представа какво да правя — казах и се почесах по лицето. — Е… Всъщност имам някои идеи… Нищо конкретно, просто някои идеи. Като например, че двамата с нея можем да си продължим сладоледеното проучване.

— Да.

— А тя може да ми помогне да стана по-добър на пинбол.

— Няма да е трудно.

— А щом дойде лятото, може ние двамата и Нат, и който друг иска, да ходим да плуваме в Кент парк.

Тя кимна.

— Може някои от нас да изгледат няколко филма това лято — рече тя. — Няколко мощни тъпизма.

— Съгласен. Настоявам да изгледам поне четири мощни тъпизма с нея от Деня на загиналите[1] до…

— Докато заминеш за колежа — довърши тя вместо мен.

— Точно така. А знаеш ли, че съм наел този смокинг за цяла седмица, така че можем всички вкупом да отидем на боулинг в официално облекло другата седмица.

— Аз нямам официални дрехи.

— Значи може да е с официално облекло по желание.

— Става.

Помълчахме малко. Зад нас жужаха светлините на сладоледения щанд. Минаваше единайсет. Един малък самолет закръжи над града, отдясно наляво, готвейки се да кацне на летището зад нас.

— Та как разбра — попита тя в колата, — че аз съм МиниБикини?

— Малки парченца тук и там. Като например факта, че веднъж, след като си чатихме с теб, се опитах да се обадя на Натали, но ми отговори телефонният секретар, понеже ти беше в мрежата с мен. Или фактът, че, изглежда, знаеше толкова много неща за мен. Но моментът, когато разбрах със сигурност, когато всичко ми се намести, беше снощи, докато седяхме в „Селската кухня“ и се разправяхме със заговора на Натали и Пърси. Тогава ти ми каза, че животът си е мой и че сам трябва да си отговоря на въпросите. Като каза това, сякаш чух МиниБикини. И ми прозвуча много логично. Очевидно беше подслушвала Натали, докато прави задкулисните си машинации, и затова се опита да ме предупредиш навреме.

— Опитвах се да науча повече, за да мога да ти помогна.

— Направи повече от това.

— Оплесках нещата — рече тя, — ако не бях аз, може би щеше да избереш някоя за тази вечер.

— Може би, може би. Но това не означава, че щях да си прекарам по-добре, отколкото сега. Пък и истината за плана на Натали и Пърси така или иначе щеше да излезе наяве.

— И каква е равносметката? Как се чувстваш, след като преживя тази седмица?

— Не знам със сигурност — казах, — може би познавам себе си малко по-добре.

— О, добър отговор.

— Може би не се боя толкова много от света, от хората. Всъщност най-неприятното, което хората могат да ти причинят, е да ти откажат. А отказът не е толкова лошо нещо, защото в крайна сметка ти помага да се насочиш в правилната посока, струва ми се. Помага ти да откриеш положителния отговор.

— Това ми харесва — рече тя.

Разбрахме се никога и на никого да не казваме, че тя е МиниБикини.

Бележки

[1] Денят на загиналите във войните се отбелязва през последния понеделник на месец май. — Бел.прев.