Емили Гифин
Нещо ново (18)

Глава 17

Чувствам се малко гузна, задето използвам Ричард, за да се домогна до Бен. Или използвам Ричард, за да се представя в добра форма пред Бен. Или че изобщо използвам Ричард. Джес обаче изтъква, че всъщност не го използвам, защото да харесваш законно някого обезсилва представата за използване. Тя ме пита дали ще доведа Ричард и на теоретичното кръщене на нейното бебе. Отговарям й на мига, понеже не искам тя да спира мисълта си върху бебето, което няма да има от Трей — и защото знам точно накъде бие с нейните разсъждения.

Оказвам се права — тя се усмихва, сякаш току-що е доказала сложна теорема, и казва:

— Така че, съвестта ти трябва да е абсолютно чиста.

Поклащам глава и се разсмивам, когато двете се плясваме длан в длан. Няма съмнение, че е много полезно да имаш майстор по рационални обяснения за най-добра приятелка.

Няколко дни по-късно аз съм в апартамента на Ричард, където си приготвяме вечеря. Или по-точно, аз наблюдавам, а той я приготвя, като от време на време ми възлага дребни, прости задачки като „измий марулята“ и „нарежи лука на кубчета“. Справям се добре с марулята; без да бързам я измивам и подреждам едно по едно листата върху хартиена кърпа, подсушавам ги и ги поставям в голяма дървена купа за салата. Когато обаче започвам да режа лука в погрешната посока, Ричард прихва и казва:

— Сериозно, Пар, как е възможно да не знаеш как се реже лук?

— Възможно е — отговарям, чувствайки се малко огорчена. — Хиляди пъти съм се учила и пак не мога да го запомня. Същото е и с доматите.

Той внимателно взима ножа от ръката ми.

— Дай на мен.

Правя се на безпомощна — за което, предполагам, не е нужно особено преиграване — и наблюдавам безпогрешната му техника, бързина на рязане и лекотата, с която наситнява лука.

— Странно ли е, че това тотално ме дискредитира? — питам. Никога не съм можела да понасям хора с неочаквани заложби и не бих набелязала Ричард като голям познавач в кухнята.

Той се смее, а аз се възхищавам на бръчиците около очите му. Сигурно си беше взел душ, преди да дойда, защото косата му е още влажна отзад; облечен е в джинси и с чисто бяла риза с навити до лактите ръкави. Наблюдавам го как остъргва лука с опакото на ножа от дъската за рязане и го сипва в тигана със зехтин. Разнася се задоволителен съскащ звук и той самодоволно отбелязва:

— Воала! — и избърсва ръцете си в кърпа за съдове, после отваря бутилка вино с професионален тирбушон — още едно нещо, което не мога да правя — и налива в две чаши. Подава ми едната и ние се чукваме, без да изричаме някакъв тост. Аз тъкмо това харесвам, освен ако нямаш нещо особено важно да кажеш. Неща от рода на: „За тази вечер“ или „За готвача“, или „За нас“ само биха разводнили момента. Или по-лошо — биха създали неловко мълчание, въпрос като: „За какво да си говорим сега?“. Освен това, ако един мъж наистина те гледа в очите в мига, когато чашите се чукнат — както Ричард направи току-що, — то е далеч по-изкусително от думите.

Усмихвам се, когато Ричард пристъпва към мен, навежда се и ме целува. Той е с цяла глава по-висок от Бен, което доста затруднява целуването, докато сме прави. Повечето жени предпочитат високите мъже, докато аз винаги съм харесвала интимността, която се поражда при почти еднакви височини. Същото важи и за бавните танци. Сред другите неща. Не че това ще промени нещо спрямо Ричард. Отвръщам на целувката му и отпивам от виното. Решавам, че първата целувка на вечерта винаги е най-хубавата. Може би Ричард си помисля същото, защото ние постояваме още малко така, преди той да се върне при печката и да разбърка лука.

— Виж какво. Не ме разсейвай — казва той. — Работата е сериозна.

Оглеждам гърба му и приведения му над печката врат и решавам, че моментът е удобен да го питам за кръщенето. Ще го подметна съвсем нехайно. Не е нужно да го усуквам. Това е красотата на взаимоотношенията ни с Ричард. Или каквото и да става между нас. Не са нужни преструвки. Затова избъбрям голите факти: Мои добри приятели имат бебе; ще го кръщават другия уикенд; Бен ще бъде там; искаш ли да дойдеш?

Той се завърта на пети, захилен.

