Емили Гифин
Нещо ново (25)

Глава 24

Не вярвам Итън да е възнамерявал да прозвучи задълбочено и възвишено. Нито пък, че се опитваше да предложи някакъв приятелски съвет. По-скоро като че ли той просто искаше да изкаже импровизираното си мнение за истинската любов. В основни линии той просто казваше онова, което всички ние сме чували милион пъти: любовта побеждава всичко.

Аз обаче не съм напълно сигурна защо думите му ми подействаха. Може би поради факта, че не ми даде поучителен съвет. Може би поради паралела на книгата му — признаването на изкуството, имитиращо живота, имитиращ изкуството. Може би поради яснотата да чуваш нещо от относително случаен пратеник, играч, неинвестирал в живота ти, човек извън твоя тесен кръг.

Единственото, което знам със сигурност, е, че думите на Итън се врязаха право в сърцето ми и ме накараха да видя връзката си с Бен в най-малко сложния и оголен аспект. Прозрях чистата същност на скъсването ни. Тежката истина за въпроса. Осъзнах, почти веднага, че вече не се хващам на цялата пропаганда за връзки, приключващи заради лошо синхронизиране, несъвместимост и външни влияния като да искаш или да не искаш деца. Едно дете е огромен фактор — той не става много по-голям от това, — но фактори са също и религията, възрастта, географията, това да си женен за друг, враждуващи къщи и толкова други, привидно непреодолими неща, с които двойките се сблъскват и побеждават, когато любовта е истинска.

И тъй, точно в служебната си стая решавам, че колкото и опростенчески и наивно да звучи, аз вярвам, че любовта побеждава всичко. Следователно, едно от двете неща също трябва да е вярно: или моята връзка с Бен не е била каквато съм вярвала, че е, или скъсването ни е било голяма, ужасна грешка.

Или е едното, или другото.

Знам докъде стигам по въпроса. Надявам се само и Бен да чувства същото.

 

 

По-късно същия следобед телефонирам на Дафни и я питам дали мога да отида у тях с пренощуване.

— Разбира се! Тони ще се види с приятели навън, така че е съвсем удобно.

— Недей да готвиш. Ще си поръчаме пица, чу ли?

— От „Папа Джонс“ ли? — пита тя с надежда.

„Папа Джонс“ срещу „Доминос“ е яростен спор в дома й, в който се обръща внимание на какво ли не: сирене, коричка, сос, време за доставка, цена.

— И още как! — приемам аз и ме изпълва обич към моята сладка сестра от предградията.

Връщам се в апартамента на Джес и бързо си приготвям багаж за една нощ. Когато излизам от банята с четката си за зъби, чувам непогрешими, отличителни звуци, издавани от най-добрата ми приятелка — тя прави секс със също тъй изразителен и не особено внимателен мъж. Малко са нещата, които могат да те обезпокоят, когато чуваш близък приятел да прави секс (малко по-смущаващо е само, когато чуваш родителите ти да го правят). Но онова, което прави симфонията от стонове по-неприятна, е, че си спомням, че Трей е в града. Изпълва ме нещо, доближаващо се до гняв — към него, задето си играе с Джес, — но още повече към нея, задето е толкова глупава. Дано поне да използват презерватив, помислям си, докато бързо излизам от апартамента насред продължителен, провлачен стон.

 

 

След около два часа пристигам у Дафни и влизам, без да чукам, през страничната врата. Тя седи на пода по памучна пижама и чехли „Снупи“ върху голяма декоративна възглавница и преглежда ученически тестове.

— Ей, здрасти! Пицата току-що пристигна — възкликва тя. — Поръчах я с люти чушлета. Дано да ги обичаш.

— Разбира се — отговарям.

Оставям си пътната чанта, настанявам се до нея и взимам един лист от проверената купчинка. Той е на Анабел Патридж, която е спечелила „Отличен +“ и „Добра работа“ с три удивителни и усмихнато лице.

— Я почакай — казвам, — това да не е онази Анабел, с голямото дупе?

Дафни се разсмива и потвърждава.

— Божичко! „Отличен +“ при този вид извънучилищна дейност… Това се казва аномалия, а?

— Да — отговаря Дафни, клатейки глава. Тя прелиства към края на купчината и изважда листа на Джош Маккол, целия нашарен с червени поправки, голяма „Двойка“ и „Можеш и по-добре“ (с една удивителна и намръщено лице).

