Емили Гифин
Нещо ново (10)

Глава 9

Наистина, не мога да кажа какво точно ме накара да взема метрото за стария си апартамент, след като по-рано следобед бях убедена, че, като изключим случайна среща, аз никога повече няма да видя Бен. Разбира се, изпитите мартинита изиграват ролята си, но никога досега не съм променяла радикално държането си, когато съм пияна. Никога, например, в такова състояние не съм се сближавала с някого, с когото при други обстоятелства не бих се сближила. Освен това, когато слизам от метрото на Седемдесет и втора и Бродуей, вече не съм толкова замаяна, както когато бях в Бруклин. Лесно бих могла да се обърна и да се запътя към дома на Джес.

Така че, според мен, малкото отклонение почти няма нищо общо с алкохола, а по-скоро с онова, което Майкъл ми каза в бара. Някакви неща за това, че страхът е мотивирал решението ми да се разведа с Бен. Докато изминавам няколкото пресечки до апартамента на Бен, обмислям грешките си, отмятайки в списъка на прилагателните, които другите хора подхвърляха по мой адрес по време на спорове — и онези, които аз подхвърлях към себе си в кротки, интроспективни моменти: упорита, здравомислеща, на настроения, нетърпелива. Приемам своя дял от недостатъци на характера си, но никога не съм смятала, че страхливостта е сред тях. Напротив, винаги съм мислила за себе си като за човек, който приема предизвикателствата и поема рискове. Това е част от причината да върша толкова успешно работата си.

И все пак има нещо вярно в думите на Майкъл. Може би просто ме е страх. Може би оставих Бен да си тръгне, защото страхът от това да имам дете всъщност надделя над факта, че не исках да имам дете. Може би се страхувах в какъв човек ще се превърна. Или пък се страхувах от нещо, което не можех да назова дори пред Бен, дори пред себе си.

Изглежда по някакъв начин вярвам, че ще получа отговорите, като видя Бен. Или вероятно това е просто извинение да го видя отново. Във всеки случай няма особено значение. Нищо не се е променило. Аз продължавам да не искам деца, а Бен продължава да иска.

Но ето че сега съм тук, на тротоара, и гледам замечтано кухненския прозорец на третия етаж, от който гледах навън всяка сутрин и всяка вечер. Представям си как Бен, небръснат и бос, си прави следобедна закуска. Виждам как си налива чаша мляко и подрежда солени бисквити „Риц“ в чиния, преди да намаже всяка една с точното количество фъстъчено масло. Виждам го как облизва двете страни на ножа и го пуска да издрънчи в мивката. Виждам го как яде намазаните бисквити, докато седи на дивана и гледа голф. Виждам всякакви такива дребни обикновени неща, които той правеше, неща, които сега ми се струват като далечни спомени.

Поемам си дълбоко въздух и изкачвам външните стълби до предната врата. Сърцето ми препуска, когато затварям очи и натискам звънеца със старото ми име. „Дейвънпорт, ап. 8С“. Чакам да чуя смущения и гласът на Бен, който казва: „Ало?“, но ми отговаря само тишина. Поглеждам часовника си. 5 и 15. Вероятно е излязъл да тича. Бен обича да тича в парка по това време на деня. Понякога и аз съм го придружавала.

Решавам да убия няколко минути и да отида да си взема сладолед от малката сладкарница зад ъгъла. Вървя дотам бавно, като оглеждам стария си квартал и забелязвам неща, които преди са ми убягвали. Зелена мрежеста боклукчийска кофа. Назъбена пукнатина в тротоара. Редица от червени мушката, засадени в сандъче на прозореца на втория етаж. Когато влизам в сладкарницата, продавачът от Средния изток зад щанда се усмихва и ме поздравява, сякаш ме е познал. Възможно е и да е забелязал, че Бен вече идва тук сам.

Аз също се усмихвам и поръчвам спираловиден шоколадово-ванилов сладолед в захарна фунийка, напръскан с разноцветни капки сироп. Купувам също бутилка вода „Евиан“ и пакет ментови дъвки „Тридент“. Не ми достигат четири цента, затова изваждам кредитната си карта, но продавачът ме възпира — да не се безпокоя, следващия път ще му ги дам. За малко да му кажа, че всъщност следващ път няма да има, но се въздържам и просто му благодаря. Взимам сладоледа, тръгвам по обратния път и звъня отново, в случай че Бен междувременно се е върнал. Пак никакъв отговор.

