Емили Гифин
Нещо ново (20)

Глава 19

— Добре де, защо не поискаха това от другата ти сестра? — пита ме Ричард, след като му разказах цялата история за сбъдналите се страхове на Дафни. За всичките изследвания. За печалната среща с техния лекар и за заключението му, че дори ин витро, с яйцеклетки от Дафни ще бъде само прахосване на време и пари. Нямах намерение да разказвам всичко това на Ричард, но почувствах огромна нужда да го споделя с някого, а не исках това да е Джес. Тя е чувствителна на тема застаряващи яйцеклетки като цяло. Освен това с Ричард току-що бяхме правили секс и аз изпитах прилив на близост, която ме подтикна да се доверя на мъж, който само преди минути ме бе докарал до оргазъм. И то два пъти.

Ричард прекарва ръка през косата си и продължава:

— Мора не е ли по-логичният избор, след като тя вече има деца?

Кимвам и казвам:

— Те имаха няколко причини да предпочетат мен… Първо, аз съм по-млада. Което, предполагам, означава по-годни яйцеклетки. Второ, вероятно те мислят, че съм прекалено необикновена… нали знаеш, ако използват яйцеклетките на Мора, тогава децата им ще бъдат едновременно братовчеди и братя или сестри. Или поне полубратя и полусестри.

— Това наистина ще е някак необикновено — отбелязва Ричард.

— И последната неизречена причина е — продължавам, — че Мора никога няма да се съгласи.

— Защо?

— Ами тя е… малко егоистка — отговарям и мигом съжалявам за думите си. Чувствам се нелоялна и не искам мнението на Ричард за Мора да бъде опетнено, преди още да се е запознал с нея.

— Доколко егоистка е? Като скъпи времето си? Дори не би отишла да посрещне приятел на летището ли? — пита той и прибира кичур коса зад ухото ми.

— Не… Може би по-точно е егоцентрична. Тя е с добри намерения, но ми се струва, че е наследила чувството си за съпричастност от майка ми. Майка ми ще се оплаква цяла вечност, че от „Шанел“ са намалили някои нюанси на червилата, но ще очаква от раковоболен просто… да гледа напред и да мисли положително…

— Да, познавам такива хора — казва Ричард. — Но аз не мисля, че ще е толкова егоистично да се отхвърли такова предложение. Имам предвид, че да се иска това е много.

— Наистина ли?

— Ами… да. Независимо дали става дума за сестри, или не. Това е сериозна молба.

Надявах се, че той го каза само защото и аз мисля така — че е много. И все пак се питам дали Ричард не го каза, за да ми угоди.

— И ти какво й отговори? — пита той.

— Още нищо. Казах им, че трябва да си помисля.

— Те добре ли го приеха?

— Да. Поне видимо. Дафни каза, че ме разбира. Тони ми благодари дори за това, че ще си помисля. После сменихме темата и се насладихме на лазанята на Дафни. Поне аз се правех, че се наслаждавам, тъй като продължавах да усещам възела в стомаха си.

— В такъв случай ти и Тони бихте ли се сдушили? — пита Ричард, милвайки гърдата ми.

— Много смешно! — отговарям и отмествам ръката му.

— Кажи де, бихте ли?

Извъртам очи нагоре.

— Не бъди глупав… Това става с операция. Извличат се яйцеклетки, нещо от този род. Също като при ин витро.

— Значи ще се наложи да се подложиш на операция? — примигва Ричард.

Помислям си, че мъжете са такива бебета по отношение на болка, но отговарям:

— Най-малкото.

— Какво още би имало?

Замислям се за миг, после отговарям колебливо.

— Ако се роди бебе някъде в света, сигурно ще си мисля, че е мое.

Ричард примигва, после се пресяга над мен да вземе чашата си с вино от нощното шкафче.

— Ще си мислиш, че е твое? Или ще искаш да е твое?

— Всъщност има ли разлика? — питам и си помислям, че в този смисъл моята яйцеклетка и бившият ми съпруг нямат почти нищо общо.

Малко след това ние заспиваме, но после, посред нощ, се събуждаме и отново подхващаме разговор. Това е феномен, който се случва само в началото на връзка, когато спането не е от значение. Ние говорим за радиопредаването на Стивън Гейнс в Хамптънс — и как трябва да опитаме да привлечем един от моите автори в него, — когато по едно време Ричард изтърсва въпрос за моя трийсет и пети рожден ден. Дума не бях му казвала за предстоящия ми рожден ден, който е след две седмици. Мъча се да си спомня дали е имало момент през последните години, когато съм канила хора от издателството да излезем и пийнем по случай рождения ми ден. След трийсетия ми рожден ден не си спомням да се е случвало такова нещо. Не си падам по празнуването на рождените дни — макар че и не се ужасявам от тях. Просто са ми безразлични. В смисъл, че всеки човек има такъв веднъж в годината, затова не разбирам за какво е цялата годишна суетня, поне след двайсет и първия рожден ден.

— Откъде знаеш кога е рожденият ми ден? — питам. — Майкъл ли ти каза?

