Емили Гифин
Нещо ново (31)

Глава 30

През следващите три дни се люшкам между вцепеняващо неверие и свиваща стомаха ми мъка. Работата ми върви бавно, както става винаги преди празници, затова през повечето време редактирам вкъщи, като по-голямата част от него — в леглото. Джес ме предупреждава, че прекомерният сън е признак на депресия — сякаш това е някакво откритие. Тя непрекъснато ме натоварва и ми опява в стил Ричард Саймънс. Аз обаче я парирам, като свивам рамене и казвам, че ще се оправя. Макар да не съм напълно убедена в това.

Най-отчаяният ми момент идва посред нощ, когато се събуждам, след като съм сънувала последната сцена от „Абсолвентът“. Всичко е точно както във филма, само дето аз съм Дъстин Хофман, а Бен не напуска пред олтара Тъкър, която е в напреднала бременност. Вместо това той и цялото му семейство гледат на мен като на луда, докато Рей и Ани не ме хващат подръка, не ме извеждат от църквата и не ме качват в автобуса, където съм съвсем сама. Събуждам се цялата в пот и сълзи и до такава степен бясна, че направо се плаша от себе си.

 

 

На сутринта заварвам Джес в стаята си да приготвя багажа си за заминаването й с Майкъл за Алабама. Против всичките си убеждения й разказвам кошмара си.

Тя казва:

— Е, за щастие ще си възвърнеш Бен преди тяхната сватба.

Поглеждам я с празен поглед и тя казва:

— В понеделник, нали?

Поклащам глава.

— Нищо такова няма да се случи… И няма да се видя с Бен в понеделник.

— Какво?

— Отменям срещата — подчертавам аз.

— О, не, в никакъв случай — възразява тя още по-твърдо.

— Няма смисъл — казвам, свивайки апатично рамене.

— Напротив, има много смисъл. Виж какво, Клодия. Фактът, че те са се сгодили, на практика не променя анализа в случая.

— Не, променя го.

— Не, не го променя! Щом Бен можа да се разведе с любовта на живота си, значи като нищо може да развали годеж.

— Откъде да знаем, че именно тя не е любовта на живота му?

— Защото ти и само ти си любовта на живота му.

— Откога си на това мнение?

— Откакто най-накрая изживявам истинска любов.

— Е, имам новина за теб, Джес. Бен я обича. Нямаше да й предложи, ако не я обичаше. Той иска деца, но не на всяка цена.

— Добре де. Може и да я обича мъничко. Но теб обича повече и ти го знаеш… Той няма пълна информация. А на него му е нужна пълна информация. Разбере ли, че искаш деца, ще трябва да скъса с нея.

— Аз не искам деца.

— Напротив, искаш.

— Не, не искам. Щях само теоретически да пожелая да имам деца от него.

— Все тая.

— Не съвсем.

Тя затваря червената си чанта „Тод“ с авторитет и казва:

— Е, аз казвам да оставим на Бен да реши това. Искаш ли?

 

 

Междувременно плановете ми за Деня на благодарността витаят във въздуха, докато не става единайсет часа. Мора винаги кани на вечеря у тях, но по обективни причини тази година прави изключение. Дафни се явява резервният вариант, понеже баща ми, по разбираеми причини, отказва да отиде в дома на Дуайт и майка ни, но когато ние казваме на майка плана, тя почва да опява на тема „вие, момичета, никога не идвате тук“. После продължава по допирателната, че изобщо не сме искали да приемем Дуайт. Аз нямам настроение за нейните глупости, затова бързо я срязвам:

— Виж какво, Вира. Ние отиваме у Дафни. А ти дори не можеш да готвиш.

— Можем да си поръчаме храна отвън — казва тя.

— Стига, мамо. Решението е взето.

— Кой го казва? — пита тя с глас на малко дете.

— Аз го казвам. Така че или идваш там, или не. Изборът е изцяло твой.

Затварям и решавам, че единствената истинска красота в това да удариш дъното е, че всъщност нищо не може да те развълнува или подразни. Дори родната ти майка.

След няколко минути тя ми се обажда с помирителен тон.

— Клодия?

— Да?

— Реших.

— И?

— Ще дойда — заявява тя кротко.

