Емили Гифин
Нещо ново (17)

Глава 16

Отнема ми цели три дни, за да се отърся от паниката относно Бен, загнездила се отново в съзнанието ми. През това време избягвам Ричард. Не напълно — ние пак разговаряме и си разменяме имейли изумително често. Но когато той ме пита дали съм свободна за вечеря, аз се извинявам и давам обещание да приема поканата му някой друг ден. Не искам да правя секс с него, докато Бен ми е в главата, макар Джес да твърди, че именно секс с Ричард може да ми помогне да си оправя неочакваното потиснато настроение. От опит знам, че да правиш секс с мъж, докато мислиш за друг мъж, може да има катастрофален ефект и й напомням за скъсването ми с гаджето ми от колежа — Пол. Другата ми истинска и значима раздяла.

В ония ранни дни в Ню Йорк, веднага след завършването на колежа, Джес излизаше буквално всяка вечер, докато аз си оставах вкъщи, вършейки патетични неща като това да слушам непрекъснато „Pictures of You“ на Кюър и да се обаждам на радиопредавания, за да поръчвам песни, посветени на „Пол в Денвър“.

Не можех да се избавя от мъката си — нито пък исках в действителност, — докато на един купон на покрива на сграда в Ъпър Ийст Сайд не се запознах с Андерс. Андерс беше двайсетгодишен швед, професионален тенисист с дълга руса коса и несиметрична захапка. Ние веднага се допаднахме, макар да съзнавах, че той е от типа момчета, които допадат на всекиго и в който момичетата лесно се влюбват.

Затова се въодушевих, когато в края на вечерта той ме намери и ми поиска телефонния номер. Следващата седмица вечеряхме навън и отидохме на кино, след което започнахме да се срещаме редовно, въпреки че всъщност изобщо не съзнавахме какви са ни отношенията и накъде вървим.

Месец по-късно правихме секс на японското му дюшече под бодливата завивка в цветовете на дъгата, изплетена от баба му. Той не надмина по секс Пол, но беше по-добре от първия ми път с него, което сметнах за значимо и обещаващо. После Андерс направи среднощна лека закуска за двамата от царевичен чипс „Фритос“ и варени кренвирши. След това запали настолната си декоративна лампа и ние танцувахме на „Почувствай вибрацията“ на Марки Марк, докато съседите му не задумкаха по стената да престанем. Помня какво си помислих тогава — че макар да не бях влюбена в Андерс, не можех да изключа възможността това да се случи. Дори се надявах да се случи.

След няколко дни, точно преди поредната ми среща с него, излязох от банята и забелязах, че червената светлина на телефонния ми секретар мига. Макар да не се бяхме чували близо три месеца, веднага разбрах, че е Пол. Натиснах бутона за прослушване и наистина, оказа се, че е бил Пол — пиян и говорейки завалено, че се надявал да съм добре. Съобщението трудно можеше да се изтълкува като: „Липсваш ми до полуда и ми се иска да се бях преместил в Ню Йорк при теб“, но все пак обаждаше ми се в петък вечер, докато е пиел — нещо, което, с непоколебимостта на Джес, устоях да не направя. Изслушах съобщението два пъти и нарочно се забавих, преборвайки се с импулса да го запазя за по-нататъшен анализ. (Джес е надарена с умението да чете между редовете и да тълкува неща като пиянски съобщения по гласовата поща. Но пък кой не пие и не се обажда по телефона, когато едва е навършил двайсет години?) Почувствах, че нещо сериозно ме прерязва, докато изтривах познатия дрезгав глас на Пол, но преди всичко се почувствах горда със себе си. Аз бях добре улегнала млада гражданка, която излиза с европеец с въздълга коса и свиреп сервис. Така че бях превъзмогнала гаджето си от колежа.

И тъй, за да не развалям представата за себе си, се постарах Андерс и аз да си прекараме невероятно забавно същата вечер. Отидохме в любимия ми мексикански ресторант в Трибека — „Ел Тедис“ (който след това беше затворен) и се натряскахме с коктейли „Маргарита“ с лед и сол, които ме накараха да се почувствам изтънчена с всяка глътка, тъй като в колежа пиех само замразени „Маргарити“. После се срещнахме с приятели на Андерс, предимно колеги тенисисти, и танцувахме в един изискан клуб в Сохо. Андерс се оказа великолепен танцьор, но аз не го взимах на сериозно. На няколко пъти той почваше своя буен маниакален танц на „водещ състезател“. Възхваляваше ме и ме караше да се чувствам въодушевена, по начин, по който можеш да се чувстваш след истинска мъка.

