Алекс Брадли
24 момичета за 7 дни (17)

17

Проблемът беше, че Ейдриън Суифт влезе в стаята, докато с Джули се мляскахме. Изглежда, работата й беше да ме кара да се чувствам неудобно. Видя ни, обърна се и си тръгна. Прекъснах целувката.

— Какво има? — попита Джули. — Коя беше тази?

— В списъка е — рекох, — но я отрязах и й обясних, че вече съм си избрал друга.

— Е, и? — сви рамене Джули. — Значи май ще трябва да избереш мен. Тя си мисли, че си избрал мен.

— О — казах аз. — Хм.

Естествено, нямаше да избера нея. Не си пасвахме с Джули. Разбрах, че окончателно мога да я задраскам от списъка и се почувствах по-добре. Това стесняваше малко нещата. Но осъзнавайки това, изведнъж се почувствах странно. Целуването с някоя, която не ме интересуваше, изобщо не ме караше да се чувствам добре. От друга страна, се чувствах добре от факта, че вече знам как да се целувам. Изглежда, просто не исках да се развявам насам-натам и да използвам новите си умения с когото и да е.

Другият проблем, който ме притесняваше, бе, че Натали и Пърси ги нямаше днес. Не висяха на стълбите преди започването на часовете. Не бяха на обяд. Натали не беше по френски — единствения предмет, на който ходим заедно. Просто ги нямаше. Чувствах се много самотен. Истината бе, че аз съм момче с двама приятели и без тях гимназията беше доста самотно място, дори сега, когато май всички знаеха кой съм. Постоянно някой искаше да говори с мен, най-вече хора, които дори не познавах, а това беше изтощително. Хората говореха на мен, а не с мен.

— Джак Флаш! — викнаха няколко първокурсници в коридора. — Ти си Джак Флаш!

— Май да — рекох.

— Ти си върхът!

И така цял ден. Макар че понякога бе точно наопаки:

— Ей, Джак! Може ли да ме включиш в списъка? Всъщност не, я да го духаш. — Повечето хора обаче бяха много мили или поне не бяха гадни.

Само че аз се притеснявах. Бяха ли Пърси и Натали в съюз? Беше ли планирано това двойно отсъствие? Не беше толкова необичайно някой от тях да не дойде на училище просто ей така. Случва се, разбира се, някой да се разболее. Но и двамата! А и ако си бяха у дома, защо не си вдигаха телефоните? Опитах се да им се обадя. Сега най-малко ми трябваше да замислят нещо заедно — някакъв втори етап от 24/7. Някакъв ужасен финал, някакъв обрат на риалити шоуто.

Между четвъртия и петия час се мотках по коридора и се тревожех за приятелите си. Тъкмо се бях свързал за трети път с гласовата поща на Натали, когато някой ме извика по име. Почвах да свиквам.

— Джак!

Огледах се след себе си, но коридорът беше претъпкан и не познах никого. Беше просто обичайният тормоз 24/7.

— Джак! Чакай!

Пак се огледах. После учениците се разделиха, което беше лош знак. Сякаш щеше да има дуел. Стомахът ми се сви.

— Джак!

Беше Скот Брейдър. Прикованият за количка, мъжкарят в спортно облекло, вилицохвъргачът, отмъстителят на Кейли Притчет Скот Брейдър. Изведнъж изстинах. Представих си разплискана по стената кръв. Сигурен бях, че макар и в инвалидна количка, той е по-бърз и по-силен от мен. Та ето как щеше да свърши всичко — посред бял ден, насред училище. Някой вероятно щеше да запише с камера инцидента и по-късно смъртта ми щеше да се окаже тема на някоя боклучава статия в „Дейтлайн“ за насилието в училищата. Щеше да стане ясно как никой не се е осмелил да помогне на горкия Джак Грамър, който е бил отличник и никога никому не е сторил зло (освен на няколко момичета, които по различни причини го мразят до мозъка на костите си), и веднъж е бил вицепрезидент на Клуба по филателия и нумизматика.

Онзи път, когато Скот ме блъсна от катерушката — преди десет години, — напразно бях молил за милост. Спомнях си как здраво държеше ръцете ми, спирайки кръвообращението ми, готов да ме блъсне, аз го гледам право в лицето, през небето препускат облаци, а аз го моля ли, моля.

Този път, реших, ще трябва да моля по-категорично. Това беше единствената ми надежда.

Или: бягство.

Да, бягство! Бягство, бягство, бягство!

Нямаше за кога да му мисля. Скот се носеше към мен като гладиатор в колесница.