— Браво на теб! — отговарям.

 

 

Утрото на Деня на благодарността е студено, сиво и дъждовно, но в същото време е необичайно топло за сезона — потискаща празнична комбинация. Нужна ми е цялата ми воля, за да стана от леглото, да си взема душ и да се облека. Минава ми през ума един от житейските принципи на майка ми: Ако се облечеш така, че да изглеждаш хубава, ще се почувстваш по-добре. И макар в основни линии да се съгласявам с това, отхвърлям съвета и се спирам на стар пуловер с висока яка от „Дж. Крю“ и чифт „Левис“, разнищени на коленете. Уверявам себе си, че поне са по-подходящи от клин и кецове, които устоявам да не облека само защото се сещам за „носенето на клин и гуменки в Деня на благодарността“ в памфлета „Предупредителни признаци на самоубийство“.

Не мога да хвана такси, затова вървя пеш до гара „Пен“ и за малко не изпускам обедния влак. Пада ми се място срещу движението, от което винаги ми прилошава. После, някъде по средата на пътя, се сещам, че забравих тиквения пай от „Балтазар“ за двайсет и осем долара на плота в кухнята. Изругавам гласно. Възрастна жена от другата страна на пътеката обръща глава към мен и ме поглежда с неодобрение. Оформям с уста „извинете“, въпреки че си казвам наум: „Гледай си работата, госпожо“. След това в продължение на двайсет минути ме преследва мисълта, че ще стана една от онези хора, на които им е крив светът и си го изкарват на възрастните. Или по-лошо — ще стана намусена възрастна жена, която мрази младите.

Когато баща ми ме посреща на гарата, му казвам, че трябва да се отбием в магазина, за да купя пай.

— Майната му на пая — отговаря той, което по моему в превод означава: „Чух за годежа на Бен“.

— Не, наистина, татко. Обещах на Дафни да донеса тиквен пай.

Превод: „Аз съм пълен неудачник. Останало ми е единствено да удържам на думата си“.

Баща ми свива рамене и след минути отбива в паркинга на „Уолдбом“. Изтичвам вътре, взимам два малки тиквени пая, вече намалени на половин цена, и се запътвам към експресната каса за „До дванайсет стоки“.

„Не повече от…“, казвам наум и се сещам как развеселих Бен, когато поправих граматиката на обществения надпис. „Не повече от дванайсет стоки“ се казва, по дяволите! Искрено се надявам Тъкър да е момиче на точните науки в най-тесния смисъл на думата и да бърка местоименията в разговорния език. Тя е възпитаничка на „Харвард“, така че грешките й не са очебийни като „Мен и татко отиваме в магазина“, но ако имам малко късмет, може и да е склонна да допуска друг вид грешки, такива, каквито интелигентните хора допускат, вярвайки, че са интелигентни. От рода на: „Искаш ли да дойдеш с татко и аз?“.

Красотата в такива случаи е, че Бен ще бъде принуден да мисли за мен всеки път. После, някой ден, може и да не издържи и да приложи на Тъкър номера, на който го бях научила толкова отдавна. „Опитай всяка част от допълнението в отделно изречение. Например: «Искаш ли да дойдеш с татко?», «Искаш ли да дойдеш с мен?». И оттам: «Искаш ли да дойдеш с татко и мен?».“ Може би тя ще присвие очи и по лицето й ще премине облак. „Бившата ти жена ли те научи на това?“, ще попита тя с презрение, породено от ревност, и неспособност да се справи. Защото тя може и да е в състояние да оправя хората, но никога няма да е в състояние да състави изречение като мен.

Докато плащам за жалките два пая и замразена сметана „Кул Уип“, зървам Чарли, гаджето ми от гимназията, да застава зад мен на опашката. Обикновено се затичвам, като видя него или някой друг съученик, но разводът промени това. Просто не върви да го вмъкнеш в общия разговор, но в същото време е почти невъзможно да избегнеш да го споменеш. Освен това кажи-речи запълних квотата си за случайни срещи за тази седмица и не ми е присъщо да се държа приятелски. Навеждам глава и плъзвам към касиерката банкнота от двайсет долара.

Точно когато си помислям, че съм избегнала срещата, Чарли възкликва:

— Клодия, това ти ли си?