— Значи искаш да накараш бившия ти съпруг да ревнува?

Започвам да пелтеча, че не е вярно, но той ме прекъсва.

— Няма проблем. Навит съм. И не се безпокой. — Държи дървената лъжица като сабя. — Ще се гордееш с мен.

— Не затова искам да дойдеш. Просто… си помислих, че ще е добре да се запознаеш с мои приятели.

— Правилно — отговаря Ричард, подхилквайки се. — Едно кръщене е типичен, удобен случай за запознанство с приятели. Точно обратното на… да речем… на чаша питие или на дълга закуска, нали? Или, мили боже, наистина в неизгодното положение — на вечеря?

Чувствам как се изчервявам. Трябваше да знам, че Ричард ще го обърне на шега. Сигурно си е проличало, че съм притеснена, защото ми идва на помощ. Оставя лъжицата, повдига брадичката ми с палеца си и ме целува отново — но този път влагайки повече „Кураж, глупаче!“. Обратното на „Нямам търпение да те видя гола“.

Когато се отделяме един от друг, той отново се захилва.

— Трябва ли да правя това за твоя бивш? Защо да не седнем пред него на пейката в църквата и просто не почнем да се натискаме?

Лицето ми гори, когато казвам:

— Церемонията ще се състои в Сентръл парк до Шекспировата градина. Но… май идеята не беше добра. Забрави за поканата.

Всъщност не искам да забрави. Искам да дойде с мен. Заради Бен, да. Но повече, защото просто искам да е там с мен. Точно както казах на Джес. Обмислям дали да му кажа нещо от този сорт, но не мога да измисля как да му го поднеса, без да прозвучи прекалено сериозно.

— Ей, Пар — прекъсва той мислите ми с усмивката на смутител. — Няма да забравя. Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света.

 

 

В деня на кръщенето ме събужда силен дъжд — нещо като порой, който обикновено изчаква до средата на деня. Първата ми мисъл е, че от влагата косата ми става ужасна. Втората: че трудно ще взема такси и че най-много мразя да ползвам метрото, когато вали. Третата: че планът на Ани да направи кръщавката в Сентръл парк пропада и дъждът ще премести церемонията в нейната дневна. В мъничката й дневна. Изведнъж това, че поканих Ричард, ми изглежда лоша идея. Едно е да доведеш някого на открито, публично място и съвсем друго да отидеш с него в малък манхатънски апартамент.

Но вече е късно да променям заплануваното, затова си взимам душ, подсушавам косата си и си обличам избрания от Джес тоалет — една от нейните висококачествени, обгръщащи тялото рокли на „Даян фон Фюрстенбърг“. (Роклите са сред малкото дрехи, които можем да си разменяме с Джес.) Джес също така ми беше купила нови обувки — ранен подарък за рождения ми ден, — чифт „Маноло Бланик“ с войнишкозелени токчета и каишка около глезените от черен и зелен плат. Заставам пред огледалото, внимателно се гримирам и си слагам парфюм.

Като изключим факта, че вече ми е минало времето да се озовавам в центъра на вниманието, крайният резултат ми харесва. Изглеждам добре, но не чак толкова, че да впечатля отчаяно някого. В крайна сметка наистина не чувствам нужда да впечатля Бен — мъжа, който ме е виждал в най-лошия ми външен вид. Но и не ми се нрави идеята да се появя в по-лошо състояние от това, което той си спомня. Повиквам Джес в стаята, за да получа последното й одобрение.

— Изглеждаш умопомрачително — казва тя, засмяна до уши. — Хем донякъде консервативна и ненабиваща се в очи, хем много стилна. Ако Тъкър дойде, ще полудее от завист. А може дори да почне да си пада по жени.

Разсмивам се и питам:

— А какви допълнения да сложа?

— Тъкмо това си мислех. Според мен — почти никакви. Не е нужно да приличаш на някаква нагласена двайсет и няколко годишна проститутка. Просто си сложи пръстена със син опал и перлите. Нищо повече.

Кимвам и пак питам:

— А с каква чанта да съм?

— Ще ти дам моя плик „Диор“. Съвсем подходящ за случая. И не забравяй слънчевите си очила с рамки от костенуркова черупка.

— Но навън вали — възразявам.

— Може и да спре. Бъди подготвена.

Поемам си дълбоко въздух, издишам и казвам:

— Благодаря ти, Джес. Обичам обувките си. Обичам и теб.

Тя се засмива.

