Катрин Невил
Магическият кръг (17)

Загубената територия

Такива моменти, такива характерни надзървания в перспективи на непостижимото… фрази като domaine perdu^[1] и pay sans nom^[2] [описват] много по-добре от някои видове прототипи на пейзажи или емоционални перспективи… на първо място хващаме черния парадокс в сърцевината на състоянието на човека [когато си даваме сметка], че задоволяването на едно желание означава на практика смърт на това желание.

Джон Фаулс,

Послеслов към „Големият Молн“ от Анри-Ален Фурние

Едва когато двамата с Волфганг след два часа шофиране стигнахме летището в предградията на Виена, паркирахме, предадохме багажа си, минахме през митница и се качихме на борда на самолета, който щеше да ни отведе в Ленинград, имах реален шанс да се опитам да организирам бележките, които мислено си водех относно информацията, събрала се досега за загадките на Пандора.

Чувствах се като играч в хилядолетен лов на хищник, който се мъчи да открива следи през континентите и през еоните. Онова, което бе започнало като главозамайваща камара от разпокъсани факти, сега вече приличаше на далеч по-ясна пътека, свързваща географски точки на картата с животни тотеми, названия на животни от съзвездията на нощното небе. Съзвездия с имена на богове, тъкмо тези имена осигуряваха и един от ключовете към загадката. Погледнах през прозореца на самолета към Ленинград, град с вътрешни канали, който в момента бе под крилата, и ми се стори напълно подходящо да сме в тази земя, над която в момента се спускахме, чийто символ, талисман и тотемно животно бе руската мечка.

За първи път наистина си дадох сметка в колко много градове бях пребивавала, макар и временно, без да ги възприемам като постоянно местоживеене, дори не и като турист. Поради статута на Джързи и Лаф на световни музиканти изпълнители, дори в Русия в самия разгар на Студената война, те водеха живот — низ от редуващи се лимузини и шампанско.

Баща ми също, в редките случаи, когато се срещахме, предпочиташе да се затваря зад крепостните стени на хотели, за да има спокойствието и недосегаемостта на личния живот, които единствено парите можеха да купят — също като онази последна седмица в Сан Франциско. По този начин, макар да бях видяла и вкусила удобствата на не една лъскава фасада, издигната от историята или от загадките на скрити тайнства по цялата планета, бях пропуснала голяма част от мизерията и мръсотията, и неудобствата — нещо прекалено реално.

Същата вечер, докато двамата с Волфганг стояхме на каменните стъпала пред летището на Ленинград заедно с поне стотина души — странни типове от Източния блок, в очакване да преминем пред единственото гише на имиграционната служба, започнах, за първи път, да виждам истинската картина.

Това беше СССР, описан в статистическите справочници, които Волфганг ми бе дал да разгледам, с население трийсет процента по-голямо от това на САЩ, населяващо територия близо два пъти по-голяма, но с брутен вътрешен продукт равняващ се на една четвърт от нашия на глава от населението, като същевременно бе със значително по-голяма раждаемост, но — значително по-ниска продължителност на живота.

А Ленинград, искрящият град на Екатерина Велика и Петър Първи, който блестеше над водите като Северна Венеция, сега сякаш бе започнал да затъва в блатата, върху които някога е бил построен. Както в повече градове на Русия, и тук гражданите прекарваха голяма част от деня си в редене на дълги опашки, което в очите на западния човек води до необяснима с нищо и заразна масова атрофия.

Изминали бяха седемдесет и пет години от революцията и не можех да проумея колко време още хора, така изтерзани от своето съществуване, ще издържат да вярват в своите убеждения и ще търпят методите на насилие, с които ги притискат. Вероятно поканата, която ни бяха отправили, и нашето присъствие тук щеше да даде някакви, каквито и да било, отговори на този въпрос.

Чакаше ни млада жена с важно изражение и униформа на служител в Интурист, организация, за която се знаеше, че е неофициална служба на КГБ, която да ни отведе в хотела ни. По пътя Волфганг ми намекна, че според порядките тук не е прието неженени колеги мъж и жена да практикуват заниманията ни от предишната вечер. Разбрах го, но проумях истинската същност на казаното едва когато се озовахме пред сградата, в която щяхме да прекараме нощта.

