Катрин Невил
Магическият кръг (7)

Матрицата

Матрица (от латински — утроба) — …нещо, което обгръща или дава живот. Източник, произход или причина. От гръцки = meter, mother.

Сенчъри Дикшънъри

В трагедията митът за трагичното е прероден от матрицата на музиката. Той вдъхновява най-екстравагантни надежди и обещава забрава от най-острата болка.

Фридрих Ницше

Всичко, що разтваря утроба, е Мое.

Изход, 34:19

Човешко е да се греши, но този път аз наистина надминах себе си. И mea culpa, mea culpa^[1], бе заключението, до което стигнах. Сам не бе казал нищо за руните, нито за това, че е ръкопис. Спомена единствено, че пакетът е с обем на около два топа хартия. В рамките само на един ден успях почти да прегазя хазяина си, да прекося напред-назад два щата и едва не загинах, затрупана от лавина, докато флиртувах с привлекателен учен от Австрия. Всичко това заради погрешния пакет. Мислено обещах на боговете да спра да отбивам топките, стига съдбата да спре да ми ги изпраща под гаден ъгъл. Това обаче не можеше да реши новия ми огромен проблем: истинският пакет от Сам липсваше. А сега благодарение на прибързаните ми действия може и Сам да бе изчезнал.

И докато кървяща и насинена, се спусках от планината, Волфганг се опита да ме информира за ръкописа с руни, който твърдеше, че е изпратил. Задачата не беше лесна, тъй като се придвижвахме на ски, при това бързахме да стигнем час по-скоро клиниката в низината, където да ме зашият. Все пак успях да разбера, че при идването си в Айдахо, за да се срещне с мен по повод на проекта, Волфганг възнамерявал при първа възможност да ми връчи пакета, но се оказало, че все още не съм се върнала от погребението на Сам. Тъй като аз все не съм се явявала, а служебните му задължения били извън града, той го изпратил по пощата, за да го получа веднага, щом се върна. Тази сутрин, когато Шушулката изпратил Оливие да ме търси, Волфганг го последвал до пощата. Видял с очите си паническото ми заминаване и решил да тръгне по петите ми.

Вече в долината, попитах Волфганг какво представляват тези руни в раницата ми и какво трябва да правя с тях. Отговорът му гласеше, че били копие на документ, който човек от семейството ми в Европа го помолил да ми донесе, и доколкото разбрал, документът по някакъв начин бил свързан с ръкописите, които току-що съм наследила от братовчед си Сам. Обеща ми веднага, щом получа необходимата медицинска помощ и можем да поговорим спокойно, да ми обясни и останалите подробности.

Прекарахме един час в клиниката на спасителната служба, заобиколени от характерните миризми на медикаменти и от забързаните санитари и сестри, които внасяха и изнасяха носилки, отговаряха на повиквания от пострадали в резултат на лавината. Докато се усетя, ме запратиха на една метална кушетка, биха ми упойка, превързаха главата ми и направиха четиринайсет шева в ръката ми.

Ясно бе, че с Волфганг ще си бъбрим по-късно, когато сме далеч от суетнята на операционната. Това не ми попречи да си мисля междувременно. Знаех, че нашият ядрен проект не би могъл да бъде претекст за скъпоструващото пътуване на Волфганг Хаузер до Айдахо. Той е сред изтъкнатите фигури в МААЕ, иначе нямаше как да получи разрешение да припари до нашия изследователски център, още по-малко да надникне в секретното досие на човек, ползващ се с привилегията да има достъп до материали по сигурността на САЩ. Така че без съмнение не беше самозванец.

Оставаше без отговор въпрос от ключово значение — как стана така, че професор доктор Волфганг К. Хаузер бе пристигнал в Айдахо, докато аз бях още на погребението на Сам в Сан Франциско? Как е можел да знае… и то предварително…, че поради смъртта на Сам онези другите документи ще попаднат в моите ръце?

След упойката, която лекарят ми би, и тъй като ръката ми бе прикрепена за врата със специална препаска, двамата с Волфганг стигнахме до решението, че е най-добре той да ме откара у дома с моята кола, а да изпрати после някой от института в Джаксън Хоул, за да прибере държавната кола.

През по-голяма част от пътуването обратно бях замаяна. Щом действието на хапчето, което лекарят ми даде да глътна, отмина, болката ме връхлетя с цялата си сила. Едва тогава, доста късно бих казала, се сетих, че имам непоносимост към кодеин. Сякаш някой здравата ме бе халосал по главата. Тресеше ме, така че не успях да задам важния си въпрос.

Пристигнахме в града много, след като нощта бе настъпила. Не си спомням да съм давала указания как да стигне до дома ми, но по едно време си дадох сметка, че седя в колата, която е спряла пред къщи, и Волфганг ме пита какво предпочитам — да вземе колата ми, за да отиде с нея до хотела си, или да влезе вътре и да се обади за такси. В главата ми цареше пълен хаос и не знам какво съм отговорила.

