Емили Гифин
Нещо ново (3)

Глава 2

След като се прибрахме от Сейнт Джон, с Бен решихме да отделим време да преосмислям нещата. Всъщност Бен реши, че е наложително да го направим — това бяха точните му думи. Наложи се да си прехапя езика, за да не му кажа, че лично аз нямам какво да преосмислям. Той е този, който коренно промени мнението си за нещо толкова основно във връзката ни. Затова той се нуждае от преосмисляне.

Влязох в обичайния си ритъм: ходя на работа, после се прибирам у дома при Бен, където аз чета, а той прави скици, докато стане време за лягане. Междувременно се опитвам да убедя себе си, че съпругът ми просто преминава през някаква фаза, нещо като криза в преценката на изминалия живот. Някои мъже съжаляват, че са се задомили и че имат деца рано; Бен просто поставя под въпрос решението ни изобщо да нямаме деца. Казвам си, че това е нормално — може би дори здравословно — да направиш преоценка на живота си. Бен ще отдели време и ще направи всичко това, а после положително ще дойде на себе си и ще препотвърди предпочитанията ни.

Устоявам на нуждата да обсъдя положението със семейството си или с приятели, понеже по някакъв начин вярвам, че говоренето затова ще затвърди пукнатината между нас. Затова пропъждам тази мисъл с надеждата, че всичко това ще отмине.

Но то не отминава.

Един съботен следобед на улицата Бен посочва едно светлокожо момиченце със сини очи и червеникаворуса коса и отбелязва:

— То прилича на теб. — После, в случай че не съм разбрала намека му, добавя: — Ако имахме дъщеря, тя щеше да прилича на това дете.

Аз само го поглеждам.

След няколко дни, докато гледаме мач на „Никс“^[1] по телевизията, той казва, че иска син, защото иначе какъв бил смисълът на всички ненужни спортни прояви, които е запаметил от момчешките си години.

— Не че няма да подтиквам и дъщеря ни към спорта — добави той.

Отново не казвам нищо.

Следващата седмица той обявява, че да имаш едно дете би могло да се счита за известен компромис.

— Как ти хрумна? — питам го.

— Понеже ми се иска да имаме две деца, а ти мислиш, че не искаш нито едно — пояснява той, сякаш сме шестгодишни и преценяваме колко понички да си купим.

— Не мисля, а знам, че не искам нито едно — отговарям, после отварям опаковката с противозачатъчните хапчета над мивката в банята.

Бен се начумерва и пита:

— Защо не престанеш да взимаш тия неща? Не може ли просто да видим какво ще стане? Да видим дали е трябвало да стане?

Казвам му, че този негов план е сходен с подхода на християнската наука към съвременната медицина.

Той ме поглежда с бездушен поглед.

— Имам по-добра идея — продължавам. — Хайде да се хванем за ръце и да скочим през прозореца, за да видим дали е трябвало да умрем.

И изпивам хапчето си.

Но върхът на забележките на Бен се проявява една неделя, когато сме в Рай на дълъг обяд с майка му Лусинда, с двете му сестри Ребека и Меган и техните съпрузи и деца. След като приключихме с обяда и се преместихме в дневната в дома, където е израснал Бен, ме спохожда мисълта, която ме обладава винаги, когато съм със семейството си: можеха ли нашите семейства, и по-специално майките ни, да бъдат по-различни? Моето семейство е енергично, а семейството на Бен — спокойно. Майка ми е лишена от майчински чувства и е ексцентрична; майката на Бен е грижовна и скромна. Наблюдавам я сега как отпива чай от порцелановата си чаша и си мисля, че е съвършен пример за петдесетте години — от майките, които посрещаха децата си от училище с домашно приготвени сладки. Тя живееше заради децата си — дотолкова, че, както веднъж Бен ми сподели, тази била вероятната причина за развода на родителите му. Един класически случай на безсъдържателни майки домошари, съзнаващи, че нищо не ги сплотява със съпрузите им, освен децата.

Затова, както често се случва, бащата на Бен си намерил нов начин на живот с много по-млада жена, докато Лусинда продължава да живее заради децата си — а сега и заради внуците си (всяка от сестрите на Бен има по две деца). Видно е обаче, че Бен е любимецът й, може би защото е единственото й момче. Тя отчаяно желае ние да променим решението си относно децата, но е прекалено учтива, за да го изрече директно и да ни критикува за избора ни. Вместо това тя прави привидно непринудени коментари върху въпроса. Както в деня, когато си купихме колата и тя, настанявайки се на задната седалка, подметна: „Тук отзад има много място за бебешка седалка!“.