Хрумва ми да се направя, че не съм го чула и да продължа да вървя, но аз харесвам Чарли и не искам да се проявя като градски сноб, както веднъж ме бе обвинил той, затова се обръщам, усмихвам се и му се показвам в най-доброто си въплъщение на щастлив, улегнал, зрял човек.

— Здрасти, Чарли! Честит Ден на благодарността!

— На теб също, Клодия! — отговаря той, побутвайки взетите в последния момент стоки: половин литър необезмаслено прясно мляко, три кутии сок от боровинки и една кутия тампони. — Как я караш?

— Добре! — отговарям бодро и виждам сина на Чарли да разклаща кутийка с оранжеви дражета „Тик-так“. Истинско копие на Чарли от снимката му от детската градина, която висеше в рамка във вестибюла у тях през цялото време, докато се виждахме. Малкото момченце вдига глава към баща си и пита:

— Може ли да вземем и тия, тате?

Ненавиждам отговор: „Не, върни ги на мястото им“, което е стандартен родителски отговор в магазин за хранителни стоки, но Чарли казва:

— Разбира се, защо не? — и мята кутийката върху лентата.

Той беше непринуден, весел, спокоен. В някой момент може и да съм си мислила, че тези негови черти го правят глупак, но сега разбирам, че те просто се тълкуват като щастие. В края на краищата, той е човекът със семейство. Той купува продукти за хигиената за съпругата си. А аз съм разведената, чийто баща ме чака отвън в колата.

— Е, как са нещата? — пита Чарли усмихнат.

— Нищо особено — отговарям и гледам да отклоня вниманието му от мен с въпрос относно сина му. — Това по-големият ти син ли е?

— Не! По-малкият — Джейк… Джейк, запознай се с Клодия.

Джейк и аз се ръкуваме и мислено се моля да сме приключили разговора, но той пита:

— Как е Бен?

— Ами, ние се разведохме.

— Съжалявам.

— Няма защо. Той ще се жени повторно.

После се присмивам на собствената си шега. Чарли също, но някак като че със съжаление, а не с искрен смях. Двамата си разменяме още няколко общи приказки, като всеки от нас обещава да предаде поздрави на семейството си. Сигурна съм, че през цялото време той си мисли: „Знаех си. Знаех си, че тя ще го загази, когато след абитуриентската ни вечер ми каза, че не иска да има деца“.

 

 

Дафни държи всичко под контрол, когато ние с баща ми пристигаме у тях. Но „под контрол“ нямам предвид версията на Мора за пълен ред. Тъкмо обратното, в дома на Дафни цари шумно безредие. В кухнята е разхвърляно и футболният мач, който Тони гледа, се състезава с любимия на Дафни компактдиск на Енрике Иглесиас и техните луди йоркширски териери. И все пак навсякъде ухае на хубаво и предразполага да се отпуснеш. Дафни е край печката, която „пуши“ от натоварване. Сложила си е кухненска престилка с надпис: „ИМАТЕ ЛИ ВЪГЛЕХИДРАТИ?“ и изглежда спокойна. Баща ми отива при Тони в дневната, а аз прибирам пайовете и сметаната в хладилника. После казвам:

— Надявам се да имаш десерт.

— Разбира се, че имам — усмихва се Дафни гордо и сочи към току-що разточена кора за пай върху плота.

— Чувала ли си се с Мора? — питам, докато се настанявам на едно високо столче. — Той ще дойде ли?

Дафни разбира, че питам за Скот. Тя се залавя да бели ябълка „Грани Смит“ и ми казва, че преди обяд Мора още не била решила дали да му разреши да дойде, или да го остави сам вкъщи. Тя с удоволствие разбрала, че родителите на Скот и семейството на сестра му вече си уредили пътуване до „Дисни Уърлд“ за празника, така че, ако тя предпочете да не го доведе, той оставал без резервен план.

След малко чуваме, че майка ми и Дуайт пристигат.

— Здравееейте! — изчуруликва майка ми, докато се носи към кухнята, напарфюмирана обилно, в костюм от „Сейнт Джон“ и тъмносини обувки с деколте. Тоалетът й извиква във въображението определението „натруфено всекидневен“, което е любимото й кодово указание за обличане за нейните събирания. Въпреки алергията й от кучета, тя взима на ръце йоркширите на Дафни и им позволява да я близнат по устата.

