Катрин Невил
Магическият кръг (13)

Оста

Клоните и плодовете на… Дървото на света се появява в гръцкото изкуство и митология, но корените му са в Азия… Дървото на света е допълнение на символа, а в някои случаи се покрива с този на Планината център, и двете представляват само по-сложна форма на Космическата ос или Стълбът на света.

Е. А. С. Бътъруърт,

Дървото в пъпа на Земята

Във вселена, където планетите се въртят около слънцето, а луните — около планетите, където силата завинаги владее слабостта и я принуждава да бъде или послушен роб, или я смазва, там не може да има специални закони за човека. За него важат също вечните принципи на тази висша мъдрост. Може да се опита да ги проумее, но никога не може да ги избегне.

Адолф Хитлер,

Моята борба

Бях съсипана. Ама наистина! Сякаш бях тежко болна. Можеше ли да съм толкова наивна и да си въобразя, че невинно момиче като мен, при това „нюк“, без никакъв опит в шпионажа, ще успее да опази опасните документи и в същото време ще предпази Сам, щом първите двама, които срещнах, веднага се сетиха какво мъкна в чантата си?

Опитах се да прикрия бушуващите си чувства пред келнера, който се появи, за да донесе сметката. Един господ знае как успях да се измъкна от сепарето, навлякох палтото си и олюлявайки се, напуснах заведението. Дакиан Басаридис ме следваше безмълвно. Вече навън на Херенгасе, притиснах смъртоносната си чанта така енергично, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.

— Скъпа, страховете ти са почти осезаеми — обади се по едно време Дакиан. — Страхът е необходимо и здравословно нещо. Изостря сетивата ни и не бива да се потиска…

— Как не разбираш? — възкликнах нетърпеливо. — Ти и Волфганг се досетихте, че нося тези документи, значи и други ще го направят. Животът на Сам е в голяма опасност. Вече са се опитали да го ликвидират, а аз дори не знам какво представляват тези документи, още по-малко успявам да ги опазя. Не знам и на кого да вярвам!

— Отговорът е прост — отвърна Дакиан. Той откопча едната ми ръка от торбата и я пъхна под своя лакът. — Вярвай на единствения човек, който знае какво е съдържанието им и който може, поне засега, да те посъветва какво да правиш с тях — по една случайност този човек съм аз. Нещо повече, тъй като нашият приятел хер Хаузер е разбрал, че са в теб, не бива да разпалваш подозренията му, като отричаш, че това е така. Гласувай му доверие за онова, което той знае, може да се окаже полезно в дългосрочен план. Хаузер ни чака недалеч оттук, така че по-добре да отидем при него. Искам да покажа нещо и на двама ви.

Опитах се да се успокоя, докато Дакиан, който все така държеше ръката ми до себе си, ме водеше през криволичещите тесни улички до мястото, където Грабен се разделяше на Кертнерщрасе и друга широка улица с модни магазини, а пред нас се разгърна Щефанплац и великолепната сграда в центъра: катедралата „Свети Стефан“ — известна не само с позлатените покриви и множеството си кули, но и с това, че е в самия център на виенския Ринг.

На един от ъглите в далечината зърнах Волфганг да крачи напред-назад неспокойно. От време на време поглеждаше часовника си, после се взираше в тълпата. Спомних си първия път, когато го видях във фоайето на Ядрения център в Айдахо — носеше същото елегантно палто от камилска вълна, копринен шал и кожени ръкавици. Беше само преди една седмица, а имах чувството, че е било преди поне хиляда години.

— Знаеш ли какво значи „еон“ или „ейон“, както се произнася на гръцки? — попита крачещият до мен Дакиан. — Свързано е с причината да доведа двама ви тук на този ъгъл.

— Много голям период от време — отговорих. — По-дълъг от хиляда години.

В този момент Волфганг ни забеляза и с неприкрито облекчение започна да си пробива път през тълпата към нас. Погледът му се спря на лицето ми и той мигом придоби тревожно изражение.

— Много съжалявам, че се съгласих да те оставя — бе първото, което каза, когато наближи достатъчно. — И преди това бе достатъчно изтощена. Какво си направил с нея — изсъска към Дакиан. — Изглежда ужасно.

— Много си мил — обадих се с малко крива усмивка. Щом толкова много ми личеше, че съм като разбита, значи на всяка цена трябваше да се стегна.

— Ариел току-що преживя тежкото изпитание да прекара един час с член на семейството си. Не беше кой знае колко приятно, но пък тя се справя блестящо.

— Преядохме с храна и философия — обясних на Волфганг. — Тъкмо вече преминахме към хилядолетията… Дакиан щеше да ми обясни какво означава гръцката дума „ейон“.

— Точно за това говорехме вчера в Юта — изви Волфганг изненадан поглед към моя спътник. — За приближаването на новото столетие, което ще сложи началото и на новата ера или новия еон — цикъл от поне две хиляди години.

— Така мислят повечето хора. Голям период от време, повтарящ се на определени цикли, думата идва от aevum — пълно завъртане на оста. За гърците aion означава и още нещо — влага, жизнения цикъл, който започва и свършва във вода. Представят си река от животворна вода, опасваща земята като змия, която поглъща опашката си. Влагата на земята се състои от реки, извори, кладенци, подземни води, бликащи от земните недра и се изливат на повърхността, за да създават и хранят всички форми на живот. Египтяните пък вярват, че сме родени от сълзите на боговете и че зодиакът представлява виеща се в кръг река, чиято ос е опашката на Малката мечка. Още едно основание съзвездията Малка и Голяма мечка да бъдат наричани черпаци, което ни довежда до това, което искам да ви покажа. Съвсем наблизо е.

Почти на самия ъгъл, където Волфганг ни чакаше, върху стената на невзрачна сивкава сграда бе поставен стъклен цилиндър. В него се виждаше разръфан предмет, не по-голям от 90 сантиметра, по чиято повърхност личаха неравномерни образувания, все едно мъхове или гъби. Стори ми се, че се движи, сякаш предметът беше жив. Въпреки преградата от стъкло, усетих как ми се повдига от отвращение.

— Какво е това? — попитах Дакиан.

— Една от забележителностите на града — побърза да отговори Волфганг. — Stock-im-Eisen. Stock означава пънче, а Eisen е желязо. В парче от ствол на близо петстотингодишно дърво са забити дърводелски гвоздеи — от едновремешните с квадратни главички — толкова нагъсто са, че дървото почти се е загубило. Говори се, че такава била традицията на една от ковашките гилдии. Наглергасе или — Улицата на майсторите на гвоздеи, е съвсем наблизо. Това парче дърво е открито по време на изкопните работи за новата метростанция. Пак там са намерили и много стара църква, която може да се види реставрирана в подлеза. Никой не може да даде обяснение защо са били зарити толкова дълбоко или от кого.

