Катрин Невил
Магическият кръг (19)

Огън и лед

УЧЕНИК:

Лама, за Великия камък имаме толкова много легенди… От най-древните времена на друидите множество народи помнят легенди за природни енергии, скрити в този странен пришълец на…

 

ЛАМА:

Lapis Exilis… така се нарича камъкът, който бе споменат от старите Майстори певци. Вижда се, че Изтокът и Западът мислят еднакво в много отношения. Няма нужда да ходим в пустинята, за да чуем за Камъка. Всичко е посочено в Калачакра, но малко са онези, които схващат.

Това Учение Калачакра, това използване на първичната енергия, било наречено Учение на Огъня. Индийците познават великия Агни — древно учение, което въпреки древността си ще стане и новото Учение на Новата ера. Трябва да мислим за бъдещето.

Николай Рьорих,

Шамбала

Някои твърдят, светът ще свърши във пожар,

а други смятат, че във лед.

Отдавал съм се на желания със жар

и затова подкрепям тези за пожара.

Но ако трябва да загина дваж,

а мисля, знам що е омраза,

и ще кажа,

че и смъртта от лед добре дошла е.

Робърт Фрост,

Огън и лед

Нямаше още полунощ, когато пристигнахме, а летище „Шарл дьо Гол“ бе вече почти безлюдно. Бюрата за обмен на валута бяха затворени, ескалаторите — спрени и покрити със стъклени капаци. За щастие, уговорката ни да се срещнем със Зоуи бе чак за следващия ден.

Полунощ тук, означаваше шест следобед в Ню Йорк и Джързи в елегантния си апартамент бе достатъчно близо до часа за коктейли, за да успее да се съсредоточи бързо, ако й се обадех веднага. Освен това ми хрумна, че ще е далеч по-разумно да използвам обществен телефон, наместо този в хотела, който Волфганг беше ангажирал. При това, предвид спомена ми от преди седмица пред огъня в замъка, имаше вероятност да се отдадем на продължителни часове страст. Засега избутах тази мисъл на заден план в съзнанието си.

Успях да намеря картата си за телефон и оставих Волфганг да чака багажа ни пред лентата, която, за щастие, бе наблизо и можех да го наблюдавам през стъклената преграда. След няколко позвънявания чух гласа на майка ми — чист и ясен, все едно бе на няколко крачки от мен, при това звучеше съвсем трезво.

— Bon soir от Париж, мамо — поздравих любезно, но не прекалено сърдечно. — Лаф настоя да ти се обадя веднага, щом пристигна тук от Виена. В една телефонна будка съм насред летището, минава полунощ и не съм сама. Вероятно се сещаш какво ме доведе тук — незначителни проблеми в семейството, които незнайно защо си решила, че е по-добре да забравиш да споделиш с мен през последните двайсет и пет години. Може би си искала да спестиш време и неприятности и на двете ни?

Джързи мълча толкова дълго, че за миг дори си помислих, че може да е изпуснала слушалката.

— Майко? — най-сетне рекох.

— Ариел, момичето ми, дължа ти извинение. — Тонът й беше наситен с искрено разкаяние (нито за миг не забравям, че успехите й на певица се дължаха и на голямата й артистичност). — Надявах се, че държейки те настрани от всичко това, ти давам някакъв шанс да имаш живот на нормален човек. — Тя се засмя с известна горчивина. — Каквото и да означава това.

— Мамо, не желая да знам мотивите ти. Това може да почака малко. — И повече от малко, си помислих. Бих предпочела никога да не се наложи да изслушам тази изповед. — Тази вечер е добре да чуя само някои сурови факти. Просто една кратка рекапитулация, основните точки, за да схвана какво става в това наше семейство. Твърде много ли искам?

— Не знам защо съм си въобразявала, че този ден никога няма да дойде — някак сърдито констатира Джързи. — Но със сигурност не съм си представяла, че ще бъда заловена като из засада, и то по телефона, което ме лишава дори от възможността да си приготвя питие! Да не би да очакваш, че за три минути ще успея да ти се извиня за целия си живот?

— Добре, карай спокойно. Лаф държеше да говоря с теб при първа възможност, но пък и имаме цяла нощ на разположение, тъй като срещата с баба ми е едва утре сутрин.

— Какви „сурови факти“ имаш предвид?

— Нещо като например защо майка ти е избягала във Франция и те е изоставила по време на войната и защо след това си се омъжила не за един, а за трима нейни братя…

— Сега вече наистина имам нужда от питие — прекъсна ме Джързи и ме остави да я чакам на хиляди километри. Когато скоро след това се върна, успях да чуя потропването на кубчетата лед в чашата. Може да бе и в резултат на алкохола, но ми се стори, че гласът й придоби метални нотки, сякаш бе нахлузила ризницата си.

— Колко неща вече знаеш? — попита майка ми.

— Твърде много, за да се чувствам добре — уверих я, — така че давай направо.