Подобният на казарма „хотел“, който нашите домакини — съветските ядрени специалисти, бяха ни подсигурили, приличаше отвън на федерален затвор на САЩ. Многото етажи бяха съвършено еднакви, с дълги, покрити със зеленикав линолеум, коридори и луминесцентни лампи на тавана, по чието бръмчене и примигване съдех, че не са сменяни, откакто са били поставени за първи път.

След като набързо решихме каква ще е програмата за следващия ден, двамата с Волфганг бяхме разделени и бях отведена в моя „будоар“ от строга, приличаща на военнослужеща, дама, която ми се стори, че се представи като Светлана. На своя несръчен английски тя ми обясни, че ще е дежурна през нощта във фоайето и три пъти ми показа как да се заключа. Чака пред вратата, докато се увери, че съм го направила.

Едва тогава по призивите в стомаха си осъзнах, че от кроасаните и чашата шоколад сутринта не съм слагала нищо в устата. Разрових се в чантата си и открих пакет дребни бисквити и бутилка вода. Хапнах точно толкова, колкото да потуша бунтуващия ми се стомах, съблякох се в сумрака на влажната и лишена от отопление стая, извадих само най-необходимото от багажа си и изгасих осветлението.

 

 

По едно време чух деликатно почукване на вратата. Хвърлих поглед към портативния си часовник на бюрото от съвсем оскъдната мебелировка — беше малко след полунощ. Волфганг бе дал ясно да се разбере, че тайно промъкване по стаите за интимни срещи е напълно нежелателно. Тогава кой можеше да бъде?

Наметнах се с лекия си халат и отидох да отключа. Светлана стоеше отвън и изглеждаше необичайно смутена в сравнение с предишното й уверено поведение на човек, който се разпорежда със съдбите. Избягваше да ме гледа в очите и устните й се кривяха в нещо, което вероятно трябваше да се смята за усмивка по съветските стандарти.

— Някой… — тихичко, почти поверително зашепна тя със странното си произношение. — Някой иска да говори с вас. — Правеше жест с ръка, сякаш за да ме прикани да изляза от ледената си, но относително безопасна стая посред нощ за среща с неизвестно лице.

— Какъв е този някой? — загърнах се по-плътно с халата и отстъпих назад, стиснала здраво дръжката на вратата.

— Някой… — огледа се неспокойно жената. — Много настоява да говори с вас сега. Веднага. Моля, елате с мен… Той е там долу.

— Никъде няма да ходя — отсякох, — докато не ми кажете кой иска да говори с мен. Доктор Хаузер знае ли?

— Не! Той не трябва да знае нищо! — започна да плете тя език. Колкото и трудно да разбирах произношението й, на всеки език по света щеше да проличи колко е изплашена. Какво, за бога, ставаше?

Най-сетне Светлана изкопа от джоба си визитна картичка, която размаха пред носа ми, след което отново бързо я прибра. Единственото, което успях да различа на нея, бе името „Волга Драгонов“.

Всемогъщи боже! Личният прислужник на чичо Лаф! Дали нещо не се бе случило с Лаф през тези няколко дни от нашата среща? Защо иначе човекът ще ме издирва чак тук, в северните части на Русия, и то посред нощ. И как е успял да се сближи толкова много с „пазителката на ключовете от царството“, та тя е прекрачила правилата заради него.

Нещата се влошаваха още повече от факта, че строгата ми съветска охрана се държеше ужасно подозрително. Тя се озърташе непрестанно, подканвайки ме да я последвам, с което още повече ме изнервяше. Все пак реших, че ще е най-добре да видя сама за какво става дума. Нахлузих бързо подплатените си с кожа ботуши, метнах върху халата си тежкото кожено палто и излязох в коридора. Трябваше да изчакам Светлана „официално“ да заключи вратата зад мен. На мигащата флуоресцентна светлина в коридора виждах бялото облаче пара, което излизаше от устата ми, докато слизахме надолу по стълбите. В крачка сложих и вълнените си ръкавици.

