Катрин Невил
Магическият кръг (11)

Подаръкът

Опасността [за даващия и получаващия] никъде не се усеща така добре, както при най-древните германски закони и езици. Това обяснява и двойното значение на думата „дар“ във всички тези езици — от една страна „дар“, а от друга — „отрова“…

Темата за смъртоносния дар, подарък или предмет, който сменя мястото си, е в основата на германския фолклор. Рейнското злато е гибелно за онзи, който го завладее. Бокалът на Хаген носи смърт на оногова, който пие от него. Хиляди истории и романси от този вид, и германски, и келтски, битуват до ден-днешен в съзнанието ни.

Марсел Маус,

Подаръкът

[Когато Прометей откраднал огъня от боговете] Зевс казал на прочутия майстор ковач Хефест да изработи дар от пръст и вода и да извае жена, красива колкото богините… Сетне Зевс поръчал на Хермес да вложи в нрава й коварство и хитрост… Хермес я нарекъл Пандора: вседарителката.

 

Епиметей забравил предупреждението на брат си Прометей никога да не приема дар от олимпиеца Зевс и да го върне, защото ще причини само беди на човечеството. Епиметей приел подаръка и едва по-късно разбрал какво е сторил.

Хезиод,

Дела и дни

Timeo Danaos et dona ferentes. (Страхувам се от данайците и когато носят дарове.)

Вергилий,

Енеида

Изтичах навън от пощенската станция, скочих в колата и с натисната до дъно газ полетях към летището. С писък на спирачките спрях на паркинга, грабнах тежките чанти и се затичах с всички сили по заледената настилка към сградата. Трескаво затърсих с поглед изходите за пътници и пред „Изход Б“ зърнах високата фигура на Волфганг, който оживено размахваше ръце в разгорещен спор със служител на летището.

— Слава богу! — възкликна той, когато ме забеляза да приближавам, виждах колко е ядосан. — Дано не е прекалено късно — обърна се той отново към служителя.

— Само секунда. — Човекът вдигна слушалката на телефона на стената зад него. Волфганг бе готов да ме изпепели с поглед. Човекът слуша известно време, след което кимна. — Стълбата е още там, но се налага да тичате. Имаме разписания, както знаете.

Багажът ни премина светкавично през скенера, откъснаха отрязъците на билетите ни и се спуснахме към металните стълби. В мига, в който токите на предпазните колани щракнаха, машината потегли.

— Много се надявам, че имаш достатъчно добро обяснение за закъснението си — процеди Волфганг, докато се насочвахме към пистата за излитане. — Знаеше, че следващият полет за Солт Лейк е чак след три часа. Последните трийсет минути не спрях да говоря и да говоря, за да ги убедя да задържат самолета. Можехме да изпуснем всичките си връзки с останалите полети! Какво стана?

От бързането и притеснението сърцето ми биеше в ушите, едва си поемах дъх и почти не бях в състояние да говоря.

— Ами… Имах да свърша една важна работа по пътя.

— Важна работа ли? — не вярваше на ушите си Волфганг. Канеше се да каже още нещо, но точно в този момент форсираха двигателите преди излитане. Виждах как устните му се движат, но не го чувах. Той извърна ядосано глава, измъкна със замах някакви вестници от куфарчето си и започна да ги разлиства, докато набирахме височина. Не си продумахме през всичките четирийсет и пет минути на спокойния, но оглушителен полет до Солт Лейк. Нямах нищо против. Толкова много неща тревожеха в момента съзнанието ми.

Без съмнение пакетът, който бях натъпкала в платнената си чанта и сега се гушеше под седалката, бе безценният дар, завещан от баба ми Пандора на чичо Ърнест, а той от своя страна го бе завещал на Сам — дар, толкова опасен, че коства живота не само на двама от колегите на Сам, но вероятно и на Пандора и Ърнест. Да не говорим, че ако Сам не беше се забавил в онзи апартамент, той също нямаше да е между живите. И ето, сега въпросният дар бе у мен.

Тъй като в момента не изпитвах никакво доверие нито към приятели, нито към колеги, както и на повечето членове на семейството ми, естествено, не исках под погледа на неколцина пощенски служители да го оставя на съхранение в склада на Джордж. В краткото време между пощата и летището не успях да измисля скривалище и ето ме сега пред поредния проблем как да се отърва от смъртоносното си наследство, преди да се кача на самолет за Съветския съюз, където добре знаех, че ще го претърсят щателно, а и почти сигурно ще ми го конфискуват, което ще изложи на още по-голяма опасност всички засегнати. Най-вече мен.