— Просто гледай да се забавляваш. Усмихвай се много. Докосвай Ричард по ръката възможно най-често. Дявол го взел, докосвай по ръката и Бен възможно най-често.

Тя излиза, за да донесе чантата си и точно тогава Ричард позвънява.

— Виж, сложил съм си каубойски кожени панталони без дъно… Имаш ли нещо против?

Засмивам се и отговарям.

— Ама нали са с изрязано дъно?

— Точно така. Сложиш ли си шапка, никой няма да забележи.

После ми съобщава, че ще мине да ме вземе с такси. По отношение на транспорта проблемът е решен. Сещам се как, докато бях с Бен, все аз се оправях с такива неща. На мен се разчиташе да нося самолетните билети, например. Защото той неминуемо щеше да ги загуби. Или поне щеше да се паникьоса и да си мисли, че ги е загубил. И сега мога да го видя как трескаво потупва джобовете си с широко отворени очи и рови в голямата си чанта, убеден, че ги няма. Веднъж се пошегувахме, че е добре, че нямаме дете. Защото Бен положително щеше да го забрави в метрото.

Ричард прекъсва мислите ми, като предлага кафе от „Старбъкс“ за из път.

— Ще взема едно за себе си. За първи път отивам на толкова ранно социално събитие.

Представям си как разливам непоправимо напитката — такъв ще ми е късметът — и му отказвам с благодарност. След петнайсет минути и последни празни приказки с Джес, излизам от външната врата. Ричард вече ме чака в таксито с айскафе в ръка.

Той се накланя над седалката и ми отваря вратата. Настанявам се до него и възкликвам:

— Ей! Къде са ти бездънните панталони?

— Промених решението си — целува ме по бузата. — Мммм. Ухаеш прекрасно… Нека да позная… Любимият парфюм на бившето ти мъжле, а?

Усмихвам се и му казвам истината.

— Да, но вторият му любим.

— Аха! Стратегия. Ако е най-любимият му, ще излезе, че го насърчаваш. Все още мислиш за него. Ако пък си сложиш най-малко любимия му, ще се покажеш злобна… което пак ще означава, че мислиш за него.

Това ме разсмива, защото анализът му е съвсем точен. Толкова е хубаво да си с мъж, който е лишен от чувство за ревност. Затова си правя заключението, че, изглежда, ще мога да споделям всичко с Ричард.

— Виновна — казвам.

— И тъй — подхилква се Ричард. — Нещо забранено за обсъждане днес?

Казвам му, че няма да е зле, ако избягва темата за развода и децата.

— Което, разбира се, включва развод заради деца. Оттам нататък, каквото ти дойде наум.

Ние пътуваме към дома на Ани и Рей, като улучваме слаб трафик и пристигаме точно навреме. Ричард плаща на шофьора и ние хукваме, без чадъри, от задната седалка право към фоайето, където той хвърля в едно кошче празната чаша от кафе. Ани и Рей ни отварят по домофона и ние изкачваме стълбите и заварваме входната им врата открехната.

— Ехо? — подвиквам, докато си бърша краката в изтривалката. Сърцето ми се разтуптява при мисълта, че Бен е от другата страна.

— Влизайте! Влизайте! — чувам вибриращия глас на Ани.

Побутвам вратата и оставям подаръка си — инкрустирана сребърна чаша върху масичката в коридора. Надниквам в дневната и виждам, че сме от първите гости. Изпълва ме странна смесица от разочарование и облекчение, когато не виждам и следа от Бен. За първи път ми идва наум, че той може и да не дойде. Може би е на почивка с Тъкър. Може би трябваше просто да попитам Ани.

— Клодия, мила! — изписква Ани. Тя е подпряла Реймънд младши върху хълбока си, но със свободната си ръка ме прегръща. Не мога да повярвам колко много се е изменило бебето. От онова новородено с мънички като на пиле крачета, сега е станало будно, набито бебе, което вече е на бебешка храна „Гербер“. Децата толкова осезаемо ни напомнят как бързо лети времето, но аз се въздържам да отбележа колко много е пораснал синът й. Не искам да я подсещам каква небрежна приятелка съм.

— Здрасти, Ани! — Целувам я по бузата, после връщам отново вниманието си към бебето й. То е облечено в кремаво ленено комбинезонче с яка ала Питър Пан, което вероятно е по-скъпо от повечето от дрехите ми. Ани е като европейка, що се отнася до облеклото — дрехите в гардероба й не са много, но са от изключително високо качество.

Повишавам тон с няколко октави и казвам:

— Здравей, Реймънд!

