Емили Гифин
Нещо ново (24)

Глава 23

Същия следобед баща ми идва в града и двамата с него отиваме да обядваме в „Мейроуз Дайнър“. Той предложи да ме заведе на по-хубаво място, но след Вила д’Есте съм настроена повече за ламинирано меню, отколкото за нещо по-изискано. Ние седим в сепарето и си говорим за Италия. Препоръчвам му обезателно да включи езерото Комо в списъка си на места, които трябва да посети, преди да умре.

— Нямам такъв списък — отговаря той, докато прехвърля лука, марулята и домата от чинията в хлебчето си.

— А би трябвало.

Той ме поглежда така, сякаш смята да помисли по въпроса. Тъкмо тогава му разказвам за търсенето ми в Google. Лицето му се изкривява от съчувствие.

— Съжалявам, дечко — казва той.

— Дааа. Кофти работа, нали?

— Мисля, че е време да изхвърлиш Бен от ума си. Нали не искаш да станеш страдалец като твоя старец.

Пресягам се и го потупвам по ръката.

— Татко, ти не си страдалец. — Но още щом изричам думите, осъзнавам, че може би точно това е щастливата му рутина. Може би майка ми все още му липсва. Минава ми през ума, че тя е от този тип жени, които вероятно никога не преставаш да обичаш, ако си имал неблагоразумието да се влюбиш в тях.

Той кимва и казва:

— В някои отношения съм… Но е твърде късно за мен да се променям. Ти, на свой ред, имаш цял живот пред себе си… Добре, а въпросният Ричард? Звучи като доста сериозен човек, щом те е завел в Италия.

Поклащам глава. Някак странно ми е да призная пред баща си, че отидох в Италия с мъж, когото не възприемам сериозно, но все пак отговарям:

— Не мисля, че ще излезе нещо от това.

— Защо? И той ли иска деца?

Не съм сигурна дали това е шега, или не, но се разсмивам, после попивам устните си със салфетката.

— Не, всъщност не иска. В това отношение е точно за мен.

Баща ми опитва отново:

— Тогава какъв е проблемът?

— Не го обичам. Никога няма да се отнасям към него по този начин… Мислех, че всичко е наред. Но се оказа, че се чувствам някак празна до него.

Баща ми оставя сандвича си и пита:

— Не ти ли се иска да си избираме хората, които обичаме?

— Да. Или просто да накараме хората, които обичаме, да искат същото, каквото и ние.

— Да. И това би било много добре.

 

 

Джес ми се обажда по-късно и предлага:

— Хайде да излезем довечера.

— Не мога. Много ти благодаря, но трябва да отида във фитнес залата да потичам.

— Никаква фитнес зала довечера.

— Казват, че упражненията те карат да се чувстваш по-добре — отговарям, макар никога да не съм установявала, че е така. Напротив, по-често се чувствам стресирана, когато няколко последователни гимнастически упражнения не дават никакви видими резултати.

Джес настоява:

— Имаш нужда от няколко питиета.

Изкушена съм, но няколко питиета с Джес почти никога не означават няколко. Особено когато една от нас преживява някакъв вид разстройващ професионален, личен или семеен епизод. Обикновено означава няколко питиета, после дълга вечеря и накрая още няколко питиета. След това, ако трагедията е голяма, се продължава с танци в най-елегантния клуб, който Джес ще е изнамерила за нас. В действителност това може да подейства много терапевтично, затова се изкушавам да отстъпя, но си помислям за махмурлука, който ще ме налегне на другия ден, затова взимам решението на трийсет и пет годишната жена, че не си струва.

Казвам:

— Ще ми се да можех… но съм закъсняла много и с четенето. Почти никаква работа не свърших в Италия.

— О, я стига. Ти винаги закъсняваш с четенето — възразява Джес.

— Да, но този път съм застрашително закъсняла.

Тя продължава:

— Въпреки това излизаме. Ще се срещнем в бар „Темпъл“ точно в седем.

И затваря телефона, преди да успея да отговоря.