Представете си изненадата ми, когато призори на следващата сутрин отворих очи и като се огледах, видях, че лежа в леглото си, раницата ми и дрехите от вчерашния ден заедно с черен скиорски костюм, който сепнато осъзнах, че не е моят, са метнати на стол в стаята. Под завивките бях единствено с ластичния си клин, който не оставя много тайни за анатомията ми.

Седнах разтревожена в леглото и видях, че на земята до мен изпод спалния ми чувал се подаваха чорлавата глава, загорелите от слънцето ръце и мускулестите рамене на професор доктор Волфганг К. Хаузер. Той се размърда в съня си и легна по гръб; на слабата светлина на утрото, проникваща през високо разположения прозорец, успях да различа дори чертите на лицето му: гъстите мигли, които почти хвърляха сянка върху високите скули, тънкия дълъг нос, трапчинката на брадичката, чувствената уста — всичко това удивително напомняше на римска скулптура. Той действително беше най-красивият мъж, когото познавах. Но какво правеше тук полугол в спалния чувал на пода?

Гостът ми се размърда, отвори очи, огледа се и като видя, че съм будна, се извърна настрани, опря лакът в пода и подпря глава на длан. Усмихна се с удивителните си тюркоазени очи, напомнящи за опасни дълбоки водовъртежи. Също като реката.

— Както вече си разбрала, останах да пренощувам тук. Надявам се, не ме мислиш за прекалено дързък. Снощи, докато ти помагах да излезеш от колата, ти загуби съзнание там на пътеката и успях да те хвана, преди да се строполиш в снега. Донесох те тук и свалих, доколкото можах, окървавените и разкъсани дрехи, след което те сложих да си легнеш. Останах, за да видя добре ли си и дали няма да имаш нужда от помощ. Как се чувстваш?

— И аз не знам — отговорих неопределено. Все още имах усещането, че главата ми е пълна с памук, а раната на ръката ми туптеше болезнено. — Много съм ти благодарна, че си останал. Вчера спаси живота ми. Ако не беше ти, сега най-вероятно щях да съм зарита под снега и камъните на дъното на каньона. Продължавам да се чувствам доста несигурна.

— Не си слагала нищо в уста от вчера на обяд — констатира той и седна в спалния чувал, чийто цип смъкна. — За съжаление трябва да тръгвам. Заради вчера изоставам от плана си. Да ти приготвя ли закуска? Знам вече кое къде стои в кухнята ти. Твоят котарак ме упъти снощи. Май очакваше да му приготвя вечеря и аз се подчиних.

— Не е за вярване — разсмях се. — Първо спасяваш живота ми, след което нахранваш и котката ми. Между другото, къде ли се е дянал Язон?

— Вероятно е решил да прояви деликатност — ухили се хитро Волфганг.

Сетне се обърна с гръб, измъкна се от спалния чувал и само по боксерки се отправи да вземе скиорския си гащеризон от стола, който бързо нахлузи. Не пропуснах да забележа колко съвършено бе тялото на доктор Хаузер. В съзнанието ми нахлуха всевъзможни еротични видения, в резултат на което за мой ужас лицето ми пламна. Опитах се да прикрия реакцията си зад една възглавница.

Твърде късно, за съжаление. Чух как босите му крака пошляпват тихо по бетонната настилка. Пружините на леглото ми простенаха и ръката на професора дръпна възглавницата от лицето ми. Изумителните му очи се втренчиха в мен. Почувствах как пръстите на едната му ръка докосват рамото ми, след това го обгърнаха и миг по-късно устните му докоснаха моите.

Не че не бях се целувала досега, но този път бе съвършено различно: нямаше и следа от многозначителни въздишки, захапване на устни, слюнка, театрални жестове или опипване, които познавах от не твърде богатия си опит. В замяна на това се отприщи мощен прилив на енергия, който потече от него към мен, горях от желание, все едно бяхме правили любов и изпитвахме нужда да повторим.

Питах се дали професор доктор Волфганг Хаузер би могъл да бъде събран и скрит в бутилка.

— Толкова си красива, Ариел — промълви, докосвайки косата ми с върховете на пръстите си, а теменужените му очи обхождаха лицето ми. — Дори сега, покрита със синини и шевове — истинска развалина — искам да направя с това върховно тяло неща, които не съм правил с никого досега.

— Ами… Не съм убедена, че… Просто не знам… — заплетох език. Без съмнение бях загубила здравия си разум поради високата доза хормони, изляла се в кръвта ми. Правех безуспешни опити да сглобя някакво изречение, но Волфганг побърза да сложи пръст пред устните ми.

— Нека да довърша. Вчера всичко се обърка, заради това, че прибързах. Не исках да става така. Толкова много те харесвам — толкова си силна и смела… Нали знаеш какво означава името ти? В древността така се е казвал град Йерусалим — светият град на три религии. А в още по-древни времена Ариел е означавало „Лъвица на Бога“.