— Здравей, Гари! Здравей, Ана! — гугука им тя и на мен ми минава през ума, че да се говори по бебешки на кучета е съвсем малко по-дразнещо от това да се говори по бебешки на бебета.

Дуайт също е облечен натруфено всекидневно. Сложил си е мокасини с пискюли, очила „Рей Бан“ и сако с лъскави, златни копчета. Той сваля очилата си и подава три бутилки мерло на Дафни. После започва да потрива ръце толкова енергично, че може да запали огън.

— Е, дами, какво потропва там? — пита той, оглеждайки къкрещите тенджери. — Тук ухае чудесно, Даф!

После, докато го наблюдавах да крачи из кухнята, се сещам как Бен имитираше походката му с въпроса:

„Забелязала ли си, че тазът на Дуайт влиза в стаята пет минути по-рано от него?“. Много се забавлявах, когато той се майтапеше с Дуайт, но мисълта, че Бен може да споделя такива наблюдения за семейството ми (дори за съпруга на майка ми) с бъдещата си съпруга ми оказва странен ефект — създава лоялност, каквато дотогава не съществуваше. Дуайт не е лош човек, помислям си, докато го целувам за поздрав вероятно за пръв път. Изчаквам майка ми да свали кученцата, да се измие и да използва сушилнята за ръце. После я прегръщам.

— Толкова е хубаво, че си се наконтила — прошепва тя в ухото ми.

Усмихвам се и отговарям:

— Да. Но ще се зарадваш, като научиш, че ако стане злополука и бъда съблечена от парамедици, съм си сложила най-хубавото бельо.

Усмивката й сякаш казва: „Добре съм те научила“.

На външната врата се звъни и всички се споглеждаме напрегнати, един въпрос увисва във въздуха: „Дали идват Скот и семейството му?“.

Дори майка ми е притихнала.

— Иди да отвориш — казва ми Дафни и нервно развързва престилката си.

Запътвам се към вратата. Когато я отварям, искрено се изненадвам да видя Скот. Наистина смятах, че Мора е склонна да го изгони. В главата ми изскачат думи на Хилари Клинтън относно Бил: „Той е яко животно, за да се държи на верандата“. Очевидно същото може да се каже и за Скот. Макар че ето го и него, отново на верандата заедно с Мора.

— Здравейте на всички! — поздравявам ги аз и се навеждам първо да прегърна децата.

Зоуи сочи шевовете си — или по-точно, мястото, където са били шевовете й.

— Те изчезнаха — заявява тя. — Точно както каза д-р Стив.

Засмивам се и пак я прегръщам.

Когато се изправям, поглеждам Скот право в очите. Като никога те не изразяват самонадеяност или лукавост. Напротив, той изглежда по-огорчен и разкаян, отколкото беше в събота вечерта. А Мора пък изглежда дори по-весела. Помислям си: „Безгрижна, самоуверена, популярна жена на среща с възможно най-признателен човек, който иска да бъде като някоя знаменитост“. Това е разменена за тях роля и аз съм изпълнена с чувство за носталгия, спомняйки си каква беше сестра ми, преди да срещне Скот. Питам се какво се е случило най-напред. Държането на Скот ли е превърнало Мора в жертва и я е поставило в постоянно състояние на тревога? Или нейните приоритети се бяха променили по някакъв начин, та тя да е позволила на човек като Скот да влезе в живота й?

Него поздравявам хладно, а сестра си целувам. В кухнята също се разменят напрегнати поздрави. После всички отиваме в дневната да гледаме футболния мач, от който само Тони се интересува. Избягвам да мисля за Бен, като наблюдавам Скот и Мора. Той угажда на всяко нейно желание: долива й чашата с вино, разтрива й раменете, укротява децата. Сещам се за теориите на Ани относно взаимоотношенията, които тя нарича теорията на „благосклонния диктатор“. Според нея в една идеална връзка балансът на властта е еднакъв. Но ако някой трябва да има повече власт, то това трябва да е жената. Нейните аргументи са, че когато повечето мъже притежават власт, те злоупотребяват с нея и отстъпват пред своите вродени инстинкти за задоволяване на собствените си страсти и желания. Жените, които притежават власт, на свой ред, са склонни да управляват повече в интерес на семейството, отколкото в свой интерес. Именно затова матриархалните общества са мирни и хармонични. Затова общества, ръководени от мъже, в крайна сметка се разрушават по време на война.

