Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
24 Girls in 7 Days, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Алекс Брадли. 24 момичета за 7 дни

Американска. Първо издание

ИК „ИнфоДАР“, София, 2008

ISBN: 978-954-761-270-9

История

  1. — Добавяне

12

Закарахме Сара. После Пърси ме остави вкъщи към единайсет часа. Постоях малко в задния двор, загледан в звездите. Мислех си за Сара. Знаех коя е от години, но в действителност не я познавах. А след днешната вечер се чувствах така, сякаш бях открил нещо ново и прекрасно, което през цялото време е било под носа ми. Мълчаливостта й се дължеше на спокойствието й. Това ми харесваше. А спокойствието й криеше искри — ето това бе най-хубавото. Звездите ми напомняха нея.

В стаята ми, докато чаках компютърът да зареди, се сетих за клетъчния си телефон. Бях го изключил сутринта и после бях забравил да го включа. Проверих си гласовата поща. Освен двайсетте съобщения от Кейли Притчет, имаше едно от Натали и едно от Лора Гилден.

Лора Гилден! Спомнях си как двамата с нея ходехме за „номер или лакомство“[1], когато сме били на шест или седем години. Бяхме с още три-четири деца и майката на Лора ни развеждаше из Айова Сити, и то само в най-богатите квартали. Аз бях Тийнейджър Мутант Костенурка Нинджа, а Лора беше принцеса. Сдобивахме се с огромно количество бонбони и в края на вечерта всички се връщахме в къщата на Лора, в която имаше стая за игри на приземния етаж, голяма колкото физкултурен салон. Подреждахме лакомствата си на килима и започвахме да ги продаваме. Едно по едно останалите деца си тръгваха, докато накрая оставахме само двамата с Лора. Продължавахме да търгуваме с лакомства, а аз осъзнавах, че малко по малко губя своите запаси от бонбони. Тя беше хитър търговец. В определен момент се съгласявах да приемам целувки срещу бонбони. Тя взимаше два-три бонбона от моята купчинка, после питаше за цената, която винаги беше една целувка. Тя ме целуваше нежно по бузата, прибираше лакомствата и после всичко започваше наново. На тръгване от къщата пластмасовата ми тиква беше вече празна.

Сега, когато бяхме в гимназията, аз продължавах да съм своего рода тийнейджър-мутант-костенурка (всичко, освен нинджата), криех се в черупката си, а тя беше една от принцесите на училището, установила пълен контрол върху своето социално царство. Беше красива и висока. А беше ли мила с теб, всичко бе прекрасно.

И сега беше в списъка. За секунда се почудих: защо, по дяволите, Лора Гилден ще иска да отиде на бала с мен? Най-добрият отговор бе: на кого му пука?

 

 

Измъкнах се от къщи и зачаках в края на пресечката. Тя ме взе точно в полунощ. Караше черна „Миата“[2] и минахме през целия град със свален гюрук и силна музика. Над нас грееха звездите, а нощта бе почти топла — първата нощ от годината, в която нямаше нужда от яке. Говорихме за училище — за госпожа Мийд и изумителния й гардероб, състоящ се от пуловери в нюансите между червено и оранжево, за Дилън Фриско, който седна на един молив и изпищя отчаяно, понеже всички знаехме, че оловото от моливите води до натравяне, за оня път, когато три питомни плъха избягаха в столовата. Най-вече се смеехме. Харесваше ми това, че макар Лора да бе едно от най-готините момичета в училище, продължаваше много често да мисли за неща, случили се толкова отдавна — по времето, когато, както и двамата се съгласихме, светът бе по-добро място.

Паркирахме на празния паркинг на кънтри клуба, под сянката на дърветата. Изразих своята загриженост, че сме тук, след като клубът е затворен през нощта, но тя каза да не се безпокоя и ме целуна по бузата. Това бе всичко. Бях готов да я последвам и накрай света.

Отидохме зад клуба, пресичайки посипаната с роса трева, и стигнахме до телената ограда на басейна. В тъмнината водата изглеждаше като черно стъкло, а в далечината чувах помпата. Преди да се усетя — и без моя помощ — Лора се метна през оградата и извика да я последвам. Изразих гласно тревогата си, че може да ни хванат, но тя нарече това глупости, защото не било забранено, баща й бил един от най-важните членове на клуба и всъщност, ако искала, можела да вземе ключовете му и да минем през парадния вход. Но аз просто не можех да помръдна. Едно беше да се измъкнеш от къщи. Съвсем друго беше да нахлуеш в чужда собственост. Аз бях Джак Грамър. Не правех такива неща.

Погледнах я през оградата. Беше от малкото момичета в училище, които имаха наистина къса коса, харесваше ми, че е достатъчно самоуверена, та да не й се налага да се крие зад завеса от коси. И имаше величествен римски нос. Другите момичета понякога й се присмиваха за това, но за мен той бе абсолютно идеален.

Тя ми помаха да отида.

— Какво? — изшептях аз.

— Залепи си бузата тук — каза тя, — на оградата.

След секунда го направих. Можех да се сетя какво предстои.

Отново ме целуна по бузата — през телената ограда, а в следващия миг аз вече се катерех по оградата. Не толкова грациозно, колкото Лора, но го направих.