Сядам на най-горното стъпало и отхапвам от ваниловата страна на фунийката. Не знам защо постоянно поръчвам смесен сладолед, след като предпочитам само ванилов. Просто като че ли трябва да предпочета шоколадовия. Заключавам също, че разноцветните капки са лоша идея. Те отиват повече върху сладолед в чашка — върху фунийка са прекалено разхвърляни. Започвам да ям по-бързо, тъй като сладоледът вече се топи. Казвам си, че ще чакам Бен, докато изям и фунийката. Всичко по-продължително от това може да ме накара да се чувствам като човек, който дебне. А това е последното нещо, което ми се иска да почувствам. Освен това алкохолното ми опиянение вече премина напълно и на негово място се появи леко главоболие, което положително ще стане още по-силно. Държа фунийката в едната си ръка, отварям бутилката „Евиан“ с другата и я преполовявам на един дъх. Започва да ме обзема лека паника, замисляйки се какво ще кажа на Бен. Поради каква причина съм тук.

Самотен гълъб подскача към мен. „Плъх с криле“ — така ги наричаше Бен. Излизвам и шоколадовата страна на фунийката и решавам да си тръгна, когато изведнъж зървам Бен да тича на място на близкото кръстовище, чакайки светофара да светне зелено, за да пресече Уест Енд авеню. Облечен е в тъмнооранжеви шорти, сива баскетболна тениска от „Уейк Форест“ и любимата си бейзболна шапка на „Уайт Сокс“. В стомаха ми нервно запърха пеперуда, после чувство на успокоение, че съм познала, че е излязъл да тича. „Все още те познавам“, прошепвам, после му помахвам, за да ме види. Помахването не е нетърпеливо, просто най-обикновено вдигане на ръка във въздуха. Изчаквам го да ми отвърне със същото, но той не го прави, само наглася шапката си, като извива козирката с едната си ръка. Избърсвам устата си със салфетка и ставам, мислейки си, че ще ме забележи всеки момент.

Вместо това той се обръща в другата посока, за да застане с лице към едно тичащо момиче. Умът ми се смразява, после се отпуска. Бен тича с момиче. Той има среща. Среща в късен летен следобед. Среща за тичане заедно в парка.

Сещам се за първото ни тичане заедно. Стана точно след като бяхме спали. Около седмица по-късно. Две най-много. Знам го със сигурност. Имам отлична памет, особено когато се отнася до срещи. И до Бен.

Оглеждам жената — момичето, — с което е той. Тя има дълга, гъста, бялоруса коса, прибрана на съвършена, копринена конска опашка, която се люшка насам-натам. Точно за такава коса мечтаех като много по-млада, вярвайки, че ще мога по някакъв начин да направя своята да изглежда по същия начин. Момичето прави една, две, три големи крачки напред и застава до него. Бен й казва нещо, после се навежда и хваща долната част на късите си панталони, сякаш да си поеме въздух. Виждам профила му. Той се изправя и аз забелязвам как гърдите му се повдигат и спускат от усилието да достигне трудния финал. Тениската му е влажна на гърдите. Момичето изпъва лявото си подколянно сухожилие. Тя има дълги, плътни крака, които ми напомнят на играч на плажен волейбол, само дето нямат загар. Кожата й е светла като косата й. Лицето й е дълго и ъгловато. Не бих казала, че е хубава, но е привлекателна и за съжаление, хваща окото. Не мога да определя възрастта й, но по изражението и стойката й предполагам, че все още няма трийсет.

Всичките тези наблюдения траят няколко секунди, достатъчни, за да се стопи сладоледът и да потече по едната страна на фунийката, а оттам и по ръката ми. Достатъчно дълго също и за светофара да се смени и Бен и гаджето му да заподскачат към мен. Напълно достатъчни пък за мен да осъзная, че съм хваната в капан. Ако все още имах ключ за входната врата, щях да хлътна в сградата и да се скрия зад стълбището близо до пощенските кутии. И да разчитам, че Бен вече си е взел пощата. Не мога да се обърна и да тръгна в другата посока, защото Бен ме познава в гръб така, както и отпред. Ще се измъчвам да узная дали ме е видял и просто ме е оставил да се отдалеча. И третата ми възможност — агресивно да се приближа до тях — е нещо, което не мога да се насиля да направя. Затова просто стоя там с ходила, вкоренени в цимента. Опитвам се бързо да се избърша. За това време още поне няколко капки сладолед бяха потекли по фунийката, заедно с разноцветните капки. Изглеждам съвсем мърлява.