Разбира се, когато Ани за пръв път сподели с мен тази теория в колежа, аз се помъчих да я развенчая с приказки за собствените ми родители. Казах й, че майка ми държеше цялата власт — и цялата власт беше в неин интерес, — докато баща ми е добър човек с добри намерения. И все пак, оглеждайки се наоколо, със завист трябва да призная, че Ани имаше право донякъде и че семейството ми като че ли правеше изключение от правилото. Повечето от приятелите ми с разведени родители изпитват пасивна мъка за майките си, а онези, чиито родители имат здрав брак, изглежда имат силни майки и предани бащи.

Сега наблюдавам Мора и си представям коронацията й като благосклонен диктатор. Владетелят, който можеше жестоко да остави Скот вкъщи със замразена вечеря от „Суонсън“, след като узурпира трона му. Вместо това тя го води на семейния ни празник. Проявила е към него капка милост и поне краткотрайно милосърдие. Някой може да каже, че това я прави глупачка или страхливка. Миналата седмица и аз щях да кажа същото. Но като я гледам сега, си мисля, че нещата се свеждат повече до силата на духа, до желанието да прави онова, което е най-добро за децата й, и да се мъчи да намери този отговор. И все пак със или без деца, аз също знам, че тя е стигнала предела.

Ако Скот извади късмет да преживее този инцидент, сигурна съм, че тя няма да толерира друга изневяра, дори най-малък намек за такава. Това е неговият финал, финалният му шанс за изкупление. Сигурна съм, че Скот го разбира.

Просто се питам дали безусловната сила на волята да простиш може да е достатъчна за сестра ми и семейството й да се уредят както подобава. Защото в края на краищата властта е едно нещо. Любовта е съвършено друго.

 

 

Когато пуйката е готова, домакинята ни приканва да се преместим в трапезарията, въпреки молбата на Тони да догледаме мача и да вечеряме на таблички пред телевизора. Дафни не го удостоява с отговор. Дори го пренебрегва и казва:

— Всеки да си вземе питието и — на масата!

Дуайт повежда всички с чаша вино в едната ръка и кутия диетична кола „Д-р Пепър“ — в другата. Когато прекрачва в трапезарията, възкликва гръмогласно:

— Леле! Вижте това! Местата са надписани. Всяко място е обозначено с име!

И наистина, Дафни беше подредила масата с малки надписани картички, направени от кафява твърда хартия. А за Зоуи, Патрик и Уилям беше сложила по-малки картички върху масата за карти.

Мора нетърпеливо обикаля масата, четейки имената, както правят гостите на сватбено тържество. После бързо взима картичката на Скот и я разменя с тази на Дуайт, така че да седи до съпруга си. Междувременно Скот бърчи чело, а останалите от нас се правим, че нищо не сме забелязали и заемаме местата си.

Тони изрича благословията, след което Дафни настоява да се придържаме към семейната ни традиция — всеки от нас трябва да каже нещо, за което е благодарен. Лично аз мисля, че това е изключително опасен обичай, като се имат предвид крехките обстоятелства, които обхващат живота ни именно в днешния празничен четвъртък. Не възнамерявам обаче да разклащам лодката. Затова напрягам съзнанието си какво да кажа.

Дафни дава последни напътствия.

— И запомнете: никакви повторения. — После се обръща към Дуайт. — Дуайт, можеш да започнеш.

Дуайт се усмихва и заговаря:

— Дадено. Благодарен съм за храната на тази маса, която Дафни приготви за нас. Всичко изглежда великолепно!

— Дявол те взел, Дуайт — обаждам се аз. — Взе ми думите от устата.

Дуайт се разсмива.

— Благодарен съм също така, че започнах пръв!