Всичко бе като насън.

Свалихме си обувките и зашляпахме по мокрия бетон. Лора ми каза да седна и тръгна към сградата на клуба. После се появи отново с бутилка и две чаши. Абе тук не заключваха ли вратите? Тя седна на шезлонга срещу мен — коленете ни почти се докосваха — и наля две малки питиета.

— Не знам… — казах, държейки чашата с треперещи ръце, — аз…

Но преди да успея да обясня неохотата си, тя отново ме целуна. Значи така щеше да бъде. Това бе нейният стил. Тя отново използваше целувките за разменна монета.

— Спомням си, Джак — рече тя, — взимах ти всичките бонбони. Всичките.

Когато го каза, се почувствах различно. Почувствах, че мога да бъда различен човек, по-добър човек. Не можех да променя миналото, но можех да определя бъдещето си. Тя пресуши питието си и ме погледна право в очите. Аз подуших моето. Дори не знаех какво е. Имаше двайсетина грама течност на дъното на чашката.

Отпих. Беше все едно да пиеш жега или огън. Прогори ме чак до гърдите, отначало неприятно, но после се превърна в една прекрасна, нежна, тлееща топлина.

— Виждаш ли — рече тя, — не боли.

Кимнах.

— Ти си Джак Грамър — каза тя — и нощта е твоя. Не бива да позволяваш нищо да те спре.

Полазиха ме мравки. Потреперих. Тя напълни отново чашата ми, аз я погледнах, изгълтах течността и в следващия миг тя вече седеше до мен на бетона, извърна главата ми и този път ме целуна по устата. Кратко. Нежно. Топло.

Не помня колко пъти ми допълва чашата. Седяхме един до друг, гледахме спокойния басейн и светлините на Коралвил, блещукащи в далечината.

— Ще плуваш ли? — попита ме тя след малко.

— Да плувам? — казах. — Плувам, плувам, плувам… — Думата си я биваше. Алкохолът ме променяше.

— Плувай. Просто плувай — каза Лора.

Наведох се над нея. Тя отново ме целуна по устата. Имаше вкуса на това, което пиехме, каквото и да бе то.

— Добре — казах аз.

Когато застанахме на ръба на басейна — тя по бански, аз по шорти — знаех, че съм пиян. Не чувствах зъбите си. Лицето ми гореше. Не можех да кажа къде свършва кожата ми и къде започва нощта. И най-важното, не бях нервен. Бях спокоен. Вътрешно бях спокоен като басейна отпред.

Стъпил на ръба на басейна, казах:

— Дай още едно.

— Добре — рече тя, усмихната, и ме целуна още веднъж. Целувката ми се стори нещо, което си спомнях, а не нещо, което в действителност правех. Изглеждаше много далечна. Приятна, но не идеална. Малко непохватна — може би в резултат на моята липса на опит, но не смущаваща. После чух плясък и разбрах, че целувката е свършила, а Лора е във водата.

И аз влязох в басейна.

 

 

Много по-късно писах на МиниБикини. Излях всички подробности от деня. Разказах й за Кейли Притчет. Разказах й как травмирах Саманта Милигън. Разказах й за двете си срещи — за пролома с фосилите и крайно незаконните фойерверки със Сара, а също и как плувах пиян с Лора. Изгубих нишката на това, което й разказвах, толкова дълго писах. Сякаш думите се лееха. Продължавах:

„Вече почти не знам къде съм. Направо не мога да се позная. Спомням си водата и звездите, и Лора Гилден. Косата й бе мокра. Носехме се. По водата. Носехме се. Смеехме се. Един самолет проблесна в небето и ние го наблюдавахме.

Късно е, нали? Много е късно.

Фойерверките се изстреляха. Мислехме, че няма да избухнат. Мислехме, че са се повредили. Но не бяха. Бяха невероятни. Лилави и ярки.

Сега всичко се е събрало в едно. Всичко е компресирано. Сякаш днешният ден е продължил цели десет дни. Сякаш последните три дни са били цял месец. Гледам какво правя — излизам с тези момичета — и някак не се вписвам в картинката. Има ли смисъл? Май не. Всичко стана толкова бързо, че дори нямах време да осъзная какво става. Какво всъщност става?

И какво толкова му има на целуването? Защо аз не го мога? Да не съм отсъствал от училище, когато са го преподавали? Може ли някой да те научи да се целуваш? Не го направих както трябва, знам си. Когато Сара Шей ме целуна, зъбите ни се удариха. Докато Лора Гилден ме целуваше, по едно време се засмя. Почти съм сигурен, че го направи. Никога не бих посмял да целуна Сара. Наложи се сама да го направи. А и Лора никога не бих целунал, ако не бях пиян.

Което донякъде съм и в момента. По някаква причина обаче пиша много ясно, нали? Мисля много ясно.

Не знам, МиниБикини. Не знам.

Коя си ти? Искам да те срещна. Искам да те опозная. Искам ти да бъдеш моя жокер. Чуваш ли? ИСКАМ ДА БЪДЕШ МОЯ ЖОКЕР.“

Бележки

[1] По традиция в нощта на Хелоуин децата се маскират и обикалят по къщите за „номер или лакомство“. — Бел.прев.

[2] Модел „Мазда“. — Бел.прев.