— Лъвица ли? — Бях успяла да възвърна способността си да говоря след целувката. — Ще трябва да свикна с тази репутация и да ориентирам поведението си така, че да отговарям на нея.

— Същото е и с „Волф“^[2] — отбеляза той със загадъчна усмивка.

— Разбрах те, и двете животни са ловци — отвърнах на усмивката му. — Но лъвицата действа сама, докато вълкът — в глутница.

Той пусна кичура от косата ми, който въртеше до този момент между пръстите си. И ме изгледа напълно сериозно.

— Не те преследвам, скъпа моя. И макар все още да не ми вярваш, те уверявам, че съм тук, за да те браня и да ти помагам, нищо повече. Чувствата ми към теб са само мой проблем, не твой, и те не бива да пречат на целите или мисията, с която съм изпратен тук.

— Не за първи път чувам, че някакви хора са те изпратили, но така и не ми каза кои са те. Не разбирам защо никой не иска да ме осведоми поне малко — с видимо нетърпение се размърдах. — Вчера твърдеше, че си приятел на чичо ми Лафкадио, но той не спомена твоето име. Вероятно знаеш, че в края на тази седмица ще се срещна с него в Сън Вели. Много скоро ще разбера истината.

— Казах, че е мой познат, а не приятел — уточни Волфганг Хаузер и извърна глава, без мускулите по лицето му да трепнат. След малко се изправи и спокойно попита: — Свърши ли?

— Не съвсем — отговорих и тъй като вече бях подхванала темата, продължих: — Как става така, че всички освен мен знаят, че аз ще получа проклетото наследство… Преди дори Сам да загине?

— Ще отговоря на всичките ти въпроси, стига да искаш да ме изслушаш — тихо отбеляза Волфганг, — но те предупреждавам, че подобна информация може да се окаже много, много опасна.

— Познанието никога не е опасно. — Усещах как в мен започва да се надига гняв. — Невежеството е опасно. Особено когато не си наясно за нещата, които така или иначе са свързани с живота ти. Писна ми всички да премълчават факти с аргумента, че било за мое добро! Не мога да търпя да бъда държана на тъмно!

Още докато го изричах, осъзнах колко много истина има в думите ми. Точно това бе на дъното на много от проблемите ми. Не се боях от загадъчния пакет, пък макар и да криеше заплаха за живота на някакви хора, а по-скоро от неизвестността. Наложената поради естеството на работата ми секретност, всъщност властваше и в семейството ми — нищо не може да бъде направено открито, на всяка крачка срещаш заговор и съзаклятничество.

Благодарение на Сам бях станала истински майстор в тази игра. Пак благодарение на Сам не вярвах на никого. А и никой от роднините не искаше да ми се довери.

Волфганг ме наблюдаваше със странно изражение. Внезапният ми изблик на страст изненада и самата мен. До този момент не бях си давала сметка, че такива чувства са зарити дълбоко в мен и че те може да изплуват на повърхността неочаквано бързо.

— Ако за да спечеля доверието ти, е необходимо да ти казвам всичко, което те интересува, независимо от опасността, която може да крие това за мен или за теб, аз съм готов — заяви той с неочаквана искреност. — Страшно важно е да ми имаш пълно доверие, дори отговорите да не ти харесват.

 

 

— Благословен да си пророк Морони! — възкликна Оливие, когато ме видя. — Изглеждаш така, сякаш аргонавтчето е точило ноктите си върху теб. Какво се случи? Наниза се на някой уличен стълб в устрема да прегазиш още някой пешеходец?

— Нанизах се на лавина в устрема да се простя с живота си — признах, защото, безсъмнено, прибирането на служебната кола на Волфганг щеше да предизвика доста приказки в района на Центъра, особено когато се разбереше, че е карал ски през този ден. — Искам да ти се извиня за случката пред пощата. Наистина не съм на себе си през последните няколко дни.

— И срещна тази лавина по пътя от пощата до Центъра? Много интересно, май наистина трябва да се прехвърлим към територията на приключенията — подхвърли Оливие, докато се изправяше, за да ми помогне да седна на мястото си. Той внимателно постави ранената ми ръка на подлакътника на стола. — Не се появи на работа през деня и когато се прибрах към седем, видях колата ти на алеята, а къщата бе потънала в мрак и тишина. Двамата с Язон вечеряхме сами, питайки се къде би могла да си.

Значи Язон бе успял да забърше две вечери снощи. Една на моя етаж и втора от специалните запаси на Оливие. Този малък конспиратор! Защо не можех да му доверя и някои от проблемите си. Знаех обаче, че Оливие чака отговор. Затворих очи и притиснах пръсти в превръзката, която покриваше туптящата рана на челото.

— Надявам се, не си изтъргувал още бюджета си за „свободно гледани пилета“ и екопродукти — подхвърлих, когато най-сетне отворих очи.

Оливие зяпна.

— Не ми го казвай — едва промълви той. — Да не би наистина да…

— Питаш дали съм прекарала нощта с доктор Хаузер ли? Да, прекарах я. Но нищо не се случи.

