Катрин Невил
Магическият кръг (24)

Танцът

Мандала означава кръг и по-специално магически кръг… Познавам няколко жени, които не рисуват мандали, но в замяна на това ги танцуват. В Индия това има специално име: мандала нритиа — танц мандала.

Карл Г. Юнг

В екстаза на танца човек успява да хвърли мост над бездната между този и отвъдния свят… Може да приемем, че танцът в кръг е нещо широко разпространено в културата на палеолита — първият разпознат досега етап на човешката цивилизация.

Курт Захс,

Световна история на танца

Най-старата форма танц е reigen, или танц в кръг, и тя символизира най-важната част от живота на примитивния човек — свещеното царство, магическия кръг… В магическия кръг се освобождават всички демонични сили.

Сузане К. Лангер,

Чувство и форма

Може да се каже, че завършихме пълен кръг… но дните на моите танци щяха да почакат. Още по обратния път Оливие се обади от обществен телефон някъде и уреди федералните да изпратят свои хора от Бойзи, които да ни пресрещнат и да поемат Шушулката и Волфганг. Обвиненията, които имаше срещу тях: измяна, международен шпионаж, съдружие с международно известни трафиканти на оръжие и ядрени продукти, опит за убийство на няколко души край река, както и убийството на високопоставения правителствен чиновник Терон Вейн — ми се струваха твърде незначителни в сравнение с това, което Волфганг направи — опита се да убие собствения си брат, Сам.

Вече в града, Оливие написа набързо на бележник, който извади от джоба на лендроувъра, какво е необходимо за прехвърлянето на двамата задържани. Шушулката, поради високата си длъжност в ядрен център, бе прехвърлен от служители на Федералното бюро за разследване първо в техен специален брониран автомобил, за да го отведат във федерален затвор, а след това щеше да започне съдебен процес.

Волфганг, добре завързан и следователно безопасен, седеше на задната седалка, най-неочаквано поиска да говори с мен насаме. Ето защо останалите излязоха от колата, но не се отдалечиха много. Извърнах се към него, без да ставам от мястото си отпред. Лицето му бе нарязано от ноктите на котарака ми, а в очите му се четеше естествена болка. Очевидно обаче не ставаше дума само за физическа болка. В резултат на всичко преживяно тези тъмнотюркоазени очи, от чийто поглед доскоро коленете ми омекваха, сега предизвикаха единствено усещане за отчужденост и страх.

— Можеш ли да си представиш каква болка изпитвам само като те гледам? — попита той. — Смятах, че вярваше, че те обичам. А сега си давам сметка, че през цялото време си ме лъгала.

Аз съм го лъгала! Това, най-меко казано, бе да кажеш на бялото черно. Господи! Където и да пипнех, излизаше лъжа. Толкова често задавах директни въпроси, а чувах единствено поредна неистина, която преглъщах като предходната, за да се озова отново в прегръдките му. Отново и отново. Но тъй като в момента той бе в зависима позиция, предпочетох да се въздържа от коментар.

— Знаеше, че Сам е жив, и въпреки това го скри! — процеди той с огромна горчивина. — През цялото време си ме лъгала!

— Ти се опита да го убиеш — изтъкнах аз онова, което бе очевидно. — Би ли убил и сестра си? Би ли убил и мен?

— Обичам те — през стиснати зъби промълви той, все едно не бе чул въпроса ми. Поредна вълна от болка го заля. Когато попремина, той продължи: — Естествено, нямаше да убия никой от вас, как ти хрумна? Приличам ли ти на убиец? Трябваха ми само тези толкова важни реликви. Как не разбираш, Ариел? Двамата с теб можехме да използваме информацията както трябва. Благодарение на ръкописите можехме да създадем един по-добър свят. — Той замълча и продължи предпазливо. — Знам какво си мислиш след Париж… След разговора ти със Зоуи. Заради моя въпрос за циганите е всичко, нали? Чувствах го през целия път в самолета и още тогава трябваше да ти обясня. Само бях изненадан, какво толкова? Повярвай ми, не съм искал да кажа, че има някаква разлика между нас. Никога не е било важно за мен…

— Какво не е било важно за теб? — избухнах вбесена. — За какво говориш? Искаш да кажеш, че си склонил да легнеш с мен независимо от това, че кръвта ми е опетнена? Господи! Що за човек си ти? Не виждаш ли какво преживявам заради факта, че си се опитал да убиеш Сам с онази бомба в Сан Франциско? При това си знаел, че е твой брат!

— Не е вярно! — почти изкрещя Волфганг, а лицето му стана пепеляво от усилието да не изпусне нещо неподходящо, но то бе повече от ясно.

Разтревожен от виковете ни, Оливие приближи и понечи да отвори вратата, но му дадох знак да се дръпне. Цялото ми същество се тресеше от вълнение, което дори не можех да определя. Парещи сълзи бликнаха в очите ми, обърнах се отново към Волфганг и колкото ми позволяваха силите ясно и отчетливо заявих:

— Да, Волфганг, той е твой брат.

След това се обърнах и излязох от колата.

 

 

Тъмната мечка бе един от най-организираните хора, които съм срещала, и с тези негови способности вероятно би управлявал прекрасно голяма корпорация, ако не беше така ангажиран със запазването на корените на своя народ и с разкриването на загадките на живота. Междувременно успя да организира нашия общ проект със Сам.