Непрекъснато имах чувството, че отправя коментарите си към мен и обвинява мен за нашето решение. Бен все казваше, че съм параноичка, но сега, разбира се, става ясно, че съм права.

Ребека и Меган са неработещи майки и не ми помагат по въпроса. Проявяват искрен интерес към издателския ми свят и често избират романите ми за техните литературни клубове, но знам, че желаят да прекъсна работата си, за да дам на малкото им братче негово собствено дете.

Така че, макар семейството на Бен да е съвършено мило и крайно общително, аз се ужасявам от мисълта да бъда с тях, защото те неизбежно ме карат да заемам отбранително положение. Естествено, сега, когато двамата с Бен не сме вече обединен фронт, аз се чувствам още по-бдителна. И ме гложди мисълта, че те ще надушат ситуацията и ще гледат да разделят и владеят.

И наистина, докато възрастните разговаряха и наблюдаваха как племенничките на Бен си играят с техните Барбита, Ребека казва нещо за това как един племенник би разчупил малко нещата. Аз бързам да парирам, като поглеждам към Меган и казвам:

— Е, Мег, залавяй се за работа!

Съпругът й Роб обаче поклаща глава и отговаря:

— А, никакви такива. Ние приключихме!

— Две деца са достатъчни. Две е съвършеният брой — допълва Меган. — Освен това… не знам как ще се справя с момче!

Лусинда приглажда полата си и стрелва Бен и мен с престорено скромен и изпълнен с надежда поглед.

— Струва ми се, че от вас двамата зависи да дойде и момче — изчуруликва тя невинно. — В края на краищата, това е единственият начин да се продължи фамилното име!

Усещам как се напрягам, като същевременно се чудя как може тя да е загрижена за име, принадлежащо на бившия й съпруг. Но казвам само:

— Аз също не знам какво да правя с момче… Или дори с момиче, ако става въпрос! — И се разсмивам така, сякаш съм изрекла много остроумна шега.

Всички се присъединяват с вежлив кикот.

С изключение на Бен, който стисва коляното ми и казва:

— Ти ще се справиш, Клодия. Ние ще се справим.

Радостта в стаята е осезаема. Семейството му на практика аплодира, вметката на единствения им брат и син направо ги зашеметява.

Лусинда се навежда напред и пита:

— Да не би да имаш нещо да ни кажеш?

Бен се усмихва.

— Още не.

Аз се въздържам, докато не се качваме в колата и не потегляме за вкъщи.

— „Още не“, а? — изкрещявам. После му казвам, че никога не съм се чувствала толкова предадена.

Бен ми казва да не правя драми, че просто такъв е изразът.

— „Такъв е изразът“ ли? — възмущавам се аз.

— Да — потвърждава той. — За бога, Клодия, успокой се, чу ли?

Точно тогава решавам, че е време да говоря с някой от моя лоялен триумвират — или с двете ми по-големи сестри Дафни и Мора, или с най-добрата ми приятелка Джес. След известно размишление изключвам сестрите си, поне на първо време. Въпреки че дълбоко в себе си те винаги са защитавали интереса ми, напълно съм сигурна, че този път няма да вземат моята страна.

Мотивацията на Мора ще клони повече към това да не изгубя Бен, отколкото да мисли, че трябва да родя. Тя уважава решението ми да нямам деца. Тя има три, които обича дълбоко — които и аз много обичам — но мисля, че понякога в много спокойни, самоанализиращи моменти тя вероятно съжалява за решението си да ги роди. Или поне от Скот. Често съм я чувала да казва, че най-важното решение, което трябва да вземе една жена в живота си, е не за кого да се омъжи, а кой да бъде бащата на децата й. „Не можеш да поправиш станалото, казва тя, то те обвързва за цял живот.“ Макар и вярно, според мен Мора взе погрешно решение и за двата фронта. Тя е чудесен пример за жена, която държи повече на страстта, вълнението и външния вид, отколкото да бъде със солиден, добър и честен мъж. Аз наричам това „гимназиален девически феномен“. Повечето момичета в гимназията пренебрегват свястното, кротко, не особено привлекателно момче, а залитат по някой нафукан, популярен атлет. И ако по някакъв начин успеят да го спечелят, те искрено вярват, че са най-големите късметлийки на света. Че са улучили джакпота. Когато обаче отидат на срещата по случай двайсетгодишнината от завършването на гимназията, те виждат грешката на своите подходи. Свястното, кротко, не особено привлекателно момче е станало съвършен съпруг, всеотдаен баща и лоялен партньор, докато нафуканият, популярен атлет е някъде в първа глуха, където се халосва с Мисти, размъкнатата бивша мажоретка.

