Емили Гифин
Нещо ново (5)

Глава 4

Единствената полза от това да напуснеш съпруга си в малките часове на нощта е, че ти отнема само една наносекунда, за да хванеш такси. Аз дори можех да избирам между две, защото и двете се втурнаха към мен на ъгъла на Седемдесет и трета и Кълъмбъс. Несъмнено такситата забелязаха куфара ми и решиха, че ще си изкарат добра печалба от отиването до летището, затова, когато се качих в едното, казах:

— Здравейте. Съжалявам, но отивам само до долния край на Пето. — После изтърсих: — Току-що се скарахме със съпруга ми. Нещата май отиват към развод.

Бен винаги се е развеселявал, че бъбря прекалено много с таксиметровите шофьори. Според него това било присъщо повече на туристите и не било в стила ми да бъда толкова пряма с непознати. Прав е и за двете, но не знам защо, не мога да се сдържам, когато съм в такси.

Шофьорът ме поглежда в огледалото за обратно виждане. Аз виждам само очите му, което е жалко, тъй като винаги съм смятала, че устата на човек разкрива по-добре какво си мисли. Мъжът или не знае добре английски, или му липсва съчувствие, защото не казва нищо, освен:

— Къде точно на Пето?

— Номер дванайсет. Източната страна — отговарям и свеждам поглед, за да прочета името му върху гърба на седалката му. То е Мохамед Мухамед. Едва удържам сълзите си, понеже се сещам, че веднъж, някъде на четвъртата ни среща, Бен ми каза, че взема ли такси с шофьор на име Мохамед или Мухамед — все едно дали е малкото или фамилното му име — е равносилно да хвърлиш ези-тура: резултат петдесет на петдесет. Очевидно това беше грубо преувеличение, но оттогава ние винаги проверявахме табелката и се усмихвахме, когато улучехме. Това ни се случваше едва ли не поне веднъж в седмицата, но сега беше първото ми попадение на двойно име. Изведнъж ми се приисква много силно да се върна и да се прибера вкъщи. Да докосна лицето на Бен, да го целуна по бузите и клепките и да му кажа, че положително табелката на този мъж е знак, че ние трябва да уредим въпроса по някакъв начин и да продължим напред.

Вместо това започвам да тършувам в чантата си за телефона си, за да уведомя Джес, че съм на път към нея. Но се сещам, че го бях оставила да се зарежда в кухнята. Прошепвам „по дяволите“ и си помислям, че тя може и да не чуе, когато портиерът й позвъни. Твърде вероятно е това да се окаже проблем, защото Джес спи много дълбоко. За момент обмислям да продължа право към някой хотел, но се опасявам, че напълно ще рухна, ако остана сама. Затова продължавам по пътя си.

За щастие Джес чува звънеца и само минути, след като съм слязла от колата, се сгъвам на дивана й и преразказвам свадата ни с Бен, докато тя препича канелени филийки и приготвя голяма кана кафе — дотолкова се простира опитът й (както и моя) в кухнята. Поднася на двете ни по чаша кафе — моето черно, нейното със захар — и казва, че е време за сериозен разговор.

После са поколебава, преди да добави:

— А темата на този разговор е: „Защо Клодия не иска да има деца?“. — И ми хвърля плах поглед.

— Ооо, я стига. Не почвай и ти — укорявам я аз.

Тя кимва като строга учителка и уточнява:

— Просто искам да чуя отново причините ти.

— Вече знаеш причините ми.

— Да, но искам да ги чуя отново. Приеми, че съм твой терапевт. — Тя сяда с изправен гръб, кръстосва крака и държи чашата си превзето като Кели Рипа^[1]. — И това е първият ни сеанс.

— Значи трябва да отида на терапевт само защото не искам да имам деца? — Чувствам как изпадам в моето отбранително настроение, толкова позната емоция напоследък.

Джес поклаща глава.

— Не. Не, защото не искаш деца, а защото бракът ти е разклатен. И тъй, да започваме. Причините ви, госпожо?

— Защо е нужно да имам причини? Когато някоя жена реши да има дете, хората не почват да разпитват какви са причините й.

— Вярно е — казва Джес. — Но това е съвършено друга тема за ролята на жената в обществото.

Чувам как Бен говори високопарно за хора, които изговарят „с’вършено“. Я стига, хора! „Свършено“ означава съвсем друго! И точно както стана, когато видях името Мохамед Мухамед в таксито, чувствам, че сълзите ми напират, мислейки си колко много ще ми липсват той и неговите причудливи наблюдения.

