Емили Гифин
Нещо ново (21)

Глава 20

Надявам се, че трийсет и петият ми рожден ден ще спре разговорите за деца и хората в живота ми ще ми поднесат това като подарък. В дните, водещи към тази забележителна дата обаче, Дафни ми оставя съобщение на гласовата поща от рода: „Естествено, че ще бъде страхотно да получа въпросните яйцеклетки скоро. Така ще избегна амнио^[1], ако ги имаме сега!“.

Тя, разбира се, има предвид факта, че повечето лекари препоръчват амниоцентеза за бременни над трийсет и пет години и макар тя да се прави, че се шегува, знам, че говори сериозно. Въпреки че идеята да й дам мои яйцеклетки за мен е неестествена, все пак съм склонна да се съглася. Предимно защото искам да сложа край на болката на сестра ми, но и защото не виждам да имам друг избор в случая. Просто не мога да си представя да й откажа.

Правя грешка, като споделям дилемата с Джес. Най-тежкият момент от скръбта й беше утихнал след посещението й при лекаря, който потвърдил, че помятанията стават ужасно често. Той проверил също и хормоните й и заключил, че всичко е нормално. Че нямало причина да очаква проблеми в бъдеще. И все пак хипохондрията на Джес се смесва с новината на Дафни и я вкарва във френетично състояние на изострена бдителност. Тя започва налудничаво да говори, че трябва да замрази свои яйцеклетки и прекарва много време в работата си, като ми препраща връзки за технология по възпроизвеждане.

В един момент й изпращам имейл, в който я уведомявам, че никога в живота си не съм слушала толкова много да се говори за яйцеклетки. В мига, когато натискам бутона „изпрати“, ме обхваща безпокойство, че може да я засегна с това, но тя веднага ми изстрелва отговор без намек за забележката ми и чистосърдечно измества вниманието си към плановете за рождения ми ден. Давам й ясно да разбере (както и на сестрите си), че не желая никакви празненства, изненади или нещо подобно. Заявявам й, че предпочитам да изведа някъде на вечеря малка компания и изброявам обичайните близки — без Бен, плюс Ричард.

Джес ме пита къде смятам да ги водя и аз й казвам в „Бабо“, макар това да беше едно от любимите ми места, които посещавах с Бен. Преставам да се безпокоя къде съм била с Бен. Искам да преоткрия града си. И тъй, Джес изпраща имейли на Мора и Скот, на Дафни и Тони, на Ани и Рей, на Ричард и Майкъл. Всеки изпраща отговор, че ще дойде, с изключение на Рей. Извинението му е, че не може да намери бавачка. Не му вярвам — в Манхатън е пълно с бавачки, — но тайно се радвам, че няма да присъства. Предпочитам само Ани като приятелка. Не искам да правя неловкия преход на „двойка приятели“.

Междувременно Ричард планира да „изчезнем“ за три дни някъде, без да казва къде. Дори не знам дали става дума за топъл или студен климат, защото той натоварва Джес със задачата да приготви багажа ми. Притискам Джес да ми каже, но тя остава непреклонна, по същия покровителствен начин, когато отказва да издаде дали филмът има щастлив, или тъжен край. Обичам да съм подготвена, когато гледам филм, да съм в съответното настроение. Толкова се подразних, след като гледахме „Отвъд Африка“ — филм, който тя беше гледала по-рано. „Трябваше да ми кажеш, че той умира“, казах й тогава. „Щях да разваля всичко!“, възрази тя. „Но щом аз настоявам да знам, значи нищо не разваляш“, отвърнах й.

Джес не е на моето мнение. Хората, които обичат изненади, искат и ти да обичаш изненади.

Така че, сега единственото, което Джес ми казва за пътуването, е, че Ричард ще ме заведе „някъде, където ще е наистина много хубаво“.

— Била ли съм там? — питам я.

„Не“, отговаря тя. После казва, че щом е трябвало да напусна Бен, поне е трябвало да го заменя с човек като Ричард.

— Никой не може да замени Бен — възразявам.