— Почти никой — усмихна се Дакиан загадъчно. — Става късно, а искам да ви покажа още нещо в съкровищницата на Хофбург. Докато отиваме натам, ще ви разкажа малко за дърветата и гвоздеите.

Поехме по просторната, гъмжаща от туристи, Кертнерщрасе, обляна в момента от следобедното слънце.

— Според вярванията на много култури — започна Дакиан — гвоздеите притежават свързваща сила. Сближават противоречащи си реалности като огъня и водата например, или духа и материята. Тъй като на дървото в древните текстове често се гледа като на космическата ос, насочваща енергията от небесата към земята, гвоздеят е наричан „център“ или „опорна точка“ на Бога, в чиято власт е тази енергия. В названието на „бог“ на иврит се съдържа думата гвоздей — Yahweh — Yod-He-Vau-He, където Vau означава „гвоздей“. На немски Stok е не само „пън“ или „дънер“, но и „пръчка“, „клечка“, „лозова пръчка“…, а и пчелен кошер. Пчелите обикновено се свързват с хралупа в дърво. От огромно значение е как ще свържеш всичките тези неща.

В главата ми все още не бръмчеше буболечка, още по-малко пчела, но мислите ми наистина жужаха. Зодиакът може да е нещо като зоологическа градина от прототипи на всякакви животни, но този нов еон, за който ставаше дума, се олицетворяваше от образа на Водолея — водоносецът, който излива вода в устата на риба. Можеше да се намери връзка с черпака, но Дакиан спомена, че има нещо, което свързва всичко: въртящото се небе, дърветата и гвоздеите, изливащата се вода, мечките… и дори Орион — могъщия ловец. Изведнъж проумях.

— Да не би богинята Диана? — възкликнах.

— Точно така — изненадан от откритието ми потвърди Дакиан и ме изгледа одобрително. — По-добре обаче да се върнеш назад по пътя, по който стигна до заключението си. Пътешествието често пъти е толкова важно, колкото и целта.

— За какво заключение говориш — обърна към мен въпросителен поглед Волфганг. — Ще ми простите, че не успявам да открия връзка между една римска богиня и дърветата и гвоздеите.

— Често между Диана или Артемида и Черпака се слага знак за равенство — отговорих. — Голямата мечка, както и Малката мечка се въртят около звездния полюс — оста. Пак тя кара колесницата на луната, също както брат й Аполон — кара тази на слънцето. Тя е девата ловец, която, придружена от верните си кучета, ловува нощем. В по-ранните религии актът на ловуване и поглъщане на животно е знак за единение с това животно. Не случайно Артемида е покровителка на всички тотемни зверове. И днес тя управлява небесата, както личи и от името й: arktos е мечка, a themis — закон.

— Повече от закон — намеси се Дакиан. — Справедливост. Има съществена разлика. Делфийският оракул е themistos — човек, който не само знае кое е правилно, но може и да предсказва, да тълкува висшата справедливост на боговете.

— Това обяснява и връзката й с боговете… — понечих да добавя.

— Моля ви — прекъсна ме Волфганг, — не разбирам за какво говорите.

— Пчелите са пророчици — обясних му. — Девора в Стария завет и Мелиса^[1] — име, използвано и за Делфийския оракул, и за Артемида, а и двете означават „пчела“. Пчелите се определят като девици, защото се смята, че те се размножават чрез партеногенеза^[2].

— Напълно вярно — потвърди Дакиан. — Девата е особено важна за еона, който завършва сега. Преди две хиляди години Девата била боготворена в целия свят. Римляните я наричали Диана от Ефес, нейният храм в Гърция — Артемизион, е едно от седемте чудеса на света. Прочутата статуя на богинята, против култа на която свети Павел така пламенно застава, смятайки го за проява на идолопоклонничество, е там и до днес, полите на дрехата й са покрити с изображения на животни и птици, а също и с пророчиците пчели. Точно тази богиня в ново въплъщение заедно със сина й — „рибар на човешки души“, е оста, около която се движи настоящият еон, чийто край наближава — епохата на Рибите. Съзвездието, в опозиция със съзвездие Риби в колелото на зодиака, се нарича Дева.

— Исус и Дева Мария са двойка, защото тези съзвездия са разположени едно срещу друго в зодиака, така ли? — попитах, изгаряща от любопитство. Винаги ми е интересно да чуя какво става, когато пред очите ми се разплита някакъв шифър. Убедена бях, че и Волфганг бе заинтригуван.

— Дванайсетте съзвездия на зодиака всъщност се различават по размер. Астролозите са разделили небето на дванайсет равни части като торта и определили по една за всяка зодия — с управител съответното съзвездие. Тъй като Земята се накланя, докато се върти около оста си, при всеки нов еон на две хиляди години, по време на пролетното и есенното равноденствие — двата дни в годината, когато денят е равен на нощта, изгревът сякаш се премества от края на единия до края на другия сектор от 30-те градуса на знака на зодиака. Това означава, че при всяка нова епоха Слънцето изгрява в знака, предхождащ този, който ще последва, ако Слънцето следва нормалния си ход в обикновена година. Ето защо последователността на еоните се нарича прецесия на равноденствията.

По време на равноденствията през изтичащия двухилядолетен цикъл Слънцето изгрява на фона на съзвездията, противоположни в кръга двойки, управляващи този период: Риби при пролетното равноденствие и съответно в Дева — при есенното. Човек би го нарекъл звездна митология.

Много интересно е, че легендите на всички народи са стигнали до сходни прототипни образи, свързани с всеки нов еон. Ерата на Близнаци например е период, известен с легендите за близнаците: Рем и Ромул, Кастор и Полукс. Следващата — на Телеца е символично представяна като египетския бог Апис, златния телец от времето на Моисей, и Белия бик на морето от Крит, баща на минотавъра. Епохата на Овена се свързва със Златното руно, което аргонавтите на Язон тръгват да търсят, рогата на овена на Александър Велики и други вярвания от по-късни мистерии в Египет. Естествено, тук причисляваме и Исус агнеца, основен център за преминаването от епохата на Овена към тази, която много скоро ще приключи — тази на Риби.

Символът на рибата е проникнал в настоящия еон. Например Краля на рибарите, пазител на Свещения Граал, търсен от Крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Макар че самият Граал би бил далеч по-подходящ символ на предстоящата нова епоха, свързана, естествено, с изливане на вода.