В малки селища като нашето много скоро всички щяха да знаят.

— Как така нищо не се случи? — почти се провикна Оливие и затръшна вратата, след което се стовари в стола си. — Не те разбирам.

— Човекът спаси живота ми, Оливие — подхванах. — Бях ранена, както виждаш, и той ме доведе до къщи. Загубих съзнание и той остана при мен. — Главата започваше много да ме боли.

— Трябва да се огледам за нова религия — изправи се отново Оливие. — Пророк Морони очевидно не предлага техника за справяне с импулсивните постъпки на жените. Винаги съм харесвал юдаизма заради енергията в характерното „Ой!“ Какъв е според теб произходът на възклицанието? Защо на тези хора им е така приятно да се щурат насам-натам и да повтарят „ой“? — Той закрачи из тесния кабинет, повтаряйки: „Ой-ой-ой“.

Реших, че е време да сменя темата.

— Идваш ли с мен в Сън Вели през почивните дни?

— Защо мислиш, че стоя вечер до толкова късно?

— Ако Волфганг Хаузер успее да се върне от пътуването си, вероятно ще дойде с нас — предупредих го. — От понеделник ще работим заедно по един проект, а и все пак той спаси живота ми.

— Ой! — завъртя драматично очи към тавана. — Пророк мой, ти наистина си го закъсала.

 

 

Много се надявах Оливие да разбере в най-скоро време значението на „ой“, защото звученето му ми се струваше доста подходящо за състоянието ми в момента.

Рано същата сутрин установих, че не мога да движа ръката си и Волфганг бе предложил да ме закара до работното ми място. Помолих го да спре за минута пред сградата на пощата. Подписах специален формуляр, според който Джордж, пощенският служител, имаше право да задържа пощата ми, докато започна да си служа с ръката. Обеща да ми позвъни, ако се получи някакъв по-голям пакет, за да не оставя пощальонът жълтите си бележки в кутията ми. На връщане от работа можех да мина да го прибера.

— Надявам се да не те скандализирам прекалено, като те уверя, че леля ти Зоуи е забележителна жена — подхвърли някак между другото Волфганг, докато аз поглъщах омлета с неподсладена сметана и хайвер, който той успя да приготви от онова, което откри в хладилника ми. — Тя много би се радвала да те опознае, а и ти няма да загубиш, ако се срещнете. Жената е изключително чаровна… Дава си ясна сметка защо всички в семейството ви я считат за черната овца.

Нищо чудно, помислих си аз, особено след всичките скандални факти, които сама написа за себе си в издадените от нея книги. В тях например описваше легендарния си талант на една от най-добрите танцьорки в Европа, който я нареждаше до Айседора Дънкан, Жозефин Бейкър и Нижински^[3], описваше и страничните си занимания като една от известните дами с твърде свободно поведение в Европа, които я нареждаха пък до жени като Лола Монтес^[4], като Коко Шанел и известната от литературата „дама с камелиите“.

Но тази сутрин чух и за много други факти, като например това, че по време на Втората световна война моята скандална леля Зоуи е участвала във френската съпротива, била е и информатор на Офиса за стратегически служби — първата официална организация в Америка за международно разузнаване.

Питах се само колко от всичко това бе истина. Макар че подобно поведение бе напълно в стила на нашата част от семейството, струваше ми се някак нелепо група като ОСС, която се занимаваше с разбиване на шифри, кодиране на съобщения и действаше в предполагаема секретност, да е поддържала тесни контакти с разглезена клюкарка като леля ми Зоуи, която се е движела в светските кръгове. Ала като се замисли човек, може да се предположи, че тъкмо нейната слава би могла да бъде най-доброто прикритие. Във всеки случай далеч по-добро от това на философски настроената й колежка в танците и нейна предшественичка Мата Хари.

Ако можеше да се вярва на вестниците в момента, Зоуи, вече осемдесет и три годишна, бе жива и здрава и бодро шества по улиците на Париж, наслаждавайки се на шампанското, като съвсем не се бе отказала от непристойния живот, който водеше открай време. Много бях любопитна да разбера как е успяла да се свърже с човек като Волфганг Хаузер, водеща фигура в МААЕ в офиса им във Виена.

Австриецът ми обясни, че през март миналата година по време на тържествата по случай петдесетгодишнината от сключването на мирния договор след Втората световна война, Зоуи се сприятелила с него на събиране в една от типичните австрийски кръчми, където се пие младо вино. По думите на Волфганг, след няколко бутилки Зоуи изпитала такова доверие към него, че отворила дума за ръкописите и не след дълго го помолила за помощ.

Разказала му, че ръкописът с руни попаднал в ръцете й преди няколко десетилетия — така и не уточнила откъде се е сдобила с него. Единствено споменала, че е от епохата на Рихард Вагнер в края на XIX в., когато в Германия и Австрия било на мода да се търсят корените на тевтонската^[5] култура в тяхното наследство. Създали се общества, разказваше ми Волфганг, които се пръснали в цяла Европа, за да търсят и преписват, а след това и да дешифрират рунически надписи върху паметници.

