Емили Гифин
Нещо ново (29)

Глава 28

На другата сутрин се събуждам и виждам Зоуи да стои на пръсти във виолетовата си нощница на точки, опряла нос и длани в прозореца на стаята ми. Оглеждам чистия й профил и косата й, щръкнала от статично електричество.

След малко прекъсвам съсредоточеността й.

— Какво толкова интересно има навън, Зоуи?

Тя се обръща и се втурва към леглото ми.

— Вали сняг, лельо Клодия!

— Наистина ли?

— Да, ела да видиш.

Заставам до нея на прозореца и си спомням колко се вълнувах като дете от снежинките. Сега снегът просто дава сигнал за неудобство, особено в голям град, тъй като бързо се превръща в кална киша. Но веднага забравям за това, когато се заглеждам навън заедно с племенницата си. Дори ме бодва леко разочарование, когато виждам само рехави снежинки, които не се задържат върху земята.

— Не ми се вярва да натрупа — отбелязвам. — Просто обичайното ноемврийско подлъгване.

Зоуи моментално увесва нос и аз се сещам как сестрите ми и аз се почувствахме една сутрин, когато надеждите ни мигом бяха попарени от говорителя по радиото, който съобщи с най-ведрия си тон: „Всички училища ще са отворени!“. Или дори по-лошо, когато изброи няколко училища, които бяха затворени, а после добави, че нашето правело изключение и щяло да отвори, но с няколко часа закъснение — за утеха. Един от най-щастливите дни в детството ми беше, когато майка ни уведоми, че щяла да пренебрегне подобно решение. „Няма да рискувам да ви пусна да пътувате с този автобус! Така че обявявам еднодневна дървена ваканция!“. Има известни облаги от това да имаш майка, която не зачита правилата.

— Ако натрупа, може ли да отидем да се пързаляме с шейна в парка? — пита Зоуи.

— Разбира се — отговарям, замисляйки се как се увеличават емоциите, когато си дете. Радостта е по-всеобхващаща, разочарованието по-смазващо, надеждата по-осезаема. — А искаш ли и да направиш снежен танц за по-лесно?

Лицето на малката светва отново.

— Какво е „снежен танц“?

Аз скачам в леглото и подхващам преувеличен племенен танц, който тя имитира. Краката и ръцете ни се мятат във въздуха, докато и двете оставаме без дъх. Тогава казвам:

— Добре! Да вървим! Чака ни един изцяло запълнен ден!

— Какво ще правим, лельо Клодия?

Разказвам й плана ни, който включва матине, отбиване във „ФАО Шварц“^[1] и возене на каляска в Сентръл парк.

Зоуи примира от радост.

— Тогава отивам да се облека.

Усмихвам се.

— Да. Върви. Освен това днешното ни излизане май се нуждае от малко грим, не мислиш ли?

Усмивката на Зоуи се разширява. Тя е истинско момиченце и винаги откликва с готовност на неща като пробиване на уши, бръснене на крака и гримиране. Мора ще ме убие, ако направя дупки в ушите на Зоуи или й дам някоя от самобръсначките ми, но малко руж и гланц за устни са друго нещо. Малката тръгва превзето към банята и казва с глас, по-зрял за годините й:

— Как не, лельо Клодия! Идеята е великолепна.

 

 

Няколко часа по-късно, след впечатляващо изпълнение на „Цар Лъв“, двете със Зоуи излизаме от театър „Ню Амстердам“ на Четирийсет и втора улица. Слънцето се е скрило, от снега няма и следа, но въпреки това денят е зимен и празничен. Градът вече е украсен с бели светлини и гирлянди, улиците гъмжат от туристи. Докато Зоуи си слага пухкавото розово таке и подходящи за него ръкавици, аз спирам такси и поръчвам да ни закара до „Плаза“, който е точно срещу „ФАО Шварц“. През целия път пеем „Хакуна Матата“^[2]. Мелодията е увлекателна. В цялото ни веселие аз напълно забравям за причината, поради която Зоуи е с мен. Питам се дали някой ден тя ще узнае пълната истина за този наш уикенд. Дали ще се върне назад към прекараното с мен време и дали спомените й ще бъдат повече горчиви, отколкото приятни.