Тя ми хвърля поглед, който говори, че не е много сигурна.

— Гласът му е страхотен. Хареса ми дълбокия му глас. — И се опитва да го имитира, казвайки: „И Джес… ъ-ъ, моля ви, сложете и вибратора й!“.

— Не ставай глупава! — казвам й.

— Ти не ставай. — Това е любимият й отговор още от времето на колежа.

Само една от нас иска да бъде майка, помислям си аз.

 

 

За груповата вечеря Ричард предлага да ни закара до ресторанта с Джес. Благодаря му, но отказвам — нека се видим направо там. Той се съгласява, после приема по телефона поръчката ми за първото ми питие, което е приятен жест.

След няколко часа двете с Джес сме пременени в малки черни рокли. Аз съм отново с обувките за рождения ми ден. Взимаме такси за центъра и слизаме на ъгъла на Шесто авеню и Уейвърли Плейс. Навън е хладна септемврийска нощ и докато извървяваме краткото разстояние до „Бабо“, изпитвам съжаление, че не съм си взела наметка.

— По-студено е, отколкото очаквах — отбелязвам, потрепервайки.

— Нервно ли ти е? — пита ме тя, за да ме подразни. Знае, че винаги ми е студено, когато ми е нервно. — За това, че Ричард ще се запознае с всички?

— Може би малко — признавам. — Искам ти, Мора и Дафни да го харесате.

В мига, в който го казвам, се запитвам защо всъщност търся тяхното одобрение. Вероятно е въпрос на гордост. А и не искам Бен да липсва много на всички.

— Е, аз вече харесах гласа му. Освен това щом ти го харесваш, и аз ще го харесам — заявява Джес.

Мисля си, че не мога да кажа същото за себе си по отношение на нейния случай, но се въздържам, не искам да я подсещам за „магарето“. Близо седмица не сме говорили за него. Доколкото знам, той още не й се е обаждал.

— Благодаря, Джес — казвам и чувствам, че друго безпокойство зачовърка ъгълчето на съзнанието ми, но не мога да определя за какво е. Вероятно съм объркана, защото си представях трийсет и петия си рожден ден по-различно. Представях си как Бен и аз сме някъде сами, на вечеря за двама. Или поне и Бен да присъстваше в картинката.

Но Джес и аз влизаме в жужащата бивша конюшня и виждам, че семейството и приятелите ми са се събрали край бара, празнично облечени и в добро настроение. Тревогата ми се стопява и си помислям: „Ти губиш, Бен“.

— Здравейте на всички — поздравявам и целувам всекиго поотделно.

Оставям Ричард последен, като го целувам по устата, което ми е някак странно пред погледа на Майкъл, който, забелязвам, че се подхилква и клати глава.

— Не мога да повярвам, че току-що целуна шефа ми — прошепва той под сурдинка, после добавя: — Гледай да ми уредиш повишение.

Ричард ми подава чаша водка с тоник, което не остава незабелязано от сестрите ми и Ани.

Усмихвам се и уточнявам:

— Той ми се обади по-рано за това. — Този кавалерски жест предизвиква завистта на жените, особено онези, които са омъжени за мъже като Скот, който — не е изненадващо — говори по мобилния си телефон. Питам дали всички са се запознали. Да. Майкъл ги е представил един на друг. Подхващаме общи приказки, докато чакаме да ни приготвят масата на втория етаж.

Качваме се и аз сядам между Ричард и Майкъл. Джес е срещу мен и поема грижата за листа за вината и разговора — две неща, за които много я бива. След като приема избора на всеки и ние изказваме одобрението си, тя вметва:

— Е, Ричард, харесваш ми. — После оглежда останалите и пита: — Какво мисли всеки за новия приятел на Клодия?

Майкъл се обажда:

— Той е страхотен шеф. Много честен.

Всички се разсмиват.