Според него бе твърде опасно да ни пусне „на свобода“, докато Оливие и колегите му не приберат лошите. Благодарение на него сега властите разполагаха и с повече доказателства. Личните бележки на чичо Ърнест — неприятната информация за семейство Бен, както ги бе нарекла Зоуи — бяха намерени преди десетина години в складово помещение на резервата Лапуай.

Макар Ърнест да бе изтрил от съзнанието си съществуването на Хале и Волфганг, както спомена Тъмната мечка, в тези записки се съдържаше информация за ролята на нашето семейство, включително и тази на баща ми, за финансиране на идеята за създаване на висша раса, както и за предоставяне на оръжие за масово унищожение в услуга на твърде неприятната представа за Новия световен ред.

Разкриха се и някои изненадващи факти. Както Сам предполагаше, а Дакиан Басаридис потвърди, Пандора бе разделила своето прочуто наследство на четири части между четирите деца на семейство Бен. След нашата среща във Виена очевидно Дакиан бе направил някои свои заключения и се бе нагърбил със задачата да посредничи при стопляне на отношенията между Лафкадио и Зоуи, загърбвайки всичките десетилетия на семейни вражди и огорчения, заложени от един човек, който отдавна не бе сред живите.

Не се бе налагало да ги убеждава, че аз трябва да съм човекът, който да събере късовете, така както навремето го бе направила Пандора, след което по силата на своето завещание бе издигнала нови стени между тях. Чичо Лаф ми изпрати кашон с вино от избите на Дакиан с бележка от него, в която даваше подробности, свързани с друго имущество на Пандора, което привличаше толкова много интерес през всичките тези години. Улових следата и след няколко доста настойчиви разговора с майка ми и още толкова срещи с Тъмната мечка по този въпрос, най-сетне картината се очерта доста ясно.

Първо беше ръкописът с руни, който майка ми бе изпратила от Сан Франциско и който Оливие бе намерил в Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ в ядрения център. Помня, че Лаф ми обясни как Пандора имала обичай да преписва знаци и руни от каменни надписи, които срещала при пътуванията си в Европа. Тези записки бяха оставени на баща ми. Когато Джързи разбрала за връзката на Огъстъс със сестра й, тя тайно направила свое копие на този ръкопис. Тъй като оригиналът все още бил в баща ми, Ърнест посъветвал Джързи да запази своето копие и да ми го даде, когато порасна, така както запазил своята част от наследството на Пандора за Сам.

Това ме доведе до следващата част — тази, наследена от Ърнест и оставена на Сам. Това бяха редките и ронещи се ръкописи, дървени дъсчици и парчета плат с надписи, които спасихме след много перипетии от Кристалната пещера. Същите онези, които толкова много хора преследваха, та дори бяха готови да се спуснат по мрачните пътеки на убийството и предателството. Не беше трудно да се досети човек за мотивите на Волфганг, естествено, като се има предвид манията, която го бе завладяла: баща му го бе изоставил и бе завещал цялото си имущество, включително и въпросните реликви, на по-малкия му брат индианец — Сам.

Както отбеляза Дакиан Басаридис във Виена, близо една четвърт или дори половината от мозайката нямаше никаква стойност без останалите парченца. Волга Драгонов обясни пред мен по време на среднощната ни среща в леденостуденото съветско общежитие, че дори всичките парченца да са налице, ако липсва човек с правилното мислене, а според него аз имах такова, никой не би могъл да разплете загадката.

Имаше само един човек, който можеше да ми даде правилната подготовка, все едно дали го осъзнавах. Това бе Сам. Другите двама души, които държаха останалата част от наследството, Лафкадио и Зоуи, бяха изпратили копия на своето притежание по Бамби, когато тя дойде да ме предупреди за Волфганг. С всичко това събрано на куп бях готова за атака.

 

 

Тъмната мечка сподели с нас чудесния си план, според който Сам и аз можехме да отидем в някой усамотен планински заслон и там да осъществим проекта си. Бе го замислил преди седмици и бе започнал подготовката по него веднага след завръщането на Сам от Солт Лейк. Всичко необходимо за престой от поне шест месеца бе събрано и приготвено, така че в относителна тайна да започнем и завършим разчитането на документите.

Натоварихме четири яки коня с достатъчен запас от сухи храни и домашно приготвени билкови лекарства, вигвами и много непромокаеми термодрехи, както и два компютъра със солиден запас от батерии, съоръжени със софтуер — последна дума на програмирането, — които да ни помогнат при превода. Лагерът ни бе разположен в красива уединена местност, през която минава поток, на един ден пеша от езерото Пенд Орей и местността Кутенай, недалеч от границата с Британска Колумбия, следователно и съвсем близо до много от индианските племена. Единственият истински град на около петдесетина километра от нас бе Трой, градът с невероятно име.

Придружаваше ни и моят тъмнокос зеленоок спасител Язон. В началото не беше много щастлив, докато не откри, че има на разположение личен бързей. В края на всяка седмица Тъмната мечка изпращаше при нас безименен куриер, който пристигаше на петнист индиански кон — апалуза, оставяше малко припаси и прибираше документите, с чийто превод и транскрибиране бяхме приключили. Единствено Тъмната мечка знаеше къде отиват те след това.

— Ако бях знаел за този таен индиански канал — подхвърли веднъж Сам, — със сигурност щях да си спестя много лутане и неприятности, когато наследих тези неща.

Бях забравила какво значи да живееш сред природата, където прясната вода, храната и въздуха са на една ръка разстояние, без да има посредници, които замърсяват или разводняват. От момента, в който забодохме колчетата на палатките си и влезнахме в тях, преживяването наистина стана вълнуващо. Макар че засадихме някакви растения, които трябваше да израснат и да са готови за консумация за кратко време, можехме да прекарваме по-голямата част от времето си в превеждане на ръкописите. Колкото повече отхвърляхме, толкова по-интересно ставаше.