Зоуи вярвала, че нейните ръкописи са извънредно ценни и редки и е възможно да са свързани по някакъв начин с ръкописите, които Сам бе наследил от брат й Ърнест, с когото отдавна не поддържала връзка. Подхвърлила дори, че не би се изненадала, ако Сам притежава други такива текстове и че той би могъл да оцени нейния и дори да го дешифрира. След смъртта на Ърнест обаче било невъзможно да се свърже със Сам, камо ли да обсъди с него такава възможност.

Заради позицията на Волфганг в сферата на ядрената енергетика, Зоуи се надявала той да се свърже с мен, а оттам и със Сам, без в това да бъдат ангажирани останалите членове на семейството. Волфганг така и не успял да разбере защо тя бе решила да се довери на напълно непознат човек.

Познавайки репутацията на милата ми леля, за мен мотивите й бяха разбираеми. Тя може да бе на осемдесет и три, но не беше сляпа. Мъжете, с които бе минал животът й, макар и невинаги много богати, неизменно са били изключително красиви и Волфганг положително е можел да се мери с някои от тях. Ако не държах прочутия ръкопис в ръцете си, можех да предположа, че старата вещица като нищо можеше да го използва като стръв, за да добави Волфганг към скъпоценностите в и без това добре отрупаната си корона.

Макар да бе дал съгласие да се свърже с членове на семейството, с които не поддържаше контакти, и да открие Сам и мен, за да ни включи в проекта, Волфганг не беше действал бързо — поне не, докато не бе намерил благовиден предлог да измине целия този път до Айдахо. Нямало е как да знае, че Сам ще бъде мъртъв по това време, нито е можел да предположи каква ще е моята реакция.

Излишно беше да обяснявам на Волфганг, че ако Сам, макар и за кратко, е притежавал такъв документ, той вече го е разчел. Единствената система за кодиране, която не бе разгадана през двайсети век, бе тази, която племето навахо създаде през Втората световна война^[6]. Културата на коренните жители на Америка поражда склонност към тези неща и знаех, че Сам живее единствено с шифрирането и дешифрирането.

Но, както се налагаше да си напомням постоянно, аз бях единствена на планетата, която знаеше, че Сам е все още жив. За да се измъкна от бъркотията, в която се бях оплела, час по-скоро трябваше да се свържа със своя кръвен брат.

 

 

До края на седмицата времето мина почти без никакви събития. Не че очаквах поредно преследване с коли или нова лавина, за да бъда спасена от скуката. Проблемът бе в това, че пакет от Сам така и не пристигаше, а и не успявах да се свържа с него.

Не пропусках да се отбия в „Без име“ и да попитам колкото се може по-небрежно дали някой не ме е търсил. Барманът ме уверяваше, че забелязал по-рано през седмицата телефонът, чието място бе в отсрещния край на заведението, да звъни, но никой от посетителите не го вдигнал.

Всеки ден, още с пристигането си на работа, проверявах електронната си поща — и там нищо.

Двамата с Оливие координирахме ден за ден отиването на работа, защото раната на ръката не ми позволяваше да шофирам, а Волфанг продължаваше да отсъства от града. Така че имаше и добра страна в това, че пакетът не пристигаше, защото предпочитах да бъда сама, когато отивам да го прибера. Междувременно под носа на десет хиляди държавни служители на Съединените щати прибрах ръкописа на място, което никой не можеше да открие — между страниците на Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ.

ИМО са прочутата библия на всички разследващи поделения на федералното правителство — трийсет и пет стабилно подвързани тома, съдържащи правилата и разпоредбите, които трябва да се спазват при всевъзможните дейности от създаването на компютърна система до организирането и построяването на ядрен реактор с лека вода. Съставянето и поддържането с актуална информация на този ключов справочник струва цяло състояние на данъкоплатците. Много екземпляри с тази „библия“ имаше в изследователския ни център и един от тях бе прибран във високия шкаф с документи пред вратата на моя кабинет. За петте години, които работех тук, не бях видяла нито един служител да посяга към някой от томовете, камо ли да го отваря. Честно казано, сигурна бях, че ако облепя със страниците му кабинките на тоалетната, никой няма да забележи.

Веднъж се бях опитала да разлистя страниците, за да видя какво мога да ползвам оттам, но ми беше напълно достатъчно. Това, което прочетох, ми се видя далеч по-неразбираемо от разширения вариант на Закона за данъците. Убедена бях, че никой няма да открие моето съкровище там.

И така, в петък, първия ден, в който вече можех да шофирам сама, останах в офиса, докато Оливие си тръгна един от последните, което не беше странно, като се има предвид, че на следващия ден щяхме да тръгнем призори за Сън Вели, което означаваше, че трябваше да приключа всичките си задачи за седмицата. Щом той напусна офиса, за да започне да събира багажа си, започнах да вадя томовете с Инструкциите и да развързвам тънките връзки, които крепяха кориците. На всеки четирийсет-петдесет страници пъхвах по една от ръкописа с руните.