— Не плачи, мила — казва Джес и ме потупва по крака.

Преглъщам сълзите си, поемам си дълбоко дъх и казвам:

— Направо ми прилошава от всеки, който приема, че човек трябва да има деца, за да е щастлив. Мислех, че Бен е различен, но се оказа, че е като всички други. Той просто ме прилъга и забаламоса.

— Сигурно така се чувстваш.

Прави ми впечатление, че Джес не е напълно съгласна с мен, затова казвам:

— Ти си на негова страна, нали? Според теб аз трябва просто да отстъпя и да имам дете.

— Не, не те… осъждам, задето не искаш деца. Аз съм последната, която би осъдила нечий избор в живота, нали?

Свивам рамене и тя продължава.

— Мисля, че решението ти по този въпрос е напълно основателен избор. То е правилен избор на не една жена… Дори в много отношения е смел избор… Но съм на мнение, че трябва да разговаряме за това. Не искам да изпитваш никакви угризения.

— За това, че няма да имам деца или че ще загубя Бен?

— И двете. Защото сега те са едно и също нещо.

Издухвам носа си и кимам.

— Добре.

Джес се обляга назад на дивана и ме подканва:

— Тогава продължавай. Не пропускай нито една подробност.

Отпивам от кафето си, замислям се за секунда и вместо да преразкажа обичайните си причини, питам:

— Казвала ли съм ти за изследването на мишките, на които липсва генът „Мест“?

Тя поклаща глава.

— Не. Нищо не ми говори това.

— Ами има едно изследване, в което учените са определили, че мишките, на които липсва точно този ген — генът „Мест“, — имат противоестествена реакция спрямо новородените си. В основни линии без този ген те нямат майчински инстинкт, затова нито хранят, нито се грижат за малките си, както правят другите мишки.

— Е? Да не би да казваш, че и на теб ти липсва генът „Мест“?

— Казвам само, че вероятно някои жени нямат този… майчински инстинкт… И мисля, че и аз го нямам.

— Никак ли? Нито капка? — пита тя. — Защото съм чувала много жени да казват, че нямат такъв инстинкт, преди да родят. А после, воала^[2]!

— Това безопасен риск ли е? — питам. — Ами ако не се появи?

— Е… Мисля, че има много ефективни стилове на майчинство. Не е нужно да си „Бети Крокър“^[3] или Джун Клийвър^[4], за да бъдеш добра майка.

— Добре. Ами ако един ден съжаля, че съм родила? Тогава какво?

Джес свива вежди, сякаш дълбоко се замисля, после казва:

— Всъщност ти се отнасяш добре с децата. Създаваш впечатлението, че ги харесваш.

— Наистина ги харесвам — отговарям и си помислям за децата на сестра ми и за Реймънд младши. Колко приятно беше, когато притиснах топлото му малко телце до себе си и вдъхнах сладката му бебешка миризма. — Но нямам абсолютно никакво желание да имам собствено дете, което да заангажирва цялото ми време. И твърдо вярвам, че ако имах, щях да стигна дотам, че да негодувам срещу Бен. Дори по-лошо, да негодувам срещу детето ни. Това не е честно спрямо никого.

Джес кимва отново и възприема характерното за психиатър изражение, което говори: „Продължавай. Вече имаме напредък“.

— Харесвам живота си такъв, какъвто е. Харесвам нашия начин на живот. Нашата свобода. Не мога да си представя непрекъснатото състояние на безпокойство, в което се намират родителите… Като се почне от безпокойство за СПИН, за падане по стълби, та се стигне до злополуки след шофиране в пияно състояние… Безпокойство, което трае цели осемнайсет години. А в някои отношения и цял живот. Човек се безпокои за децата си вечно. Всички го казват.

Джес кимва.

— И, честно казано, Джес, колко женени двойки с деца ти изглеждат наистина щастливи? — питам, имайки предвид сестра ми Мора и това, че в брака й започна да има напрежение веднага след първото й раждане — на Зоуи. И връзката им се влошаваше прогресивно с появата на следващите й двама сина. Аз не съм сестра ми и Бен не е Скот. Но съвсем не изглежда необичайно една връзка да се промени, след като на сцената се появят децата. Те изразходват времето, парите, енергията, търпението ти. Вече не можеш да поставяш връзката си на първо място. Затова за добро или за лошо динамиката на двама души се променя и приема друга форма. Форма, която понякога като че ли има повече общо с оцеляването, отколкото с истинската наслада от живота.

— Разбирам какво имаш предвид. — Джес изглежда плаха, после добавя: — Трей често казва за семейството си, че е „въже около шията му“.