Винаги се чувствам стеснителна и почти глупава, когато говоря на бебе или на много малко дете, с което не съм свързана. Реймънд бърчи чело, отмества поглед и завира лице в рамото на майка си, като едновременно с това я стисва за лакътя. Той сякаш знае истината за мен — че приключих с брака си, за да избегна да имам такъв като него. Нали казват, че бебетата и кучетата усещат разни неща за хората?

Ани гледа пламенно детето, когато заговарям:

— Ани, запознай се с моя приятел Ричард. Ричард, това са Ани и Реймънд.

Ричард казва:

— Приятно ми е да се запознаем, Ани. — Той потупва Реймънд по дупето, от което се разнася шумящ звук на памперс. — Здравей, приятел! Как си?

Реймънд младши се държи твърдо. Няма лесно да се поддаде.

— Радвам се да се запознаем, Ричард — отговаря Ани, очите й блестят от любопитство. По телефона не й казах никакви подробности, а и тя не ме попита нищо. Сигурно й е струвало голямо усилие на волята, за да не задълбае повече. „Е? Добре ли вървят нещата?“ Потвърдих. И ето го сега доказателството: един изискан, застаряващ мъж.

Ричард и Ани се впускат в общи приказки или по-точно, Ани го обсипва с въпроси. С какво се занимавате? О, вие работите заедно? Откога работите там? Откъде сте? Той отговаря любезно, макар и кратко, и също задава няколко въпроса. В това време Рей се приближава до нас с изражението: „Я виж ти! Кой е дошъл тук?“.

Веднага забелязвам, че той не одобрява моя придружител. Което може да означава много неща. Че двамата му скъпи приятели вече не са заедно. Че се чувства закрилник на Бен. Или ме смята за кофтарана, задето внасям някакъв намек за спор в специалния ден на сина му. Започвам да чувствам, че най-вероятно е последното.

Питам се дали Ани е предупредила по-рано Рей. Положително. Но пък, от друга страна, съм сигурна също, че други неща й се въртят в главата — като всеобхващащата грижа за новородено. Вероятно е толкова погълната от сина си, че тя и съпругът й рядко намират време да разговарят.

Наблюдавам Рей, който сам се представя на Ричард с някак агресивно на вид ръкостискане. После се обръща към мен и казва:

— Радвам се да те видя, Клодия. — В изражението му има известна сдържаност и през ума ми минава, че нашите приятели вероятно са взели страна. Страната на Бен.

— И аз се радвам да те видя — отговарям. — Поздравления за големия ден на Реймънд.

Ани запълва настъпилото мълчание, като ни пита какво ще пием. Ричард поглежда към импровизирания бар в другия край на стаята, благодари на Ани и й казва, че сам ще се обслужи.

— Някой иска ли нещо?

Зървам половин дузина бутилки шампанско, подредени като верни войници и кимвам. Едва единайсет часа е, но съм твърдо решена да пия.

— Каквото ще пиеш ти — отговарям на Ричард, съзнавайки колко интимно прозвучават думите ми.

Изведнъж Рей възкликва със светнало лице:

— Чичо Бен е в къщата!

Поемам си остро въздух, но погледът ми остава прикован право напред, в Реймънд младши. Знам, че е невъзможно за шестмесечно бебе да знае какво става, но, кълна се, бебето на Ани се обръща, поглежда ме презрително и се усмихва на Бен, който — чувствам го — е застанал точно зад мен. Толкова е близо, че може да долови парфюма ми — защото аз усещам неговата естествена миризма — каквато не бях усещала преди. Нещо като да се завърнеш у дома след дълга ваканция и да почувстваш, че апартаментът ти наистина има уникална миризма.

Бен се навежда да целуне Реймънд по темето. Не казва нищо за това колко е пораснало бебето. Явно, че се е отбивал тук неведнъж.

После се обръща към мен.

— Здравей, Клодия.

Издишам и си позволявам да срещна погледа му за секунда. Той никак не се е променил. Същият Бен си е. Моят Бен.

— Здравей — отговарям. Гласът ми прозвучава странно и чувствам внезапна слабост. Физическа слабост, от която коленете ми омекват. Правя опит да се усмихна, но не мога. Ани и Рей се споглеждат и се изнизват, за да поздравят други гости.

— Как си? — успявам да кажа, погледът ми пада върху голия пръст на лявата му ръка.

— Добре. А ти?