Беше близо десет часът, когато приключих. Имах късмет, че нито един от шевовете на ръката ми не се разтвори или разкървави, докато изваждах и връщах на място тежките томове. Когато най-сетне се стоварих в стола си, за да си поема дъх, неволно закачих с ръка мишката на компютъра си. Неочаквано картината, която се въртеше на екрана на компютъра, изчезна и чист екран с един-единствен символ на него освети потъналото в сумрак помещение.

Не познавах символа, който изпълваше почти целия екран и напомняше на гигантска звезда.

Под него се виждаше ясен въпросителен знак.

Откъде се появи това на моя екран? Никой от колегите ми не би могъл да го направи? Не бях мръднала от кабинета си през целия ден.

Отидох в менюто на икона „Помощ“, но от съобщението, което излезе на екрана, стана ясно, че символът е непознат на програмата. Очевидно трябваше да погледна пощата си.

Бях я проверявала само преди няколко часа, но вече се бе появило ново съобщение. Предпазливо зададох командата „Изтегли“, сякаш вътре в тръбата имаше скрита ръка, която очаквах всеки момент да дръпне обратно текста. Като омагьосана следях как буквите се редят една след друга. Много преди да видя и последната, знаех кой може да е изпращачът. Единствено Сам.

Пуснах на лазерния принтер до мен да се разпечатат няколко копия от мрежата с буквени знаци и се залових да ги разглеждам.

Добре знаех първото правило на секретността — да изтриеш незабавно от компютъра постъпило зашифровано съобщение, но познавах също така и Сам. Ако той искаше нещо да бъде унищожено веднага, щеше да е програмирал информацията така, че да се самоунищожи веднага след принтирането. Фактът, че още бе на екрана ми, означаваше, че трябва да очаквам и други пояснения освен поредицата букви. Ами ако звездата, сигнализирала ми за наличието на поща, е именно този ключ?

Извадих от бюрото си три химикалки, от ония прозрачните, които човек има в изобилие в чекмеджето си, стегнах ги с гумен ластик и после ги разперих така, че върховете им да заприличат на снежинка или по-скоро на онази звезда от екрана. Прокарах ги по страницата, за да видя дали буквите по пътя на трите оси ще образуват смислени съчетания. Не стана — не бях и очаквала друго. Щеше да е прекалено просто и следователно твърде опасно, за да остане в компютъра ми.

Без да откъсвам очи от листа, се отдалечих малко със стола си, за да имам по-добра перспектива. При разгадаване на непознат шифър голямо предимство е, ако шифровчикът иска да се свърже с теб. А още по-голямо е, ако ти си бил обучен и трениран от него. Какъвто беше случаят със Сам и мен.

Точно сега например бях готова с няколко добри предположения за скритото послание пред мен: Сам никога не би изпратил съобщение по електронна поща, срещу което горещо се бе възпротивил заради това, че е твърде рисковано, и ще прибегне до този способ само ако има да ми предаде нещо спешно и важно. Значи ми съобщаваше нещо, което той знаеше и на всяка цена трябваше да знам, преди да отпътувам за Сън Вели. Въпреки това бе чакал цяла седмица, за да го изпрати почти в последния възможен час на петък вечер. Очевидно не е намерил друг начин да влезе във връзка с мен, за да използва този, на който нямаше доверие. Тази информация за личността на изпращача беше важна за шифъра, който той бе избрал.

Тъй като Сам подозираше, че някой може да се поинтересува от съдържанието на съобщението, то информацията му трябва да е тройно кодирана с отвличащи вниманието подвеждащи отклонения във всяко от нивата, разбиването на които отнема време и усилие за нарушителя.

На второ място, тъй като Сам, притиснат от времето и от спешността на проблема, най-вероятно е бил принуден да предприеме този риск, би трябвало да е съставил сравнително прост код, който да мога бързо и точно да дешифрирам.

Комбинацията от тези две важни условия ми подсказа, че кодът вероятно е в нещо, което само аз мога да видя.

Взех една линийка и започнах да преглеждам страницата ред по ред. Първата следа изскочи веднага — само два знака на ред 12 и 16 не бяха букви, а знакът „&“. Той обикновено означава „и“, следователно използването му означаваше, че свързва две части на съобщението. Факт, за който всеки може да се досети, но пък и бе мястото, от което трябваше да започна — важни елементи — и истински, и подвеждащи. Убедена бях, че ще открия следа, която ще има значение „единствено за мен“ и която ще ми покаже мястото, от което да тръгна по вярната пътека.