Това малко или повече е версия на „Клифс Ноутс“^[2] на историята на неудачната връзка на Мора. Беше на около двайсет и пет години, когато излизаше с едно момче на име Найлс и почти стигна до брак с него. Но когато Найлс започна да я пита за пръстени, тя се фръцна и реши, че той е „прекалено скучен и предвидим“. Заяви, че не можела да се омъжи за човек, който не разтуптявал сърцето й всеки ден. Тогава аз много я подкрепях за решението й. Всичко се свеждаше до намирането на истинската любов, а не до задомяването — в което все още вярвам до дъното на душата си. Но като погледна назад, наистина смятам, че Мора бъркаше любовта с похотта — и „хубаво“ със „скучно“. Найлс се отнасяше с нея добре и изгаряше от желание да се обвърже трайно с нея. Тя обаче реши, че по някакъв начин той е недостоен или най-малкото — напълно безинтересен. Честно казано, аз също мисля, че външният вид на Найлс допринесе за решението й, въпреки че тя изобщо не го признаваше.

Найлс привличаше Мора, но той не беше от мъжете, които жените в бара ще забележат. А Мора искаше тъкмо това. Искаше той да прави впечатление. Затова не беше изненадващо, когато първият й приятел след Найлс беше високият, великолепен Скот — душата на компанията. И макар да съм сигурна, че има много високи, великолепни и духовити момчета, които са верни на съпругите си, все пак смятам, че повечето от тях изневеряват.

Във всеки случай Скот е от изневеряващите и си мисля, че мнението на Мора за моята връзка ще бъде повлияно от факта, че тя е направила погрешен избор. Че, по думите на Дафни, беше предпочела „привидно изискания Скот“ пред „свестния Найлс“. В това отношение Мора дълги години завиждаше на връзката ми с Бен, връзка, която е напълно идеална вътрешно и затова изглежда дори още по-съвършена външно. Колкото за щастието ми, тя изобщо не завижда, но Бен продължава постоянно да й напомня за това, което тя можеше да има и това, което отчаяно иска аз да одобрявам и закрилям. Затова съм сигурна, че ще ми каже, че трябва да родя, за да задържа Бен. Че трябва да правя всичко възможно, да не го изпусна. А това е нещо, което наистина не искам да чуя.

Дафни би настоявала да остана с Бен не толкова заради връзката ми, колкото заради това да имам деца — нещо, от което е обсебена. Тя и съпругът й Тони се опитват да имат дете от близо две години. В продължение на година залагаха на старомодния начин: да изпият бутилка вино, да скочат в леглото при първа възможност, да се молят за пропуснат цикъл. След това започнаха да си купуват монитори за проверка на плодовитостта, да си правят карти на овулация и да спорят за върховите моменти на месеца. Сега тя взима „Кломид“ и проучва клиники за лечение на стерилитет.

Болно ми е да гледам как всеки месец сърцето на сестра ми се къса от мъка, да виждам как борбата я променя, как става все по-унила, след като една по една приятелките й раждат. Тя се възмущава особено много, като научава, че хората нямат нейния проблем и стигна дотам, че отписа напълно приятелката си Кели, след като Кели забременя през медения си месец с момче и момиче близнаци. Когато Мора каза на Дафни, че е редно да се радва за Кели (което беше истина, но съвсем неуместна забележка), сестрите ми сериозно се спречкаха. Дафни затворила телефона на Мора и веднага ми звънна, опитвайки се да ме привлече на своя страна. После, когато Мора позвъни по другата линия, бързайки да сподели своята версия, Дафни извика:

— Не смей да й казваш да изчака на линията! — и като обезумяла изтъкна гледната си точка.

Скъсването й с Кели нямало нищо общо с това, че била благословена да роди близнаци, а с това, че Кели кръстила дъщеря си Стела.

— Това е моето име. — Дафни го повтори поне десет пъти.