Изправихме се пред низ от истории и загадки, които сякаш се изливаха от дълбините на непознато, недоловено от никого досега, минало. Това минало се надигаше бавно и мъчително от мъглата, която, много скоро осъзнах, бе създавана съвсем целенасочено от историци и биографи.

— Нещо ми хрумна — казах на Сам късно една вечер, докато седяхме пред огъня. Бяхме работили вече близо месец. — От изчетеното досега почти не срещаме социална или етническа група, превъзхождаща останалите, която да напада или подчинява другите, по-скоро е обратното, все едно в каква област — научна или духовна. В основни линии историята представлява поредица от писмени паметници, създадени от впечатляващите дела и подвизи на завоеватели, но тяхната „издигнатост“ се базира в повечето случаи на това, че те побеждават и поробват другите.

— Виждам, че си схванала посланието — рече Сам. — Жалко, че не си индианка. Сигурно знаеш, че като дете Хитлер е четял много книгите на Карл Май, автор на каубойски истории. Познай кой е бил победител в края на всяка от тях.

Това бе единственият намек от страна на Сам, в който прозвуча горчивина към част от неговите прародители, което аз, като човек с произход, различен от този на коренните жители на Америка, вероятно никога нямаше да проумея докрай.

— Ти спаси живота на Волфганг — изтъкнах. — Но от това, което Бамби ни разказа, знаеш, че те е мразел отдавна и е човекът, поставил бомбата, която едва не те уби. Ако го знаеше тогава, мислиш ли, че щеше да се опиташ да го спасиш.

— Питаш ме дали съм толкова благороден, че мога да простя на някого, който изпитва наслада от унищожаването на хора като мен? — усмихна се Сам. След това се надигна от мястото си, приближи се и с леко движение накара и мен да се изправя, след което ме задържа срещу себе си.

— Знаех.

— Дори това, че се е опитал да те убие? — изумих се.

— Сега ще решиш, че съм дяволски добър и благороден човек, нали? Нека ти обясня нещо. Не мисля, че злонамерени хора като него трябва да се измъкнат от такава една история само със счупен крак и краткотрайно, безболезнено удавяне. Убеден съм, че прелестното му арийско име трябва да бъде влачено в калта… Че трябва да отиде в затвора и да остане там до края на, надявам се, дългия си живот.

Установих, че когато успееш да отпушиш горчивината на Сам, всъщност той е доста справедлив съдник. Ръцете му все още почиваха на раменете ми. Наблюдаваше ме със странно изражение, застанал там в центъра на индианската шатра с лице към мен.

Затворих очи и в съзнанието ми изплува друг огън в замъка на един друг човек, спомних си също и огъня, който ме изгаряше при докосването и аромата на този мъж, същия този мъж, за когото говорехме и очевидно презирахме. Човек така изпълнен с омраза, че бе готов с един замах да ликвидира собствения си брат. В същото време този негов брат спаси живота му, независимо от това, че си даваше сметка за тази изгаряща омраза. Не знаех дали можеше да му се вярва при многократните уверения, че ме обича. Вече не знаех и дали аз го обичах.

Когато отворих очи, забелязах, че погледът на Сам старателно изучава лицето ми и прочетох някакъв неизречен въпрос. Спомних си думите му в планината в онази ранна утрин: „Имаш ли представа, Ариел, колко опасно за нас двамата може да се окаже в крайна сметка това ваше приятелство?“, дали е знаел и това в онова ранно утро?

— Наистина се опитах да те предупредя тогава? — рече той. — Не подозирах нищо, докато не отидох в Солт Лейк. Докато разглеждах семейните документи, успях да събера две и две и разбрах сложността на ситуацията. А когато чух, че човекът, с когото си се свързала, всъщност е Волфганг Хаузер и по всяка вероятност е същият, който уби Терон Вейн, вече не знаех какво да правя. Давах си сметка само колко опасен може да се окаже и че преследва именно мен. Не можех да разбера дали застрашава и теб по някакъв начин. Точно затова ти изпратих и онова съобщение да внимаваш с него. В края на краищата ти вече не си малко момиче, нали скъпа? Искрено исках да направиш онова, което е най-добро за теб.

— Твърде великодушно от твоя страна — изсъсках. — Просто си решил, че „най-доброто за мен“ е да си легна с някой и да се влюбя в него, и то някой, който може да унищожи и двама ни.

Сам трепна, сякаш го бях ударила, и едва сега осъзнах колко се е мъчил да си затвори очите за това, което всъщност се случи между мен и Волфганг. След известно мълчание той си пое дълбоко дъх и промълви едва чуто:

— Ако беше решила да се нагълташ с алкохол или някакъв опасен опиат, Ариел, щях да те оставя да го направиш. Ти носиш отговорност за постъпките и решенията си. Но това не е любов. Любов е, когато искаш да направиш с някого нещо.

— Не съм сигурна, че знам какво точно е любов — искрено го уверих. Спомних си коментара на Тъмната мечка, че Ърнест, бащата на Сам, не се чувствал способен да изпитва каквото и да било. Може би за хората от племето не персе аз също бях мъртъв човек.

— Струва ми се, че знам какво е любов. Искаш ли да ти кажа? — попита Сам. През цялото време погледът му не слизаше от лицето ми.

Кимнах му да продължи, като в същото време чувствах истинска пустота в душата си.