Слизаме пред „Плаза“. Плащам на шофьора и придържам вратата отворена за Зоуи. Тя изскача от таксито, забравяйки да се държи като дама в кадифеното си гащеризонче и красиво палтенце. После посочва един мим със синьо лице, застинал в необичайна поза близо до фонтана пред хотела.

— Може ли да ида да го огледам? — пита тя.

— Разбира се — отговарям и се сещам за коментара на Бен по този повод. „Как е възможно това да се счита за талант? Кой всъщност си прави труда да практикува подобно нещо?“. Очевидно много хора не са съгласни с думите му, защото покрай мима се е събрала внушителна тълпа, която се прехласва по него и го снима с видеокамери.

Зоуи се втурва към мима, а аз оставам до хотела и изваждам мобилния си телефон от чантата. Искам да проверя дали Мора не ме е търсила с някаква нова вест. Има едно съобщение, но то е от Дафни. Държа под око Зоуи и слушам Дафни, която ми разправя, че направила лимонов кейк „Бундт“ и че момчетата облизват бъркалките. Казва още, че не се била чувала с Мора.

— Стискай палци за някоя хубава новина — заключава тя.

По моему представата на Дафни за добра новина не съвпада с моята. Като се изключи неправдата, Дафни вярва, че семейните двойки с деца не бива да се разделят. Според мен става дума за нещо повече от това да си щастлив. Не щастлив като на коледна снимка, а истински, дълбоко в себе си щастлив.

Прескачам съобщението на Дафни и се заслушвам в едно много старо от Бен, за което сърце не ми беше дало да го изтрия след развода ни. Това е единственият запис, останал от него. Не е нищо специално — отнася се за телефонния номер на нашия очен лекар, — но самият звук на гласа му ме залива и чувствам как сърцето ми пърха. Приисква ми се да разговарям с него по-рано от понеделник. Обещанието ми стои готово на върха на езика ми: Искам да имам бебе от теб, Бен. Ще направя всичко, за да те върна.

Запаметявам го, затварям телефона и пак поглеждам към Зоуи, която продължава да стои прехласната пред мима. Сега държи такето си в ръка и слънцето блести в косата й и я прави по-червена. За един славен миг се изпълвам с чувство за благополучие и покой.

После внезапно всичко се променя.

Виждам първо момчето на скейтборд — мършаво, по къси панталони, късо яке и оранжева каска. Учудвам се как е успяло да излезе от къщи без палто в ден като този. То е на не повече от дванайсет години и излъчва юношеска непохватност въпреки плавните му, уверени номера. Съвсем явно е, че иска да се покаже, но се прави, че не обръща внимание на неколцината зяпачи, които, след като са се наситили на мима, сега се възхищават на него. Вероятно е самотник, защото обикновено момчета на неговата възраст се движат на групи. Наблюдавам го как се спуска по няколко стъпала и се приземява с лекота, преди да набере скорост. И в този момент виждам, че Зоуи се затичва към мен, точно на пътя му. Смразявам се, като проумявам какво ще се случи, но съм напълно безпомощна да го предотвратя. Все едно гледаш ужасяваща сцена във филм със заплашителен саундтрак. И ето че момчето се е засилило към Зоуи, викайки:

— Ей, ей! Пази се!

Виждам как тялото му се напряга да промени посоката и се помолвам уменията му да надделеят. Но когато момчето се завърта, то пада от дъската и се блъсва в Зоуи. Зоуи е изхвърлена заднешком като малка кукла и пада с глух удар на тротоара. Момчето се просва до нея с разперени ръце и крака и изглежда повече смутено, отколкото пострадало.