Глупачка такава, смъмрям се наум, задето дойдох тук и дори още повече — задето си взех фунийка сладолед в горещ ден. Фунийка с разноцветни капчици. Да не би да съм дванайсетгодишна? Това е последната ми мисъл, преди Бен да ме види. Отначало изглежда смутен, сякаш аз съм напълно извън контекста, като стоя пред сградата, в която съм живяла години наред. После ми се усмихва стегнато, очевидно изпитва неудобство от неминуемото запознанство. Очите му бясно отскачат от мен към момичето. От момичето към мен. Тя все още не е разбрала положението. По всичко личи, че изобщо не ме е забелязала, гледайки през мен по начин, по който човек гледа през толкова много хора всеки ден. Особено в голям град. Тя разказва нещо. Нещо за стресова фрактура, която получила при тичане около резервоара в същата посока ден след ден. Диагнозата й била поставена миналата година, точно преди нюйоркския маратон. Наложило се да се откаже от състезанието. Една от най-тъжните случки в живота й.

Виждам, че Бен иска да я прекъсне, да спаси всекиго от допълнителния пласт неудобство, което възниква, когато третата страна е закъсняла да разбере за създаващото се неловко положение. Но освен, че й казва да млъкне, той не може да спре разказа й. Тя завършва с думите:

— Но това е една от целите ми в живота. Да тичам близо три и половина часов маратон.

Вбесявам се, че двете имаме една и съща цел — с разликата, че моята цел е само да финиширам на маратон. Питам се какви ли са другите й цели в живота. И дали те включват Бен. Майчинство. Имам чувството, че ще повърна. Бен също има мъчителен израз на лицето, което помага донякъде, но не много.

— Здравей, Клодия — казва той, вдигайки поглед към мен.

— Здравей, Бен.

— Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя. Как си?

— Добре — отговаря той. — Бях… да потичам малко.

Гледам момичето право в очите и се питам дали Бен й е казал за мен. Дали й е казал, че технически съм била негова съпруга до миналата седмица.

— О, извинявай, ъъъ, това е приятелката ми Тъкър Йансен — запъва се Бен. — Тъкър, това е Клодия… Пар. — Той прави секундна пауза, преди да изрече моминското ми име.

Запаметявам името й, а тя ми хвърля учтива, дружелюбна усмивка. Която за жалост не разкрива абсолютно нищо. Все още не знам дали е разбрала коя съм. Забелязвам обаче, че почти няма бръчки около очите. Определено е двайсет и няколко годишна. По моему не е по-възрастна от двайсет и шест. Името „Тъкър“ като че ли помага на предположението ми. Никой, роден през шейсетте и седемдесетте години, не носи името „Тъкър“. Едва по-късно то се появява като фамилно име. Тя е рожба на осемдесетте години. Вероятно е била петгодишна, когато излиза „Пожарът на Сейнт Елмо“. На три — когато „Флашданс“ превзема киносалоните. Напълно е възможно дори да не е гледала тези филми.

Преглъщам, слизам по стълбите и се ръкувам с нея.

— Здравей, Тъкър. Приятно ми е да се запознаем. — За щастие аз съм левичарка, така че дясната ми ръка не лепне.

Ръкостискането на Тъкър е твърдо, но кожата й е мека. Обезпокоително мека.

— На мен също ми е приятно — отговаря тя.

Ние застиваме на това място. Какво друго можем да си кажем? Ако Тъкър е разбрала коя съм, тя не може да каже нищо. Ако не е разбрала, пак не може да каже нищо. Бен наистина не може да изрече: „Това е бившата ми съпруга“ или „Това е новата ми приятелка“. Или: „Вие двете имате много общо. И двете сте претърпели стресови фрактури. Само дето Клодия получила своята при спъване на ескалатор, а не от усилена тренировка. И тя се стремеше само да финишира на маратона“.