Зоуи настоява да бъде следващата. Тя казва, че е благодарна, задето главата й е по-добре и че прекарала много хубаво с леля Клодия миналия уикенд. Усмихвам й се. После съобщава, че ще говори от името на Патрик и Уилям: братята й са благодарни за всичките си играчки и книжки.

Майка ми продължава от масата на възрастните, откъдето Дуайт се беше изказал. Тя поглежда към тавана, сякаш обмисля щедростта си на благословиите. Нея я бива в неочакваната, грабваща вниманието песен за изразяване на благодарност. Една година текстът беше: „Благодарна съм, че Рос Перо се справи толкова добре на тазгодишните избори“. Следващата година: „Благодарна съм, че съпругът ми Дуайт вече знае, че подаръци от «Колс»^[1] и други магазини от този род, макар и с умисъл, не са приемливи.“

Тази година тя избира пътя на самоизтъкването.

— Благодарна съм за съзидателната енергия, с която Господ ме дари, тъй като започнах нова, вълнуваща кариера в областта на фотографията.

Старая се да не прихна и на помощ ми идва Скот, който заговаря. Очите му остават затворени, сякаш продължава да се моли. Спомням си, че миналата година той беше благодарен за съживяването на стоковия пазар и за влизането на икономиката отново в релси. Тази година той прочиства гърлото си, преди да започне:

— Благодарен съм, че съм тук, край тази маса.

Тези простички думи са най-искреното и скромно изказване, което някога съм чувала от него и това много ме трогна. Нямам никакво намерение да му прощавам, но съзнавам, че това съпричастие може да се окаже първата стъпка. И почти изпитвам съжаление към него. Мора, от своя страна, никак не изглежда развълнувана, когато набързо изрича:

— Аз съм благодарна за красивите си деца, за подкрепящите ме родители и лоялните ми сестри.

„Уф!“, помислям си.

— Ами татко? — вметва Зоуи. На детето нищо не му убягва.

— О, да, Зоуи, благодаря ти — казва Мора. — Благодарна съм, че имаш татко, който обича теб и братчетата ти.

Това като че ли я удовлетвори, затова преминаваме към баща ми. След като той изрича стандартните благодарности за здравето на всички край масата, идва моят ред.

Знам, че има много неща, за които да съм благодарна, но мисля единствено за Бен. За това как животът ми е толкова изтощителен без него. Помълчавам още минута, през която оглеждам лицата около масата. Бен и аз бяхме едно малко семейство, но сега хората в тази стая са единственото семейство, което имам. И тогава казвам:

— Благодарна съм за любовта в тази стая. За това, че знам, че дори да изпаднем в някакво затруднение, ще бъдем тук един за друг.

За момент никой не продумва. Дори Уилям и Патрик изглеждат сериозни.

— Така — казвам. — Даф?

Всички поглеждаме сестра ми. Тя и Тони плясват с ръце и се усмихват един на друг и аз инстинктивно разбирам, че ще ни съобщят голяма новина. Че всички ние ще чуем нещо реално, което ще ни направи щастливи.

Така и става. Сестра ми се усмихва с ангелска усмивка и заговаря:

— Тони и аз искаме да го направим заедно тази година. — Тя оглежда всички около масата и додава: — Ние сме благодарни, че Бог най-сетне ни благославя с дете.

Майка ми ахва.

— Мили боже! Ти си бременна! Това е чудо!

— Не, мамо — бързо я опровергава Дафни. — Не съм бременна. Но иначе си права, наистина е чудо.

Гласът й секва, сякаш всеки момент ще се разплаче, затова Тони продължава вместо нея.

— Ще осиновим дете. Момченце. То ще се роди на двайсет и втори декември.

Всички сме като онемели, после колективният шок преминава в най-искрена радост, радост, която поражда едновременно смях и сълзи. Дафни се съвзема и ни подканва да започнем да се храним, за да не изстине яденето.

— Като че ли ни е до ядене! Разкажи ни подробности! — обажда се Мора, като става и прегръща Дафни, после целува Тони.

Всички я последваме, заставайки на опашка да поздравим гордите бъдещи родители. Дори Скот изглежда е забравил, че е в немилост и удря длани в дланите на Тони.