— Според мен любов е, когато знаеш, че човекът, когото обичаш, е част от теб и част от него или нея са вътре в теб — рече Сам. — Не може да използваш, манипулираш или мамиш някого, когото истински обичаш, защото това означава да използваш, манипулираш и мамиш самия себе си. Схвана ли?

— Да не искаш да кажеш, че ако Волфганг ме е лъгал — с голяма доза ирония се обадих, — всъщност е лъгал себе си?

— Не. Не е задължително да е лъгал себе си — отвърна също толкова напрегнато Сам. — Дали не забравяш нещо? Спяла си с него и също си го лъгала.

Вцепених се, но той беше прав. Бях интимна с един човек по най-интимния възможен начин, а никога не му се доверих изцяло. Така и не успях да се отпусна докрай, за да му разкажа пълната истина за всичко. Хапът бе труден за преглъщане — дълбоко в душата си съм знаела каква е истинската му същност.

— Много отдавна съм ти дал част от сърцето си и част от душата си, Ариел. Сигурен съм, че го знаеш — усмихна се Сам закачливо и добави: — Но съществуват няколко пречки, преди да ти отдам тялото си.

— Тялото си ли? — възкликнах, а главата ми туптеше. — Мислех, че… мислех, че харесваш Бамби.

— Знам — ухили се той. — Когато видях изражението ти, докато помагах на Бетина да се спусне в пещерата до водопада… Е, тогава за първи път си помислих, че може би все още има някаква надежда за мен и теб. Все едно как щяха да се развият отношенията ти с Волфганг. — Той разроши косата ми: — Обичам те, фукличке. Мисля, че винаги съм те обичал.

Признавам, че загубих и ума и дума. Не знаех какво да правя. Готова ли бях?

Още повече се изненадах от това, с което Сам се залови след признанието си. Започна да мести спалните чували и седлата, разчиствайки мястото в центъра на вигвама около малкото каменно огнище.

— Какво правиш? — не се сдържах.

— Наистина има една пречка — обясни Сам, докато трупаше одеялата в единия ъгъл. Изправи се и тръсна дългата си черна коса. — Допускаш ли, че ще мога да започна да обичам някого, който не знае да танцува?

Както Дакиан бе споменал, процесът е важен, а не резултатът. Отношенията ни със Сам през този месец, през който живяхме в нашия лагер, бяха като между брат и сестра до момента, в който танцувахме заедно. Никога нямаше да разбера смисъла и съдържанието на ръкописите, които превеждахме — всичките тези изрази и съждения за световния пояс, за основата и вътъка, за ин и ян, алхимичния брак и Дионисиевия ритуал се свеждаха до едно: трансформацията. Наистина точно за това ставаше думи в ръкописите.

Танцувахме цялата нощ. Сам носеше записи на музика на американските индианци заедно с малък портативен касетофон, но танцувахме на всичко — на изпълнение на чичо Лаф на „Цигойнер мюзик“, на „Унгарска рапсодия“ от Лист и на любимите на Джързи необуздани келтски мелодии с лудешки ритъм, без които, бе разказвала на мен и Сам, че не минава никоя ирландска сватба или погребение — и бързи, и бавни, и вълнуващи, и магични, и силни, и загадъчни.

Танцувахме боси около огъня, после навън в тъмнината на ливадата, където се носеше ухание на метличина и ранно лято. От време на време се докосвахме, танцувахме, уловени за ръце или прегърнати, но най-вече — сами. Преживяването бе различно от всичко останало и страшно вълнуващо.

За първи път усетих тялото си — не само центрирано и балансирано, но и по някакъв необясним начин свързано с небето и земята. Чувствах как нещо в мен умира, разпада се на части, завърта се във вселената и се превръща в звезди, посипващи се в среднощното пространство, пространство, осеяно с галактики, които сякаш са вечни.

Танцувахме до сутринта, докато въглените един по един изгаснаха. Призори излязохме отново на поляната с диви цветя. Лъчите на изгряващото слънце вече багреха в червено линията на хоризонта. Продължавахме да танцуваме.

Някъде в този момент започнах да усещам нещо странно… Нещо, което ме плашеше. Спрях. Музиката все така звучеше и Сам, който пристъпваше в такт с мелодията, видя, че стоя неподвижно.

— Защо спря? — попита той и ме доближи.

— Не зная. Не ми се вие свят, не ми е лошо, просто…

— Тогава танцувай с мен.

Изключи касетофона, улови ме за ръка и се завъртяхме в кръг, въртяхме се, докато усетих, че сякаш политам. Сам ме придържаше, колкото за опора. Със слабото си лице, прав нос и трапчинка в брадичката, със засенчени от дългите мигли очи, той сякаш бе един от силните духове защитници. След миг притисна устни до косата ми.

— Научих нещо от ръкописите на Пандора. В ранните версии на средновековните алхимични текстове — в Магическия кръг на Соломон Магът се говори, че любовта между ангелите не е същата като при хората. Те нямат тела.

— Как го правят според теб?

— Имат по-добър начин — отговори Сам. — Сливат се и за кратко стават едно цяло. Те, естествено, са лишени от плът. Направени са от лунни лъчи и звезден прах.

— Мислиш ли, че ние сме ангели? — попитах и се отпуснах в ръцете му с усмивка. Сам ме целуна.

— Според мен, ангеле, трябва да слеем своя звезден прах. — Притегли ме след себе си на тревата, така че се отпуснах върху него сред планинските цветя. — Искам да правиш с мен каквото ти хрумне, може и нищо да не правиш. Изцяло съм на твое разположение. Тялото ми ще бъде твоят инструмент.