Бар „Темпъл“ е един от първите барове, в които ходихме с Джес, след като се преместихме в Ню Йорк. Беше ни го препоръчала една приятелка на семейството на Джес на име Карълайн, която живееше в града от седем години. Тя беше дала на Джес списък, озаглавен: „Най-страхотните места в Манхатън, които трябва да се посетят“, и ние винаги се съобразявахме с него, когато излизахме вечер, като отбелязвахме със звездичка спечелилото адмирациите ни заведение. Бар „Темпъл“ си спечели дори две звездички. Въпреки че питиетата съвсем не ни бяха по джоба и се налагаше да плащаме скъпо за такси до Нохо, винаги си струваше. Чувствахме се страхотно там — както и в Манхатън.

Един ден тогавашният нов приятел на Джес — забавен адвокат на име Стю — видя случайно списъка в кухнята ни. Той и Джес имаха една от онези връзки, белязани с безмилостно дразнене един друг; сякаш никой от двамата не беше изживял детския период на закачки и дърпане на коси. Във всеки случай той изпита огромно удоволствие от находката.

— Най-страхотните места, които трябва да бъдат посетени? — възкликна той, размахвайки листа във въздуха, докато Джес го гонеше из апартамента. — Това нещо е прекалено ексцентрично, за да се опише с думи. Кой го е писал?

Джес се направи на глупачка и отговори:

— О, това старо нещо ли? Една приятелка на семейството… Бащите ни работят заедно. Слабо я познавам. Кажи му, Клодия.

— Слабо я познаваме — потвърдих като ехо.

— Е, другото още по-ексцентрично нещо от това да напишеш такъв списък е да го запазиш — каза той и потупа челото си отстрани в знак на откачалка. — И на всичко отгоре знаци и бележки за всяко нещо!

Лицето на Джес почервеня, когато каза:

— Да, но ти си откачалката, която ме придружаваше на половината от тези места!

Тя бързо смачква листа и го хвърля в боклука, но от този момент нататък бар „Темпъл“ твърдо се установи като любимото ни заведение.

Много неща се промениха оттогава. Като трийсет и пет годишен старши редактор и почти толкова годишен директор на успешна фирма на Уолстрийт, ние с Джес вече не посещаваме често района Вилидж-Нохо. Нито се забавляваме както някога, когато предпочитахме ресторанти, където хората се осмеляваха да бъдат видени и в цветни облекла, освен в черно. Но като песен, която е неразривно свързана с отрязък от живота ти, бар „Темпъл“ предизвиква носталгия по времето, когато бяхме на двайсет и няколко години.

Така че всеки път, когато видя онзи знак на гущер, украсяващ входа откъм Лафайет Стрийт, и после пристъпя навътре в романтично осветения интериор деко с червено кадифе, ме връхлита чувството, че съм на двайсет и три и толкова бедна, че цяла вечер седя на едно питие (изкарвах деветнайсет хиляди на година, когато започнах в „Елджин“). Спомням си също как се чувствах тогава — едновременно безумно уплашена и впечатлена от големия град, както и изпълнена с чувство на обреченост и в същото време на огромна надежда. Преди всичко помня немалкото наши несполуки, когато бяхме на по двайсет и няколко години, дължащи се почти винаги на някой представител на противоположния пол.

Много от тези неща все още са истински, мисля си аз, когато зървам Джес край една ъглова маса с чаша „Космополитън“ пред нея. Тя почти беше престанала да пие този коктейл, но той си остана част от ритуала в бар „Темпъл“ (ритуал, който тя бе установила много преди да се парадира с него в „Сексът и градът“). Тя ми подава любимото ми питие в бар „Темпъл“ — мартини с капка вермут, и пита:

— Как си?

— Добре съм — отговарям.

— Наистина ли?

Кимам, после се поправям:

— Не, не съвсем.

— Добре. Виж какво. Доста мислих. Въпросният маратон просто не е в стила ти, така или иначе.

Казвам си: „Ако това е най-доброто, до което си успяла да стигнеш през целия ден, значи наистина яко съм го загазила“, но на глас изричам:

— Винаги съм искала да участвам в маратон.