Долу във фоайето видях Волга, облечен с дълго черно палто. Запътих се да го поздравя и докато се взирах в сбръчканото му сериозно лице, което никога не бях виждала да се усмихва, си дадох сметка, че за тези повече от двайсет години, откакто го познавах като личен прислужник на чичо Лаф, едва ли бяхме разменили повече от двайсетина думи, което правеше среднощната ни среща още по-необикновена.

Волга се поклони церемониално, погледна си часовника и каза нещо на руски на моята охрана. Тя се насочи към една от вратите наблизо, отвори я, запали осветлението в стаята и след като ни пусна вътре, затвори след себе си. Огледах се и видях, че се намираме в обща трапезария с дълги маси, очевидно приготвени за закуската на следваща сутрин. Волга издърпа един стол за мен и се настани на съседния. След това извади шише с някаква течност от джоба си и ми го подаде.

— Пийнете малко — рече той. — Сливова с топла вода, ще ви сгрее.

— Защо си тук посред нощ, Волга? — нетърпеливо попитах и задържах шишето, за да стопля пръстите си. — Да не би да се е случило нещо с чичо Лаф?

— След като не се обадихте вчера, не дойдохте и вечерта в дома на господаря във Виена, както се бяхте разбрали, той се разтревожи. Днес решихме да се свържем с колегата ви господин Оливие Максфийлд. Но поради часовата разлика твърде късно разбрахме, че вече сте напуснали Виена и пътувате за Ленинград.

— И къде е в такъв случай чичо Лаф? — Бях все още неспокойна. Развъртях капачката и отпих една глътка от горещата напитка. Истината е, че ме затопли.

— Маестрото искаше да дойде, за да обясни сам някои важни неща — увери ме Волга, — но се оказа, че съветската му виза е изтекла. Аз съм от Трансилвания, а румънското правителство е в приятелски отношения със Съветския съюз, което ми позволи да пътувам дотук без излишни формалности. Успях да се кача на последния самолет от Виена, но процедурата по паспортните проверки отне време и затова закъснях. Маестрото много държеше да се срещна с вас час по-скоро. Изпрати ви и тази бележка.

Мъжът ми подаде плик, от който извадих лист хартия и докато го отварях, за да го прочета, попитах:

— Как успя да убедиш тази строга жена да ме пусне от клетката, за да се срещнем в този късен час?

— Причината е страхът — лаконично отвърна Волга. — Познавам тези хора и зная как да общувам с тях.

„Прескъпо ми Гаврошче, зачетох се. От това, че не успя да дойдеш, разбирам, че не си се вслушала в съвета ми и по всяка вероятност снощи си направила нещо глупаво. Въпреки това ти изпращам цялата си обич.

Моля те изслушай внимателно всичко, което Волга има да сподели с теб, защото е много важно. Трябваше да ти кажа всичко още там в Сън Вели, но не и пред човека, с когото се появи… А после ти замина неочаквано.

Твоят колега Оливие Максфийлд сподели с мен, че също иска да се чуе с теб. Помоли ме да ти предам, че държи да говорите насаме по някакъв въпрос, и то по възможност скоро.

Чичо ти Лафкадио.“

— Дали Оливие спомена за какво иска да се чуе с мен? — попитах Волга, страхувах се да не би да има някакъв проблем с котарака ми Язон.

— Доколкото разбрах, било свързано с някакъв служебен проблем — отвърна Волга. — Времето ми е малко, а имам да разкажа твърде много неща. Пък и не бих искал да се разболеете заради мен, като ви държа дълго в този студ. Тъй като в Русия стени като тези тук обикновено имат уши, предлагам да не ми задавате въпроси, докато не свърша. Ако все пак се наложи да ме питате нещо, бъдете предпазлива.

Кимнах в знак на съгласие, отпих поредна глътка от пиячката, която бе донесъл, и загърнах по-плътно палтото около себе си в очакване на очевидно дългия разказ на моя гост.