Първата ми мисъл бе да го унищожа. Или с вода, или с огън. Колкото повече наближавахме Солт Лейк, толкова по-сложно ми се струваше това. Доста време щеше да отнеме накъсването и пускането в тоалетната на хиляда страници, още по-малко възможно ми се струваше да запаля огън на територията на кое да е от летищата, през които щяхме да минем през следващите двайсет и четири часа. А и унищожаването му нямаше да ми донесе кой знае какво облекчение, защото така пък се прощавах с шанса да разбера кой търси ръкописа и защо? И как щях да обявя, че предметът, към който толкова хора се стремяха, вече не съществува? Щях да изложа на сериозен риск и Сам, единственият човек, който имаше представа къде са оригиналите.

Решението бе да намеря тайно скривалище, така както бях направила с първия ръкопис.

Известно ми бе, че клетките за багаж на летището в Солт Лейк, за разлика от това, което показваха във филмите, служеха по-скоро за временно съхранение на вещи — за не повече от няколко часа. Дори да имах време да разделя пакета на много малки пакетчета и да ги изпратя на собствения си адрес, рискът да престоят в пощата, при условие че Оливие, Шушулката и кой ли не още душеха наоколо, оставаше. Нищо не ми хрумваше.

На летището в Солт Лейк се извиних за пореден път на все още цупещия се Волфганг. Предадохме багажа си за полета до Виена и отидох до дамската тоалетна, за да хвърля един поглед на пакета от Сам. Странни, непознати за мен знаци, но определено с почерка на Сам. Размесих ги с работните материали в чантата, която носех през рамо, и се постарах да прочистя мозъка си до следващия полет. Преди да изляза от фоайето, спрях пред един от телефоните и пуснах факс с кратко съобщение на номера, който Сам ми бе дал в последния си мейл: „Подаръкът пристигна. Даващият е стократно по-щастлив от получаващия.“ Факс, изпратен от летището на Солт Лейк, би трябвало да му подскаже, че пътешествието ми с Волфганг е започнало. Добавих също, че всяко съобщение, изпратено до мен, ще ми бъде предадено.

Както се бяхме разбрали, Волфганг ме чакаше пред вратата на кафенето и държеше две хартиени чаши с димяща течност.

— Взех по един чай. Вътре е претъпкано.

Един поглед ми бе достатъчен, за да се уверя колко е прав — многочислени групи мормони — гладко избръснати, розовобузи млади мъже със снежнобели ризи с черни костюми и връзки отпиваха леденостудена вода в очакване на полетите си. До тях стояха чантите им, пълни с литература, пропагандираща приобщаване към учението им. Ден след ден, година след година, точно оттук — летището в Солт Лейк, те, подобно на перца на глухарчета, се разпиляваха по всички краища на света в изпълнение на мисията на Църквата на Исус Христос и Светците от Последния ден.

— Твърде малко австрийци приемат учението им — отбеляза Волфганг, докато с бавни стъпки се отправихме към преддверието на нашия изход. — В държава, където традицията на римокатолическата църква е така здрава, това не е лесна задача. Гледам колко са много, а ми се виждат напълно странни и не ги разбирам.

— Просто са различни — отбелязах и повдигнах капачето на чашата с намерението да отпия. Чаят бе прекалено горещ. — Запозна се с моя хазяин Оливие. Той е мормон. Не спазва стриктно всички правила. Случва се да пие кафе или алкохол дори, нищо, че са забранени. Не бих казала, че е женкар, но не е и девствен…

— Девствен ли? — изуми се Волфганг. — Държат ли на това?

— Да, доколкото знам, без да съм специалист — засмях се. — Оливие ми е казвал, че е въпрос на избор — целта е да пазиш тялото и духа си чисти. Така се готвят за спасението си, когато настъпи хилядолетието.

— Нещо не разбирам.

— Част от упражнението е — опитах се да обясня. — Католиците имат своя катехизис, нали? Доколкото знам, техният звучи така: Днешният ден бележи началото на края. Това е Последният ден, когато ще настъпи краят на света, такъв, какъвто го познаваме. Само онези, които са се пречистили и изповядват вярата, че Исус Христос е, както казват, Светлината и Пътя ще бъдат спасени, когато той се върне на земята, за да отсъжда и наказва и да възвести Новата ера. Те се подготвят, като се кръщават и пречистват в тези последни дни, за да може всеки да възкресне за нов живот в небесно тяло и за небесен живот. Оттам идва и името Светци от Последния ден.