Едва се въздържах да не вметна: „Не, твоето име е Дафни“, а вместо това уверих сестра си, че не си падам особено по започващи с една и съща буква имена (по мъж фамилното име на Дафни е Сако). Казах й, че „Стела Сако“ ми звучи като име на стриптийзьорка — и че ако получех в работата си резюме от някоя Стела Сако, веднага щях да го изхвърля и дори нямаше да видя, че става дума за стипендиантка на „Фулбрайт“.

Последва дълъг разговор за имена на новородени — тема, която намирах за нелепа и изморителна, ако разполагаш с деветмесечен срок. Да обсъждаш бебешки имена, когато дори не си бременна, е почти толкова нелепо, колкото да предявяваш права над име. Разбира се, споделих това с Мора, когато най-накрая й се обадих, но й казах, че във всеки случай трябва да се опитаме да подкрепяме Дафни. Бях свикнала да въдворявам деликатен мир между сестрите си, макар че и те можеха да кажат същото за себе си. Вероятно това е естествената динамика на три сестри. Ние сме много близки, но често заставаме две срещу една в различни конфигурации.

Във всеки случай самата мисъл, че сестрите ми може да вземат страната на Бен и да се опитат да ме склонят да родя, ми идва твърде много. Аз имам нужда от безусловни, решителни поддръжници. От някого, който ще остави настрана своето собствено предразположение. И тъкмо тук се явява най-добрата ми приятелка Джес.

С Джес се запознахме в първи курс в „Принстън“, когато се обединихме в неприязънта си към съквартирантките ни, и двете изучаващи специалност „Театър“ и носещи името Трейси. Една вечер, точно преди ваканцията по случай Деня на благодарността, Джес напи двете Трейси с водка и сок от боровинки и ги придума да се съберат в една стая. Направи го толкова убедително, че накара и двете да си мислят, че идеята е била тяхна. Моята Трейси дори ми написа бележка с извинение — с краснопис. На другия ден Джес трамбова коридора, пренасяйки дрехите, книгите и завивката си в пластмасови щайги и чували за смет и двете заживяхме заедно в продължение на четиринайсет години в колежа (почти толкова, колкото бях прекарала у дома), а после и в първия ни кофти апартамент в Манхатън на Деветдесет и втора и Йорк.

С течение на годините сменихме няколко апартамента, докато накрая не се установихме в просторно, слънчево таванско помещение на Парк Авеню Юг, което в много отношения, благодарение на кичовския стил на Джес, можеше да се сравни с апартамента в „Приятели“. През това време и двете имахме няколко гаджета, но заради никого от тях не си заслужаваше едната да напусне другата.

До появата на Бен.

И двете с Джес се разплакахме в деня, когато се преместих да живея при Бен, а после се шегувахме, че раздялата ни е била нещо като развод. Продължихме да разговаряме всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден, но в приятелството ни определено настъпи промяна. Отчасти, защото се виждахме по-рядко. Нямаше ги вече онези разговори до късно вечер и рано сутрин, които телефонът в никакъв случай не можеше да замести. Отчасти, защото се стигна до неизбежната промяна на лоялността. Бен стана човекът, с когото разговарях най-много, човекът, към когото най-напред се обръщах в критични моменти или чествания. Виждала съм омъжени жени, които поставят приятелките си над съпруга си и макар че се възхищавам на женската преданост, също така смятам, че това може да се окаже опасно. Някои неща в брака трябва да останат свещени. Джес и аз никога не обсъждахме промените в приятелството ни, но мога да кажа, че тя разбираше. Мисля, че тя също така малко се отдръпна — от уважение към моята връзка и вероятно от гордост. Създаде си нов кръг от приятелки — все самотни жени, каращи трийсетте, всички търсещи любовта.

Има моменти, в които ме обзема носталгия, когато Джес се среща с приятелки за по чаша сангрия^[3] във Вилидж или вършат всички онези неща, които вършехме двете с нея. Но през повечето време не завиждам на положението й. Тази година ние с нея ще навършим трийсет и пет години и съм сигурна, че този пределен рожден ден я стресира. Тя не се стреми отчаяно да се омъжи, но иска един ден да има деца. А и съзнава, че яйцеклетките й имат срок на годност (нейни думи, не мои).