— Може ли да изсвиря „El Amor Brujo“? — разсмях се.

— Зависи единствено от изпълнителя — увери ме той. — Какво избра?

— За миг усетих, че се издигам над върховете на дърветата — най-сериозно споделих.

— Бяхме веднъж там — меко отбеляза Сам — и оцеляхме. — Доближи върховете на пръстите ми до устните си. — Влязохме в светлината заедно, Ариел. След срещата ни с тотемните животни, нали си спомняш?

Кимнах бавно. Много добре помнех.

 

 

Когато пумата и двете мечки се загубиха в гората малко преди зазоряване, двамата със Сам останахме така седнали още дълго време. Трябва да бяха минали часове — бяхме напълно неподвижни, единствено върховете на пръстите ни се докосваха. С настъпването на зората беше ме обзело странното усещане, че нещо необикновено става с тялото ми, приличаше ми на размърдването на движещи се пясъци. Сетне сякаш се отделих от земята и полетях високо в пространството. Чувствах се напълно отделена от тялото, като не губех формата си — нещо подобно на спусната от небето, напомпана с хелий, сълза.

Бях се изплашила за миг, че може да падна или че съм умряла и напускам земята завинаги! Осъзнах обаче, че до мен има някой — Сам. Сякаш бе вътре в мозъка ми и ми говореше оттам, а в същото време виждах телата ни да седят там долу!

— Не гледай надолу, Ариел — бе прошепнал в съзнанието ми Сам. — Гледай напред. Нека да влезем в светлината.

Колкото и да е странно, никога след това не бяхме говорили за тази случка. Още по-странното е, че не ми бе и хрумвало, че това би могло да е само сън. Беше толкова живо и истинско, точно колкото съзнанието, че сме триизмерни същества. Ако трябваше да го изрека с думи, никога нямаше да мога да намеря точните изрази.

Бяхме влезли заедно в светлината като деца. Знаех, че този път ще бъде съвсем друго. Щяхме да се превърнем в едно цяло тази пролетна сутрин сред цветята.

Този път не изпитвах и страх.

 

 

Когато часове по-късно лежах в ръцете на Сам, наместо изтощена се чувствах изпълнена с щастие, сякаш някой бе напълнил кръвоносните ми съдове със светлина и мехурчета.

— Как би го определил? — попитах, вплитайки пръсти в неговите. — Имам предвид това, което ни се случи?

— Ами… — замисли се Сам, — ако държиш да го назовем по някакъв начин, бих предложил термина общ оргазъм. Много дълъг общ оргазъм. Малко или много твърде дълъг, практически безкраен, продължителен, нонстоп общ оргазъм…

Смушках го с ръка.

— От друга страна — усмихна се той и целуна голото ми рамо, — може да опростиш нещата и да го наречеш любов. Изненадана ли си?

— Не помня да съм преживявала подобно нещо — признах си.

— Предполагам, това означава, че мога да изпитам облекчение. Ако трябва да съм честен — аз също.

Той седна и се загледа в мен, така както си лежах в тревата. Прокара пръсти от брадичката ми надолу, докато стигна до центъра на тялото ми, от което цялата потръпнах. Сетне се наведе и сля устните си с моите, все едно облаче звезден прах се изсипа от устата му в моята. Изживяването бе неописуемо.

— Началото е сложено — промълви той. — Стига репетиции — какво ще кажеш за представление на живо?

 

 

Двамата със Сам бяхме все още в планината, когато шест месеца по-късно, в началото на ноември, Тъмната мечка изпрати снегоходки, ски и няколко мечи кожи, за да ни подготви за първия сняг.

Бяхме почти приключили с преводите на ръкописите — на Ърнест, на Лафкадио и Зоуи, както и тези с руните на Джързи, задигнати от Огъстъс. Както Волфганг и останалите мислеха, в тях се посочваха места на земята, оформящи пояс, който според древните не само притежава огромна енергия, но и който очевидно в продължение на близо пет хиляди години са използвали по време на церемонии и ритуали, документирани в подробности. Според старателно пазената тайна на ранни загадъчни религии като орфизма, питагорейството и тези на ранните египтяни, активизирането на този пояс е особен вид алхимическо свързване, което ще преобрази земята посредством енергия, която ни свързва в своеобразен „брак“ с космоса.

— Знаеш ли какво е център на симетрията? — попита Сам един ден. Поклатих отрицателно глава и той продължи: — В някои математически модели като този за теорията на катастрофите можеш да определиш абсолютния център на една фигура. Съществува модел на горските пожари например. Ако един пожар започне по ръба на дадено поле, все едно каква е формата на това поле, можеш да предскажеш с много голяма точност къде пожарът ще загасне, тоест в неговия център, като начертаеш контур на периферията и от точки в него спуснеш навътре прави под ъгъл от деветдесет градуса. Там, където повечето прави се пресичат е абсолютният център или центърът на симетралите… Много модели на полета могат да бъдат анализирани по този начин — полето на светлината, на мозъка, на земята и вероятно и на космоса. Нека ти покажа.

Той начерта на екрана на компютъра един чертеж:

— Според теб тези места, които търсим на земята, не са на всяка цена свързани с прави линии или шестолъчна звезда — започнах да разсъждавам. — Смяташ, че са важни, защото играят ролята на център на симетрия, така ли?

— Нещо като водовъртеж или вихър — съгласи се Сам. — Нещо, което привлича енергията и усилва нейната мощност, просто защото е истинският център на фигурата.