— Чудесно. Точно така мисля и аз.

— Според мен той няма предвид сина си — уточнява отбранително Джес. — Само нея.

Джес полага всички усилия да не произнесе името на съпругата на Трей — Бренда. Изглежда, че това я кара да изпитва по-малка вина. Тя продължава:

— Но не мисля, че той би се чувствал по този начин, ако двамата с него бяхме женени за точния човек… И не мисля, че ти и Бен накрая ще се чувствате така. Вие нямате истински проблем. Бихте поддържали добър брак и с деца.

Съзнавам, че това може да ядоса Джес, но рискувам и вметвам, че вероятно съпругата на Трейси е мислила в началото, че поддържа добър брак с дете. Както вероятно си е мислил и Трей. Джес вирва брадичка, за да възрази, но аз не я оставям.

— И знам със сигурност, че когато Мора и Скот се любеха страстно в джакузито на Скот и навсякъде в ергенската му квартира, на Мора и през ум не й е минавало, че един ден той ще й изневерява. Че нещата ще станат толкова… потискащи.

Джес продължава:

— Това са изключения. Повечето двойки са дори по-щастливи с деца.

— Не мисля така. Като че ли правилото се отнася повече за нещастните… Вземи Дафни, например.

— Дафни като че ли има здрав брак — казва Джес.

— Така е. Но в момента тя и Тони изглеждат толкова вманиачени да имат дете, че този въпрос направо ги е обсебил. Те не мислят за нищо друго. Вече стават… скучни.

Джес се засмива:

— А не са ли били винаги скучни?

Тя е единственият човек, на когото разрешавам да критикува семейството ми. И все пак не мога да се сдържа да не защитя Дафни.

— Скучни в добрия смисъл на думата — подчертавам, мислейки си колко се вълнува Дафни за неща като албум за залепване на изрезки. — Всъщност би трябвало да кажа, че тя е семпла, а не скучна. Освежително семпла… но напоследък двамата с Тони са самата прозаичност. Не че ги обвинявам…

Джес въздъхва силно.

— Както и да е. Въпросът е, че… има много щастливи двойки с деца.

— Може би. Но изобщо не съм уверена, че ние ще се присъединим към техните редици. Няма да се опитвам да превръщам живота си в някакъв научен експеримент.

— Като с мишките „Мест“ ли?

— Като с мишките „Мест“.

Оставам в дома на Джес, като се връщам в апартамента ни само веднъж след четири дни, когато Бен е на работа, за да си взема мобилния телефон и някои дрехи. Продължавам да чакам обаждане от него, но такова няма. Нито веднъж. Всъщност не съм сигурна, че очаквам той да се обади, но всеки път, когато проверя гласовата си поща и чуя „няма нови съобщения“, ме облива поредната вълна на поражение. Разбира се, аз също не го търся, затова се надявам и той да се чувства по същия начин, когато напразно проверява съобщенията си. Нещо ми подсказва обаче, че той не изпитва същото и това подозрение показателно засилва болката ми. Изразът „злочестината обича компания“ никога не е по-валиден от момента, когато си в процес на скъсване. Мисълта, че другият се справя добре, просто трудно се понася.

Джес твърди, че съм параноичка — естествено, че Бен не бил по-малко тъжен от мен, — но аз имам две основателни причини да вярвам, че моето състояние е по-лошо от неговото. Споделям първата с Джес, докато ядем доставената ни от китайски ресторант храна, като й напомням, че Бен е благословен със способността да отделя със стена себе си от болката и да се установява в удобно вцепенение. Човек непрекъснато чува, че не е здравословно да потискаш емоциите си по този начин, но всеки път, когато съм наблюдавала Бен да се пързаля по повърхността на тъгата, също като шампион, винаги съм му завиждала. Никога не съм била в състояние да затворя тази част от съзнанието си. Сещам се за последната година, когато на братовчеда и най-добър приятел на Бен, Марк, му поставиха диагноза четвърта степен рак на тестисите. Бен остана твърд, почти непроницаем през цялото изпитание, дори когато телефонно обаждане посред нощ съобщи новината, че Марк е починал.

Когато Бен си легна отново след краткия разговор с майката на Марк, го попитах дали иска да поговорим. Той поклати глава, загаси лампата и прошепна: „Не. Няма много за казване“.