Бяхме прекосили открития площад със смешен бароков фонтан и плискаща се в него вода. Разбирах, че наближаваме Ринга на Виена.

— Какво можеш да ни кажеш за ерата на Водолея? — попитах Дакиан.

— В началото образът на тази ера се свързвал с наводнение — рече той. — Не като това, описано в Битие, откъдето знаем и за Ной, когато земята е потопена в изляла се от небето вода за наказание на греховете на човечеството. Напротив, това ще бъде време на неочакван подем в сферата на социалния ред. На течността, която водоносецът ще излее, се гледа по-скоро като на вълна от освобождения: водите на земята ще се надигнат, ще изригнат гейзери на свобода, за да разкъсат оковите на потисничеството… поне за онези, които търсят такова освобождение. Не случайно Уран^[3], в света на планетите той управлява настъпващата епоха, е открит в навечерието на Френската революция. Според древните тази нова епоха ще бъде белязана от неовладяеми притоци на водни маси. Онези, които строят прегради, за да ги спрат, които издигат стени на пътя на промените, които потискат и са лишени от гъвкавост, не приемат различията — тези, които искат да върнат времето назад, за да възстановят вече отминалите златни времена — ще бъдат пометени от приливната вълна̀ на промените. Единствено тези, които умеят да танцуват по гребена на вълните, ще оцелеят.

— Да се движиш по течението — усмихнах се. — Толкова много книги и песни са написани за епохата на Водолея от поколението на майка ми. Според тях това ще е време на мир и любов. Наричаха го… как беше? Времето на силата на цветята. А ти току-що описа по-скоро нещо като революция.

— Революцията също описва своеобразна окръжност — посочи Дакиан. — А идеите, за които говориш, са по-скоро фантазии, по-упадъчни дори от който и да е посипан със захар сладкиш: стойностите им изобщо не съвпадат с епохата. А по-скоро са някаква утопична представа, която според мен е доста опасна при тези обстоятелства. Не забравяй какво означава думата „утопия“ — ou topos — „не-място“. И ако се замислиш, ще видиш, че това важи за всяка легенда за „златна епоха“.

— Как мечтата за един по-добър свят може да е опасна? — не се примирявах.

— Това не означава, че новият свят ще бъде по-добър за всички. При това, той няма да е мечта, а реалност. Годината, в която живеем, 1989, бележи 200-годишнина, откакто утопичните идеали на Жан-Жак Русо са дали тласък на Френската революция, за която току-що стана дума. По това време слънцето в деня на пролетното равноденствие изгрява на пет градуса от върха на зодиакалния знак Риби, достатъчно близо, за да се усети настъпващата ера на Водолея. Наистина, след двайсет и пет годишни кръвопролития, френската монархия е възстановена, но скоро след това започват нови вълнения.

След това, 1933, годината в която Хитлер идва на власт, ни приближава с един градус назад в броенето по кривата към новата ера на Водолея. Днес сме в някакви десети на градуса от началото на Водолея.

— Искаш да кажеш, че Наполеон и Хитлер са свързани с новия еон, така ли? — попитах. — Никой от тях не се вмества в представата на хората за идеалист.

— Мислиш ли? — повдигна вежда Дакиан. — А всъщност те са точно това.

— Чакай малко! — спрях го. — Само не ми казвай, че се възхищаваш от тия двамата.

— Искам да кажа — предпазливо започна Дакиан, — че и идеализмът, дори и духовността могат да се окажат много опасни, ако са в неподходящи ръце. Идеалистите, които започват с това, че мечтаят да създадат една по-високо развита цивилизация, почти винаги стигат до заключението, че е по-добре в началото културата и обществото да бъдат издигнати на по-високо стъпало на своето развитие. Неизменно се стига до проблемите с генетиката и евгениката, каквото и да означават те, че трябва да се създаде по-добър човешки вид.

Вече бяхме стигнали входа на Хофбург. Волфганг взе билети и тримата влязохме в Шацкамер.

Прекосихме зали с големи стъклени витрини, съхраняващи корони, бижута, регалии, костюми и всевъзможни реликви на властта. Минахме и покрай обсипаната със скъпоценни камъни осмоъгълна корона на Свещената римска империя, на едната от страните на която се виждаше фигурата на цар Соломон, покрай короната на Хабсбургите с инкрустирани AEIOU — Austrie est imperare orbi universo — Австрия има върховна власт над целия свят, както и покрай по-скромни предмети, притежавани някога от императорските семейства. Най-сетне стигнахме последната зала, където се съхраняваха мечове и други императорски оръжия.

До стената, редом с далеч по-внушителни експонати, в неголям стъклен шкаф стоеше малък предмет, наподобяващ кама. Състоеше се от две части, очевидно метални, закрепени една за друга с тънка кожена ивица, сякаш от сухи животински черва. Долната част бе предназначена за закрепване на дръжка, в средата се виждаше нещо като медна яка — точно така бе описал Лаф предметът, който той като дете преди близо осемдесет години бе видял в същия музей.

— Доста е невзрачен, нали? — чух до себе си коментара на Дакиан.

— Твърди се, че това е прочутото копие на Лонгин. Гай Касий Лонгин — римски центурион, забил копието си в тялото на Исус — припомни Волфганг. — Според някои под медната яка се намира единият от гвоздеите, с които Исус е бил прикован за кръста. Говори се също, че мечът в съседната витрина принадлежал на Карл Велики — някои смятат, че е бил на Атила, хунският вожд, или онзи, който преди две хиляди години свети Петър размахал в Гетсиманската градина.

— Всичко това са глупости, естествено — отбеляза Дакиан. — Мечът тук е средновековна сабя, а не е от римско време или старо еврейско оръжие. Това тук е само копие. Доста нещо се изписа по този въпрос. Всички, естествено, го ограждат с внимание, включително и Адолф Хитлер, заради загадъчната сила, която притежава. Съществуват сведения, че Хитлер е занесъл истинското копие в Нюрнберг заедно с останалите реликви, които успял да събере. Наредил да се направи копие на всеки от предметите и ето как този се озовава тук пред нас. Оттогава всеки, който се стреми към власт или световна слава, търси оригиналите. Включително и членовете на рода Уиндзор по време на дългото им изгнаничество. Със стъпването си в Нюрнберг в края на войната Джордж Патън — американският генерал — претършувал всеки ъгъл на замъка в града. Автентичните предмети обаче така и не са открити.

— Нали не вярваш на всичките онези истории за това, че Хитлер е живял и след войната и държал реликвите при себе си? — попита Волфганг.