— Не. Майкъл дори още не е научил за нас.

— Тогава откъде знаеш?

— Може да съм погледнал скришом шофьорската ти книжка — отговаря той.

— Много си находчив.

Той ме обръща към себе си.

— Мога да бъда находчив… когато искам нещо.

Чувствам го как ме гледа в очите в тъмнината.

— И какво точно искаш? — питам с разтуптяно сърце, макар да не знам защо.

Ричард не отговаря на въпроса ми, но намира устните ми и ме целува. Отвръщам на целувката му, премисляйки по какъв начин ме иска той. По същия похотлив начин, по който и аз ли? Наистина ли това искам? Или ние сме повече за съвместната компания — за да запълваме празнина и да минава времето? Бихме ли могли да се влюбим? Ще поискам ли някога да бъда с Ричард така, както бях с Бен? Дали ще поискам да опитам отново брак с някого?

Сякаш прочел мислите ми, Ричард изведнъж престава да ме целува и пита:

— Мога ли да те заведа някъде на рождения ти ден?

— Да. Бих се радвала много.

— Да имаш предвид някакво определено място?

— Където и да съм с теб, ще бъде чудесно — отговарям с такъв твърд тон, че почти убеждавам себе си, че е така.

 

 

На сутринта се връщам в апартамента на Джес, за да се приготвя за работа. Джес седи в дневната, облечена в копринено черно бельо (тя памучно не притежава) и си маже краката с лосион. Стаята ухае на ванилия. Косата й е мокра и на твърди от гел кичури. Изглежда щастлива и си тананика „Съвършен свят“ на Лиз Феър: „Искам да съм страхотна, висока, уязвима и преливаща от чувственост“.

Помислям си: „Да, ти си всичко това“. После я питам:

— Онова магаре обади ли ти се?

Имам предвид, разбира се, Трей. Сега той официално е познат като „магаре“. Отначало той беше Магаре — собствено име, но после решихме, че не заслужава това и го понижихме в широко известното, обикновено магаре. Според помощничката му Дария бил в Токио. Според нас той я е накарал да излъже. Вече знаем, че да прикрива шефа си е част от работата й. „Предайте му, че телефоните работят и в Азия“, казала й Джес последния път, когато говорила с Дария. Очевидно жената изсумтяла и отвърнала: „Ще му предам“, после бързо затворила. Джес каза, че не знаела кого Дария презира повече — нея или шефа си. Казах й, че може би Дария спи с него. Джес не смята, че това е тема за шеги. Взимам си бележка наум: задръж шегите си за по-късно.

— Не. Нито веднъж — отговаря Джес и свива рамене. — Майната му.

Изучавам лицето й за израз на фалшиво перчене. Няма такъв. Според мен е започнала да гледа реално на нещата. В действителност тя е толкова силна, че мога да стигна само до едно обяснение: Джес иска бебето повече, отколкото иска Трей. Нещо като обратното на Бен и мен. Възможно ли е най-добрата ми приятелка и аз да сме толкова различни?

— Майната му — повтаря тя.

Засмивам се и отбелязвам:

— Ето как се забъркваш в тая каша.

— Да. Наистина е малка каша… И все пак… го чувствам за редно.

После ме уведомява, че си е записала час за първата си предродилна консултация за четвъртък, в два часа.

— Това е много вълнуващо — казвам, като почти го вярвам.

— Ще дойдеш ли с мен? — пита тя колебливо. — Сестрата ми каза, че проверяват сърцето на ембриона с апарат доплер. Ще ми се да споделя момента с някого… С теб.

— Разбира се… Ще дойда. — Чувствам се трогната, че ме иска там. Аз също искам, но все още имам резерви. Първо, есента е най-натовареният сезон в издателството, а отида ли, се виждам да седя в чакалня с часове. Второто и най-важното, така като че ли се установява лош прецедент. Дали Джес ще очаква да я придружавам всеки път оттам нататък? Ами когато дойде моментът на раждането? Представям си как ме кара да срежа пъпната връв или да снимам подаването на окървавеното теме.

Чудя се на иронията спрямо мен — жена, която не иска деца — да ме молят да бъда донор на яйцеклетки и родител заместител в рамките на един месец.

 

 

По-късно същия следобед ми се обажда важна литературна агентка, позната в бизнеса само по първото й име — Коръл. Не знам дали Коръл й е рождено име или прякор, но знам, че тя е една от жените в нашите среди с най-голямо его — и напълно справедливо, струва ми се. Нейни са някои изключително известни клиенти и на практика всичко, което Коръл представлява, се превръща в бестселър. В резултат на това на всички редактори им потичат лигите само при мисълта, че ще се срещнат с нея и ти изведнъж ставаш някой, ако тя ти се обади.