Очакванията ми се оправдаха. Знакът „&“ на 16-ия ред, свързващ двете думи „Сцила“ и „Харибда“, ме поведе към останалата част от съобщението: „Джаксън Хоул, в 2. p.m.“. Това бе онази част, която служеше за отвличане на вниманието от истинското съобщение. И не само защото аз бях измислила названието на онези две скали, което можеше да е известно и на други, а по-скоро, защото бях казала на Сам, че тази събота и неделя ще бъда в Сън Вели, за да се срещна с чичо ми Лаф, а не при Джаксън Хоул. Но подвеждащ или не, този факт говореше, че посланието, което търсех, е свързано с мястото, където Сам щеше да се опита да се срещне с мен през тези два дни. Слава богу!

Още няколко разхвърляни съобщения изскочиха от страницата като онова на 14-ия ред, което започваше с Гранд Тарги и продължаваше с това, че ще ме очаква при лифт „Три“ в 4 p.m.

Според мен обаче бе далеч по-вероятно съобщението да е скрито някъде между посланията, които се разклоняваха от другия знак „&“, като и двете бяха свързани с места в Сън Вели.

Този знак „&“, който беше на 12-и ред свързваше думите Вели и ден. Право нагоре открих по обяд, след което се загубих. Помислих малко и тръгнах в кръг от десет, започнах да търся в кръг от него. Десет a.m. стая трийсет и седем. Едва ли Сам би си направил целия този труд, за да ми предаде толкова просто съобщение. Вдясно от „&“ на 12-и ред започваше привечер и цялото съобщение се образува бързо — то направо танцуваше из страницата: неделя привечер във фоайето на трапезарията в осем p.m. носи жълт шал — сякаш някой трябваше да ме познае. Странно!

Освен това макар близо до Сън Вели да имаше три града, две планински вериги и още много километри открита тундра, която ставаше за каране на ски, бях сигурна, че Сам ще иска да се срещнем на Болди, чиито склонове бяха чудесни за ски спускания и които и двамата познавахме толкова добре. Като се има предвид колко шевове имах по ръката и общото ми разклатено физическо състояние, не изпитвах голямо желание да се качвам на ски отново. Но май нямах кой знае колко голям избор.

Убедена бях, че все още не съм стигнала до истинското съобщение. Смятах, че трябва да е някъде след думата „по обяд“. Въпросът бе къде да търся оттам? Открих думата „срещнахме“, свързваща два дълги пасажа, съставляващи по-голяма картина, тя не се връзваше по смисъл с никой от тях. Започнах да търся отново. Открих на, до него във и към. Буквите вече играеха пред очите ми, въпреки че държах пръста си върху следата и следвах лабиринта пред мен. Над на открих първата смислена дума Тусен^[7], която завиваше надясно и след това се спускаше надолу. Религиозните ми познания бяха твърде оскъдни и се свеждаха до единственото ми посещение на църква, където Джързи бе поканена да пее. Нямах никаква представа кога е този ден — близо или до Архангелова задушница или Деня на карнавала. Нито един от тези празници не бяха достатъчно близо във времето до неделята, която предстоеше. Всеки склон или писта в Сън Вели носеше някакво име, но такива като „Халоуин“ или „Марди Гра“ нямаше. Наистина пистите по Болди се казваха „Холидей“, „Ийстър“, „Крисмас“, „Мейдей“, но никой от тях не ми вършеше работа.

Присвих очи и отново се загледах в решетката. Наведена, изучавах листа пред мен вече повече от час и кръвта в ръката, която заздравяваше, отново започна да тупти, да не говорим колко силно ме сърбеше. Успявах да свържа Тусен с думи, които бях открила преди като отиди и през, но или ги губех, или не можех да направя връзка. По дяволите, Сам! Стигни до Тусен, мини през… през какво да мина?

Откривах десетки перпендикулярни и диагонални буквосъчетания, които тръгваха от двете думи. Затворих за миг пламналите си от напрежение очи и се опитах да си представя триизмерния релеф на планината. Ако например слезеш от седалковия лифт на Лукаут, откъдето имаш добра видимост към споменатите писти, с изключение на „Мейдей“, и се спуснеш надолу със ските зад лифтостанцията, ще поемеш по пътека, от която от птичи поглед ще прилича много на линията, в която са подредени буквите на това съобщение. И ако прокарам линия по думите отзад напред до „Сън Вели“, ще се получи ъгълът, под който въжената линия стои спрямо планинския склон.

Усещах, че съм близо до решението, ето защо продължавах да мисля за връзката с планината. Слезеш ли от лифта, много скоро стигаш до не много висока козирка, от която следва просторно поле с бобуни. Отворих очи и потърсих дума, която може да означава бобуна, и много скоро я открих, а веднага след нея и поле в зигзагообразна форма, същата като движението, което скиорите извършват, за да се движат по такова поле. Сърцето ми учести ударите си.

Все пак не бях завършила дешифрирането. Веднага след поле намерих надолу, но знаех, че след полето с бобуни има още пет склона за спускане, но техните имена за нищо на света не можех да си спомня, както и нямаше да се сетя за първите четири, ако не се бе появило Тусен. В спомените ми бяха останали само характеристики на релефа, номера на лифтовете, местата, до които могат да те отведат, и нивата на трудност, изписани на табели до всяко от спусканията: зелено, синьо или черно; кръг, квадрат или ромб. Нищо от това не ми помагаше.