— Преди всичко искам да уточня — започна той, — че моят първи патрон не беше маестро Лафкадио, а вашата баба — дивата. Откри ме, когато вече беше известна певица, а аз сирак от Първата световна война и работех на улицата в Париж за по няколко су.

— Искате да кажете, че Пандора ви е осиновила в известен смисъл? — не успях да сдържа изненадата си. Заедно с Лаф и Зоуи това ми се стори сериозна стъпка, свързана с допълнително натоварване за една млада жена, която, ако се вярваше на думите на Дакиан, по това време едва ли е била на повече от двайсет години. — Как се е озовала в Париж? Мислех, че към края на войната е била във Виена.

— За да разбере човек естеството на нашите отношения, добре е да разкажа малко за своя произход. Защото това е и част от историята.

В този момент ми хрумна, че може би точно Волга Драгонов от всички останали играчи в извънредно усложненото ми и потайно семейство ще е този, от когото ще науча най-много. Среднощната ни среща в ледено студената трапезария на една опустяла казарма щеше да се окаже най-успешното усилие да надникна под капака на кутията с тайните.

— Изминал си целия този път, Волга, преодолявайки всякакви неудобства, така че съм готова да изслушам всичко, което би искал да споделиш — уверих го и духнах на измръзналите си пръсти, за да ги стопля.

— Роден съм в Трансилвания, но от тази област е семейството на майка ми, а не на баща ми. Той произхожда от регион, разположен в триъгълника между планината Арарат, грузинските склонове на Кавказ и Армения. Тази сравнително малка територия приютила отмиращата народност ашоки — поети и бардове, възпитавани и подготвяни да съхраняват в паметта си цялата история и генеалогия на народа ни чак до шумерския епос Гилгамеш^[3].

Няколко души, изиграли роля в детството на моя баща, по-късно пресичат пътя му, и то в критични моменти — вашия също. Докато бил малък, баща ми започнал обучението си в Александропол под ръководството на известен ашок, баща на връстник на моя баща. Това момче ще стане след време прочутия мистик Георги Иванович Гурджиев^[4]. Няколко години по-късно при семейство Гурджиеви към баща ми се присъединява още едно момче, което пристига от град Гори — Йосиф Джугашвили, което се готвело за духовната семинария, но скоро след постъпването си в нея напуска. След време това момче става известно с името Сталин.

— Волга, чакай малко — протегнах облечената си в ръкавица ръка. — Баща ти е израснал с Гурджиев и Сталин, така ли да го разбирам? — Започнах да се тревожа, че имаше опасност потеклото на Волга да надскочи по необичайност моето.

— Сигурно е трудно да си го представи човек, но в тази малка част от света има нещо… как да го нарека… много силно кипене. Баща ми останал там докъм четирийсетгодишна възраст. По време на революцията от хиляда деветстотин и пета година прекосил Черно море и минал в Румъния, където се срещнал с майка ми и съм се родил аз…

— Руската революция стана през хиляда деветстотин и седемнайсета — побързах да уточня. Дори аз знаех нещо за историята на двайсети век. — Поне така си мислех.

— Имаш предвид втората революция — обясни Волга. — Първата, от януари хиляда деветстотин и пета година, започнала като селски бунт и обща стачка и завършила с „кървавата неделя“, била и реакция на отдавна планираната и провеждана жестока програма на царя за русификация на всички поданици. Баща ми бил принуден да избяга от Русия. Но като истински ашок, никога не забравил корените си.

Когато съм се родил в Трансилвания през хиляда деветстотин и десета година, ми дали името Волга — славянското име на най-дългата река в Русия и на европейския континент. Най-старото й име е Rha — като Амон Ра, египетския бог на слънцето. Докато татарското име на тази река е Атила и означава желязо, откъдето идва и името на известния предводител — „бич Божи“…

— Искаш да кажеш, че името ти е същото като на Атила, хунския вожд? Като в „Песен за Нибелунгите“?