— Виждаш ли, скъпа моя — усмихна се Дакиан, — колко много истории се разказват, някои дори и за живот след смъртта, за хората, имали нещо общо с реликвите — от Хитлер до Исус. Тъй като религиозните и политическите движения — честно казано в много случаи не мога да ги различа едно от друго — се основават на такива истории, ето защо отказвам да ги коментирам. За мен темата нито е интересна, нито е важна. По-скоро е важно защо Хитлер или Патън се интересуват така много от светите реликви. Един човек само може да даде отговор на този въпрос.

— Да не искаш да кажеш, че знаеш къде може да са? — попита Волфганг. Аз, естествено, бях много любопитна да чуя отговора, но Дакиан не се хвана на въдицата.

— Както обясних и на Ариел по-рано, важен е процесът, а не резултатът — спокойно обясни старецът. — Диренето е истински важното.

— Ако реликвите наистина не са от такова значение — не се успокояваше Волфганг, — какво е от значение?

— Не какво, нито кой, нито къде или кога, а защо? Това е въпросът. Но след като фактите са толкова важни за теб, ще ти кажа онова, което знам. Наистина. Организирал съм го, щом свършим тук. — Той вдигна с пръст брадичката ми и продължи: — Разбрах от Волфганг какво носиш в чантата си и от ресторанта се обадих да резервирам едно място за нас. Срещата ни е след една минута само на няколко метра от тук, на Йозефплац. Мястото ще е на наше разположение за около час до затварянето в четири часа. Дано времето ни стигне. Надявам се, нашият приятел Волфганг да не остане разочарован от това, че фактите няма да са съвършено точни — твърде много предистория и допълнителни събития има около тях, както и мои собствени наблюдения. Ще ви разкажа всичко това, докато вие двамата се отървавате от хартиите в чантата ти…

— Как така ще се отърваваме? — със стиснато гърло промълвих и инстинктивно стиснах тежката чанта.

Видях, че лицето на Волфганг също се изпъна.

— Бъди разумна, мила — рече Дакиан. — Не може да ги носиш в Съветския съюз. Там на митницата конфискуват всичко — така, по принцип. Прибират всичко, което не разбират, включително и разписка за платен паркинг. Не може да ги разпилееш и по улиците на Виена, нито да ги повериш на Волфганг или мен, тъй като и двамата напускаме страната утре. Следователно решението, което аз виждам, а и мога да организирам за толкова кратко време, е да ги скрием на единственото място, за което според мен в скоро време никой няма да се досети — сред редките издания на Австрийската национална библиотека.

 

 

Построена през 1730 година, Австрийската национална библиотека е една от най-внушителните в света — не толкова заради размерите на сградата, а по-скоро заради нейното великолепие и невероятните колекции от стари книги — от Авицена до Зено, което я нарежда на второ място след тази във Ватикана.

Като дете бях минавала оттук и още помнех сметаново белите сгради с изящна барокова архитектура и най-вече изумителния висок купол. И накрая, но не на последно място, най-вълшебната изненада в света на едно дете — шкафовете с книги, затворени зад врати, които се отваряха към залите, с маси в центъра и високи прозорци с изглед към вътрешен двор, където учените мъже можеха да се уединят и да работят с часове. Такава една зала бе ангажирал Дакиан за нас.

— Идеята ми се вижда много добра — рече Волфганг одобрително, докато се настанявахме около масата. — Никога нямаше да се сетя за нещо толкова удачно за толкова кратко време.

При обстоен размисъл аз също трябваше да призная, че колкото и рискован да изглеждаше на пръв поглед планът на Дакиан, той предлагаше добър начин да запазим ръкописите. Дори някой да разбереше, че са тук, щеше да се наложи да гадае за тяхното скривалище сред близо четири милиона книги, ръкописи, карти, периодични издания и инкунаболи. Това, заедно с факта, че голяма част от книгите не бяха достъпни за широката публика, затрудняваше значително подобна задача.

За около десетина минути попълнихме заявки за множество заглавия, които връчихме на библиотекарите, и зачакахме да ни ги донесат. Веднага щом останехме сами, пъхвах страници от пакета в чантата си между страниците на томовете, които сваляхме от рафтовете в залата. За по-голяма сигурност предложих след изпълнение на поръчката да унищожим всички заявки и да не пазим списък на поръчаните книги.

— Как ще успеем да ги открием отново? — възрази Волфганг. — Ако смяташ да ги намерим по метода на пробите и грешките, вероятно ще ни отнеме години дори да викнем и помощници.

— Точно на това разчитам — рекох.

Излишно бе да споменавам отново за фотографската си памет, но факт е, че притежавах дарбата да помня списък от около петстотин названия — като автор и заглавие на всяка от книгите, в които прибирахме по няколко страници… Можех да съхраня тази информация в главата си за близо три месеца. Ако не успеех да се върна тук за това време, щях да ги напиша на списък, за да освежа паметта си, и отново да го унищожа.

По-важното бе, че Дакиан трябваше да лети обратно за Париж и прекарването ни в библиотеката бе последната ни възможност да поговорим на днешната ни среща, а имах да го питам толкова много неща. Налагаше се да раздвоя съзнанието си, за да мога едновременно да запаметявам автори и заглавия на книгите пред мен и да слушам разказа на Дакиан. Преместих стола си до неговия, по-близо до прозореца. Волфганг, стоеше до вратата и поемаше количките с книги. Разтоварваше ги на масата пред мен и следеше някой да не ни подслушва. Докато бързо и сръчно сгъвах листовете и ги пъхах между страниците на томовете, дадох знак с глава на Дакиан, че съм готова да слушам.

— Ще се опитам да отговоря на въпросите и на двама ви — започна той. — За тринайсетте свещени реликви, за които питаше Волфганг, и за значението на ръкописите на Пандора, които са в ръцете на Ариел. Отговорите и на двата въпроса се коренят в едно отдалечено място на света, сравнително малко посещавано днес — следователно и малко разбрано. Някога този регион е бил с много високо развита култура. Но сега това минало лежи дълбоко зарито под прахта на времето. Дълги години великите сили са водили битки за тези територии и дори в наши дни се спори за точните граници. Както мнозина се увериха сами, в момента тези земи са диви и загадъчни, населението там — като дива пантера, напълно неопитомяемо.

Той ме изгледа с тъмните си мораво-зелени очи.

— Говоря за мястото, което, доколкото разбирам, вие двамата предстои да посетите във връзка със задачата ви в Русия. Ето защо срещата ни днес е щастливо съвпадение. Аз съм сред малцината, които могат да разкажат историята на това място, и което е още по-важно, познавам по-дълбокото значение на тази история, защото самият аз съм роден там.