Непрестанно си повтарях, че Сам добре ме познава. Веднага след надолу потърсих буква „ч“ и много бързо намерих черен ромб. Буквосъчетанието се спускаше под полето с бобуни и извиваше рязко нагоре. Изминех ли това спускане и изкачване, се озовавах на върха на следващото спускане. Там ме очакваха и следващите думи: после измини следващата пътека през гората. Край на думата при рамката на мрежата означава „край на съобщението“ и реших, че няма какво да търся повече. Предполагам, че това бе и мястото, където Сам щеше да ме чака по обяд в неделя.

Трябваше да взема седалковия лифт номер три до Лукаут, да измина със ски склона с бобуни и да свия надясно по пистата, белязана като черен ромб, което би трябвало да означава, с най-висока степен на трудност. Всичко изглеждаше лесно на пръв поглед, като изключим обаче стръмните склонове, които трудно щях да измина с ранената си ръка. В тази част на планината идваха малко туристи, дърветата в гората бяха близо едно до друго, а пътеките — извънредно тесни. Лесно щях да намеря следите, оставени от Сам, така че той можеше да сменя посоката както си иска, ако това му се наложеше.

Чувствах се извънредно горда, че дешифрирах матрицата от 26 на 26 знака, хрумването на Сам да състави съобщението си в релефа на планински маршрут, познат единствено на този, за когото е предназначено, беше наистина гениално.

Канех се да изтрия мрежата, която светеше още на екрана, когато си спомних, че би могло да има и още едно по-дълбоко ниво. Кликнах два пъти с мишката върху звездата — без резултат. Пробвах и върху първата буква на Сън Вели — пак нищо. Опитах и върху последната буква на съобщението: второто а от гората. Матрицата изчезна мигом и се появи съобщение:

Keen gnosis of gnosis. Подписано от Иво Бласк.

Иво Бласк беше анаграма от Сив облак — тайното име на Сам, което той получи след срещата си с духовете, също както Кас Вибол, Бил Совак и всички останали комбинации от буквите на имената ни, които използвахме, докато бяхме деца. Това означаваше, че и първата част от текста е анаграма и съдържаше още някакво съобщение от Сам, което той искаше да прочета.

Очертаваше се дълга нощ.

 

 

Но не се оказа толкова дълга. Бях доста добра в разгадаването на анаграми — очевидно Сам разчиташе на това.

Първата дума беше keen, срещу която в речника, който винаги имах под ръка, пишеше: оплакване на починал. Напълно подходящо, като се има предвид, че технически погледнато Сам беше мъртъв. Точно това ми се искаше да правя сега — да го оплаквам, нищо че знаех, че е жив.

Другата дума gnosis знаех, че означава познание — особено когато става дума за тайно, езотерично, скрито познание, от което човек има нужда в период на трансформация. Отново думата бе подходяща за кариерата ми и за положението, в което се намирах в момента — пред компютъра.

Най-лесният и най-бърз начин да разшифроваш една анаграма е да вземеш всички познати букви, да ги сортираш в група, за да видиш какви думи може да съставиш от тях. Така например, ако вземем съобщението на Сам, което се състоеше от 18 знака, се получаваше следният брой гласни и съгласни: e = 2, i = 2, o = 3, f = 1, g = 2, k = 1, n = 3, s = 4. Смислените изречения, които можеш да съставиш от тях, не бяха кой знае колко много. Сам ми бе дал две указания, за да ме улесни keen и gnosis.

Ако keen е оплакване или стон, значи е някакъв звук, вик или дори музика. След като майка ми и баба ми бяха сред известните певици на своето време, бих могла да заложа на „песен“.

Сам ми бе дал достатъчно букви за думата song — „песен“, и то два пъти. От останалите букви лесно сглобих думата seek — „търси“. В крайна сметка получих съобщението: I seek in Song of Songs — Търся в „Песен на песните“.

Задачата ми беше ясна.

Оливие държеше в най-горното чекмедже на бюрото си Книга на мормоните, но не и Библия. Добре, че сред колегите ми имаше достатъчно религиозни фанатици, които препрочитаха великата книга в обедната си почивка. Все някъде трябва да беше останал екземпляр. Обиколих няколко офиса, докато открих една.

Не ми беше трудно да се досетя, че Сам не за първи път насочва вниманието ми към Соломон. Първият бе възелът, който беше закачил на огледалото за обратно виждане в колата ми — първият му знак, че е жив. Нямах никакво време да разгадавам истинското значение на поемата от седем страници, вдъхновила толкова много хора през изминалите хилядолетия, но я прегледах набързо и укротих интереса си, поглеждайки само последните редове:

„Тичай, мой мили, и бъди като сърна или като млад елен в благоуханни планини!“

Знаех вече, че не бива да губя време, а час по-скоро трябва да поема към планините.