После, след като всички сядаме отново на местата си и започваме да се храним с празничните ястия, Дафни ни разказва за съдбовната си среща с майката, която ще роди сина й, в един магазин на „Ийзи Спирит“^[2] в мола в Хънтингтън. Всички прихваме от това запознанство, защото за Дафни е типично да се сприятелява с непознати.

— „Ийзи Спирит“ ли? — възкликва Мора, после подигравателно повтаря мотото на фирмата: „Прилича на обувка с деколте, а я чувстваш като гуменка без връзки!“.

Дафни се усмихва и се обръща към нея.

— Знам, че се ужасяваш от чувствителността ми към модата, но тия обувки са толкова удобни… А и не се опитвам да впечатлявам петокласниците с обувките си.

Баща ми вдига ръце нагоре в престорено раздразнение и казва:

— Стига с тия обувки! Разкажи ни какво се случи!

— Добре — започва Дафни. — Както си меря аз обувките, до мен сяда една много хубава, млада бременна. Забелязвам, че не носи венчална халка и започвам да се питам дали просто защото ръката й се е подула от бременността и пръстените не й стават, или тя не е омъжена и случайно е забременяла. Не знам защо реших, че е второто, защото, знаете ли, тя изглеждаше съвсем млада. После, не мога да не го призная, ме прободе горчива мисъл от рода на „Честно ли е това? Как може някои жени да имат дете толкова лесно и да забременяват, без изобщо да се опитват, без дори да искат да имат дете?“.

— Дафни! — изричаме една след друга Мора и аз. Всеки от семейството ни знае, че Дафни винаги разказва бавно и с излишни подробности.

Тя се разсмива и ускорява разказа си. Тя и момичето — чието име е Амбър — се заприказват колко удобни са обувките „Ийзи Спирит“. Амбър споделила с Дафни, че работи като сервитьорка вечер и че краката много я болели. Дафни пък й казала, че е учителка и много добре знае какво е да те болят краката. Оказало се, че Амбър учи в колеж. Дафни я попитала в кой колеж. Оказало се, че в „Хофстра“ — същия, където учила Дафни. Разговорили се за преподавателите, които и двете познавали, за курсовете, на които ходела Амбър, и къде й се искало да преподава един ден.

Тогава Дафни я попитала за бебето и след няколко минутен вежлив разговор за пола и датата на раждането, Амбър се доверила на Дафни и разказала останалата част от историята си — че забременяла случайно (презерватива се спукал) и приятеля й, вече бивш, поискал от нея да направи аборт. Както и родителите й. Амбър обаче отвърнала, че няма да го направи. Също така чувствала със сърцето си, че не е готова да бъде майка и че нямало да е честно към бебето да се опита. Искала по-добър живот за сина си. Затова решила да даде детето за осиновяване. Проучила агенции и накрая се регистрирала в една в Уестчестър, която улеснявала откритото осиновяване. Там се срещнала с няколко двойки, но още не се била спряла на най-подходящата. Всички били супер приятни, но връзка не се получила. Бебето вече било на път да се роди, така че времето й изтичало.

Дафни млъква за секунда, за да отпие от водата си. После продължава:

— В този момент аз избухвам в сълзи пред младия продавач на име Бо, който ми помага да премеря чифт шоколадовокафяви мокасини… След това споделям с Амбър перипетиите ни. Когато свършвам, двете само се гледаме една друга. Право в очите. И като че ли точно в този момент и двете разбираме, че ни е било писано да се срещнем… Накрая и двете си купуваме еднакви обувки и отиваме в бюфета да си продължим разговора. Същата вечер тя дойде у нас на вечеря и се запозна с Тони и двамата много си допаднаха, нали, Тони?

Тони кима.

— Да. Наистина я харесах… Има глава на раменете си.

— И огромно, благородно сърце — добавя Дафни.

— Как изглежда? — пита Мора.

— Много е симпатична. С права кестенява коса, тъмни очи и мила усмивка. Висока е… над метър и седемдесет.

— Това, че е висока, е страхотно — отбелязва Тони. Тони е по-скоро нисък и често съжалява за ръста си що се отнася до спорта. Дафни казва, че можел да стане добър баскетболист, стига да бил малко по-висок.

— Знаеш ли нещо за… бащата? — питам аз.