— От древни времена идеята за Последните дни е широко разпространена — съгласи се Волфганг. — Среща се във вярванията на почти всички народи: есхатология от eschatos — най-далечният, крайният, последният. В католицизма това е доктрината Parousia: „присъствие“ или „повторно идване“, когато Спасителят идва отново на земята и раздава правосъдие. Ти вярваш ли в това? — най-неочаквано попита Волфганг.

— Имаш предвид в Апокалипсиса ли? — попитах на свой ред. — „Ето ида скоро, и отплатата ми е с Мене“^[1] и всичко останало? — Никога не се чувствам добре, когато подхвърлям небрежно текстове от Библията. — Обещанието е дадено преди две хиляди години и все още има хора, които чакат със затаен дъх. Трябва да има нещо по-осезаемо, за да бъда убедена.

— В какво вярваш тогава?

— Не знам точно — признах си честно. — Израснала съм сред индианците от племето не персе. Тяхната мъдрост е най-близо до религиозното образование, което съм получила. Мисля, че вярвам в онова, което правят, когато става дума за нова епоха. — Споделях мислите си, докато крачехме бавно по дългия коридор. — Както в повечето племена, не персе вярват, че местните обитатели на Америка са избрани да осъществят прехода. В края на миналия век е живял пророк на име Вовока от племето паюа в Невада. Заболял и получил видение, в което му се разкрило какво ще се случи в края на дните, който според паютите ще бележи началото на новата епоха. На Вовока му се явил танц, който щял да даде възможност на хората да прекосят границата към света на духовете. Хората щели да се хванат за ръце и всяка година да танцуват в кръг непрестанно в продължение на пет дни. Вовока го назова „Ванаги Ваципи“ — Танц на духовете.

Танцьорите призовават за помощ сина на Великия Дух който ще се появи като вихрушка и тогава васичу — белите заселници, синове на европейците с раздвоени езици, които унищожават всичко, до което се докоснат, ще бъдат издухани завинаги. Духовете на прадедите ще се върнат на земята заедно с всички избити от белите бизони. На майката земя отново ще настъпи изобилие и ние ще заживеем в хармония с природата, а това се знае от древни времена.

— Красиво е — отбеляза Волфганг. — Разбирам, че вярваш в хармоничния образ на постигнатия рай.

— По-скоро мисля, че е време някой да започне да вярва в това — уверих го. — Тук, на третата планета, ние наистина доста замърсихме мястото, на което живеем. Неслучайно избрах работата, с която се занимавам. Управлението на отпадъците е начин да осъществя ритуала за собственото си очистване и да помогна нещата да се изчистят.

Спомням си, че веднъж Сам бе споменал, че няма цивилизация, която да е просъществувала дълго и да не се е грижила за водопроводната си система. Рим осъществявал контрол над акведуктите на половината свят — водопровод и канализация. Когато Ганди решил, че е време Индия да се освободи от англичаните, първото, което направил, било да накара всички свои сънародници да коленичат и да изчистят тоалетните си. Споменах го пред Волфганг и той най-сетне се разсмя.

Бяхме стигнали своя изход. Спътникът ми остави куфарчето си на един от столовете, определени за чакащите, и докосна чашата си до моята, сякаш пиехме шампанско.

— Спасяването на света, грижейки се за отпадъците, е идея твърде близка до целта на нашата мисия, с която ни натовари моя работодател МААЕ — усмихна се той. — Дълбоко в своята същност хората по света не се отличават много един от друг. Не виждам точно как прочистването, което мормоните са избрали, или измиването на тоалетните след завоевателите — изборът на Мохандас Ганди… или пък танцът сред тревните равнини, което твоите американски индианци препоръчват, ще промени кой знае колко поведението на човека или ще допринесе за глобалната реформа.

— Не забравяй, че говорим за вяра и убеждения, а не за поведение — посочих. — Не винаги всичко върви според плановете ни, когато нещата трябва да се приземят. Давам ти пример с Танца на духовете, чиято идея ти се стори красива. Нека ти разкажа какво всъщност се случва. Танцът, който включва твърде много елементи от рая, бива възприет от племената арапахо, оглала и шошони и най-вече сред лакота, които в крайна сметка били ликвидирани.

— Какво разбираш под ликвидирани? — смутено попита Волфганг.