Част от описанието се съдържаше в страниците пред нас. Един ден например най-неочаквано ни просветна, че оригиналните рисунки с идеи на Никола Тесла за неговата високоволтова кула, издигната в Колорадо Спрингс — кулата, с която той твърдеше, че ще улавя и насочва енергията на световния пояс, досущ напомнят на първата колба на алхимиците за дестилация — ретортата, Хризопея на Клеопатра, която открихме в един от най-старите текстове по алхимия. И двете приличаха много на руната Тир, за която Зоуи говореше и която напомняше удивително много на магическия стълб на Зевс. Колкото и странно да бе, дори колоната Ирминсул, разрушена от Карл Велики, била възстановена отново в Тевтонската гора хиляда години по-късно от Адолф Хитлер.

^[1]

Двамата със Сам добре знаехме, че пътят, който ни предстоеше да изминем, е много дълъг. Някои документи ни насочваха към други, с които не разполагахме. Досещахме се къде може да са скрити преди хиляда години — в скална цепнатина на планината Ида, на турското крайбрежие, в Памир в Централна Азия, в пещерата, в която Еврипид е писал пиесите си — Централна Гърция, но макар наскоро в тези части на света да бяха открити документи, не бяхме сигурни, че онези, които ни интересуваха, бяха сред намерените. Решихме, когато приключим задачата си със събраното от Пандора и Клио, да се опитаме да открием и някои от останалите.

Беше странно как при всяко събитие, което изскачаше от кутията на Пандора, в нашата действителност се появяваше негово съответствие в настоящето. Разбирахме, че вероятно сме много близо до трансформацията, която очаквахме.

Не само руснаците се оттеглиха от Афганистан през февруари, но и в други държави с издигнати в тях стени — политически и фактически, започнаха да се освобождават от тях чрез демократични промени. Приличаха на надигащи се вълни, на порои от отворени бентове, които търсят своя естествен път, своя център на симетрията.

През юни на площад Тянанмън в Китай, държавата, известна най-вече със своята стена, видима дори от космоса, избухна мощен социален протест. Макар че танковете стъпиха на площада, семето бе хвърлено и скоро след това покълна. По-късно през ноември, точно на девети — дата, която Волфганг определи като важна в историята не само на Наполеон, но и на Дьо Гол, кайзер Вилхелм и Адолф Хитлер — благодарение на нашия „Апалуза експрес“ получихме съобщение от Лаф и Бамби от Виена с поразяващата новина, че Берлинската стена, символично разделяща Изтока от Запада в продължение на двайсет и пет години, е паднала. Най-сетне вълната се бе надигнала. Бе поела пътя си и нищо не можеше да я спре.

Едва в края на декември — почти деветдесет години след раждането на чичо ми Лаф в провинция Натал, Южна Африка — направих пробивът, на който Сам и аз се надявахме. От известно време работех върху разчитането на гръцки текст върху дълго парче плат, което открих в един от цилиндрите на Сам. Знаех, че не съм го виждала преди, но още докато печатах думите на клавиатурата на лаптопа си, текстът ми се видя познат.

— Спомняш ли си един документ, който работихме преди два месеца от сбирката на Зоуи? — попитах седналия с кръстосани крака срещу мен Сам, в чийто скут се бе настанил Язон. — Имам предвид историята за един глас, който се провиквал от островите Пакси към египтянин кормчия на малък кораб, че великият бог Пан е мъртъв.

— Спомням си — отвърна Сам. — Тиберий бе наредил да му доведат египтянина на остров Капри, за да го разпита по-подробно. Човекът се казвал Тамуз, също като умиращия бог от древните мистерии. Вестта за смъртта на Пан дошла същата седмица, в която Исус бил разпънат на кръста. Какво откри сега?

— Не съм сигурна — продължавах да чукам по клавиатурата на компютъра си. — Доколкото разбирам гръцки, а то не е никак много, само колкото успях да науча през последните няколко месеца, според мен това писмо тук би могло да даде някакъв ключ към наместването на събитията и на по-дълбоко ниво. За съжаление, на места платът е скъсан и има липсващи отрязъци. Видно е, че е писано от жена до някакъв мъж, но тази жена според мен ни е позната.

— Прочети го на глас — предложи Сам и посочи дълбоко заспалия котарак в скута си. — Много мразя да тревожа нечий дълбок размисъл.

 

 

Планина Пердидо,

Пиренеи, Римска Галия

Многообични ми Иосифе,

Вслушвайки се в съветите ти, брат ми Лазар и аз поставихме алабастровата кутия, бокала и други предмети, които Учителя бе докосвал в последните си дни, на сигурно тайно място тук в планините, където искрено се моля да останат запазени, до момента, в който възникне нужда от тях. Направила съм списък, както и указания как да бъдат намерени и ще ти го изпратя отделно.

В последното си писмо пишеш, че тъй като годините напредват, е възможно скоро да се срещнеш с нашия Учител. Питаш ме, дали аз, като единствения истински посветен ученик на Учителя, мога да ти изпратя описание на онова, което според мен се случи последната вечер, която той прекара със своите ученици, и как това се връзва с описанията на останалите присъстващи, които вече ти изпратих.

Трудно е да опишеш със слова какво преживяваш при едно посвещаване. Ще се опитам да го направя, колкото ми стигат силите.