Дафни и Мора хвърлят на Ричард еднакви усмивки, които говорят: „Още не знаем дали те харесваме за сестра ни, но определено смятаме, че си привлекателен“. На Мора, по-специално, като че ли новият ми приятел й допада. Тя харесва елегантните, умни и секси мъже — а Ричард е и трите. Помислям си, че Скот също притежава и трите, но това не поддържа брака стабилен. Съмнителен въпрос. В края на краищата аз просто се забавлявам. А вечерята е именно такава. Забавна и празнична. Всеки е в добро настроение, разговорите вървят гладко, разправят се много забавни истории, има много смях, добро вино и вкусна храна.

Обсъждаме предстоящия филмов проект на Ани за жените в Афганистан и колко ще й бъде трудно да стои далече от Реймънд младши. Заприказваме се за децата на Мора и техните намерения. После Дафни разказва смешки за учениците си. Отделя внимание на една особено весела случка за това как хванала бележка, подавана от един ученик на друг в час по математика. И, разбира се, я прочела. Всеки знае, че учителите винаги прочитат бележките, дори когато твърдят обратното — но тази просто потвърждава това подозрение.

— Смешното е — продължава Дафни, — че това момиче, Анабел, е най-голямата любимка на учителите, възможно най-прилежната и скромната, но въпреки това бе написала в бележката неприлични неща на лошото момче на име Джош.

Майкъл пита:

— „Неприлични“ според речника на петокласниците или по-сериозни?

Ричард вметва през смях:

— Ти си неприличен, щом се интересуваш.

Майкъл отвръща:

— Я стига. Искам да оневиня младостта си в случая.

Дафни пояснява:

— Ами отначало тя иска от него „да пощипва цицките й“, после го уведомява, че никнеймът й в чата е „Дупарана“.

Всички ние ахваме.

— Ама тя наистина ли е с голямо дупе?

— Не! — отвръща Дафни. — Точно това е абсурдното. Тя е дребно, синеоко, здраво на вид същество.

— Но въпреки това очевидно задникът й се набива в очи — вметва Майкъл.

Всички прихваме и аз си помислям каква късметлийка съм, че имам такива добри приятели и семейство, които ми помагат да запълня празнината, оставена от Бен.

После обаче, някъде между основното ядене и десерта, подхващаме темата за деца — отново — когато Джес съобщава, че замисля посещение в един център за съхранение на скандинавска сперма в центъра на града.

— На скандинавска сперма? — учудва се Дафни.

— Да. Всичката сперма идва от датски донори… Техният слоган е: „Поздравления, тук е викинг!“ — засмива се Джес. — Те имат една реклама, изобразяваща бебе, което се перчи с деди, стъпили в Северна Америка преди Колумб. Надписът гласи: „Не е зле да си построите здраво детско креватче“. Нали е забавно?

Ричард, Мора и Майкъл изглеждат развеселени; Тони и Дафни показват любопитство, но и скептичност; Ани изразява пълно неодобрение. Скот изпусна целия разговор, тъй като се отдалечи от масата, за да проведе поредния си разговор. За себе си не мога да кажа как се чувствам по повод на тази тема, освен малко раздразнена, че Джес изобщо я повдигна.

Ричард и Майкъл започват да се майтапят с датчаните — за херингата им, за „Хейгър Страшният“^[2] и за Хамлет.

Мога да кажа, че проницателната страна на Ани, която изучава жените, е на път да излезе на повърхността.

— Джес, ти сериозно ли възнамеряваш да го направиш?

Джес кимва.

— Разбира се. Защо не? Въпросните датски донори са прелестни. Те имат класическия скандинавски външен вид. Високи, атлетични, с малки носове, сини очи, светла кожа…

— Ти, какво, да не би да искаш нещо като марково бебе? — пита Ани.

— Марково бебе! — повтаря Джес, като умишлено подминава подигравателния тон на Ани. — Толкова симпатично звучи. Да. Сигурно точно това търся.

Ани продължава:

— Не ти ли се струва, че е неетично?

— Неетично ли? Защо смяташ така? — учудва се Джес. Виждам, че разговорът започва да лази по нервите на Ани, както често й се случваше в колежа.

Тя отговаря:

— Заради стереотипа, че сините очи, светлата кожа и височината са някак по-стойностни. Мисълта ми е, че това комерсиализира хората.