— Дааа. Дааа. Дааа. Ти го казваш. Казваш го по същия начин, по който аз си въобразявам, че съм жена, на която би й харесало да кара сноуборд, да скача с бънджи и да кара рафтинг в разпенени води. Ще ми се да харесвах приключенските спортове. Но знаеш ли? Не е така. Те всяват страх. Не са забавни. Затова, не, благодаря… Така че, ти може и да си мислиш, че ти се участва в маратон, но я стига, наистина ли искаш да тичаш четирийсет и кусур километра? Наистина ли искаш да станеш преди пукването на зората и да се метнеш на влака? Не. Не го искаш. Затова остави тази мечта да умре.

— Може… Не знам… Знам, че това не би трябвало да ме безпокои чак толкова. Всъщност нищо не се е променило, откакто бях в Италия с Ричард… или откакто говорих с Бен… или откакто видях резултатите в Интернет. Аз съм точно на същото място, където винаги съм била… или бях след развода. Така че, не съм напълно сигурна защо се чувствам много по-зле сега…

— Ами, едно е да подозираш, че Бен има връзка, съвсем друго е това да се потвърди. Тежко е. Разбирам те.

— Така е. Но аз наистина си мислех, че продължавам напред — отговарям, спомняйки си разговора с баща ми на обяд. — Смятах, че с Ричард или без Ричард постъпих добре, че взех такова решение.

— Наистина постъпи добре, Клодия. Ти взе правилното решение. Просто продължаването напред понякога се състои от дребни спънки. Ти трябваше да приемеш Ричард в ролята на „клин клин избива“. Трябваше да се безпокоиш за момичето на Бен, изпълняващо същата роля. Момичето, което вероятно е Тъкър, в края на краищата. Но независимо дали изпълнява такава роля, или не, ти продължаваш напред.

— Както ти продължаваш напред и забравяш Трей ли? — питам с надежда.

— Точно така! — отговаря тя захилено. — Всъщност той идва в града другата седмица. Оставил ми е съобщение. Аз обаче не му отговорих.

Измервам я недоверчиво.

— Кълна се, не съм. И няма да го направя. Приключих с него. И ти трябва да приключиш с Бен.

Кимвам и казвам „добре“.

— Тогава, наздраве за новото начало! — Тя вдига чашата си.

— За новото начало! — отговарям и този път почти го мисля сериозно.

После продължаваме с намерението наистина да се натряскаме и това чувство наподобява някогашното, когато няколко коктейла в луксозно заведение можеха да разрешат почти всичко.

 

 

Няколко дни не споменавам Бен и Тъкър, докато един от авторите ми — Итън Ейнсли — не се отбива да ме поздрави. Итън наскоро се бе завърнал в Ню Йорк от Лондон, което ме зарадва, понеже той е от малцината автори с много добър резултат според четириточковия ми списък за оценяване: (1) харесвам го, (2) харесвам как пише, (3) книгите му се продават и (4) е надежден. Често се случва да харесам автора и стила му, а книгите му да нямат търговския успех, на който съм се надявала. Или да харесвам стила на автора и книгите му да се продават добре, но самият той да е помпозен и ненадежден.

И тъй, Итън се появява усмихнат на вратата ми, аз също му се усмихвам, поканвам го да влезе и да седне.

— Виж какво получих тази сутрин — казвам и му подавам макет на обложката на следващата му книга, която преди малко бях получила от художествения редактор. — Какво ще кажеш?

Итън поглежда ярката морскосиня обложка, украсена единствено с малка бяла възглавница и прихва.

— Харесва ми. Толкова е семпла… и в същото време съвършена.

— Така е — съгласявам се. — Мисля, че наистина е добра.

— Хората от художествения отдел са брилянтни — продължава той. — Да стискаме палци читателите да оценят книгата ми по тази корица.

Усмихвам се и го питам:

— Е, какво те води насам? Минавал си наблизо ли?

— Да. Бях в „Парагон“ за скиорски екип… Ще водим момчетата да покарат малко ски.

— Чудесно.

— Да. Сигурно ще прекараме добре.

— Как е семейството ти?

— Добре. Джон и Томас вече тръгнаха на детска градина… А най-голямата новина е, че тяхна сестричка е на път! — обявява с грейнало лице той.