Вярвам, че във всичко, което казваше и вършеше Учителя, имаше двоен смисъл, макар да се стараеше ясно да ги отдели. Нека ги наречем ниво на посвещение и ниво на обучение. При обучението той обичаше да използва алегории и притчи, за да даде пример за онова, което искаше да ни внуши. В тези притчи обаче винаги имаше още едно ниво и смисъл — нивото на символите, които той използваше само в контекста на посвещението.

Учителя казваше, че един-единствен символ може да докосне много нива в съзнанието на ученика. Веднъж преживян един такъв образ, дълбокото му значение продължава да работи в ума на първично, почти физическо ниво.

В това отношение Учителя приличаше на един от източните магове, при които се бе обучавал — вечно в движение, търсещ, разпитващ, дирещ своята пътеводна звезда в нощ на безкрайна тайнственост. В този смисъл човек можеше да види, че той непрестанно сееше знаци по своя път в личното си дирене на посветен, който би могъл да разпознае тези знаци и да го последва в пътя му. Дори днес, толкова години след като ни напусна, чувствам онзи хлад, който долових в гласа му, когато ми каза: „Остави нещата си и ме последвай.“ Давам си сметка, че е искал да го разбера и в двете нива на този смисъл — не само да го следвам в учението му, но и да следвам неговия пример в умението да задавам правилните въпроси.

Въпросите, които задаваше Учителя в онази последна вечер, ми се сториха както винаги точно толкова важни, колкото и отговорите. Заяви на всички останали, че аз ще знам отговора на въпроса за значението на Суламита, любимата на Соломон от „Песен на песните“. И тогава той предложи своя отговор: Суламита олицетворява мъдростта. Спомняш ли си, че в началото той спомена, че това е „възловият“ въпрос? Използваше някога този израз, за да те изпита какво е „непроменимото и нетленното“, подсказвайки, че отговорът е само частичен.

Учителя бе на мнение, че посветеният трябва винаги да се стреми да разкрива сам пълния отговор. В този случай мога само да гадая какъв е пълният отговор, който той е имал предвид. Гръцкият корен на думата възел е „gna“ — „зная“, от което следва и „gnosis“ — „тайно познание“. В много езици се срещат думи с такъв корен, но всички те означават пътищата за постигане на скрито познание.

Слагайки равенство между Суламита и Зорница, утринната звезда, Учителя отново ни насочва към онези мистерии. В поемата любимата на Соломон е тъмна и красива: олицетворява тъмната страна, Черната дева в древните вярвания или черният камък, който пада от небето.

Тримата избрани ученици от най-близкото обкръжение на Учителя са Симон Петър и Иаков и Иоан Заведееви, които поискаха да седнат до него, когато Царството Божие настъпи, ала той им даде — според мен неслучайно и с определен замисъл — да изпълнят мисии след неговата смърт на три определени места на земята: Иаков в Бригантиум, Иоан — в Ефес, а Петър — в Рим. Първото място е домът на келтската богиня Бригит, второто — на гръцката Артемида или на латински — Диана. Докато Рим е домът на фригийската Велика Майка — черният камък, донесен от Централна Анатолия на Палатинския хълм. Първите букви на тези три града съставляват акронима BER — bear, мечка.

Тези три места на земята представляват трите лица на древната богиня — богиня, чието олицетворение е Суламита от поемата.

Така че въпросът на Учителя коя е тъмната жена от „Песен на песните“ ни отвежда право към посланието, че песента е формула на посвещение, посвещение, което ще приемат само онези, готови за великото дело. Бракосъчетаването между белия цар от ябълковата градина и тъмнокожата девица от лозята олицетворява съчетаването между божественото и плътското, което е в основата на всички мистерии.

 

 

Когато приключих с четенето, вдигнах очи и видях, че Сам стои все така неподвижно с Язон в скута, но широко се усмихва насреща ми.

— Това е един от документите, които и аз преведох, преди Волфганг да задигне копията — рече той. — Ако съдържанието наистина отговаря на думите, тогава с положителност то ще срути една от старите теории за безбрачие, но нещо не ми се вярва да се случи. А защо според теб има нещо общо с „гласа над водата“ или смъртта на великия бог Пан?

— Защото свързва всички ръкописи на Пандора. Според мен посланието на това писмо е, че посвещението — всяко посвещение — изисква някакъв вид смърт. Смърт в света, смърт на егото, смърт на „предишното аз“, точно както всяка година животът на земята умира, за да се възроди отново. Не забравяй, че двете божества, които се редували всяка година в Делфи, били Аполон — господарят на ябълките, и Дионис — богът на лозята, заниманията им са същите като на героя и героинята в „Песен на песните“. По същия признак — раждането и кръщаването на всеки нов еон, един нов смел свят изисква ликвидирането на стария начин на мислене, на старата система от вярвания, дори смъртта на предишните божества.

— Излиза, че възелът е просто друг начин на приемане на вътъка и основата — отбеляза Сам.

Изведнъж ми хрумна още нещо и извадих на екрана един от документите, поверени на чичо Лаф, който бях превела наскоро.

— Спомняш ли си онази история с рицарите тамплиери на свети Бернар и Храма на Соломон? Познай какво се казва в този ръкопис за техния знак, който фигурира на знамето им? Череп и кръстосани кости, също като знака на СС ескадроните на смъртта на Хайнрих Химлер. Според този документ това не означава смърт. Означава живот.

— Как така?

— Две важни фигури от гръцкия пантеон непрестанно се появяват в тези ръкописи — Атина и Дионис. Можеш ли да се сетиш какво е общото между тях?