Което прави нещата още по-обезсърчителни, когато наблюдавам най-добрата си приятелка нееднократно да става главна героиня в сюжет, достоен за съвършен роман на Джаки Колинс. Нея непрекъснато я тегли към мъже, които не са свободни: безсрамни типове, ходещи с по няколко партньорки за секс, женени мъже или мъже от Западното крайбрежие, които отказваха дори да се замислят да заживеят в Манхатън. Всъщност от две години тя има връзка с един мъж на име Трей, който е всичко от гореспоменатото. Знам, че е ужасно да бъдеш безсрамен женен мъж, ходещ едновременно с няколко партньорки за секс, но Трей се справя с това с изключително майсторство. За доброто на Джес Трей не й беше казал, че е женен. Направи го едва когато тя се влюби в него, но поне й остана цяла година да „смила“ новината и да продължи напред.

Така или иначе, Джес има ужасен вкус спрямо мъжете и винаги е било така. Дори в колежа се стремеше към онзи тип момчета, които биват изправени пред съвета на честта по обвинения за изнасилване. Това е странно, защото във всички други аспекти в живота Джес напълно владее нещата. Тя е самоуверена и забавна и е най-умната жена, която познавам. Завърши „Принстън“ с отличие, без да учи особено усърдно, после получи магистърска степен по Бизнес администрация в „Колумбия“. Сега е инвестиционен банкер в „Леман Брадърс“, където води непрестанна борба в доминиращ от мъже свят и печели такива пари, каквито мислех, че само професионални спортисти и филмови звезди могат да печелят. На всичко отгоре тя прилича на модел. С късата си руса коса и високото си и стройно като фиданка тяло тя е повече като модел за подиум, отколкото за бельо, което сестра ми Мора изтъква като проблем за Джес. „Мъжете не обичат такава външност“, казва тя. „За разлика от жените.“ (Мора си е изградила теория за повърхностни връзки. Някои от бисерите й: по-привлекателният в една двойка винаги държи властта; жените трябва да се омъжват за мъже, които са най-малко седем години по-възрастни от тях, за да запълнят зеещата дупка на стареенето; желателно е ниските, плешиви мъже да са добре материално.)

Във всеки случай реших, че е време да се доверя на Джес.

На другия ден двете се срещаме за обяд в една закусвалня по средата между офисите ни. Поръчваме си сандвичи на касата, после си вземаме пликчета с чипс „Бейкид Лейс“ и бутилка вода „Евиан“ и сядаме на маса до прозореца. Зад нас седят петима строителни работници и след като единият си тръгва, Джес отбелязва, че има „съвършен задник“. С тази безсрамна забележка относно части на тялото на противоположния пол тя ми заприличва на мъж. Поглеждам облечените в „Левис“ задни части, съгласявам се с нея, че са точно такива, после предпазливо подхващам моята дилема.

Джес ме изслушва внимателно, с израз на съчувствие. Отдавна не бях изпитвала нужда да се съветвам с нея за истинска връзка. Мога да кажа, че тя приветства намерението ми, тъй като ще я разсее от последния вбесяващ номер от страна на Трей, както отбеляза тя с алабамския си акцент, който не прикриваше, въпреки че от години живее на североизток.

— Ти и Бен ще разрешите проблема. Не се паникьосвай.

— Още не съм се паникьосала. Е… може би мъничко… В края на краищата да имаш деца наистина не е нещо, с което да направиш компромис, нали разбираш?

Джес кимва и кръстосва дългите си крака.

— Много разумно.

— Така че, надявам се това да е само фаза — продължавам.

Джес повдига едната половинка на сандвича си с пилешка салата и пъхва вътре няколко чипса.

— Сигурна съм, че е просто фаза — казва тя. — Кратък период, през който той преминава.

— Да — съгласявам се, загледана в сандвича си с пуешко. Нямам много апетит, откакто се върнахме от Карибите.

— Помниш ли китарата му? — пита тя и извърта очи. Джес обича да се присмива на Бен, както и той на нея; за мен това е само признак за тяхната симпатия един към друг. Тя се разсмива и продължава: — Горкият Бени ван Хейлън беше толкова увлечен по нея месеци наред, нали?