— Да. Видяхме снимка на биологичния баща — отговаря Дафни, като тънко ме поправя и дава да се разбере на всички, че Тони ще бъде единственият баща, а не пъпчасалият тийнейджър, който направил бебе на Амбър, а после я зарязал и я карал да абортира. Няма да допусна тази грешка отново. Тя продължава: — На вид е нормално, обикновено момче. И той учи в „Хофстра“…

— И е над метър и осемдесет — подмята Тони през смях.

— А какво означава „открито осиновяване“? — питам.

Дафни пояснява, че Амбър ще бъде част от живота на сина си и добавя:

— Ние искаме той да познава родната си майка.

— Значи ли това сключена сделка? — пита баща ми.

Дафни кима и казва, че тя и Тони вече са попълнили повечето документи и са платили таксите.

— Пълна лудост е — заключава тя. — А стана толкова бързо. Много работа ни чака следващите няколко седмици!

Майка ми изглежда обезпокоено, когато пита същото, каквото мисля и аз, но което никога няма да изрека гласно.

— Откъде знаеш, че Амбър няма да промени решението си и да се опита да си вземе детето обратно?

Отговорът на Дафни е търпелив, но убедителен, сякаш самата тя някога е имала същите грижи, но сега вече вижда светлина.

— Всъщност, мамо, биологичните родители в откритото осиновяване са по-малко склонни да променят решението си. Те са в по-голям мир с решението си, защото могат да се убедят нагледно, че детето им е щастливо… Има хора, които вярват, че в някои отношения откритото осиновяване е по-добре и за самото дете, защото то няма цял живот да се пита коя е родната му майка.

Майка ми обаче не е особено убедена.

— Ще има ли някакви… ограничения?

Тони отговаря:

— Тази агенция наистина е страхотна, Вира. Те помагат да си съставиш индивидуален план и насоки за посещения, писма и телефонни обаждания. Ние работим върху тези подробности… Но е ясно, че искаме същото, каквото и Амбър. Тя иска да го вижда няколко пъти в годината, а не да идва всеки ден или нещо подобно. Защото иска да продължи напред и да си има свой собствен живот.

— Да, но какво ще кажете вие на сина си? — пита майка ми. — Няма ли цялата тази работа да го… обърка?

Смаяна съм от иронията, че една толкова екстравагантна майка е направо извадена от релси от едно нетрадиционно споразумение. По изражението на Мора мога да кажа, че тя си мисли същото. Но Дафни запазва спокойствие.

— Помисли за това, мамо. Ако една леля или чичо, или баба са част от живота на едно дете, то ще бъде ли объркано?

— Не — отговаря майка ми.

Тони се намесва.

— Вярно, тези хора са също така кръвно свързани… Но объркване няма, нали разбираш?

Майка ми кима.

— Твоите родители са си твои родители. Децата знаят кои са родителите им… И целият смисъл на откритото осиновяване е, че биологичната майка го подкрепя. Тя избра нас. Амбър не би искала да провали собствения си план, като се намесва в живота на сина си.

Дафни завършва с думите:

— Родното семейство на едно дете е част от това кое е то… Независимо дали познаваме Амбър, или не, това е положението. И ние искаме нашият син да я познава. Смятаме, че така ще е най-добре за всички… Вярно, може да звучи странно на теория, но веднъж запознаете ли се с Амбър, ще видите, че това е правилно за всеки, свързан с тази история.

Знам какво има предвид Дафни за това твърдение. За това как нещо на теория може да е едно и да е съвсем различно, когато го приложиш в собствения си живот и хората, които са в живота ти. Замислям се за няколко примера на този феномен точно тук, край тази маса… Може би на теория сестрите ми и аз — и дори баща ни — трябва да мразим майка ни, но ние не я мразим. Ние я толерираме, дори я обичаме, въпреки убежденията й… Може би на теория една жена трябва да напусне мъжа, който я мами. Но в случая с Мора това може и да не е правилният отговор… Може би на теория аз не исках деца. И може би все още не искам. Но като гледам сестра ми и Тони как се гледат един друг, си мисля какво ли ще бъде, ако се върна при Бен и очаквам бебе. Нашето бебе. И за първи път в целия си живот аз почти искам да имам дете.