Бях си спомнила няколко факта, които бях чула същия следобед — на същата тази блатиста територия, по думите на Хайнрих Химлер, Меровингите — Нибелунги водили боеве срещу Атила — връзката ми се видя достатъчно важна, за да й отделя внимание. Усетих гъдел в пръстите си и причината за това не беше единствено студът. Въпреки глада и умората, цялото ми съзнание бе насочено към посоката, която заемаше разказът на моя гост.

— Точно така — кимна Волга в знак на съгласие. — Баба ти идва от една част на света, която от незапомнени времена е мечта на владетелите. Дори днес борбата за тази територия не е утихнала. През последните стотина години и германци, и французи, и турци, както и англичани и руснаци си съперничат за земите, които Чингис хан, а преди него и сънародникът му Атила, завладял стотици години по-рано: Централна Азия. Това е една друга версия на историята, убила моя баща, което пък стана причина едва десетгодишен да се срещна с баба ти в Париж.

— Имаш предвид борбите за Централна Азия, така ли? — не се сдържах, тъй като картината, която имах предвид, някак започваше да съвпада с неговите описания. Преглътнах и реших да опитам все пак, нямах какво толкова да губя. — Знаеш ли как цялата тази история, география, митове и легенди са свързани с моята баба? Известно ли ти е какви са онези ръкописи?

Мъжът кимна и от следващите му думи разбрах причината за неговата убеденост.

— Аз самият от дете съм обучаван и подготвян като ашок, познавам неписаната история на нашия народ. Родителите ми загинаха по време на Първата световна война в така наречената Криза на Балканите, след която светът започна да се променя, и бях прибран от група цигани, които бягаха от размирния район. Издържах се като останалите деца от племето — просех. Племена, наречени даки, са населявали Трансилвания, преди тя да бъде завладяна от римляните. Наричали ги още и вълците. Ето защо, нищо чудно, че мъжът, който ме осинови в племето, се казваше Дакиан. Той беше талантлив цигулар и по онова време бе около двайсетгодишен, а по-късно се зае с обучението на момче, наречено Лафкадио Бен, което издирихме в Залцбург към края на войната.

С течение на времето, когато Дакиан научи за какво съм обучаван и че въпреки младостта си може би знам древни легенди, за които малцина са чували, ми каза, че трябва да заминем за Франция, където да се срещнем с неговата „братовчедка“ Пандора, на която да разкажа, каквото знам, и че тя щяла да знае какво да правим.

— И тогава ти й разказа всичко, така ли? — едва си поемах дъх от вълнение.

— Естествено. Светът щеше да е далеч по-различно място днес, ако не се бях срещнал тогава с баба ви или не се бяхме договорили да й помогнем в нейната мисия.

Стъписах се, когато иначе въздържаният Волга Драгонов, се наведе напред и стисна развълнувано дланите ми в своите, подобно на Дакиан във Виена. Усетих колко топли и здрави са и за първи път от седмици насам почувствах доверие и сигурност.

— Ще ви разкажа нещо, което никой не знае, вероятно дори и чичо ви — доверително продължи Волга. — Истинското ми фамилно име не е Драгонов, а Арарат, като планината. Драгонов го измисли баба ви и според нея е нещо като титла по подобие на това на бащата на крал Артур — Утер Пендрагон^[5]. Преводът на името означава — онзи, който улавя дракони и държи в ръцете си техните сили под земната повърхност.

— Защо според теб те е нарекла така? — едва чуто попитах, сякаш замислена за нещо далечно и трудноразбираемо.

— Защото й разказах онова, което се каня да разкажа сега и на вас — с видима неохота отговори той. И понеже хвърлих бърз поглед към вратата, поясни: — Няма защо да се тревожите, че някой може да чуе. То има значение само за истински посветения.

Но аз в нищо не съм посветена, Волга — побързах да уточня.

— Напротив — усмихна се неочаквано той. — Притежавате качества, които навремето баба ви притежаваше. Само преди минута открихте връзка в модели на древната история, средновековна легенда и съвременната политика. Способността да правиш подобни връзки е умение, характерно за един ашок. Вродените способности обаче не са достатъчни, необходимо е и специално обучение. Усещам, че сте стигнала до напреднал етап, макар да нямате съзнание за това. Вижте дали няма да усетите сила да откриете друго, скрито ниво в историята, която ще чуете сега.