Махнах с ръка — обикновено махване, безобидно и извинително — като знак на добра воля и за да покажа, че бързам. Също така беше и махване в знак, че се предавам, мисля. Не се притеснявай, сигнализирах аз, скоро няма да се случи да притеснявам Кейли Притчет. Научил съм си урока. После се обърнах и закрачих колкото мога по-бързо. Трябваше да се махна оттук на момента.

— Стой! — викна Скот. Тръгнах към най-близките стълби — търсех маршрут, по който количката не може да ме последва, и най-после ги достигнах, увеличавайки малко разстоянието между себе си и Скот. Спрях долу, опитвайки се да си поема дъх. Това беше нелепо, та нали спортувах, пък изведнъж да се задъхам от нищо и никакви стълби, по които съм минал по-бързичко? Бягството ми, естествено, ме бе отвело в противоположната посока от тази за следващия ми час и трябваше да направя лудешко кръгче с пълна скорост, за да стигна навреме.

Но бях избягал. Ха! Беше сладко, много сладко.

След училище веднага си отидох у дома. Подминаха ме две пълни с момичета коли, които натискаха клаксона и пищяха. Усмихнах им се лекичко, от което те май само се разпищяха по-силно. Две минути по-късно ме подминаха същите коли. Правеха кръгчета по пресечките.

— Джак! Направи ми бебе! — изпищя едно от момичетата, надвесено през прозореца.

— Не знам как! — извиках в отговор, а момичетата се разсмяха, което се надявах да означава, че ще спрат да ме тормозят.

Наблизо една възрастна жена се бе навела над лехата си с лалета. Спогледахме се и аз разбрах, че е чула разменените с момичетата реплики.

Свих рамене за пред нея.

— Момичета — казах аз обяснително.

— Виждам — рече жената.

— Искам само спокоен живот — казах аз, — но те не ме оставят.

Проверих си пощата, имах кратко писмо от МиниБикини. Беше от тази сутрин, преди да почне училище.

„Джак,

Мислех си и реших, че трябва да внимаваш. Започвам да се чудя за мотивите на някои от тези момичета. Ще пиша още.“

МБ

Хм. Мамка му, аз се чудех за собствените си мотиви. Какво искаше да каже тя? Каквото и да беше, изглеждаше съвсем ясно, че романтичните й чувства към мен са затихнали. Тонът й сега бе съвсем делови. Очевидно имах талант да отблъсвам момичета, които дори не съм виждал.

Нямах време обаче да мисля за това. Нямах време дори да се преоблека. Вчера сестра ми Хета ме беше попитала дали искам да гледам децата този следобед и аз се бях съгласил, разбира се. Няма проблем. Мислех си, че малко промяна ще ми дойде добре след всичките съсипващи срещи. Може и да не се чувствах удобно и да не се забавлявах покрай момичетата, но със сигурност го правех покрай децата.

Когато обаче спрях на алеята пред голямата приказна къща на Хета, забелязах много коли, паркирани на улицата. Това не изглеждаше нормално. Потропах на задната врата, но не чух отговор и влязох. В голямата къща бе необичайно тихо. С трите деца на Хета и малкия Рупърт на Джейн, който все беше там да си играят, в къщата никога не бе тихо. Нещо не беше наред.

— Хета? — викнах аз. Никакъв отговор.

Влязох в кухнята. Никой. Тишина.

После Пат, кренвиршоподобното куче, се появи откъм трапезарията.

— Здрасти, приятелче — рекох аз, — къде са всички? — Той облиза връзките на обувките ми, което ме подсети, че в къщата на Хета не се влизаше с обувки.

Седнах на пейката в антрето и се събух. Интересно, тук имаше много обувки — боти, сандали, маратонки — от размер Малечко Палечко до мъжки 47-ми номер.

Върнах се в кухнята. Надзърнах в хладилника. Там имаше торта. Цяла торта. Странно. После дочух нещо в трапезарията. Сякаш някой изтърва химикалка или нещо подобно. После чух Уенди — тригодишната дъщеричка на Хета, която отбранително каза:

— Аз пазя тишина.

Влязох в стаята, лампите светнаха и…

— Изненада!

Всички изскочиха — Хета, децата, някакви момичета и няколко съседски деца. Аз се стреснах и се опитах да отскоча назад, но чорапите ми се подхлъзнаха на лакирания паркет и аз паднах по гръб.

— Джак! — извика Хета и се втурна към мен. — Добре ли си?

— Май да…

Когато беше установено, че съм добре и аз отново си стъпих на краката, се огледах и видях петте момичета от гимназията. Познавах две от тях. Бяха в списъка. С други думи, това беше капан. Всичко беше нагласено.

И аз се хванах.