Отговарям, че и аз съм добре и забелязвам с крайчеца на окото си, че Ричард ни наблюдава, после се обръща отново към прозореца, в ръцете си държи по една висока, тясна чаша с шампанско. Отпива от едната. Той положително се досеща, че разговарям с бившия си съпруг.

— Радвам се да те видя — казва искрено Бен.

— И аз — отговарям и в действителност е така.

— Хубаво направи, че дойде — продължава той. — Не бях сигурен дали ще дойдеш.

Поглеждам отново към Ричард, който продължава да гледа през прозореца.

— И аз не бях сигурна, че ще дойдеш.

— О, ами аз всъщност… съм кръстник на Реймънд — пояснява той.

— Така ли? Не знаех. Каква чест!

— Да. Направо е страхотно.

Усмихвам се и в същото време ме залива вълна, която много наподобява гимназиална ревност. Като онова чувство, което бях изпитала, когато най-добрата ми приятелка Пам беше избрана за Кралица на випуска на годишната среща на завършилите. Двете бяхме като дупе и гащи — дори си приличахме. Непрекъснато ни питаха дали не сме сестри или дори близначки. Тогава защо предпочетоха нея пред мен? Сега се чувствам по същия начин, докато се питам защо Ани и Рей са избрали Бен, а не мен? Дали е защото не искам да имам деца? Или защото са взели страната на Бен? Да не би защото съм лоша приятелка? А може би просто защото са имали по-голям зор за кръстник, отколкото за кръстница. В крайна сметка нито Рей, нито Ани имат брат.

В този момент Ричард се отмества от прозореца и се заговаря с някакъв човек, когото не познавам. Помислям си: Господи, имам още една минута. Макар че всъщност не знам какво още да кажа.

И изведнъж ми идва наум. Звездният ми въпрос:

— Значи не си довел Тъкър, така ли?

Мигом съжалявам за думите си. Първо, очевидно е, че не я е довел, защото нея я няма тук. Второ, защото се показвам любопитна, дребнава и ревнива.

— Не — отговаря той с полуусмивка, — не съм.

Хрумва ми, че единственото възможно предимство за въпроса ми ще бъде, ако той изясни какво е положението на връзките на Бен, но отговорът му не ми подсказва нищо. Така че просто съм оставена с чувството, че съм пълна глупачка.

Точно тогава виждам, че Ричард е приключил разговора с новия си познат. Той среща погледа ми и повдига вежди, сякаш пита: „Не те притискам, но трябва ли да дойда при теб?“. Кимам. Всеки друг отговор би бил груб, дори за носещия се по течението Ричард. И точно когато Ричард се запътва към нас, Бен казва:

— Както виждам, и ти си дошла сама.

След още един удар на сърцето Ричард е вече до мен и ми подава чашата с шампанско. Жестът е безпогрешен, но Бен изглежда смутен, сякаш се опитва да си спомни Ричард. Което не му се удава, понеже те никога не са се срещали.

Нямам друг избор, освен да ги представя един на друг.

— Бен, това е Ричард Марго. Ричард… Бен Дейвънпорт.

— Здравей, Бен. Приятно ми е да се запознаем — казва Ричард.

Виждам как по лицето на Бен преминава облак, докато възприема името. Знам, че не е забравил моя списък на „Първите петима от издателството“. Знае точно кой е Ричард и това не го радва. И наистина, той не подава ръка. Само трепва и остава напълно объркан. Минават няколко секунди, преди той да изрече много студено:

— Как сте? — И връща погледа си към мен. Наясно е, че съм разбрала какво е значението на „Как сте?“.

Тези думи беше казала Лусинда, майката на Бен, на новата жена на бившия си съпруг — жената, която беше причината за разтрогването на брака й. Години наред Лусинда се измъчвала какво да каже на съпруга номер две, когато най-накрая имала нещастието да се срещне с нея. Не искала да се показва груба. И все пак отказала да изрече лъжа със стандартния поздрав: „Радвам се да се запознаем“. Бен си спомня как майка му направо ликувала, когато осъзнала, че едно рязко „Как сте?“ върши добра работа. Бен ми беше разказал случая малко преди да се запозная с нея. И ме предупреди да се безпокоя, ако чуя само „Как сте?“. Но иначе съм можела да приема, че ме е харесала.

Ричард, разбира се, е забравил за тази история и казва:

— Не много зле. А вие?

Бен му отговаря с тон, който племенницата ми Зоуи би изтълкувала като саркастичен.