— Искаш да кажеш, че си роден в Централна Азия, така ли?

— Точно така и санскрит е един от първите езици на този регион — също много важен ключ. Нека ти разкажа по-подробно за моята родина.

Дакиан измъкна от чантата си тънко парче кожа, навито на руло и стегнато с тънка кожена връв. Развърза я и ми подаде кожата. Стори ми се невероятно крехка и се боях да я докосна дори. Дакиан разгърна парчето на масата. Волфганг приближи и застана зад гърба ми.

Пред очите ми се разкри древна карта, старателно изработена и оцветена, очевидно ръчно, но без означения за границите. Картата, която цяла сутрин бях разглеждала в МААЕ, до голяма степен покриваше този район, ето защо бях сравнително добре запозната с топографията и не изпитах голяма нужда от означения, за да се ориентирам. Вътрешните морета — Арал и Каспийско, основните реки — Оксус^[4] и Инд, планинските вериги Хиндукуш, Памир и Хималаите. Единствените линии показваха откъде минават пътищата. С няколко кръгчета бяха означени някои по-значителни географски обекти, като връх Еврест. Останалите ми бе трудно да разпозная без демаркационните линии на границите, с които сме свикнали. Дакиан предвидливо бе донесъл чертеж на паус, на който бяха нанесени настоящите граници, и го наложи върху кожената карта, така че всичко стана ясно.

— Толкова много народи са живели тук през вековете, че човек се обърква кое е важно — обясни той. — С кръг са означени легендарни места, някои от които са от магическо значение за политическите промени. Ето тук например.

Той посочи с пръст подобно на шушулка очертание, което тръгваше под Афганистан и се промушваше между два планински района на Съветски Таджикистан и Пакистан и стигаше до западната граница на Китай.

— Не случайно първите по-значителни вълнения, предизвестяващи приближаването на новия еон, се случват тъкмо в този район — поясни Дакиан. — От древни времена, повече от където и да било другаде по света, този район играе ролята на културен котел, където се смесват изток, запад, север и юг, така че представлява съвършен микрокосмос на задалата се нова епоха.

— Ако тази епоха, която ще е действително като вълна, поваляща стени и смесваща култури — намеси се Волфганг, — не виждам как бих могъл да я свържа точно с тази част на света — особено с Афганистан, където кръвопролитната и сравнително незначителна война, водена там от Русия, е малко вероятно да повлияе на някоя друга култура, освен на местната.

— Войната не е толкова незначителна. Достигнала е своя повратен момент — гласеше коментарът на Дакиан. — Смяташ ли, че е обикновено съвпадение, че през февруари тази година Съветите се оттеглиха след десетгодишните военни действия? Случи се точно в момента, когато слънцето се появява на хоризонта на пролетното равноденствие, както описах преди малко, и приближава една десета от градуса на навлизането на съзвездието Водолей, точно единайсет години и единайсет месеца преди официалното начало на новия еон, който се очаква да настъпи през 2001.

— Съгласна съм с Волфганг — казах на Дакиан и прибрах поредния лист. — Едва ли безславното завръщане на военните части ще бъде подходящ тласък за новия цикъл от две хиляди години. За руснаците ще е по-скоро като връщане в обичайното русло.

— Така е, когато не задавате правилния въпрос — възрази Дакиан. — По-важно е защо руснаците изобщо са там? А отговорът е прост. Също както Хитлер преди петдесет години, те търсят свещения град.

Двамата с Волфганг спряхме за миг трескавото пъхане на листове и се загледахме в Дакиан. Той почукваше машинално върху картата, но и ни удостои с благосклонна усмивка.

— Магическите градове винаги са изобилствали в този регион. Съществуването на някои от тях е исторически доказано, докато за други се носят легенди — Чан-ду в Монголия или Санаду на Кубилай хан, описан от Марко Поло. Или например убежището на Шангри-Ла в Хималаите — според легендата той излиза на повърхността всеки две хиляди години. След това идва най-западният район на Китай — република Синдзян. През 1920 година руският мистик Николай Рьорих записал разказите, които събрал от Кашмир до китайски Синдзян и от Тибет до прочутия потънал град Шамбала — ориенталската версия на Атлантида. Смята се, че някога този загадъчен град е потънал в земните недра, но много скоро ще се издигне отново на повърхността, за да предизвести раждането на новия еон.

Дакиан бе затворил очи, но не спираше да прокарва върховете на пръстите си по картата и човек имаше усещането, че гледа през тях. Беше споменал, че ще разкаже предимно митове, но усещането бе, че за него са съвсем истински. Наложи се да се върна час по-скоро към документите, които би трябвало да скривам между страниците.

— Тук в Непал — продължаваше Дакиан, — в продължение на стотици години будистите вярват, че загубеният град Агарти е зарит под склоновете на Канчендзьонга — третият по височина връх в света, чието име означава „Пет свещени съкровища на снега“. След това южно от втората по височина планина, където връх К2 се намира в спорната зона, към която имат претенции и Китай, и Индия, и Пакистан, лежи друго тайно съкровище и свещени ръкописи. Легендарният окултист Алистър Кроули, пръв дръзнал да изкачи върха през 1901 година, е дошъл тук, за да ги търси. Най-магическата планина в този район е Памир, чиято най-висока точка се наричала връх Сталин, а днес връх Комунизъм в Таджикистан. Висок 7495 м., той е най-високият връх в Съветския съюз. Последователите на Зороастър^[5] в Персия вярват, че тъкмо тази планина е основната ос на пояса на властта, който свързва свещени точки в Европа и Средиземноморието с тези в Близкия изток и Азия. Смята се, че тази връзка може да се активира при определени обстоятелства, като тези, които ще настъпят в началото на следващия еон.

Най-интереесен от всички тези свещени места е градът, основан от Александър Македонски около 330 г. пр. Хр., недалеч от днешната руско-афганистанска граница. Според легендата на това място преди хиляди години е имало загадъчен и магически град — последният от прочутите седем града на Соломон.

— На цар Соломон ли имаш предвид? — обади се Волфганг. — Възможно ли е наистина? — Той се изправи, каза нещо тихо на библиотекаря отвън, затвори вратата и се върна на мястото си до мен.

С наведена глава продължавах да тъпча листовете от чантата си в томовете. Стараех се те двамата да не виждат лицето ми. Доста често чувах напоследък името на цар Соломон и знаех, че Дакиан неслучайно го спомена. Чувствах се като ядрен реактор по време на критична маса. Седях и се опитвах да пъхна контролните си пръчки и да направя необходимите връзки. Плъзнах купчината с вече готови книги, а той премести пред мен — нова.