Преди около година Коръл ми се обади за първи път относно един ръкопис със заглавие „Никакви нудистки плажове“. Имах чувството, че наистина съм станала известна, докато тя говореше ли, говореше за това колко щяла да ми хареса тази остра, но сантиментална зряла история за три жени, пътуващи заедно из Европа след завършването на университета. Коръл се оказа права — наистина харесах историята, но за жалост и други я харесаха и накрая я загубих в мъчителен пететапен търг, когато „Елджин“ наддаде за аванса, за който можех да предложа петстотин хиляди. Това беше съкрушителен удар, особено след като книгата се нареди трета в списъка на „Таймс“ — нещо почти нечувано за дебютиращ писател. Спомням си как една вечер, докато отивах на вечеря, минах покрай книгата, изложена на витрината на „Барнс&Нобъл“ на Юниън Скуеър. Толкова се смутих, че дори не можах да я посоча на Бен, но, изглежда, той също я беше видял, защото подметна:

— Не се терзай. Коръл пак ще ти се обади.

Затова, разбира се, си мисля за Бен, когато Розмари ми звъни по интеркома и ми съобщава възбудено:

— Клодия, Коръл е на телефона!

Сърцето ми се разтуптява, когато вдигам слушалката и казвам „Ало?“.

— Клодия, скъпа — подхваща Коръл, — поздравления за романа на Дикърсън. Брилянтен е!

— Благодаря, Коръл. Дълбоко го оценявам. Ние наистина се радваме как върви… А ти как си? — питам, чувствайки се напълно сигурна, че Коръл не се обажда, за да води празни приказки. Положително има нещо за мен.

— Добре съм, мила… Виж какво. Ще ми се да си поговорим по време на обяд… И може и да ти донеса нещо за четене. Нещо, което ще бъде точно за теб и твоя списък.

— На обяд ме устройва — отговарям развълнувана, но ми се иска Коръл да беше пратила по куриер или по имейла ръкописа, както правят повечето литературни агенти. Но пък може би тя ще ми предложи нещо ексклузивно и затова иска да му даде съответното представяне насаме. Казвам си да запазя хладнокръвие, докато изричам:

— Колкото до проекта, благодаря ти, че си се сетила за мен, Коръл. С радост ще го прегледам.

— Фантастично. Хайде да се видим другия четвъртък в „Илевън Медисън Парк“… да речем в един часа? Или в един и половина?

Поглеждам календара си и виждам „Консултацията на Джес“, написана с главни букви и си помислям: „Дявол го взел! Конфликт с бебето!“.

— Хм — изричам. — Имам ангажимент този ден, Коръл. Но мога всеки друг ден през следващата седмица.

— Съжалявам, мила. Доста съм заета през следващите няколко седмици — отговаря тя кисело.

Помислям си: „Никой не притиска Коръл в ъгъла“ и извъртявам очи. Понечвам да отстъпя, но не го правя. Вместо това се наежвам от тактиката й. Все пак съм много заета — и зряла — за такива игрички. Чувам се да казвам:

— В такъв случай съжалявам, Коръл. Но в четвъртък не ми е възможно.

Стискам палци тя да предложи друг ден или дори по-добре — просто да ми изпрати ръкописа. Но тя отговаря само:

— Жалко. Може би друг път.

Затварям и си казвам, че ако обаждането на Коръл те прави някой, то, отказвайки нейно предложение, наистина те прави някой. После си казвам, че нищо не е по-важно от приятелството. Или от децата. Или от приятелки с деца. Но не мога да не се чувствам донякъде възмутена, че работата ми вече е повлияна от дете, което дори не е мое.

 

 

На другата сутрин Джес влиза в стаята ми, когато току-що съм се събудила и казва:

— Клодия, аз кървя. — Гласът й е спокоен, но лицето й е измъчено и бледо.

— Къде? — питам, представяйки си, че се е порязала в кухнята.

— Дойде ми — прошепна Джес. — Вече не съм бременна.

В съзнанието ми се мярва думата „помятане“, но поклащам глава и казвам:

— В началото се случва да има капки кръв. — Звуча сякаш цитирам медицински учебник, затова добавям анекдотно доказателство:

— Мора имаше капки кръв и през трите си бременности.

— Обичайно ли е да ти тече кръв? — пита Джес с треперещ глас. — Клодия, аз със сигурност вече не съм бременна.

Поглеждам най-добрата си приятелка — страхувам се да говоря, страхувам се, че ще кажа нещо погрешно. Чувала съм, че половината от жените са помятали в дадени моменти от живота си, но това е първото ми сблъскване с такова нещо. Казвам й, че много съжалявам. Успокоявам я, че ще го преживее. Че двете ще го преживеем. Казвам й онова, което винаги казвам, когато мензисът на Дафни й дойде — че някой ден тя ще стане майка. Това все някога ще се случи. Аз го вярвам.

Междувременно обаче, докато се чувам да говоря, една малка част от мен се чувства позорно облекчена от обрата на събитията. Облекчена съм, че няма да изживея изпитанието заедно с Джес. Че ще прекарам повече време с нея, преди да е станала майка. Но най-много съм облекчена заради най-добрата си приятелка. Знам, че тя е съкрушена от загубата, но се надявам един ден да се обърне назад и да си помисли, че за случилото се си има причина. Че е било за добро. Искам тя да има дете от човек, много по-стойностен от Трей. Човек, когото заслужава. Човек, повече приличащ на Бен.