— Да. Това е отврат! — вметва Майкъл през смях. — Защо не потърсиш сперма от чернокож?

Ани подминава шегата на Майкъл и продължава да говори на Джес.

— Имам предвид, че ти всъщност подкрепяш генното инженерство. Това е евгеника.

— Какво значи „евгеника“? — интересува се Дафни.

Ани пояснява:

— Това е социална философия, която подкрепя избирателното размножаване. Общо казано, лъженаука за подобряване на човешката природа чрез деление на хората на биологически пълноценни и непълноценни.

— И какво лошо има в това? — пита Джес.

— Ами, да — намесва се Ричард. — Ако това може да създаде по-интелигентни хора, аз го поддържам. Глупаците причиняват сума ти проблеми в света…

— Напълно съм съгласен — обажда се Майкъл. — Идиотите вечно ни погаждат някакви номера.

Ани отказва да се измества темата с шеги.

— Евгениката може да доведе до спонсорирана от държавата дискриминация… Дори до геноцид.

— О, не ставай толкова мелодраматична — прекъсва я Джес. — Да не би защото смятам, че едно мъничко датчанче може да е много сладко, ти ме сравняваш с нацистите?

— Колко струва това? — намесва се Дафни. Тони я стрелва с поглед, който казва: „Моето семе си е наред, жено!“.

— Нямам представа… Вероятно е доста скъпо — свива рамене Джес. На нея не й е до парите. После тя се обръща отново към Ани. — Освен това каква е разликата между това, че ти си избрала Рей за баща на детето ти, а аз — Хенрик Датски за баща на моето? Изборът е личен. Той отразява естествения подбор.

— Да, само че преди всичко, аз не съм избрала Рей за баща на детето ми, избрала съм го за свой съпруг — възразява Ани. — Ние решихме да имаме деца много по-късно.

Сега се впрягам и на Ани. Отговорът й улучва доста близо целта. Кръстосвам ръце и чувствам, че се напрягам.

— Ами някои хора са просто благословени, че са намерили съпруга, когото обичат, и имат деца по старомодния начин — не отстъпва Джес.

— Така е! — вметва Дафни. — Не виждам проблем в използването на науката, за да имаш бебе.

— Съгласна съм — подкрепя я Мора и мигом ми хвърля поглед, изпълнен с безпокойство, означаващ: „Нали трябва да се застъпваме за сестра ни“.

Ани продължава:

— Според мен цялата тази история с викингска сперма е противна.

Запитвам се дали Ани би сметнала, че междусемейното донорство на яйцеклетки също е противно. Не се и съмнявам. Но пък може и аз да трябва да се съглася. Наистина донякъде е противно.

— Вижте. Аз ще разреша проблема веднъж завинаги — обажда се Майкъл, когато играта започва да загрубява.

Джес го поглежда.

— Как?

Майкъл повдига многозначително вежди.

— Хайде. Не би ли предпочела да имаш карамелено бебе с лешникови очи? — После се обръща към Ани. — Знам, че би одобрила подобно загатване за сливане на расите, нали?

Всички се разсмиват, включително и Ани, а аз си помислям: „Добрият ми Майкъл“. Трябва да обичаш приятел, който може да измисли начин да разведри етичен спор върху евгениката.

Мора казва на Джес:

— Трябва да се позамислиш върху думите му.

Майкъл посочва Мора и оформя с устни: „Благодаря“.

Поглеждам Майкъл и изричам на глас:

— Благодаря ти.

Явно, че Майкъл разбира какво имам предвид — че оценявам, задето смени темата — защото намига и казва:

— Няма защо.

Ани и Джес си разменят помирителни реплики, сякаш да докажат, че макар да имат известни несъгласия, пак си остават приятелки. Дори тъжното изражение на Дафни изчезва, когато Тони обвива ръка около нея и шепне нещо в ухото й. Тя се усмихва. Аз също се усмихвам. После се отпускам отново, понеже подхващаме теми, нямащи нищо общо със сперма и яйцеклетки и организираните срещи между тях.