— Човек трудно би свързал тази част на света със Соломон — съгласи се Дакиан. — И въпреки всичко веригата между долината на река Инд и Афганистан, разположена южно от мястото, където се предполага, че се намира скритият град, е кръстена на него — Сюлейман. Там някъде в празна яма на върха — на трона му — takhi-i-Suliman — древните гледали като на друга ос, свързваща небето със земята. При Соломон много често митът се преплита с фактите. Говори се, че е бил маги^[6] и имал власт над водата, земята, вятъра и огъня, че разбирал езика на животните и се ползвал от услугите на мравките и пчелите, за да построи храма в Йерусалим; гълъби и ясновидци проектирали магическия му град на слънцето в Централна Азия — място, дълго търсено от Александър Велики. Когато Соломон с магически килим, на който сложил царския трон, завел Балкиза, Савската царица, на обиколка из градовете, които е създал, и царицата обърнала очи към родината си, за да я види по-добре, джинът на Соломон изкопал вдлъбнатина на върха на планината и спуснал трона, за да й бъде по-удобно. По време на експедиция през 1833 година на това място бил открит истински takhi-i-Suliman. Там е скрит и персийски храм на огъня от времето на Александър. Връзката с култа към огъня е важна за нашия разказ. Александър и Соломон, всеки от които е с единия крак в историята, а с другия в легендата, са свързани и по друг начин — чрез ученията на будистите, на тантра тибетци, индусите и християните несторианци^[7], та дори и със свещената книга на исляма — Корана.

— И двамата ли са споменати в Корана? — не се сдържах.

— Точно така — отвърна Дакиан. — Една от реликвите, събудила по-специалното любопитство на Волфганг, е описана в Корана — магически светещ в зелено камък, който се смята, че е паднал от небето преди милиони години. Соломон, посветен в тайните на персийските маги, притежавал парче от него, което наредил да монтират върху пръстен, и не го свалял от ръката си до смъртта си. След време Александър потърсил този камък, за да закрепи властта си не само на небето, но и на земята.

Не спирах да слушам и да пъхам листове в книгите, когато Дакиан започна разказа си.

Камъкът

Роден е в Пела, Македония, в полунощ, в разгара на лятото през така наречените горещници на 356 г. пр. Хр. и го нарекли Александър.

Преди да се роди, оракул от Делфи предрекъл, че този, който ще се появи на бял свят, ще осъществи кървави кланета в Азия. Говори се, че с първия плач на новороденото храмът на Артемида в Ефес — Артемизион, избухнал в пламъци и рухнал до основи. Плутарх разказва, че магите на Заратустра, станали свидетели на пожара, ридаели и плачели, и блъскали с пестници лицата си, предричайки падането на империята на Персия.

Олимпия, майката на Александър, била принцеса на Епир и жрица на орфическите тайнства на живота и смъртта. Още тринайсетгодишна, тя се запознала с бащата на Александър — Филип II Македонски, на остров Самотраки по време на посвещаването й в мистериите на Дионис, управляващи зимните месеци. Пет години по-късно, когато се омъжвала за Филип, Олимпия била изцяло отдадена на ритуалите на вакханките, последователки на бога на виното Дионис, които в нейната родина Тракия наричали басариди, заради лисичите кожи, които носели, когато танцували нощем по хълмовете и пиели неразредено вино, обзети от жажда за секс и кръв. Обсебени от своя бог, басаридите улавяли лисици с голи ръце и ги разкъсвали със зъби. В такова състояние ги наричали менади — безумстващи.

Олимпия често деляла ложето си с питон оракул — навик, който толкова плашел съпруга й, че все отлагал зачеването на техния наследник. Докато накрая един оракул го предупредил, че ще загуби окото си, ако продължава да гледа през дупка във вратата как жена му се съвкупява със свещения питон. И тогава утробата й се отворила от гръмотевицата, която Зевс изпратил заедно с огнен дъжд, с което давал знак, че детето, което ще се роди, ще потопи един ден Изтока в пламъци. Тогава оракулът казал, че е време да консумират брака си. Детето, предсказал им той, ще обедини четирите посоки на света и ще събуди драконови сили, заложени в земята, и ще доведе новата ера.

Александър бил здраво, розово и русо бебе, чиито очи били различни — сиво-синьо и тъмнокафяво. Имал размекващ поглед и от него се излъчвал прекрасен аромат благодарение на сърдечната му и топла природа. За образованието на младия принц се грижел Аристотел и това включвало подготовка по метафизика и тайните на персийските маги. Скоро станало ясно, че младежът е преждевременно развит за възрастта си. Майка му го обучила на тайнствата. Тичал бързо, яздел превъзходно и се биел като истински войник. Нямало човек в царството на баща му, който да не му се възхищава.

Животът на Александър се променил, след като момчето станало на осемнайсет. Филип се развел с майка му и я прогонил, за да се ожени за младата македонка — Клеопатра, която много скоро родила втори наследник на Филип. Олимпия побесняла и пуснала в действие своите забележителни магьоснически способности. С коварство и проклятия уредила Филип да бъде убит от един от младите си любовници, за да може Александър да заеме трона му. На двайсет години Александър заел мястото на баща си и станал цар на Македония.

Първото, което направил, било да присъедини Тракия и Илирия към своята държава, след което опожарил размирната Тива в Гърция и заробил населението. Гръцките градове по Йонийското крайбрежие, днешна Турция, в продължение на близо сто и петдесет години били васали на Персия. Александър се заел да победи персите и възстановил демокрацията в гръцките колонии, на някои от които дал автономия. Първоначалната му мисия да сложи край на двестагодишното робство, в което Персия държала Изтока и Запада, скоро се превърнала в задача да завладее света. Най-голямото му желание обаче било да се слее с божествения дух и да се обяви за бог.