После се случи нещо много странно. Когато се върнахме в апартамента на Андерс и докато правехме секс за втори път, аз се улових, че мисля за съобщението на Пол. И тогава изневиделица се разплаках. Казах си, че това се дължи единствено на коктейлите. Напомних си, че съм щастлива. Помолих се този момент бързо да отмине и стаята на Андерс да е достатъчно тъмна, за да не се видят сълзите ми. Но къде ти такъв късмет! Само след секунди Андерс замръзна на място върху мен. Нежно ме погали по бузата.

— Ти плачеш? — попита той, повече ужасен, отколкото обезпокоен. Не изчака отговора ми, просто седна, запали лампата и ме изгледа с изплашен поглед. Казах му, че съжалявам. Той ме прегърна и рече:

— Недей.

После започна да ми задава въпроси: какво има, защо съм тъжна, той ли е направил нещо нередно? Отвърнах му, че не съм тъжна, просто съм пияна и уморена. Той обаче не ме остави на мира и аз му разказах за Пол, какво се е променило във връзката ни, неговото нежелание да се премести в Ню Йорк, как понякога ми липсва, когато чуя някои песни — цялата типична мелодрама след раздяла. Дори му казах за съобщението от Пол по-рано тази вечер и че съм го изтрила, след като съм го прослушала два пъти. Между другото му се извинявах и Андерс се показа великолепен човек. Успокои ме, че няма нищо и след моето настояване ми разказа за своите минали любови.

Естествено, се притесних, задето се разплаках по време на секс, но в съзнанието си ние с Андерс бяхме прекрачили прага заедно и нощта беше добила важно, почти пречистващо значение. Най-сетне бях готова да се отърся от Пол. На сутринта Андерс ме целуна за довиждане без помен от някакъв проблем. Прибрах се вкъщи и заявих на Джес, че най-накрая съм преодоляла напълно Пол и че съм готова да продължа с Андерс на следващото ниво. Единственият проблем беше, че Андерс очевидно не се чувстваше по същия начин, защото никога повече не ми се обади. Разбира се, и аз не го потърсих. Но беше повече от ясно кой кого е зарязал. Винаги е така.

Все още потрепервам, когато се сетя за онази нощ и се питам какво ли щеше да се случи, ако не се бях разплакала насред секс. Съвсем не мисля, че с Андерс бяхме предопределени да останем заедно или нещо налудничаво от този род. Просто знам, че провалих нещо, което можеше да се превърне в по-значима връзка или поне в продължително приятелство.

С всичко това наум реших, че няма да допусна същата грешка с Ричард. Повече не искам да плача по време на секс (освен ако е страхотно добър, както веднъж Бен ме бе докарал до сълзи). Искам границите да са ясни. Знам, че ще мисля за Бен още дълго време занапред, но определено предпочитам тези мисли да не изплуват, когато съм в леглото с друг мъж. Не искам да разрушавам крехкото си начало с Ричард. Не че има нещо особено крехко във взаимоотношенията ми с него — просто в истинския смисъл на думата всяко начало е крехко.

После, точно когато си мислех, че съм отвъд неравната отсечка, пак получавам нещо в пощата си, което размътва отново главата ми. Разпознавам веднага почерка на Ани и ме пробожда чувство на вина, задето не отговорих на обажданията й и не приех да се видим за обяд. Ани и Рей са единствените приятели, попаднали в кръстосания огън на развода, единствената двойка, която не е по-близка нито на Бен, нито на мен. Всеки друг е или повече мой приятел или повече негов — и двамата с него имахме негласно споразумение да стоим далече от приятелите на другия. Мисля си за това, докато отварям плика, очаквайки някакво писъмце. Ани я бива да изпраща кратки бележки без определена причина и често се оплаква, че ерата на имейлите лишава от съдържание изкуството на писането на писма. Но пликът не съдържа бележка, а покана за кръщаването на Реймънд младши.

— По дяволите! — изругавам гласно, понеже знам, че и Бен ще отвори плик със същата покана тази вечер, а последното, което искам, е да го видя. И все пак — в същото време — да видя Бен е нещото, което най-много искам. Мразя себе си и него отново и отново.

Пъхам поканата отново в плика и спокойно обмислям какъв избор имам. Мога да се обадя на Ани и да й кажа истината. Ние сме достатъчно близки, така че мога да й се доверя. Вероятно бих приела, ако тя ме канеше, да речем, на случайно празненство. Но тъй като става дума за кръщаването на първородното й дете — много свято събитие — аз просто не чувствам, че е редно да й кажа истината. Знам, че ще се яви като невероятно самовъвличане. В края на краищата такава стъпка наистина ще бъде самовъвличане.