— Направо избити — изумих се от факта, че не бе чувал за това. — Един от най-страшните епизоди в историята на коренните жители на Америка, в чиято основа стои вечният конфликт на убежденията. На хората им било забранено да ловуват. Подбрани са и са затворени в резервати, където ги принуждават да се занимават със земеделие. След това в началото на века настъпва големият глад. Хиляди умират, а те танцуват ли, танцуват. Постепенно тези танци стават все по-диви и наситени със стигащ до истерия екстаз. Хората изпадат в транс в отчаянието си да върнат идиличното минало на своята Аркадия, когато земята и децата им са били едно. Вярват, че магическите ризи, които носят, ще отблъснат куршумите на войниците. Белите заселници се изплашват от новата религия. Решават, че това са бойни танци, ето защо обявяват Танца на духовете извън закона. Когато индианците лакота намират друго, по-отдалечено място, за да танцуват, правителствените войски ги откриват и посичат наред — жени, деца, мъже, дори съвсем малки бебета. Не може да не си чувал за клането през 1890-а, когато всички, танцували Танца на духовете при Ундед Ний, били избити?

— Избити ли каза? — ужасено попита Волфганг. — Заради един танц?

— Трудно е да си го представиш — съгласих се, като не спестих и сарказма в тона си, — но обикновено федералното правителство има твърда политика за подобни неща.

Ядосах се на словоохотливостта си по проблеми, привилегия на хора като Сам и коренните жители на тази страна, защото това бе тяхната представа за Холокост и Апокалипсис, събрани в едно.

— Изумителна история, наистина — въздъхна Волфганг. — Излиза, че потомците на цивилизованите европейци са тези които рушат мира навсякъде.

— Дори нямаш идея колко си прав — съгласих се аз. — Попита в какво вярвам и реших, че ще е по-добре да се аргументирам с традиционна племенна мъдрост. Ще ми се да има нещо подобно на Танца на духовете, което да възстанови хармонията между нас и майката земя, както коренните жители я наричат. Естествено, едва ли моят принос ще бъде кой знае колко голям, защото не танцувам много добре.

— Не го вярвам — усмихна се Волфганг, — при условие че леля ти Зоуи е била една от най-великите танцьорки на века. А и ми се струва, че притежаваш доста добри данни. Конструкцията ти е на танцьорка — костната ти система, мускулите, виждал съм как се движиш на ските и например, когато…

— Но се боя да карам в нов дълбок сняг — не пропуснах да напомня за слабостта си. — А обичам да имам контрол върху нещата. Майката на Сам, която не познавам, е била истинска не персе. Със Сам бяхме още малки, когато минахме през ритуала на кръвното побратимяване, и ми се искаше да стана член на племето. Дядо му обаче заяви, че е невъзможно, тъй като отказвах да танцувам. Всеки новопостъпил в племето трябва да извърши това, което хората от племето хопи наричат „хойа“, ритуален танц, означаващ „готов да отлети от гнездото“ също като малкото птиче.

— Видях те как излиташ от ръба на скала — усмихна се Волфганг. — Нищо, че си въобразяваш, че не можеш да се отпуснеш и да потанцуваш в дълбок сняг. Виждаш ли какво може да направи силната убеденост в нещо?

— Поне знам в какво вярваше дядото на Сам — продължих, правейки се, че не чувам забележката му. — Той искрено се надяваше да отдалечи единствения си внук от моята част от семейството. Прекалено странни сме. Но от гледна точка на Тъмната мечка ние със Сам можехме да се сближим прекалено. Не персе са много строги по отношение на кръвната връзка. Като братовчедка на Сам аз съм забранен плод — бракове между далечни роднини дори са напълно немислими…

— Брак ли? — прекъсна ме Волфганг. — Нали казваше, че сте били още деца?

По дяволите! Усетих как кръвта нахлува в лицето ми и се опитах да се скрия в яката на дрехата си. Волфганг повдигна брадичката ми с пръст.

— Аз пък имам една своя убеденост, скъпа моя. Ако този твой братовчед не беше починал без време, струва ми се, че щях да бъда доста смутен от това твое изчервяване.

За мой късмет в този момент по високоговорителя обявиха, че ни приканват да се качваме на борда на самолета.

 

 

По време на дългия полет до Ню Йорк Волфганг попълни пропуските в информацията, която трябваше да имам във връзка с нашата мисия в Съветския съюз от името на Международната агенция за атомна енергия. Когато той подхвана предисторията на МААЕ, признах, че не съм съвсем боса.

Всеки, който като мен се труди на фронта на ядрената енергетика, е известен с прозвището „нюк“, обръщението можете да срещнете в какъв ли не контекст, най-вече като хора, които са обект на неприязън. Широко разпространени са изрази като: „Добър «нюк» е само отсъстващият“ или „Най-добрият «нюк» е мъртвият“ — все мъдрости от училищната философия.