Чувам се как изпищявам, сърцето тупти в ушите ми. Всичко като че ли се движи в забавен каданс, когато се врязвам в тълпата и коленича до Зоуи. Кожата й е сива, клепките й са затворени, от лявата страна на лицето й се стича кръв и багри яката й от бяла заешка кожа. Страх и ужас ме изпълват, когато проверявам дали диша. Диша. И все пак, ами ако умре? Мигом си налагам да не се побърквам; децата не умират при сблъсък със скейтбордисти. Беше просто дребна злополука. После обаче си помислям: Сътресение на мозъка, нараняване на главата и врата, мозъчно увреждане, параплегия. Сещам се за друга необичайна злополука с едно момче, което гледах в „60 минути“. Беше се парализирало, след като играло обикновен хокей на лед. През ума ми прелита картина на Зоуи, която отива на абитуриентския си бал в инвалиден стол.

Я се стегни, казвам си. Започвай да действаш и престани да драматизираш нещата! Но единственото, което мога да направя, е да повиквам името на Зоуи и лекичко да разтърся раменете й. Тя не реагира. Умът ми бясно прехвърля правилата за първа помощ, които бях учила много отдавна в девическия скаутски лагер и в часа по здравна култура в гимназията: „Не местете ранения, ако се предполага, че е засегната главата или врата му; проверете зениците, опитайте с натиск да спрете кръвта; обадете се на 911, повикайте помощ“.

Докато вадя книжни кърпички от чантата си, чувствам погледите и загрижената глъчка около себе си. Притискам кърпичка в главата на Зоуи и тогава клепките й потрепват и се отварят. Изричам името й в прилив на благодарност. Тя изхлипва и докосва лицето си. Като вижда кръв по розовата ръкавица на ръката си, изпищява. После се обръща на една страна и повръща. Смътно си спомням, че повръщането е признак на мозъчно сътресение, но нямам представа доколко сериозно трябва да е то. Нито пък какво се прави при такива случаи.

Зоуи сяда и започва да плаче за Мора и Скот.

— Мами! Тати! Искам мами-и-и-и!

Скейтбордистът се доближава до нас и почва да мънка извинения.

— Съжалявам — казва той, — тя ми се изпречи на пътя. — Изглежда изплашен, че си е навлякъл беля. Иде ми да го нахокам, да го навикам, че кара скейтборд сред хора, но казвам само:

— Няма нищо.

Той се изнизва с дъската си под мишница и продължава своя следобед.

Когато се обръщам отново към Зоуи, някакъв мъж се появява незнайно откъде и кляка до нас. Добре облечен е и има нисък, утешителен глас. Пита ме любезно дали аз съм майка й.

— Не, леля съм й — отговарям гузно.

Ето какво стана със зоркия ми поглед!

— Повиках такси — каза мъжът и посочи спрялото пред хотела такси, на няколко метра от нас. — То ще ви закара до Нюйоркския университетски медицински център. Вероятно ще се наложи да й направят няколко шева.

Зоуи ревва, като чува за шевове, после бурно се възпротивява, когато мъжът понечва да я повдигне от паважа.

— Нека те пренесе, миличка — казвам й.

И тя се оставя. След секунди аз се настанявам в таксито. Мъжът ми подава Зоуи, заедно с мека, бяла носна кърпа с избродирани инициали УРГ.

— Ще се оправиш, мила — казва той. Не съм сигурна на мен ли говори, или на Зоуи, но ми идва да целуна този любезен непознат с посребрена коса, чието малко име започва с „У“. Мъжът казва на шофьора адреса на болницата и затваря вратата. Докато се движим по Пето авеню, Зоуи се свива на кълбо на седалката до мен и хлипа. Аз придържам носната кърпа до раната високо на челото й, която подгизва и лепне от кръв. В един момент се сещам, че оставих такето й на тротоара и отново ме пробожда чувство за вина. Първо, че допуснах това да се случи, после, че изгубих любимата й шапка. Мога само да си представя какво ще каже Мора, като научи за станалото: „Знам, че обичаш Бен, но сигурна ли си, че си готова да станеш майка?“. Позвънявам й и вкъщи, и на мобилния й телефон — олеква ми, като се включва гласовата поща. Още не съм готова да й призная, нито пък искам да разстройвам сестра си, която и без това си има толкова грижи в момента. Опитвам се да утеша Зоуи, като повтарям думите на мъжа. Казвам й, че ще се оправи, скоро ще се оправи.