— Значи знаеш за Огъстъс?

— Какво за него?

Очевидно тя имаше предвид информацията, че Дакиан Басаридис е действителният баща на баща ми, но аз ли трябваше да задавам въпросите? А и не бях сигурна, че ще мога да избълвам всичко, което знаех, пред жена — все едно дали е майка ми, или не, — държала ме на тъмно толкова време относно собствените си родители. След последната бележка на Джързи тайно благодарих на съдбата, че успях да удържа езика зад зъбите си.

— Обясни ли Лафкадио — започна Джързи след известно колебание — защо напуснах баща ти?

Нямах представа как ще завърши всичко това, но едно беше сигурно — каквото и да изскочеше, беше толкова важно за мен, че нямаше начин точно сега да се издъня.

— Защо ти не ми разкажеш? — предложих, тъй като не успях да измисля нищо друго, което да е между „да“ и „не“.

— Ясно е, че не знаеш — заключи майка ми. — Ако останеше на мен, не знам точно какво щях да реша. Най-добре беше нищо да не знаеш, но след като казваш, че си била във Виена, а сега си в Париж, ако продължавам да мълча, ще те изложа на още по-голяма опасност…

— Аз вече съм в голяма опасност, майко! — избухнах. Как ми се искаше да извия тънкия й врат!

Забелязал бурната ми реакция през стъклото на кабината Волфганг ме изгледа с вдигнати вежди и за да не привличам повече вниманието му, свих само рамене, все едно няма нищо сериозно, опитах се дори да му се усмихна.

— Естествено, имаш право да знаеш — отбеляза Джързи от другата страна на линията. Последва ново мълчание, сякаш тя се опитваше да събере мислите си. Чувах само потропването на ледените парченца в стените на чашата й. Чувствах, че съм се стегнала, все едно очаквах някой да ме цапардоса с нещо. Най-сетне майка ми заговори и както обикновено се случва с моето семейство, по едно време ми се поиска никога да не беше започвала.

— Ариел, момичето ми… Имам сестра… По-скоро би трябвало да кажа — имах сестра. Никога не сме били близки. Не бяхме се виждали с години, а сега тя вече не е жива. Благодарение на непростимата изневяра от страна на баща ти преди много години… — Последните думи заседнаха в гърлото на Джързи. — Скъпа, ти също имаш сестра, която е почти на твоята възраст!

Не вярвах на ушите си! Защо никой не ми беше казал? Поколения наред в това семейство царяха лъжи и предателства, които майка ми, известната певица, бе таила в душата си. Естествено, не само тя имаше вина за това, че нищо не знаех — Огъстъс също се бе постарал да укрие от мен истината.

Може би нямаше да е зле да затворя — все едно линията беше прекъснала, но така или иначе неизвестността щеше да остане да виси над мен. Ето защо затаих дъх и зачаках. Ясно бе, че жената, за която ставаше дума, не е настоящата му съпруга Грейс. Беше прекалено млада — Джързи се беше разделила с него преди повече от двайсет години.

— Двамата с баща ти отдавна трябваше да ти кажем — продължи Джързи и отново замлъкна…

Бях искрено благодарна, че френската система за разтоварване на багаж е най-бавната в Европа, и Волфганг, който крачеше нервно покрай лентата, не беше дошъл, за да ме подканя да тръгваме.

— Попита ме защо майка ми ме е оставила сама и е заминала — обади се Джързи. — Всъщност Зоуи замина, за да доведе сестра ми Хале, изпратена от баща си в Париж. Беше война и нали знаеш…

— С нейния баща ли? — не се сдържах. — Искаш да кажеш, че сте от различни бащи? — Защо ли толкова се изненадвах при репутацията на Зоуи?

— Майка ми беше женена, или по-скоро, бе родила дете от друг мъж. След като бащите ни бяха от двете страни на Ламанша, естествено, ние със сестра ми живеехме разделени. И тъй като ти спомена, че си била във Виена, си помислих, че Лафкадио може да те е запознал с нея…

— С нея ли? — усетих, че се вледенявам. Ясно бе, че бащите на двете момичета са били от враждуващи страни по време на войната. Ако сестрата на Джързи вече не е жива, коя е тази „нея“, с която Лаф е можел да ме запознае във Виена? И тогава дойде ударът, който предчувствах, че ще се стовари.

— Никога няма да простя на Огъстъс, както и на сестра ми тяхната измяна — заяви майка ми. — Момичето, което се роди от връзката им — твоята сестра, е наистина красиво, а и извънредно талантливо. Лафкадио бе неин настойник през последните десет години, нещо като Свенгали^[1]. Точно за това си помислих, че може би си я видяла. Те пътуват навсякъде заедно.

Притиснах слушалката до гърдите си и единствената ми мисъл бе дали пък покривът на летището няма да се стовари на главата ми? Поех дъх и повдигнах слушалката до ухото си. В този момент Джързи довършваше изречението си:

— …Името на сестра ти, Ариел, е Бетина фон Хаузер.