Тайната история

Някога живял синкав вълк, роден с предопределена от Небето съдба.

Оженил се за кошута. Те дошли на езерото Тенгин…

Родило им се дете, което стискало в дясната си ръка бучка съсирена кръв с големината на кокалче на пръст. Нарекли го Темучин [ковач].

Тайната история на монголите, прев. на английски Франсис Удман Клийвс

В културата на степните племена, както при всички номади, на небето се гледа като на Бог. Оста, около която Земята се върти, е Полярната звезда — онази на върха на опашката на Малката мечка. Твърди се, че съдбата на един владетел и предводител е да подчини и обедини „четирите краища“ на квадрата на човечеството, съответстващи на четирите ъгъла на нощното небе.

Най-важна в живота на номадите е работата на ковача: умението му да създава сечива, оръжия и съдове е от толкова голямо значение за трудния бит на племената, че хората вярват, че умението му е дадено свише. Ето защо тези, които са родени да предвождат, са преди всичко ковачи. И също като на гръцкия бог Хефест на тях се гледало като на нещо средно между магьосници и богове. Дългото управление на Монголската династия е известно сред монголите като управление на ковачите.

През 1160 година край извора на река Онон, сред тревистите земи на монголската степ, се родило странно създание. Според легендата произхождало от синкав вълк и кошута. Нарекли го Темучин — ковач, също като неговия потомък Атила, чието име означавало желязо.

Темучин бил на девет години, когато баща му отишъл да уговори сватбата на сина си с момиче от съседно племе. По обратния път към дома баща му седнал да хапне със случайно срещнати татари, но те сложили отрова в храната му. Темучин и братята му били още малки и неумели и загубили стадата, останали от баща им, а и племето заминало и оставило сирачетата и овдовялата им майка на произвола на съдбата. Семейството се преместило да живее край извора на река Онон в свещената планина Бурхан Чалдун, където вярвали, че ще намират по-лесно храна. Всеки ден Темучин се молел на планината:

О, всемогъщи Тангри, въоръжен съм със силата да отмъстя за своите прародители…

Ако одобряваш това, което правя, дай ми твоята сила.

И Тангри му проговорил. Докато Темучин пораснал достатъчно и се оженил за своята годеница, успял да обедини монголските племена, да се пребори с враговете им — татарските племена, от които останали само купчини кости по бойните полета. Завзел една трета от територията на Китай и голяма част от източните степи. Шаманът Кокчу разкрил на монголския народ, че съдбата е предопределила Темучин да е този, който един ден ще управлява света, да стане велик господар и един ден ще обедини четирите края на света, както било предсказано от незапомнени времена.

И наистина, вече трийсет и шест годишен, след множество спечелени битки, Темучин ковачът бил избран да бъде Велик хан, който да предвожда всички племена под един Tuq, или знаме. Новото му име било Чингис — от уйгурската дума tengiz-which, която имала същото значение като тибетската dalai — море. Неговите поданици се наричали Кок Mongol, Сините монголи, по аналогия с небесния им бог Тангри. Вярвали, че бялото знаме с пет опашки на якове, което ги събрало, притежава магическа сила и sulde — душа, или джин, и то ще ги закриля в походите им напред към победа над цивилизации и народи, които водели уседнал начин на живот.

По-късно се заговорило, че от момента на неговото раждане било предопределено при Чингис хан Изтока и Запада да се обединят като основата и вътъка на сложен килим, чиито възли ще станат неразделна част на бъдещето. Постепенно монголската империя се разпростряла от вътрешните морета до Централна Европа, та чак до Тихия океан. Чингис хан оправдал името си Владетел на морето.