Основната задача на работодателите на Волфганг е управлението на отпадъците от атомната енергетика в мирно време, и то за полезна употреба. Това включва диагностициране и начини на справяне с проблема, отстраняване на токсичните пестициди, натрупани от предишни години, включващо и развиване на ядрената енергетика, благодарение на която в момента дължим седемдесет процента от електричеството в света, като така намалява замърсяването в резултат на използването на твърди горива, спада процентът на минните дейности и на обезлесяването на планетата. Всичко това дава възможност на Агенцията да оказва надзор и над материали за производство на оръжия. Всяка катастрофа в ядрени центрове позволява вратите към тайната информация да се открехнат поне малко.

Шест месеца след нещастния случай в Украйна, от МААЕ започнаха настойчиво да изискват предварителна информация за потенциални инциденти, които биха имали „трансграничен ефект“ — какъвто бе случаят с Чернобил. Руснаците се мъчеха да отрекат нещастието до момента, в който радиацията бе установена над цяла Северна Европа. Година по-късно МААЕ създаде програма за консултиране на страните членки по проблемите на опасностите от ядрените отпадъци — това, с което всъщност ние с Оливие се занимавахме всеки ден. Само преди няколко месеца Агенцията издаде нови, още по-строги указания, целящи ограничаването на нелегалния транспорт и безразборното изхвърляне на радиоактивните отпадъци. Макар Чернобил да бе поводът за много от тези промени, повечето от тях не стигнаха до широката публика.

Реакторът в Чернобил, известен в средите на енергетиците като „брийдър“, бе от онези, които правителствата на СССР и САЩ от дълго време поддържаха наред с останалите, но от които обществеността някак инстинктивно се страхуваше. И очевидно с основание. Тези реактори произвеждат по-големи количества гориво, отколкото консумират — получава се нещо подобно на техниката на прочутия Планински човек от Скалистите планини, който от къшей мокър хляб си приготвя закваска за нов, технология, която веднъж обяснявах на Оливие. Вземаш малко „ядрена мая“ — материал, който се дели като плутоний 239, и добавяш части от нещо обикновено, като например уран 238, който сам по себе си не е подходящо гориво. В крайна сметка се озоваваш с много по-голямо количество от маята — повече плутоний — той може или да бъде преработен за ядрено гориво, или да бъде използван за правене на бомби.

Тъй като тези реактори са твърде жизнеспособни от търговска гледна точка, руснаците ги използват от десетилетия, а и ние също. Къде отива всичкият този плутоний? А що се отнася до САЩ по време на Студената война — излишно е да питаме — произведени били такъв брой бойни глави, че биха стигнали всеки от нас да държи по няколко в гаража си. А що се отнася до руснаците… Надявах се да разберем, когато стигнем във Виена.

 

 

Седалището на Международната агенция за атомна енергия се намира на Ваграмерщрасе до Донаупарк, на остров, обгърнат от нови и стари ръкави на Дунав. Отвъд искрящите води на реката се вижда Пратера с прочутото си гигантско Виенско колело — това е същият онзи увеселителен парк, в който в един зимен ден преди седемдесет и пет години моята баба Пандора заедно с чичо Лаф бяха срещнали Адолф Хитлер при въртележката с животните.

В девет сутринта във вторник колегата на Волфганг, Ларс Фениш, ни чакаше на летището, за да ни закара в града заедно с багажа за сутрешната ни работна среща. След дългото и изтощително пътуване, без почти никакъв сън, седях на задната седалка в колата и нямах никакво желание да разговарям. Ето защо, докато двамата мъже говореха оживено на немски, доуточнявайки подробностите на програмата ни за деня, аз гледах през прозореца навън. С приближаването на града ме заля вълна на носталгия и мислено се върнах назад в детството си.

Била съм десетгодишна, когато за последен път бях във Виена, но едва сега си дадох сметка колко много ми е липсвал този град с тържествата по Коледа и празниците, прекарани с Джързи сред колегите й музиканти в дома на чичо Лаф — захаросаните плодове, отварянето на луксозно опаковани подаръци, търсенето на великденски яйца. Моята представа за града бе далеч по-многостранна и богата от сантименталния образ, който по-голяма част от света има за него. Както обичаше да се изразява чичо Лаф, „това е градът на шницела, щрудела и сметаната“. Тук човек се потапяше в многообразие от традиции, от ароматите и миризмите на толкова различни култури, че никога не можех да мисля за Виена, без те да нахулят в съзнанието и сетивата ми, което се случи и сега, с добавката от загадъчна история.

От самото начало Виена е културната врата, разделяла и обединявала народите от Изтока, Запада, Севера и Юга — място на обединение и разделяне. Страната, която сега наричаме Австрия — Österreich или Източното царство, в по-стари времена била наричана Ostmark — източния предел, границата, където младият Западен свят свършвал и започвал загадъчният Изток. Но mark означава също и „блата“. В този случай имали предвид блатата по бреговете на Дунав.