Обмислям избора да излъжа. Да се извиня. Да й кажа, че ще отсъствам от града този уикенд. Че вече съм получила самолетния си билет, който нямам право да върна. Но после ще трябва да скалъпя цялата огромна лъжа за пътуване до Вегас, Ел Ей или Ню Орлийнс и винаги да помня, че уж съм отишла на екскурзия през въпросния уикенд през август. И за мой „късмет“ ще забравя за това през уикенда, ще вдигна телефона и ще се окаже, че е Ани, която търси Джес, за да я пита за някаква рецепта. Изглежда съществува жестокото правило, че именно хората, които не лъжат като шампиони, са онези, които биват разкрити в редките случаи, когато решат да излъжат. Освен това, в комбинация с всички мои извинения пред Ани напоследък, тя положително ще заподозре, че лъжа. Аз щях, ако бях на нейно място.

Смъмрих се, задето не приех поне една от поканите й за обяд. Задето не се отбивах да видя Реймънд младши. Ако бях положила дори минимално усилие, тогава изплъзването ми от кръщенето щеше да бъде подминато.

Изведнъж се зачудих защо всячески се мъча да избягвам Ани и Рей. Сигурно не е нужно да имаш степен по психиатрия, за да отгатнеш причините. Просто не искам да ми се напомня коя е предпочел Бен пред мен. Но също така не искам да съм близо, до който или каквото и да е, което да ми напомня за Бен — точка — и се опасявам, че Ани ще се впусне доброволно в подробности за новия живот на Бен. Подробности, които със сигурност не желая да чуя. Освен ако се отнасят за това, че е сам и нещастен. А едва ли е така. Та нали го видях да се влачи с Тъкър. Той може и да не е влюбен в нея, или дори изобщо да не е с нея, но в никакъв случай не изглеждаше съсипан.

Разбира се, винаги можех да кажа на Ани, че не искам да чувам нищо за Бен, но не искам да си призная, че съм голямата неудачница във връзките си и ще изглеждам емоционално нестабилна, ако изключа разговор за най-значимото нещо, което ми се е случвало досега. После Ани ще сподели всичко с Рей, който, като мъж, няма да има чувството и такта да го запази за себе си и ще каже на Бен колко съм достойна за съжаление. Нещо повече, ако Ани се съобрази с молбата ми да избягва споменаването на Бен, аз неминуемо ще разчета всичко в последвалото мълчание. Тогава ще си помисля, че, да, казах на Ани, че не искам да говорим за Бен, но ако нещата са благоприятни за мен (и неблагоприятни за Бен), тя някак ще намери начин да ги вметне в разговора, като например: „Знам, че не искаш да чуваш нищо за Бен, но всеки път, когато го видим, той пита за теб и изглежда много самотен без теб“.

Във всеки случай тази покана ме принуждава да действам.

Знам точно какво ще каже Джес и затова се разсмивам, когато тя се прибира от работа, хвърля поглед на поканата и казва:

— Трябва да отидеш. И то с Ричард. И трябва да изглеждаш страхотно. — Очите й светват за първи път от разговора й с Трей — който не се беше обаждал да каже, че е променил решението си или поне за едно „здрасти“.

Възразявам, че в никакъв случай няма да поканя Ричард.

— Защо? Сигурна съм, че Ани няма да има нищо против.

— Не мога да сторя това на Бен. Или на Ричард. Освен това ще изглежда толкова нагласено. Някак жалко.

— Не мисля така. Напротив, ще изглежда точно обратното на жалко. Просто ще се види, че Ричард ти е гадже. Хората водят гаджетата си на такива събития.

— Той не ми е гадже и ти го знаеш.

— Нещо такова е.

— Не, не е.

— Тогава какъв е?

— Просто мъж, когото харесвам. Мъж, с когото съм спала веднъж.

— Ами в такъв случай преспи с него още няколко пъти и го заведи.

Прихвам и поклащам глава.

Тя казва:

— Добре. Но истински ще съжаляваш, че не си ме послушала, ако Бен дойде с жена.

Замръзвам на място и я поглеждам.

— Мислиш, че ще го направи?

— Възможно е.

— Няма начин. Никога!

— Не бъди толкова сигурна — уверява ме Джес.

Това от години е нейна мантра и мисля, че накрая започвам да се съгласявам с нея. Няма абсолютни неща във взаимоотношенията. Не бива да приемаш всичко на доверие. Не можеш да разчиташ на абсолютно нищо, освен на неочакваното. Можеш само да си навлечеш беля, когато започнеш да си мислиш, че си изключение от правилото.

Взимам телефона и набирам номера на Ани.

Гласът й прозвучава бодро:

— Здравей, страннице!

Преди да се разубедя, казвам:

— Здрасти, Ани. Получих поканата ти и няма да пропусна събитието… Ще възразиш ли, ако доведа един човек?