Засмивам се, защото си спомням деня, когато двамата с Бен минахме покрай един магазин във Вилидж, наречен „Гитар салон“. Беше вграден в една очарователна сграда от кафяв камък, целия осветен и приканващ да се отбиеш в дъждовния ден. Ние влязохме вътре и се огледахме и след няколко минути Бен реши, че трябва да притежава китара от класа. Буквално за първи път показваше и най-малък интерес към някакъв музикален инструмент, но дотогава бях свикнала с внезапния интерес на Бен към широк спектър от теми. Бен е от хората, които успяват да бъдат обсебени от много, много неща: астрономия, филми, колекциониране на стари часовници и какво ли още не. Затова го наблюдавах с нежност и чаках търпеливо, докато той задава разни въпроси на собственика. После започна да изпробва китари — прекарваше пръсти по струните, дори се опита да свири. След час плати малко състояние за испанска китара от 1956 година, изработена от палисандрово дърво, заедно със свитък с уроци, изготвени от човек, средно известен в света на нюйоркската класическа китара.

В продължение на месеци Бен се упражняваше с печелещ симпатии плам, като бързо усвои основните правила и се сдоби със значителни мазоли. На рождения ми ден ми направи серенада със съвършена интерпретация на „Не мога да не се влюбя в теб“ — песен, която, признавам свенливо, ме разтопи, най-вече защото винаги съм смятала, че Бен малко прилича на младо, пясъчнорусо подобие на Елвис.

Не след дълго обаче Бен загуби интерес към новото си хоби и изостави китарата в един прашен ъгъл под леглото ни. Напоследък я обяви за продажба по eBay. Джес ме увери, че и настоящата му фикс идея за бащинство ще бъде краткотрайна.

— Проблемът обаче е — продължавам, — че всъщност Бен вече притежаваше китара, преди да изостави мисълта да стане завършен музикант.

— Така е — съгласява се тя, докато преглежда имейла си на своя смартфон „Блекбъри“. Много я бива да върши няколко неща едновременно. После бързо напечатва отговор, като междувременно казва: — Но няма как временно да има дете, нали?

— Ето къде бебето на Рей и Ани би дошло на помощ — казвам, като си помислям за едноседмичните престои в дома на сестра ми Мора след раждането на всяко от трите й деца. И трите пъти бяха първоначално вълнуващи, тъй като няма нищо по-значимо или специално от това да посрещнеш нов член на семейството си. Освен това ми харесваше да прекарвам толкова спокойни, интимни часове със сестра си, която обикновено е френетично заета с многобройните си обществени задължения в Бронксвил. Мора и аз проведохме най-приятните си разговори в ония уютни моменти след раждането й — двете по пантофи и халати, с неизмити зъби. И все пак, задълженията за среднощните хранения, за които бях предложила услугите си, бяха жестоки и аз си тръгвах от дома й уморена до мозъка на костите. Наистина не знам как издържат на това толкова много жени седмици и месеци наред.

— Е, детето пръкна ли се, или какво? — пита Джес.

Усмихвам се на начина й на изразяване. За жена, искаща отчаяно да стане майка, тя трябва да смекчи тона.

— Не, чакат го всеки момент — отговарям. — Затова да се надяваме, че това не е нещо, което няколко часа с истинско, живо бебе не могат да излекуват.

 

 

Сякаш подсетен, Реймънд Гейдж младши идва на бял свят на другия ден след четиринайсетчасови родилни мъки и спешно цезарово сечение в последния момент. Бен ми съобщава новината по служебния ми телефон.

— Ани и Рей искат да отидем там веднага — допълва той възбудено.

Поканата за свиждане ме изненадва. Ани и Рей са ни близки приятели, но не ги смятах за чак толкова близки. Предполагах, че сме на ниво „Заповядайте да видите бебето още щом го закараме вкъщи“. И все пак, независимо от настоящия спор, чакам с нетърпение да видя бебето им.

Затова след работа взимам метрото до болницата „Рузвелт“, където имам среща с Бен в болничния магазин за подаръци. Той вече е купил два балона „Майлар“ и картичка, която надписваме в асансьора на път за родилното. Стигаме до стая 1231. Вратата е украсена с голям, пастелносин щъркел, който държи табелка „Момче е!“. Почти половината врати в коридора са украсени по същия начин.

Като се има предвид трудното раждане на Ани, очаквам при нея да има само неколцина души, но заварвам огромна, шумна компания. Стаята е пълна с цветя, подаръци и най-малко дванайсетина приятели и близки, които правят снимки на бебето и се надпреварват да искат да го подържат. Има дори няколко бутилки шампанско, които Рей скрива с гърба си всеки път, когато се отбие някоя сестра.