 

 

Докато пътуваме към болницата, кървенето на Зоуи намалява и аз преставам да се безпокоя за парализа или мозъчно увреждане. Въпреки това, веднага след като я регистрират, извикват името й. За разлика от случая с Бен навремето, когато го придружих до спешното отделение, след като счупи крак при игра на футбол — тогава чакахме да ни приемат седем часа. Или когато аз ядох развалено суши и буквално си мислех, че ще умра от стомашни болки, пак чаках много дълго — сякаш всеки гангстер в Ню Йорк трябваше да мине преди мен.

Затова много ми олеква, когато дават предимство на Зоуи и ни въвеждат в спешното отделение. Една сестра й помага да облече нощница и отчита жизнените й показатели. Само след секунда сънен лекар се промъква покрай завесата, разделяща помещението, и се представя като д-р Стив. На вид д-р Стив е смесица между Дуги Хаузър^[3] и героя на Джордж Клуни в „Спешно отделение“. Той е невероятно млад, но много самоуверен и харизматичен. Пролича си, че Зоуи веднага го хареса и че той е в състояние да я успокои, докато я разпитва как е станала злополуката и какви са симптомите, умело вмъквайки и въпроси за училището и хобито й. След кратък физически преглед, той поглежда Зоуи и казва:

— И тъй, Зоуи, лошо си се цепнала, но ето какво ще направим сега… Ще направим малка рентгенова снимка на главата ти и няколко къси шева точно зад ухото ти.

Зоуи трепва при споменаването на шевове (крайно време е да заменят думата с друга — кое дете ще приеме леко мисълта, че кожата му ще бъде зашита с игла?), но доктор Стив показва трапчинки при усмивката си и я убеждава, че не само няма да я заболи, но и ще използва розов конец, който ще се стопи като магия след няколко дни. Зоуи е спечелена.

— Защо е рентгеновата снимка? — питам, все още изпълнена със страх, да не би да се окаже някакво сериозно нараняване на главата.

— Просто предохранителна мярка — отговаря докторът и трапчинките му изчезват, като се обръща към мен. — Много ще се изненадам, ако е получила нещо повече от повърхностна рана.

Кимам и му благодаря. Д-р Стив тръгва да нареди за рентгенова снимка и взима розовия си конец, а аз бъркам в чантата си за листче хартия и започвам възбуждащата игра на палач.

След два часа и минимална драма снимката на Зоуи потвърждава прогнозата на лекаря и детето е „като ново“ с петте си розови шева и още по-привързано към доктора. Той й подава захаросан плод на клечка — с играчка вътре — и казва:

— Е, Зоуи, много те харесвам, но искрено се надявам да не те видя пак тук.

Тя се усмихва и става необичайно стеснителна.

— Какво ще кажеш, Зоуи? Обещаваш ли да стоиш далече от пътя на скоростните скейтбордисти?

Тя отговаря, че ще се опита и той удря разперена длан в нейната.

Питам се дали д-р Стив е минал курсове за държание с малки деца, или това просто му идва отвътре.

Може би е нещо, което изисква практика. Може би и аз бих могла да намеря книга по темата: Как да се държим в спешно отделение и към децата в кризисни ситуации.

После си помислям за Бен. Ако имам късмета да си го върна, няма да е нужно да съм съвършена. Ние с него заедно ще можем да разрешаваме проблемите. Представям си наше мъничко момиченце, което тича към нас с опасна треска, забита някъде в тялото му. Той ще вземе пинсетите, а аз ще застана до него, готова с лейкопласта. Двамата ще бъдем добър екип. Някога бяхме. Пак ще бъдем.

После, когато със Зоуи тръгваме към изхода с документите по изписването и със захаросания плод в ръка, чувам смътно познат глас зад себе си.

— Клодия, ти ли си?

Стомахът ми се свива, когато разпознавам гласа. Обръщам се бавно и поглеждам право в големите, зелени очи на Тъкър Янсен.