— Атина е богиня на държавността — подхвана Сам, — но също така и покровителка на семейството и дома, а също и на реда. На гръцки думата е cosmos. Докато Дионис е бог на хаоса. Езическите празници в негова чест, които имат свои наследници в християнството, като например Марди Гра, са добро извинение за разпускане и лудории. В космогонията на древните, където космосът обикновено се заражда от хаос, те са свързани.

— Откривам и друга връзка — в начина по който са родени — додадох. Бременната майка на Дионис, Семела, изгоряла от гръмотевиците на бащата на неродения Дионис. Зевс взел бебето от пепелта на майката и го вшил в бедрото си, откъдето по-късно се родил Дионис. Затова го наричат и „два пъти роден“, и „богът на двете врати“.

— Докато Атина била погълната от Зевс, след което се родила от челото му — довърши историята Сам. — Затова тя винаги може да прочете мислите му. Разбрах. Единият е роден от черепа, а другият — от бедрото на бащата. Череп и кръстосани кости, това са двата вида създаване — духовното и физическото, само взети заедно те представляват едно цяло… Нали?

Спомних си думите на свети Бернар при коментара му на песента на Соломон „Божествената любов се постига чрез плътската“.

— Сигурна съм, че това е същността на посланието относно мистериите — рекох. — Няма смърт без секс.

— Моля? — вдигна вежди Сам.

— Бактериите никога не умират — те се делят. Клонирането представлява повторение на същата материя. Човешките същества единствени разбират и очакват смъртта. Тя е в основата на всички религии и религиозни преживявания. Не просто духът, а връзката между живота и смъртта, между дух и материя.

— Нервната ни система има два клона, които свързват съзнанието с емоциите, и се наричат черепен и кръстен. Те осъществяват връзката между мозъка и сакрума — съгласи се Сам. — Черепът с кръстосаните кости и мястото, където се срещат бедрената и пищялната кост, в много езици се свързват с генеративни свойства, например думи като „genius“ — genoux. Съществуват множество доказателства в подкрепа на прочутото твърдение на Питагор „Както горе, така и долу“.

— В сферата на митологията това е една от важните задачи на Дионис — да свързва свещеното със светското. Единственият начин това да се осъществи е чрез кръстосването. Да се измъкнат жените от мястото им зад тъкачния стан, пред огнището, изобщо навън от къщи. Да излязат в планината, да танцуват и лудуват с младите овчари. Дионис става причина за разрушенията на родния му град Тива — цели два пъти.

— Първия път заради кръвосмешение — включи се Сам, — когато Едип убил баща си, след което заел царския му трон и се оженил за майка си. Така че, що се отнася до нашето семейство, приемам напълно позицията ти. А кой според теб е вторият път?

— Когато младият цар на Тива, Пентей, забранил на тиванки, включително и на собствената си майка, да вземат участие в празниците на Дионис горе в планината. Обявил, че Господарят на танца не е истински бог, защото не е истински син на Зевс. Истината е, че искал да задържи жените у дома за нощта, за да са сигурни мъжете, че бъдещите им деца и наследници не са синове на сатири и овчари.

— И какво се случило с младия тавански цар? — попита Сам.

— Майка му загубила разсъдъка си — отвърнах. — В момент на умопомрачение го разкъсала, вземайки го за глиган.

— Доста жестоко — отбеляза Сам. — Искаш да кажеш, че Дионис — бог на предстоящата ера, дава отговор и на въпроса на Фройд: Какво всъщност искат жените? Искате свобода за една нощ от време на време, за да можете да повилнеете сред природата, да танцувате, да се напиете, да полудувате с млади овчари… Така ли?

— Ами със сигурност подобно нещо ще разреди малко посгъстената кръв на старите родове. Очевидно никой не е обяснил добре на хора от рода на Волфганг и Хитлер, че една хибридизация укрепва поколението. Но това ми напомня за репликата ти по отношение на любовта и лъжата. Ако го правиш за останалите, значи го правиш и за себе си.

— Вчера научих нещо, което свързва тези неща — отбеляза Сам с игриви пламъчета в очите. — Есеите, които живеели в Кумран по времето на Исус, вярвали, че Адам имал тайна жена, първата жена преди Ева. Името й било Лилит — означава „бухал“, тоест мъдрост, софия. Лилит напуска Адам, познай защо.

— Нямам представа.

— Адам не й позволявал да бъде отгоре. — Виждайки реакцията ми, Сам избухна в смях. — Говоря съвсем сериозно. Мисля, че съм по следите на важно заключение. Чуй само. — Намести се по-удобно на мечата си кожа и продължи: — Лилит е не само мъдрост, но е и Майката Земя — достатъчно мъдра, за да подкрепя целия живот, стига да не й пречим, а да я оставим свободна да прави каквото желае. Може би загадката е в древната мъдрост как да използваме естествения ритъм на планетата и нейните енергии, за да ни подкрепят, наместо да запречваме нейните артерии реките, да изтръгваме минералите от недрата й, да режем дърветата, с които тя диша, да вдигаме стени, за да насочваме живота на едни определени места.

— Знаеш, че индианците са общество, в което царува матриархат — додаде Сам. — Но може и да не знаеш едно от пророчествата на не персе. По време на последните дни на земята там, където в резултат на тиранията на мъжете жените останали единствено като любовници, или там, където земята е разпокъсана на парчета само и само за да бъде заграбена от родоначалника — тези места ще бъдат пометени от втория потоп.

— Ето защо, когато става дума за Майката Земя — завърши Сам с усмивка, — мисля, че трябва да я оставим да бъде отгоре занапред, така както тя наистина заслужава. Също както правим ние с теб.

И той наистина беше прав.