Победил земите на индусите и будистите, на таоистите и мюсюлманите, християните и евреите, но до последно Чингис вярвал единствено в боговете на своите деди — тези на животните, реките и планините. Отхвърлял предложения, подкрепени със скъпи дарове, и смятал за глупост вярата в свети места като Мека и Йерусалим, защото бог Тенгри съществувал навсякъде. Обявил извън закона кръщаването и ритуалното измиване като оскверняване на свещения източник на живот — водата. Разрушил големи територии на Китай и Иран, заличавайки всички следи от по-ранни цивилизации, включително животни, хора, произведения на изкуството и архитектурата и книги. Изпитвал неприязън към градовете и живота там, ето защо ги разрушавал и връщал земите, върху които били построени, в предишния им степен вид, където се чувствал много по-спокоен.

Сам неграмотен, Чингис разбирал силата на писменото слово. Превърнал в закон собствения си морален кодекс, който се изпълнявал толкова строго, че се говорело, че девственица със златен поднос на главата можела да измине целия Път на коприната, без някой да я докосне. Накарал да запишат с тайнопис историята и родословията на монголите в отделни книги, които след това били скрити за бъдещите поколения в пещери. Разполагал и с мъдростта на шамани, маги и свещенослужители от всички завоювани от войските му земи — те също били записани в тайните книги и прибрани в пещерите.

Говори се, че събрани заедно, тези документи дават ключ към древната тайна на властта — смятало се, че силата им била толкова голяма, че извадят ли ги, те ще срутят всички „организирани“ религии, тези, които кристализирали през вековете, но останали затворени в своите догми и в резултат вкаменени в своите ритуали и традиции.

Какво Чингис ковачът, който станал океан, е криел в действителност в пещерите? Смята се, че това са традиции, проникнали във всички вярвания, но пък и съдържащи концентрираната същност на всяка от тях. Всички, които от тогава до наши дни са се опитвали да завладеят тези сили и власт, са търсили пещерите и тяхното съдържание.

Гурджиев твърдял, че е намерил част, в края на века, по време на странстванията си през Синдзян^[6], Таджикистан и из склоновете на Памир. Прочутият англичанин Алистър Кроули, известен с познанията си върху окултизма и черната магия, по-късно бил прогонен от Германия и Италия от Хитлер и Мусолини — двамата мъже, които се боели до смърт от това да не би собствените им познания за тъмни тайни да попречат на начинанията им.

През пролетта на 1901 година Кроули организирал англо-австрийска експедиция за изкачване на К2 на китайско-пакистанската граница пак с цел да открие въпросните пещери.

След Червения октомври първо Ленин, а след него и Сталин правят опити да си върнат териториите, притежавани някога от руския цар, загубени по време на руската революция. През 20-те години на XX в., руснакът мистик Николай Рьорих научил за тези документи по време на пътуванията си из Монголия, Тибет и Кашмир. Казали му, че са разпръснати из Централна Азия, Афганистан и Тибет и че когато бъдат извадени на бял свят, свещените градове Шангри-ла^[7], Шамбала^[8] и Агарти^[9] ще изникнат. Но съществува още един скрит град, потънал в загадъчно езеро по време на първото нашествие на монголите в Русия — Китеж^[10], известен като руския град на Граала — очаква се той също да се издигне на земната повърхност с настъпването на новата епоха…

Едва ли Волга е предполагал колко подходяща бе репликата му, че имам способността да откривам „скрити нива“. Сега обаче с положителност бе видял реакцията ми от последните му думи, защото замлъкна. Отдавна бе пуснал ръката ми и само ме следеше с поглед.

Историята за прочутия град Китеж е разказана в една от оперите на Римски-Корсаков. Джързи бе получила покана за централната роля на Феврония, спасителка на град Китеж, при едно от последните си гостувания в Ленинград. Става дума за града, първият, разрушен от внука на Чингис хан през десетте години, в които бе вилнял в земите между Волга и Дунав. Дълги години след това Русия е била под властта на монголите, последвани от не по-малко жестоко управление на татарите, предвождани от Тимур.

Надеждите на християнска Русия цели три години били поддържани живи от легендата за втория град — Велик Китеж, докато Иван Велики^[11] не ги освободил. Молитвите на Феврония — невинно момиче, израснало в гората, измолват спасението на града от Дева Мария, която го покрива с езеро, и през бистрите му води хората можели да видят града на дъното, без да го достигнат или да му причинят някакво зло. Достъпен бил само за посветените и вярващите като Феврония, готови да приемат идеята за „живот без време“. Само те ще могат да живеят във възродения град, когато той излезе от водата като новия Йерусалим в зората на Новата епоха. Така завършва и операта.