Както и аз, естествено, не мога да кажа: „Виж, Бен, мислиш ли, че допускам страхът да управлява живота ми?“.

И тъй, ние просто стоим и се усмихваме неестествено, докато накрая аз заговарям:

— Ами минавах наблизо и реших да се отбия да ти кажа „здравей“.

— Добре си направила — отговаря Бен.

— Да, но вече трябва да тръгвам — продължавам и поглеждам часовника си. Все още държа полуизядената фунийка, която вече тече и от мъничката си дупка на дъното. Отбелязвам си наум: „Следващия път, когато решиш да дебнеш бившия си съпруг, си купи вафлена фунийка“.

Тъкър се обажда:

— Ами то и аз трябва да тръгвам…

Думите й ясно показват, че знае коя съм. Тя се чувства нетактично и неловко, като стои с бившия ми съпруг, докато аз съм принудена да се измъкна. Стъпката й на съчувствие е приемлива, само че ме кара да се чувствам по-жалка. Но пък може би тя наистина трябва да си върви. Може би трябва да си вземе душ и да се приготви за вечерната част на срещата им. А може и да са си взели вече душ заедно. Тя изглежда напълно неегоистично съзнателна, от онези момичета, които могат да скочат под душа с новия си приятел на ярка светлина.

Изкушавам се да изчакам Тъкър да си тръгне и да поговоря с Бен. Но се чувствам прекалено унижена и решавам да си тръгна първа. Да покажа и на двамата, че съм добре, независимо какво ще правят те по-нататък. Усмихвам се леко и формално на Бен и му казвам довиждане. После бързо се отдалечавам. Чувам, че Бен и Тъкър си разменят няколко думи, след което тя е зад гърба ми и извиква името ми. Значи тя знае каква е работата.

Пита ме дали съм към метрото. Улавям чикагски акцент и си помислям: „От Средния запад, полезно“.

Отговарям, че да, натам съм.

— Аз също.

Страхотно. Сега съм заклещена да вървя няколко пресечки до метрото с нея, а може би и по-дълго, ако се окаже, че сме в една посока. Този път наистина си мисля, че може и да повърна. Всъщност чувствам в гърлото си мартинитата и разноцветните капчици, когато казвам:

— Как се запознахте с Бен?

— На един купон.

— О, чудесно. — Но не мога да се въздържа и питам: — Кога?

— В Деня на загиналите във войните.

— Чудесно — повтарям и някак ми олеква, че не сме се застъпили двете.

— Ние с Бен сме само приятели — уточнява тя нескопосано.

— О!

— Да.

След дълго мълчание казвам:

— Ние също. Макар да бяхме женени.

— Да, знам.

— Така ли? — засмивам се нервно.

— Да — потвърждава тя с нейното неспокойно хихикане.

И точно тогава си казвам, че предпочитам да бъда състезател в „Страх“, отколкото да продължа да разговарям с новата „приятелка“ на Бен. Затова си измислям работа в Ъпър Уест Сайд.

— Трябва да се отбия там и да проверя нещо — казвам и й посочвам наслуки един магазин, покрай който минаваме.

— О! — възкликва тя. — Куче ли имаш, или котка?

Точно магазин за домашни любимци ли намерих да посоча!

— Нито едното, нито другото… Аз… ъъъ… трябва просто да купя подаръци… Мои приятели имат кучета — смотолявам. — Е, Тъкър, беше ми приятно, че се запознах с теб.

— На мен също ми беше приятно да се запозная с теб, Клодия. Надявам се да се видим отново.

Не и ако първа те зърна и успея да избягам.

— Е, чао — казвам.

— Чао-чао — казва тя.

„Чао-чао“?

Хлътвам в магазина и се правя, че се прехласвам по един аквариум, пълен със златни рибки, като се успокоявам от мисълта, че Бен мрази, когато момичетата казват „чао-чао“. Двамата няма да са дълго заедно. Тя е млада, спортен тип и сладка. И съм сигурна, че примира да има деца. Тя дори изглежда плодовита. Но казва „чао-чао“. Поне има какво да ме занимава, когато се изправя пред поредната самотна съботна вечер.