Със своите 2859 километра от Шварцвалд (Черната гора) до Черно море, Дунав е най-важният морски път, свързващ Западния свят с Източна Европа. Римското й име Ister, утроба, и до днес се използва за означаване на нейната делта разделяща Румъния от СССР. Но каквото и да е името на реката на различните езици през вековете — Донау, Дон, Данувиус, Дунареа, Дунай, Данюб, то е все производно на древното келтско име Дану — „дар“.

Дарът на водата е безграничен и тя свободно разнася своята животворна благодат на всички, без изключение. Има и друг дар, който векове наред се събира по бреговете на реката — това е съкровище от тъмно злато, благодарение на което е построен градът и на което дори той е кръстен Vindobona — добро вино.

От прозореца на колата виждах стройните редици на лозята по хълмовете край града, които се редуваха с останалите от миналогодишната реколта стъбла на царевицата — друг дар, този път на богинята Церера. Виното е дар на друг един бог — Дионисий. То облекчава болката, води сънищата при нас и понякога подлудява хората. Дионис е този, който измисля танца и най-ревностните му последователи са и страстни танцьори, най-вече жени. Ето защо за мен град Виена е градът на Дионис — земя на „вино“, жени и песни.

Аз самата на съвсем млада възраст имах среща с този бог тук, във Виена, когато Джързи бе поканена да пее в дневното представление на постановката на Виенската опера „Ариадна от Наксос“ от Рихард Щраус.

Изоставена на остров Наксос от голямата си любов Тезей, Ариадна замисля самоубийство, докато на сцената не се появява Дионис, който я спасява. Една от репликите на Джързи в онзи следобед, която добре помнех, бе: „Ти си капитан на траурен кораб, поел по своя мрачен път…“ Ариадна била убедена, че пред нея се явява богът на смъртта, който идва да я отведе в царството на Хадес. Не разбира, че това е влюбеният в нея бог Дионис, който иска да се ожени за нея. Отвежда я при боговете и хвърля сватбената й тиара сред звездите, където тя се превръща в съзвездие.

Бях толкова малка, че не разбирах какво става на сцената — почти колкото Ариадна. За пръв и последен път в своя живот се впуснах и участвах в представлението. Повярвала, че принцът на мрака (тенорът) ще отвлече майка ми в ада и ще я подложи на мъчения, се втурнах на сцената, за да я спася! В резултат настъпи вълнение и в залата, и на сцената, което едва не събори сградата. С обидно незачитане на чувствата ми бях сграбчена и изнесена от сценичните работници, добре че чичо Лаф също присъстваше, та ме спаси.

Оставихме Джързи да раздава автографи в изпълнената с цветя гримьорна, където веднага, щом сме затворили вратата, тя вероятно се е извинила на своите почитатели за невъздържаното поведение на дъщеря й. Лаф ме заведе да ме утеши със сахер торта със сметана, след което ме разходи по прочутия виенски Ринг. По едно време спрях пред някакъв фонтан и Лаф приседна на каменния бордюр, привлече ме към себе си и каза със странна усмивка.

— Скъпо мое Гаврошче, искам да ти предложа един съвет: не бива да забиваш хубавите си зъби в крака на човек като Бакхус, както направи това днес. И то не само защото точно този тенор може да откаже да излиза повече на сцената с майка ти, а и защото Бакхус, или както е известен с другото си име Дионис, е много велик бог. Макар че — успокоително завърши чичо ми — този певец само се правеше на бог.

— Много съжалявам, че захапах онзи човек, който пееше нещо на мама. — После обаче нещо бе прещракало в главата ми и събуди интереса ми. — Като каза, че той само се прави на бог, значи ли това, че има и истински… Дииийонис? — опитах се да имитирам името. Лаф се засмя и кимна утвърдително, след което вече не можеше да ме спре. — Виждал ли си го? Как изглежда?

— Не всички вярват, че той съществува, Гаврошче — съвсем сериозно заяви той. — Според някои е само герой на приказка. Според баба ти Пандора той е много специален. Мога да ти разкажа в какво вярваше тя: божеството се явява само на онези, които го молят за помощ. Но преди да поискаш помощ, трябва много добре да си помислиш. Той язди животно, с което са си много близки, и то прилича на черна пантера с изумруденозелени очи.

Спомням си колко бях развълнувана тогава. Образът на тенора, чийто глезен бях захапала преди един час, изчезна напълно от съзнанието ми. Сигурна бях, че всеки момент божеството ще се появи на Кертнерщрасе в самото сърце на Виена, яхнало запененото диво животно.