— Нейното момче, нали?

— Ъхъ. — Тя поклаща глава и оставя домашните работи на пода. После прочиства гърлото си и заговаря: — Виж, Клодия, знам какво си дошла да ми кажеш…

— Така ли?

Тя кимва.

— Не искаш да ставаш наш донор на яйцеклетки, нали?

Няма нищо по-обвиняващо или горчиво в думите или изражението й от това. Напротив, тя изглежда така, сякаш й е жал за мен. Сякаш разбира напълно решението ми и дори, донякъде, ме оправдава.

Навеждам се и я прегръщам.

— Съжалявам. Аз просто… просто не мога да го направя.

— Така и предположихме — отговаря тя. — Няма нищо, Клодия, наистина.

— Може ли да обясня?

— Не е нужно.

— Настоявам.

— Просто ти се струва странно ли? — пита тя.

Издишам и потърквам очите си.

— Вероятно частично.

— Ще се чувстваш като че ли имаш бебе от Тони, нали? — пита тя, опитвайки се да се усмихне.

— Ами, може би. Може би малко.

— Разбирам. Струва ми се, че и Тони ще се чувства така. Разбрах го едва когато той ме попита как бих се чувствала, ако си разменим местата и използваме мои яйцеклетки и спермата на брат му Джони. Идеше ми да кажа: „Сравнението не е честно. Клодия е красива и умна, а Джони е тесногръд нехранимайко, който имаше наистина нисък резултат на SAT…“, но схванах мисълта му… И наистина не искам да правя нещо, за което ти — или Тони — може да съжалявате. Прекалено важно нещо е.

— Благодаря ти за мнението ти за мен, Дафни. Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

— Ами такава си. И не мисля, че си егоистка за решението си. Ни най-малко.

— Добре — отговарям, чувствайки се дори по-зле при мисълта доколко разбираща е тя. — Аз просто… имам чувството, че те изоставям в критичен момент. Какво ще правите при това положение?

— Имаме друг избор. Сигурни сме, че ще имаме дете. И ще имаме детето, което се очаква да имаме. И то ще е точно това, което трябва да бъде. Наше бебе. И знаем, че ще задържим това бебе и ще си мислим: „Ако пътят ни беше лек, нямаше да те имаме“.

— Това е толкова вярно — казвам, изпълнена с невероятна гордост към сестра ми. Питам я дали имат предвид осиновяване.

— Да — отговаря тя. — Тази седмица започнахме да проучваме някои агенции по осиновяване в страната… А и приятелката ми Бет наскоро се върна от Китай с най-красивото момиченце… и ние също ще се обърнем към тази наистина страхотна програма, наречена „Снежинка“. Чувала ли си за нея?

Поклащам глава.

Тя пояснява, че това е програма, според която една двойка може да осинови ембрион, останал, след като генетичните родители са се сдобили с бебе чрез оплождане ин витро.

— От една страна, това е спорна християнска организация — додава тя.

— Защо спорна?

— О, знам ли! Предполагам, защото тези родители вярват, че ембрионите са деца. И именно затова говорят за „осиновяване“, а не за „донорство“… Но ние с Тони не се интересуваме как наричат програмата.

Казвам:

— Това ми се струва чудесен избор… По този начин ти пак ще изпиташ бременност и раждане.

— Да. Не знам защо, но за мен да износвам бебе е по-важно от ДНК-то… Тъй че, ние сме големи оптимисти и се вълнуваме от предприемането на такава стъпка.

— Радвам се, Дафни. Благодаря ти за разбирането. — И проявявам колебание, знаейки, че не мога да задържа в себе си онова, което съм на път да кажа. Но искам Дафни първа да го научи.

— Какво? — пита тя.

— Ами… аз… аз исках да ти кажа, че има и друга причина, поради която не се чувствах удобно да ти стана донор на яйцеклетки…

— Каква е тя?

— Ами… мисля… мисля, че може би трябва самата аз да си родя дете в крайна сметка.

Тя опулва очи в мен, челюстта й увисва.

— Искаш дете?

— Искам Бен.

— Какво, вие двамата, да не би да се събирате отново?

— Не знам. Но това е, което искам.

— И после да си имате дете?

— Ако това ще помогне. Ще направя всичко, което е нужно, за да си върна Бен.