Лицата на Рей и Ани сияят, докато разказват отново и отново подробности за изтичането на водите на Ани, за пристигането им с такси до болницата и за спора им, възникнал непосредствено преди на Ани да й бият епидурална анестезия, поради признанието на Рей, че забравил видеокамерата си вкъщи. Ние се смеем, слушаме и се възхищаваме на Реймънд младши, който е копие на баща си (аз не съм от хората, които могат да видят такива прилики).

Всички прекарваме чудесно, но аз съм нащрек за това как ще се отрази събитието на Бен. Той е залят от емоции и видимо развълнуван заради приятелите ни, но мога да кажа, че се чувства също така неловко и че е замислен. Не е точно тъжен, но е близо до това състояние. Изражението му ми напомня на самотна шаферка на сватба, която чува двайсетия тост за вечерта.

Точно когато ни идва редът да подържим Реймънд младши, в стаята влиза консултантката по кърмене и Рей вежливо ни отпраща. Изненадана съм, че Ани, която навремето щеше да гори сутиени на феминистки демонстрации, ако се беше родила няколко години по-рано, сега проявява свенливост, но пък нали казват, че едно бебе променя всичко. Ние поздравяваме още веднъж Ани и Рей и им казваме, че скоро пак ще се чуем.

Докато пътуваме за вкъщи с метрото, аз се надявам Бен да разбере, че празненството не продължава прекалено дълго. Че веднъж завърнеш ли се у дома от болницата и изминат ли няколко седмици, потокът от шампанско и мезета секва и вие оставате сами посред нощ.

В случай, че това му е убягнало, аз изчаквам няколко седмици, после се обаждам на Бен и невинно му предлагам да помогнем на Ани и Рей, като останем няколко часа при бебето. Да им дадем възможност да излязат някъде сами. Бен смята, че идеята е прекрасна. Ние се обаждаме на приятелите ни, които с удоволствие приемат предложението ни. И тъй, следващия петък вечерта Бен и аз взимаме такси до дома на Ани и Рей и изкачваме пеша стъпалата до третия етаж (аз подмятам колко ли ще е трудно да се качва и спуска количка по стълбите). Надявам се да заваря двама изтощени родители, разхвърляно жилище, миризма на вкиснало мляко, примесена с мириса на мръсни пелени. Но Рей се появява на вратата гладко избръснат и свеж и оставам смаяна, като виждам, че апартаментът им е безукорно подреден. Нийл Йънг пее „Радвам се да те видя“ малко по-високо за дом с новородено, което спи като ангелче в столчето за кола.

— Къде смятате да ходите тази вечер? — питам, нямайки търпение да ги изпратя по пътя им. Да оставят бебето си с Бен и мен. Да хвърлят светлина върху огромната ни некомпетентност.

— Промяна в плана — трескаво съобщава Ани.

Забелязвам, че изглежда красива. Косата й е прибрана отзад в кок с подплънка от чужда коса и лицето й все още излъчва сиянието от бременността.

— Какво? Много сте изморени, за да излизате ли? — предполагам аз.

— Не. Всички излизаме. Чака ни маса за четирима в „Пастис“! — пояснява Рей.

Изругавам наум избора си на хубави джинси, черно горнище и обувки с равна подметка. Не мога да откажа поради това, че съм облечена за гледане на дете. Нито пък приятелите ми ще приемат извинение от рода на: „Но аз съм с гуменки“.

— Сигурни ли сте? — питам. — Ние искахме да ви дадем възможност да прекарате известно време сами.

— Не! Ще ни липсвате, хора! — заявява Ани и ме прегръща.

— Тогава кой ще наглежда Рей младши? — пита Бен.

— И той идва с нас — изчуруликва Ани.

— Сериозно? — смайвам се аз.

Ани кимва.

— Той спи през цялото време. Няма да му е зле! — казва Рей и повдига седалката за кола на сина си, сякаш да докаже твърдението си. — Ей… ще го подържите ли малко, преди да потеглим? Разполагаме с няколко минути… Той няма да се събуди.

— Разбира се. Чакай първо да си измия ръцете — предлагам и си спомням манията на сестра ми относно микробите след първото й раждане.