В този случай поне градът не бе само част от разказа му. Загубените градове на хазарите^[12] бяха открити съвсем наскоро в същия регион, който Сталин бе потопил под водите на реки, чийто път бе обърнал и пренасочил. По този начин в съзнанието ми се оформи някаква картина на метафизическото-метафорично-митично-мистично преследване на „свещените реликви“. Нещо, което знаех, че ще е сърцевината на ръкописите на Пандора.

— Всички легенди за Китеж, Едите и „Песен за Нибелунгите“, сагите за Свещения Граал от Волфрам фон Ешенбах^[13] и Кретиен дьо Троа^[14] са свързани помежду си, нали? — попитах.

Той кимна бавно, но продължи да следи мълчаливо реакциите ми, ето защо продължих:

— В такъв случай все нещо трябва да означава фактът, че макар да са само легенди, все пак действието се развива в исторически съществували места, в контекста на множество доказани исторически факти. Да не говорим, че предметите, местата и събитията, за които става дума в тях, са търсени, като започнем от почти всеки, който е имал власт, и стигнем до всевъзможни мистици… — Стори ми се, че забелязах странна искра в черните като въглени очи на Волга. — Добре де, разбрах — продължавах и от вълнение скочих на крака. Пред лицето ми все така се образуваше бяло облаче от дъха ми, но не посегнах повече към шишето със сливова. Започнах да крача напред-назад. — Легенди на северните народи, тевтонски, славянски, келтски. Добавяме и семитски, индо-европейски, арийски, гръко-римски, дравидски^[15], тракийски, персийски, арамейски, угаритски^[16]. Пандора се е сетила как всички те са свързани, нали? Точно заради това ги е разделила и е връчила по една част на четирима души от семейството, които не си говорят, така че никой от тях да не понечи да даде своите и да види онова, което тя е видяла.

Спрях и се взрях в лицето на Волга, давайки си сметка, че може да съм разкрила повече, отколкото знаех или по-скоро не знаех. Всъщност защо иначе Лаф ще изпраща човека толкова далеч да ме търси?

— Има едно важно нещо в това, което току-що казахте — обади се той. — По-важно е от всичко останало. Сещате ли се какво е то? — Очевидно бе, че не мога да се справя, и той продължи: — Бройката — четири. Четирима души, четирите края на земята, четири купчини с документи. В момента времето има значение, защото времето на неговото начало наближава, а ти все още не си видяла отделните части заедно.

— Доколкото разбирам, никой не ги е видял — посочих.

— Точно затова изминах целия този път до Русия и съм тук тази нощ. — Сърцето ми биеше учестено и приседнах отново. — В Айдахо вие не бяхте готова за мисията, която сега виждам в очите ви. Надявам се да не е прекалено късно. Един-единствен човек е имал достъп до всичките документи през изминалите години или поне до хората, в чиито ръце са попаднали. И макар, както отбеляза, тези четиримата — Лафкадио, Огъстъс, Ърнест и Зоуи, да са отчуждени един от друг, те не са се отчуждили от нея.

Не можех да повярвам на ушите си. Имаше само един човек, за когото можеше да става дума. За щастие ми хрумна идея, която правеше предположението ми невъзможно.

— Истината е, че Джързи беше омъжена за моя баща Огъстъс и след това за чичо Ърнест. Междувременно, докато растях, живеехме често при чичо ми Лаф. Но Джързи никога не е имала нещо общо с ужасната ми леля Зоуи. Те двете, доколкото зная, никога не са се срещали.

Ако стените в Русия имаха уши, нямаше нужда да са уши на „посветен“, за да изтълкува отговора на Волга.

— Съжалявам, че аз трябва да съм този, който ще го съобщи, но вече е наложително да се каже — категорично заяви Волга. — Майка ви Джързи е дъщеря на Зоуи Бен.