Изведнъж осъзнавам, че вероятно бъркам съпругата му с героинята на първата му книга, Елън. Това често ми се случва с книгите на Итън, защото в един от по-раншните ни разговори, веднага след като купих ръкописа му, той призна колко много романът отразява собствения му живот и брак. По-специално той призна, че подобно на героя си в книгата, той се влюбва в момиче въпреки „бремето“, което носи, въпреки недостатъците й и неговото ревностно желание да бъде свободен, необременен и блажено сам. Всичко това излетяло през прозореца. Защото той просто трябвало да бъде с нея. Не е нужно да казвам, че бях очарована, когато се запознах със съпругата на Итън при подписването на договора за първата му книга миналата година и само след петминутен разговор с нея, разбрах защо толкова силно се е влюбил той в нея. Тя беше очарователна, непосредствена и прелестна.

Итън казва:

— Дарси твърдеше, че полът не я интересувал, но бе възхитена след резултатите от ултразвука. Според мен тя страда малко от нашето мъжко превъзходство у дома… Но и аз тайничко исках момиче.

— Това наистина е добра новина — казвам, мислейки си, че мога да се радвам за някого, когато новината за зачеване е нормална, недвусмислена и неспъвана от драми и спорове. — Поздравления!

— Благодаря. А ти? При теб как върви?

Итън знае за развода ми. Наскоро му бях споделила съкратената версия („Аз не искам да имам деца, а той иска“) защо сме се разделили.

Затова отговарям:

— О, добре съм… Гледам да работя повече… нали разбираш. — Обмислям дали да му кажа, че се срещам отскоро с един мъж, но се отказвам, понеже си спомням, че Ричард също беше работил по книгата му. Между другото, освен няколко имейла, още не сме разговаряли с Ричард, откакто се върнахме. Започвам да се питам дали и той е стигнал до същото заключение относно отношенията ни.

Итън помълчава, после пита:

— Говорите ли си с бившия ти съпруг?

Въпросът не биваше да ме сварва неподготвена — Итън е прям в това отношение. Но ме свари, така че аз изтърсвам последните новини, свързани с Тъкър и маратона. Разказвам историята със самоосъдителна и закачлива нотка, но лицето на Итън остава сериозно. Когато свършвам, той пита:

— И как се чувстваш след всичко това?

Свивам рамене, опитвайки се да избегна отговора.

— Комбинацията лекарка-спортистка определено е досадна — отговарям с усмивка.

— Значи става дума за стандартната болка след скъсване?

— Повече или по-малко.

— Но ти не искаш да се съберете отново, нали?

Сещам се за разговора ми с Джес в бар „Темпъл“.

После — за причината, поради която скъсахме с Бен и как нищо не се беше променило оттогава. Мисля си, че твърдо знам какъв трябва да е отговорът. Но въпреки това шокирам себе си, като казвам:

— Всъщност искам. Разбира се, че искам да се съберем. На теория.

— Ами тогава си го върни — казва делово Итън.

— Не мога.

— Можеш и още как.

— Твърде късно е. Той си има приятелка. И, нали знаеш, остава въпросът с децата.

— И двете неща са преодолими препятствия.

— Не съвсем… В смисъл… кой знае за Тъкър? Но въпросът с децата никак не е непреодолим.

— Преодолим е.

Поглеждам го и се опитвам да осмисля думите му. Той повече или по-малко ми казва да склоня за децата, за да си върна Бен. Това е може би най-лошият съвет, който някога съм получавала… сходен с нечестния начин, по който Джес искаше да обвърже Трей.

Поклащам глава.

— Не мога да имам дете само за да си върна Бен.

— Е, в такъв случай — казва той бавно — изглежда, че той не е твоята сродна душа… Така че, би трябвало да се утешиш, когато видиш резултатите от бъдещия им маратон.

— Защо казваш това? — питам, чувствайки се странно засегната. Колкото и да искам да изпитвам добро отношение към Бен понастоящем, не ми е приятно да ми се намеква, че каквото е имало между нас навремето, не е било истинско.

— Ами защото човек би направил всичко, за да си върне сродната душа, нали така?… Това е същността на сродните души. Спомни си, Ромео и Жулиета глътнаха отрова, за да са заедно… Затова, ако Бен наистина е бил за теб, не мислиш ли, че е редно да направиш крачка напред и да поискаш да имаш дете от него?