Армиите на Александър навлезли в Азия през Анатолия, Централна Турция, стигнали до град Горди. През VIII в. пр. Хр., около четиристотин години преди Александър, оракул предрекъл на народа на Фригия, че, един ден в земите им ще дойде истинският владетел, когото ще познаят по това, че докато минава през градските порти, на колесницата му ще е кацнал гарван. По пътя от изток пристигнал обикновеният селянин Гордий, на чиято каруца при влизането му в първия град бил кацнал гарван. Като видели това, жителите на града го приветствали, отвели го до храма и го коронясали за свой цар. Скоро се оказало, че никой не може да развърже сложния възел, с който той завързал каишите на своята каруца. Оракулът предрекъл, че който успее да го развърже, ще покори цяла Азия. Тъкмо този възел четиристотин години по-късно Александър разсякъл с меча си. Гордий се оженил за жрица на богинята Кибела — името означавало пещера и куб — великата майка на боговете и на всички живи твари от ледниковия период. Родила се на планината Ида на Йонийското крайбрежие, същата планина, от която боговете наблюдавали Троянската война, но основният й храм се намирал в Песин, само на двайсетина километра от град Горди, където била погребана в черен метеоритен каменен къс. Сто и двайсет години след смъртта на Александър, като защита срещу войските на Ханибал по време на Картагенската война, тази скала била пренесена в Рим и закопана в Палатинския хълм и останала там и по времето на Цезар, за да контролира властта на фригийците.

Гордий и неговата жена оракул осиновили сина на богинята Кибела и смъртен на име Мидас, защото също като майка си той бил роден на планината Ида. Мидас станал втория цар на Фригия. Докато бил още много млад, Мидас, придружен от Силен, наставник и спътник на бог Дионис, пътували до Хиперборея — тайнствена държава на север, която се свързва с Полярната звезда и оста на света. Когато се завърнали, Дионис решил да награди Мидас и му казал да си пожелае нещо. Младежът пожелал всичко, до което се докосне, да се превръща в злато и днес реките, в които някога се е къпал, текат със златни води.

Когато през 333 г. пр. Хр. Александър разсякъл Гордиевия възел, той посетил и гроба на Мидас, и храма на Кибела, за да види черния камък, и най-накрая отишъл до храма на покровителя на фригийските царе — Дионис. Освежил се в потоците и водите на боговете на Изтока и продължил със завоеванията си на същия този Изток: Сирия, Египет, Месопотамия, Персия, Централна Азия и Индия.

Ключов момент в тази кампания бе в Централна Азия на Скалата без птици — град, издигнат на скално образувание, високо близо две хиляди и двеста метра, за което се говорело, че е толкова високо, та подпира небето и не може да бъде обсадено с катапулт. Александър подбрал триста войници от планинските отряди — македонци, подготвени да катерят скали, и им наредил да превземат града с ръкопашен бой. Озовали се горе, воините катерачи обстрелвали защитниците на града с огнени стрели.

В Корана пише, че недалеч от това място Александър построил двойна широка порта, с която препречил труден за преминаване планински проход, за да спре достъпа на племената, които идват от изток, наричани гог и магог, а по-късно монголи. Някъде там построил и свещения си град на мястото на седмия град на Соломон. Говори се, че свещеният камък на Соломон е послужил за основополагащ, като символ на това, че градът се вдига в началото на новия еон.

Щом в района оттатък Оксус настъпил мир, група благородници посетили Ниса — долина от другата страна на Хиндукуш. При срещата им с Александър, той все още бил с военните си доспехи, целият покрит с прах. Обзети от страхопочитание, гостите паднали на колене, защото разпознали в негово лице качествата на персийски маги, за които били чували от първожреците на Египет. Нисеанците поканили Александър и хората му да посетят родината им, твърдейки, че там се е родил бога на Ниса — Дио-нисус, почитан и от македонците.

Смята се, че посещението на Александър в Ниса е повратна точка в неговия кратък, но преизпълнен със събития живот. Докато приближавали потъналата в зеленина и сгушена между планинските склонове долина, гостите имали усещането, че влизат в загубено досега магическо царство. Тук не само отглеждали специален сорт грозде, от който се приготвяло любимото вино на Александър, но и растял свещеният бръшлян, предпочитан от боговете.

Лозята били символ на пътешествията в далечни страни и диренето във външния свят, докато бръшлянът — на пътешествието навътре, в лабиринт. Александър и войниците му, готови винаги да отдадат почит на главния бог на своята родина, сложили на главите си венци от този бръшлян, пили вино и танцували по хълмистите склонове, празнувайки своето навлизане в Индия — легендите разказвали, че бог Дионис пръв прекосил река Инд, яхнал своята запотена и излъчваща благовонни аромати пантера.

Кариерата на Александър не траяла дълго, но изборът бил направен още преди той да се роди от оракула. За тринайсет години и множество военни походи той покорил почти целия свят. На трийсет и три години умира във Вавилон. Тъй като огромната му и спечелена с много труд империя се разпаднала веднага след неговата смърт, историците вярват, че не е оставил нищо, освен златната си легенда. Точно в това била и тяхната грешка. През тринайсетте години на своето царуване той завладял всички цели, които си поставил — обединил Изтока и Запада, духа и материята, философиите и кръвните линии. Във всяка столица, която покорил, организирал масови сватби между офицерите си, гърци и македонци, с местни жени и момичета от благороднически семейства. Той самият имал няколко брака с персийки.

Известен факт е, че Александър бил посветен и в езотеризма. В Египет висшите жреци на Зевс/Юпитер/Амон/ признавали, че е въплъщение на съответния бог и го удостоили с двойката рога на овен, с която била украсена фигурата, която и на трите континента се свързвала с Марс — планетата на войната, а в днешно време с епохата на Овена. Далеч на север, в земите на скитите — Централна Азия, го наричали Zulqarnain — Двурогия бог, което означава също и „господар на двата пътя“ или на двете епохи, т.е., че той управлява прехода между двата еона.

 

 

— Майката на Александър, Олимпия — завърши Дакиан, — му обяснила, че е от семето на свещената змия и следователно носи нейната космическа сила. Амбицията, в която го възпитавала, постепенно се превърнала в неутолима жажда за доминиране над света. Ето защо той построил по един свещен град в чувствителните точки на енергийния пояс на земята. Александър вярвал, че ако стъпи в тези точки по „гръбнака“ на земята, все едно забива гвоздеи в дърво, това ще му даде възможност да улови като в юзди „драконовите сили“ на земята, а също и че онзи, който притежава свещения камък на новата епоха и го постави в центъра на този пояс, ще има властта да осъществи завъртането на колелото на новия еон и ще контролира и владее цялата земя. Това било толкова важно за него, че спирал походите си, за да огледа място, където ще се строи новият град, и настоявал градът неизменно да носи неговото име — тези градове били седемдесет преди неговата смърт.

— Цели седемдесет? — вдигна изненадано очи Волфганг.

— Интересно, нали? — отбеляза Дакиан. — Като ги прибавим към седемте града, построени от Соломон, стават седемдесет и седем в пояса — наистина магическо число.