Исках да му възразя, че напротив, има много за казване. Бихме могли да говорим за прекалено краткия, но пълноценен живот на Марк. За момчешките спомени на Бен за братовчеда, когото винаги е чувствал като брат. За тяхното време в „Браун“, след като и двамата пропуснали първия избор на колеж, за да могат да ходят заедно на училище. Бихме могли да говорим за края, за това колко мъчително е било за него да вижда как Марк си отива. И за това какво ще последва, за хвалебственото слово, за което знаех, че Бен „пише“ в главата си от седмици.

Бен обаче не продума. Помня как чувствах в тъмнината, че е напълно буден, затова и аз останах будна, в случай че той промени решението си и поиска да говорим, или в най-лошия случай — да си поплаче. Но Бен не заплака. Нито същата вечер, нито на другия ден. Дори не и на погребението, когато прочувственото му слово просълзи всички.

Трябваше да минат шест месеца, преди Бен да рухне. Двамата стояхме на пътеката между зърнените храни във „Феъруей“, когато той взе кутия зърнена закуска „Фростид мини уитс“ и лицето му изразяваше странно поражение. Нямаше нужда да питам за какво си мисли. Прибрахме се вкъщи и от спалнята чух странен, плашещ звук на стенещ мъж, сподавящ плача си. Когато излезе след доста дълго време очите му бяха зачервени и подпухнали. Никога не го бях виждала такъв. Той ме прегърна силно и с пресеклив глас каза: „Той адски много ми липсва“.

— Не че сравнявам скъсването ни със смъртта на Марк — заключих аз, след като й разказах случая.

Джес кимва и отговаря:

— Знам. Но ако вие двамата наистина скъсате, то ще е нещо като кончина.

— Да. И то, защото Бен и аз не сме от хората, които „поддържат връзка с бившите си“. Ако между нас е свършено, значи е свършено. Аз не искам да оставам приятелка на Бен.

Джес въздиша.

— Да, но може и да не е свършено.

— Аз пък съм сигурна, че е. Помисли само. На Бен му бяха нужни шест месеца, за да приеме факта, че Марк е починал. Така че, когато дойде времето той да осъзнае, че му липсвам, вече ще е много късно.

Джес изглежда разтревожена, което ме подсеща за втората причина, поради която Бен страда по-малко от мен. Нея обаче няма да споделя с Джес. Никога не съм я изричала на глас — нито съм я вписала в дневника си. Това е нещо, което винаги съм съзнавала на определено ниво, но за което не съм си позволявала да се замислям дълго. Досега. Няма никакъв смисъл да я огласявам.

Причината е следната: напълно съм сигурна, че аз обичам Бен повече, отколкото той мен. Знам, че той ме обича много. Знам, че той ме обича повече, отколкото е обичал Никол или която и да е друга. Но продължавам да мисля, че аз го обичам повече. Това е едно от онези неща, в които човек е убеден, понеже няма как да влезе в компютърната база данни за взаимоотношения и да получи категоричен отговор. Човек не може да обича количествено, а ако опита, може да стигне до фокусиране върху подвеждащи фактори.

Неща, които наистина имат повече общо с личността — фактът, че някои хора са просто по-експресивни или емоционални, или нуждаещи се в една връзка. Но отвъд такива димни завеси, отговорът е там. Любовта рядко — или почти никога — не е еднакво чувство. Единият винаги обича повече от другия.

В нашата връзка този „един“ съм аз. При някои двойки може да се превключва — ту единият повече, ту другият. Но в нашите периоди на начало, среда и край мисля, че аз постоянно съм го обичала повече. Бен би казал, че това са глупости, но ако по някакъв начин ние бяхме принудени да отговорим честно, мисля, че той щеше да признае верността на твърдението ми. Мисля, че той също така е съгласен, че това няма нищо общо с нашите заслуги като хора. И двамата сме еднакво умни, успешни, забавни и привлекателни, което като че ли обхваща Голямата четворка в тъпото сравнение между близки хора. Аз съм приблизително равна на Бен и винаги съм се чувствала сигурна, самоуверена и стойностна. И все пак. Случи се, че обичам Бен малко повече, което има ефекта да те кара да се страхуваш повече, че ще загубиш някого, отколкото ако беше обратното.

Това ме навежда на друга мисъл. Мисля, че винаги съм имала погрешното чувство, че безпокойството и страхът служат като вид застрахователна полица. На подсъзнателно ниво аз подкрепям мнението, че ако се безпокоиш за нещо, то по някакъв начин е по-малко вероятно да се случи. Е, добре, в случая казвам, че не става така. Че самото нещо, от което се страхуваш най-много, все пак може да се случи. И когато това стане, ти се чувстваш много по-измамена, преди всичко, задето си се страхувала.