Отивам в кухнята и се мия на мивката, обмисляйки стратегията си. Дали да не го раздрусам, за да го събудя? Дали да се направя, че не мога да го държа правилно, доказвайки, че бебетата не са стихията ми? Подсушавам ръцете си и решавам, че такива номера може да се окажат прекалено очебийни. Затова внимателно поемам бебето от протегнатите ръце на Рей. Подпирам мъничката му глава със свободната си ръка и сядам на дивана до Бен. И двамата отправяме погледи към Реймънд младши, който е облечен в бяло кашмирено гащеризонче и подходяща шапчица. Той продължава да спи дълбоко и мога да кажа веднага, че ще ми погоди номер и ще се покаже в ролята на безупречно бебе.

След няколко минути разговор Бен казва:

— Може ли и аз?

Лицето на Ани грейва.

— Разбира се.

Бен е естествен, когато го поема с лекота от ръцете ми. Реймънд младши отваря едното си око и се взира в Бен. После се прозява, забива колената си в гърдите му и отново заспива. Бен изглежда прехласнат.

— Не ги ли намираш за възхитителни двамата? — пита ме Ани.

Кимам и се изпълвам с негодувание срещу думата „възхитителни“. Това е първият признак, че приятелката ми се е променила. Предишната Ани никога нямаше да употреби дума като „възхитителни“ — освен за да изрази пренебрежение.

Бен прекарва нежно пръст по бузата на Реймънд младши.

— Не мога да повярвам, че кожата му е толкова мека.

Естествено, че не може да има малка екзема или бебешко акне, помислям си.

Бен продължава да се прехласва.

— Клодия, виж. Виж колко са мънички пръстчетата му.

Реймънд младши хваща палеца на Бен и аз се питам как мога да се състезавам с номер като този. Хлапето е послушно.

— Плаче ли изобщо? — пита Бен.

Ани отговаря, че не плачел често, бил много кротко бебе.

Естествено.

— Големи късметлии сме — допълва Рей. — Дори се налага да го будим нощем, за да го нахраним.

— Това е доста необичайно — казвам и нервно поглеждам Бен.

Всички подминават забележката ми и Рей грабва сина си, поставя го обратно в столчето му за кола и понася товара надолу към улицата, където почти веднага спира такси. Надявам се бебето да се брои за пети човек — над допустимата бройка в такси, — но шофьорът не възразява.

Останалата част от вечерта продължава гладко; Реймънд младши спи кротко в шумния ресторант. Разговорът ни е обикновен и забавен и аз почти забравям, че под масата ни спи новородено.

Когато всичко друго пропада, аз се улавям, че очаквам неприятен гаф на масата, но Ани дискретно изважда шише с изкуствена храна и пояснява, че дошла до заключението, че кърменето не е за нея.

Като изключим думата „възхитителни“, нямам никакви възражения срещу Ани или Рей, или бебето.

На път за вкъщи същата вечер Бен пита какво мисля за Реймънд младши.

Отговарям, че е страхотен, че е много сладък.

— Но? — подтиква ме Бен, защото тонът ми предполага „но“.

Започвам да бъбря колко е рядко бебе да спи толкова много. Напомням му, че всяко от децата на сестра ми е имало колики и че дори да изключим коликите, повечето бебета вдигат много повече шум от Реймънд младши. Монологът ми не е съвсем изкусен, както не е и опровержението на Бен: благородни и непрактични предложения за поемане на „пълна отговорност нощем“ за нашето бебе, ако по някакъв начин то се окаже трудно. Той сякаш вярваше, че единственото нещо, което ме кара да нямам деца, е желанието ми за пълни осем часа сън. Той допълва това с излияние за либералната политика на фирмата му, позволяваща отпуск по бащинство и правото да бъдеш баща, който си седи вкъщи.

— Баща, който си седи вкъщи? — питам. — Та ти обичаш работата си.

Бен свива рамене.

— Ще обичам и детето си… Въпросът е там, че няма да се наложи ти да променяш графика си изобщо, Клодия. — И той повтаря твърдението си със същото наблягане на „ти“ и „изобщо“.

— Чух те добре още първия път — казвам.

Същата нощ, към три часа, се улавям, че съм будна и тревожна. Твърдо обмислям да разтърся Бен и да му кажа: „Твой ред е да вземеш бебето, мили“. В края на краищата едно е да говориш за ставане посред нощ, съвсем друго е да го правиш, когато не чувстваш нищо друго, освен че ти се спи.

Но решавам да се откажа от тази тактика. Съдейки по начина, по който нещата се развиват за мен напоследък, Бен вероятно ще стане, подсвирквайки си, и ще почувства внезапен пристъп да изброява имена на бебета.