— Ако наистина имам нужда от помощта му и той дойде да ме спаси, чичо Лаф, мислиш ли, че ще ме отведе, както е отвел Ариадна?

— Без съмнение, стига това да е наистина желанието ти. Но преди това има друго, което искам да ти кажа. Дионис бил влюбен в Ариадна, но тъй като тя била смъртна, дошъл на земята за нея. Само че, когато някой от великите богове слезе на земята, започват големи бъркотии. Така че много хубаво трябва да си помислиш, преди да го викаш, и трябва да си съвсем сигурна, че искаш той да дойде. Разбираш ли?

— Да — съгласих се. — А каква бъркотия може да стане? Ами ако той дойде по погрешка? Може ли да стане нещо лошо?

Тогава Лаф улови ръцете ми между своите, взря се в очите ми, сякаш гледаше през векове напред.

— Гаврошче — рече, — с очи като твоите, с цвета на морето, уверявам те, че дори да се объркаш, и най-великият бог ще се поколебае да те обвини. Баба ти вярваше, че времето на Дионис ще настъпи много скоро. А тъй като той е бог на влагата, на изворите, на потоците и реките, ако бъде повикан, той ще освободи водата. Ще валят дъждове като по времето на Ной, реките ще излязат от коритата си.

Неочаквано и за мен самата изпитах страх от това, което може да се случи.

— Да не искаш да кажеш, че светът ще бъде наводнен и може да загине, ако някой поиска помощ, без това да е наистина необходимо? Някой като мен ли?

Лаф мълча известно време.

— Мисля, Гаврошче, че ще знаеш точно кога да се обърнеш за помощ. Също така съм убеден, че и богът ще знае кога да дойде.

Почти не се бях сещала за този епизод през изминалите двайсет години. Но сега, когато прекосявахме разстоянието към острова и доближавахме целта си, за пореден път хвърлих поглед към платнената торба до мен, в която бяха прибрани ръкописите на Пандора.

Минахме през охраната, преди да навлезем на територията на Международната агенция за атомна енергия. Докато, стиснала смъртоносната торба, излизах от колата, в съзнанието ми продължаваха да ехтят думите на чичо Лаф преди толкова години: че на всяка цена ще знам кога да поискам помощ от великото божество. Питах се дали този момент не е настъпил.

 

 

Може да не бях убедена, че критичният момент е настъпил, но до обяд на същия ден имах съвсем ясната идея къде е критичното място — то бе в Съветска Русия, в района, известен като Жълтата степ. В атласите той е означен като Централна Азия.

Ако се вярваше на Ларс Фениш — който бе на едно и също мнение с останалите си колеги от МААЕ, присъстващи в залата за конференции за уж кратката ни среща, а траяла дълги часове, — това е един от най-загадъчните и опасни райони.

Този отрязък от света, показан на карта на стената, включваше и съветските републики Туркменистан, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан и Казахстан — група, на чиято територия се простираха някои от най-високите планини, държави с разнообразна култура и религия, с древна история, наситена с битки и вражди.

Имаха и забележителни съседи — например Китай, член на групата Големите пет^[2] — държавите, произвеждащи ядрено оръжие, Индия, която твърдеше, че не притежава ядрено оръжие, но заяви преди няколко години, че използва енергията „за мирни цели“; да не говорим за Пакистан, Афганистан и Иран — тройка, която съм убедена, че с радост би се присъединила към групата. С две думи, мястото съвсем не бе подходящо за спокойна разходка.

Най-важният проблем за бъдещето на човечеството бе мисията на МААЕ — да положи всички усилия тези потенциално възможни за създаване на оръжия материали да не се разпространяват безконтролно, към все по-голям брой държави. Не ми беше хрумвало до този наш брифинг, че подобна цел едва ли може да бъде постигната от МААЕ, въпреки подкрепата на САЩ и всички останали съюзници, без съответното сътрудничество и балансираща роля на Съветския съюз. Първата ми изненада дойде, когато чух, че СССР е демонстрирал готовност за сътрудничество през последните няколко десетилетия, а втората бе, че идеята двамата с Волфганг да направим това посещение не е дошла от МААЕ, а самите руснаци са ни поканили.

Истината е, че през последните години, особено в навечерието на нещастието с Чернобил, руснаците бяха демонстрирали смекчаване в поведението си, що се отнася до намесата на организации като МААЕ. Но въпреки т.нар. „гласност“ и „перестройка“ фактическите връзки с външния свят съвсем не бяха така дружелюбни, както се твърдеше официално. Защо внезапно променяха поведението си, така типично за времето на Студената война, и ни канят смирено на проверка?