— Супер — и пуска изкуствена усмивка. После се извинява и тръгва право към кръщелника си. След като взима бебето от ръцете на Ани, той се обръща и ми хвърля свиреп поглед. Значението и на този поглед не ми убягва.

След един мъчителен час на общуване с гостите церемонията, водена от жена свещеник на име Скай, започва. Не съм изненадана от чувството за хипарска служба, предвид факта, че сме в дневна, а не в църква — и предвид религиозното минало на Ани и Рей. И двамата са от католически семейства, но всеки поотделно се беше отрекъл от църквата още в началото на двайсетте си години по различни причини, повечето от тях политически. После преминаха през агностическа фаза, която продължи доста време. Ани каза, че станали по-духовни след раждането на Реймънд младши и започнали да посещават унитарианската църква на Второ авеню.

Във всеки случай жената свещеник говори доста време за възвишените идеи като вродената стойност и достойнство на всеки човек, справедливостта и съчувствието в човешките взаимоотношения, търсенето на истината и уважението към спойката на взаимната зависимост на цялото съществувание, част от което сме и ние. Междувременно тя спира и пита кръстниците дали изцяло ще подкрепят и направляват Реймънд младши в преследването на тези цели. Очите ми са приковани в Бен, който кимва тържествено и повтаря: „Да“ в един глас със сестрата на Ани. Докато го наблюдавам, не мога да се сдържа да не мисля за нашата размяна на обети на Карибите. Колко на сериозно ги беше приел Бен. И колко на сериозно приема сега ролята си на кръстник. После, когато си помислям, че мога да се обърна и да побягна към бюфета, Ани обявява, че всеки от кръстниците иска да прочете подготвено послание за Реймънд младши.

Първа започва сестрата на Ани. Тя рецитира поема на Лангстън Хюс, наречена „Мечта“. След нея е Бен. Той прочиства гърлото си и поглежда с обич бебето. Чувствам ръката на Ричард върху гърба си, когато поглеждам новите си обувки и чувам как Бен заговаря с висок, ясен глас:

— Реймънд, толкова съм щастлив и горд да ти бъда кръстник. Моето желание и молитва за теб е да станеш човек с характер и почтеност… Да бъдеш силен, но и нежен… Да бъдеш честен, но и опрощаващ… Да бъдеш праведен, но не самодоволен… Винаги да следваш сърцето си и да вършиш добри и красиви дела. Амин.

Залива ме вълна на тъга, когато проумявам какъв прекрасен баща ще бъде Бен. Какъв късметлия ще бъде синът или дъщеря му. Колко доволна и признателна ще бъде някой ден друга жена. Не го поглеждай, казвам си. Но го правя. Не мога да се сдържа. И може би си въобразявам, но докато оглеждам лицето на Бен, съм напълно сигурна, че той е толкова тъжен, колкото съм и аз.

 

 

— Изобщо не биваше да водя Ричард на церемонията — заявявам на Джес, като се връщам вкъщи и й давам пълен отчет.

— Съжалявам — казва тя. — Но ако ще ти е от помощ, все още смятам, че постъпи правилно.

— Защо смяташ така? — питам, докато откопчавам каишките на красивите си нови обувки, които, почти съм сигурна, Бен не е забелязал.

— Защото ти му показа, че продължаваш напред.

— Но сега той ме мрази.

— Не те мрази.

— Нямаш представа как ме изгледа. Мрази ме.

— Добре, мрази те. И какво?

— Не искам да ме мрази.

— Напротив, искаш. Искаш до такава степен да го е грижа за теб, че дори да те мрази. Ако беше седял и се бе заяждал с Ричард, сега щеше да се чувстваш по-зле.

Признавам логиката й, но казвам:

— Чувствам се толкова подла, задето го направих.

— Клодия, ти заведе гаджето си на празненство. Голяма работа! Знаеш, че и Бен си има приятелка.

Заигравам се с опаловия си пръстен и въздишам:

— Не ми е приятно да наранявам чувствата му. Излиза, че съм го направила… нарочно. Той едва ли би постъпил така с мен.

— Виж какво. Ти не си го напуснала заради Ричард. Той те напусна. Напусна те, надявайки се, че ще срещне друга жена, която да забременее от него и така да създаде семейство. Не забравяй това.

Кимам. Тя е права.

— Така че, престани да се чувстваш виновна. Чу ли?

Отново кимам, мислейки си, че е лесно да се каже, но е трудно да се изпълни. И започвам да проумявам, че може и да се чувствам виновна за нещо повече от това, че съм отишла с мъж на празненство.