Не можех да не направя паралел между това число и Групата на 77-те, с чиито проблеми се бях занимавала цяла сутрин. Докато подавах на Волфганг поредната, заредена с листове, книга, вратата се отвори и библиотекарят, който се грижеше за нас през последния час, надникна, за да даде знак, че времето ни за престой в залата изтича. Дакиан нави отново картата и я прибра в чантата си, Волфганг събра последните книги и отнесе купчината към вратата.

— Дори да съществува такъв пояс, който би могъл да владее загадъчните енергии — обърнах се към Дакиан, — каква би била цената на контролирането?

— Не забравяй, че Соломон е смятан за господар на четирите елемента, не само на земята — напомни Дакиан. — От което следва, че притежава силите на безсмъртен. А Александър е сред първите хора от Запада, на когото се е гледало като на божество тук на земята.

— Нали не вярваш, че има богове, които, приемайки човешки образ, са тук на земята? — попитах. — Обичам тези стари легенди, но все пак сме в края на двайсети век, нали?

— Напълно подходящ момент за появата им — бе единственият му коментар.

Озовахме се на улицата, обгърната в сумрака на вечерта, и вратите на библиотеката се затвориха зад нас. Под жълтеникавата светлина на уличната лампа Дакиан имаше изтощен вид, но лицето му оставаше все така хубаво.

— Време е да ви оставя. Изморен съм — сподели той. — Ще се видим отново, ако това е желанието на боговете. Макар само да надрасках повърхността на онова, което е важно да знаете, все пак според мен е достатъчно, за да можете да надникнете поне малко „през стъклото“. На ваше място не бих се тревожил твърде за ръкописите. Те не са от толкова голямо значение. Не е достатъчно само да четеш, трябва и да умееш да разбираш. Тази способност, както ви казах, налага и наличие на питащ мозък… и на още нещо.

— Още ли има? Като това да задаваш правилния въпрос? Но докато бяхме в Хофбург, ти спомена, че си единственият човек, който може да обясни защо всеки се стреми да се добере до тези ръкописи, както и до свещените реликви, и че ти си единственият, който може да даде отговор на въпроса защо те са толкова важни и опасни в същото време. Защо не го направиш?

— Не си ме разбрала, казах, че има само един човек, който може да отговори на този въпрос, но не съм казал, че това съм аз. Може би ще си спомниш думите ми, че санскритският език е ключът към загадката. И също така, че древният храм на огъня, издигнат на мястото на трона на Соломон в Афганистан, е от не по-малко значение. Те двете имат отношение към качеството, за което говорех като за „нещо повече“. Най-доброто му описание дава санскритската дума salubha, която означава „пътят на пеперудата или скакалеца“ — които се хвърлят в огъня, привлечени от светлината и топлината, независимо от опасността, което прави и саламандърът. Да танцуваш срещу течението като сьомгата. Да притежаваш силата на солта.

— Солта ли?

— Точно така, солта. Така високо ценена в древността. В римско време плащали с нея на войниците, оттам и думата salary^[8]. Най-старите селища на келтите в Австрия, едно от най-ранните и най-богатите в Европа е Халщат, високо горе в Залцкамергут — „земята със солените пещери“, съвсем близо до родното място на нашия приятел Лъки и до местата, където е живял по-късно. Името подсказва и източника на богатства в този район: немската дума за сол — Salz и старогерманската дума Halle, hal — са келтското наименование на „сол“.

Изтръпнах, спомняйки си онова, което Лъки бе казал на Дакиан, според разказа на Лаф: в Залцкамергут ще бъде открито посланието на древните, написано на руническо писмо… Какво щеше да коства откриването на това послание? Виждала бях солните езера и извори високо горе в Австрийските Алпи, както и изумителните образувания в подземните солни мини, обвити с тайнствеността на пещерата на Мърлин и на седемдесетте и седем легендарни града.

— Да не искаш да кажеш, че когато Хитлер построява къщата си в Оберзалцбург, се опитва да се включи в енергийния пояс на скритите градове на Александър и цар Соломон? — попитах.

— Всичките тези неща — рече Дакиан, — Соломон, саламандърът, сьомгата и дори град Залцбург имат нещо общо и това е солта. Дали ще е sal, или Salz, или sau, или sault — всички те произхождат от saltation, което означава „скок, танц“. Това е и тайната съставка, за която говорех, sal sapiente — „умната сол“ или Солта на мъдростта. Пръсваш малко и тя ти дава онези подскоци на интуицията, с които се е славел Соломон и които дават на танцуващото съзнание искряща енергия. Също както сьомгата танцува срещу течението — подобно на скока на вярата.

Дакиан се извърна към мен, отпусна тържествено длани върху раменете ми и се усмихна така многозначително, сякаш се готвеше да ме посвети в някакво тайнство.

— Скъпа моя — важно подхвана той, — има само още нещо. На всяка цена се научи да танцуваш!

Миг след това се загуби в сенките на града.

 

 

— Щях да забравя — обади се Волфганг няколко минути по-късно. — Този човек така ме хипнотизира, че всичко излетя от съзнанието ми. Докато обядвахте, се отбих в офиса си и там се бе получил факс за теб. Препратили са го от офиса ти в Щатите. Надявам се не е нещо спешно.

„Първата фаза от нашия проект завърши и информационният архив за втората е в процес на подготовка. Моля съобщете как да се свържем с вас в бъдеще, за да изпратим сведения за това как вървят нещата. От утре ще можете да се свързвате с нашия екип на горния номер.

Ваш Р. Ф. Бъртън. Оценка на качеството.“

Сър Ричард Франсис Бъртън, неуморим изследовател и ориенталист, бе един от най-любимите автори в детството ми. Бях изчела всичко, написано и преведено от него, включително и шестнайсеттомното издание на „Хиляда и една нощи и нощта на Шехерезада“. Без съмнение, съобщението бе от Сам. Естествено, не можех да коментирам с Волфганг, но ясно беше, че:

„Първата фаза“ означава, че Сам се е срещнал с дядо си Тъмната мечка в резервата Лапуай на племето не персе и е научил нещо важно за баща си Ърнест, но предпочиташе да не го споделя засега. Що се отнася до „фаза две“, щом се бе подписал като сър Ричард Бъртън, за мен всичко бе ясно. Освен всичко останало Бъртън бе описал и пътешествията си до екзотични места като ал-Медина, Мека, изворите на Нил, както и поклонничеството си до „Градът на светците“ — Всички светци от Последния ден.

Така разбрах, че по това време на следващия ден Сам ще проследява останалата част от семейната история в един друг район на света, свързан със солта — американската версия на Залцбург — Солт Лейк Сити, Юта.