Към края на това тежко заседание мисля, че намерих отговори на тези въпроси, както и на редица други, свързани с непознато за мен сдружение, което колегите ми наричаха Група 77^[3], и неговите амбиции да се присъедини към отбора на държавите, имащи право да разполагат с материали за производство на ядрено оръжие.

Беше близо един на обяд, когато двамата с Волфганг успяхме да се измъкнем от заседанието, любезно благодарихме на Ларс и приятелите му за това, че здравата ни изтормозиха през последните три часа, и тръгнахме да търсим място за обяд. Недоспала и с една символична закуска, изпитвах нужда от сериозна храна и малко по-приятна атмосфера. За щастие всяко бистро във Виена предлага храна през целия ден.

Оставихме багажа си на територията на МААЕ, откъдето щяхме да го приберем по-късно, и хванахме такси. Оставиха ни в централната част на града, близо до реката, и се насочихме към „Кафе Централ“, където според Волфганг все още пазели резервацията ни за обяд.

Мъкнех с мен тежката си торба и бях безкрайно благодарна, че поне обувките ми бяха удобни, което облекчаваше движението ми по паважа на виенските улици. Не бяхме вървели дълго, когато откъм водата наблизо изпълзя лека мъгла и ни обгърна, което, незнайно защо, ми помогна да събера мислите си.

— Разкажи ми малко повече за тази Група 77 — помолих Волфганг. — Името ми звучи като организация от Третия свят, която се стреми да заграби целия наличен плутоний. От къде са те всъщност?

— Тук във Виена знаем за тях отдавна — обясни той. — Първоначално бяха седемдесет и седем държави, членуващи в ОН, които в началото на 60-те години се обединяват като лобистка група. Днес те продължават да се наричат Групата 77, макар в момента да са близо двойно повече, и постепенно започнаха да гласуват като блок. В резултат влиянието им вече е значително. Много от тези държави членуват и в МААЕ. Агенцията се изолира от такива групи по интереси, защото членовете на борда са предимно хора от държави, където ядрената енергетика е силно развита, и те решават с кого да споделят опита си на ядрени държави.

— Значи мислиш, че Съветите се тревожат да не би Група 77 да разбуни духовете в централноазиатските републики?

— Възможно е — заключи Волфганг. — Има един човек, който може да ни каже много повече, стига да поиска. Познава добре тези хора. Ще се присъедини към нас по време на обяда и дори се надявам, че ни очаква вече. Изключително трудно беше да го уговоря за тази среща — не само е възрастен, но е и много упорит. Отказва да говори по този въпрос с друг, освен с теб. Това беше и причината да се тревожа толкова много да не изпуснем полетите си. Огромно усилие ми коства да го убедя и да координирам тази среща.

— Очевидно. — Не можех да разбера какво точно става. Докато вървяхме по улиците, мъглата около нас се сгъстяваше. Чувах гласа на Волфганг, но думите му заглъхваха и успях да уловя само последните думи.

— …от Париж снощи, докато ние с теб летяхме насам. Той смята, че е жизненоважно да те види лично.

— Кой, казваш, е пристигнал от Париж снощи? — попитах.

— Имаме среща с дядо ти — повтори Волфганг.

— Невъзможно. Йероним Бен е мъртъв от трийсет години.

— Нямам предвид човека, когото ти си мислиш, че е твой дядо — опита се да обясни Волфганг. — Говоря за човек, пристигнал снощи от Париж, за да се срещне с теб. Това е действителният баща на Огъстъс, може би единственият човек, когото Пандора истински е обичала.

Възможно бе причината да е в мъглата или в липсата на сън и храна, но изведнъж усетих, че ми се завива свят. Все едно бяха скочила от въртележка и всичко наоколо продължаваше да се върти. Волфганг ме подхвана, за да ме подкрепи, но не спираше да говори.

— Чудех се колко от всичко това да ти кажа предварително, но това беше и истинската причина да дойда чак в Айдахо, за да те открия. Както ти казах още там, горе в планината, документите, които наследяваш, не бива да попаднат в неподходящи ръце. Човекът, с когото ще се срещнем, знае много неща, свързани с тайната, в която те са обвити. Преди всичко си мислех, че трябва да те подготвя, защото може… Има нещо в него, което е трудно за описване. Прилича на древна личност със свръхестествени възможности, нещо като маг е. Няма да се изненадам, ако вече се досещаш кой е този твой дядо. Името му е Дакиан Басаридис.