 

 

Надявам се да сте като сестри — бе казал Лаф, при първата ми среща с Бетина Браунхилде фон Хаузер. Когато същата нощ тя се появи пред вратата на стаята ми в „Лодж“, Бамби говори за „опасното увлечение“ на брат си по мен, макар че, доколкото си спомням, тя спомена, че това увлечение застрашава всички ни. Всемогъщи боже, значи ли това, че и Волфганг е мой брат?

Слава богу — не. Майката на Волфганг, Хале, се омъжила за австриец, който починал скоро след раждането на момчето. За щастие, случило се е преди да се срещне с баща ми Огъстъс. Това изобщо не облекчаваше сложната обстановка в семейството.

В момента, в който след двайсетминутен разговор с майка ми затворих телефона, се оказах доста по-наясно със семейните дела. Към дежурната ми фраза отпреди години „Отношенията в семейството ми са малко сложни…“ с пълно основание можеше да бъде добавен изразът „…колкото и малко да знам за тях“.

По думите на Джързи майка й Зоуи Бен — най-малкото дете и единствена дъщеря на Йероним и Ермионе, избягала с Пандора и вече на петнайсет години била превъзходна танцьорка. Също като по-възрастната своя преподавателка, покровителка и приятелка Айсидора Дънкан, Зоуи скоро създала свой собствен стил. По времето, когато през 1927 година Айсидора загива трагично, Зоуи е само на двайсет и е вече звезда на „Фоли Бержер“ в „Опера комик“ и редица други театри. В същата година тя се запознава и с Хилман фон Хаузер.

По това време той е близо четирийсетгодишен, богат, влиятелен, рицар на Тевтонския орден, член на нелегална националистическа група, подобна на обществото „Туле“ и „Арманеншафт“, и оказва сериозна финансова подкрепа на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер. Рус е като Зоуи, красив и от десет години женен за момиче от семейство на стар и уважаван германски род, но без деца.

Зоуи, която вече от пет години танцува почти всяка вечер гола по сцените, за което пише сама в спомените си, е скандално изложена на погледите в периода на известните със свободните си нрави „бурни двайсет години“ и решава да докаже, че за липсата на потомство в семейство Хаузер, причината не е съпругът. Тя ражда през 1928 година по-голямата сестра на майка ми Хале фон Хаузер.

През десетилетието след Първата световна война рицарят фон Хаузер и хората като него преживяват малко от изпитанията, на които е подложен германският народ. Той е сред групата индустриалци, в която са имена като Круп и Тисен — предимно производители на оръжие. Дъщерята на Зоуи, Хале, е отведена в Германия, осиновена от собствения си баща и законната му съпруга и изпратена да учи в елитните училища на Франция. От майка си Джързи знаеше, че Зоуи решава да се скрие на остров Джързи, където се запознава и на бърза ръка сключва брак с преуспяващ скотовъдец, собственик на стада ирландски овце. Двамата остават на острова с дъщеря си Джързи до началото на Втората световна война. Ирландецът е мобилизиран, а Зоуи заминава за Франция.

Макар „пасторалният“ период в миналото на Зоуи да не се вписва много в собствената й легенда на скандална танцьорка, той все пак исторически съвпада със събитията от това време. В седмицата, когато през 1940 година Зоуи решава да замине за Франция, по думите на Джързи, започва немската окупация. По това време в Париж е не само Ритер^[2] фон Хаузер, пристигнал, за да прибере дванайсетгодишната си дъщеря Хале, но и Зоуи, а и още един човек — стар познат на Зоуи.

Изобщо не съм забравила разговора си с Лаф в басейна онзи следобед в Сън Вели, когато уж между другото той подхвърли, че Зоуи съвсем не е била онази „кралица на нощта“, за която се представя в спомените си, и че това прозвище било създадено от един от „най-умните продавачи на пропаганда на века“ — австриецът Адолф Хитлер, който по същото време е в Париж и дори го има сниман широко усмихнат пред Айфеловата кула — отдавна чаканият завоевател и победител на бургундските франки от „Песен за Нибелунгите“.

Дали баба ми Зоуи ще се окаже име от светския живот, или просто танцьорка, дали е служила в СС, или е била участник във френската съпротива, или по-скоро е била колаборационистка на нацистите — това щях да мога да кажа едва на следващия ден, когато, надявам се, щях да се срещна с нея за първи път.

Като се има предвид тайнствената, за да не кажа предателска, атмосфера, в която е забулена семейната ни история, подозирах, че Волфганг не е наясно, че майките ни Джързи и Хале са сестри, макар и само по майчина линия. Възможно бе да не е разбрал, че бомбастичната Зоуи, която според него бе изключително очарователна, всъщност е и негова баба. И нищо чудно, след като и аз самата не го знаех допреди тази нощ.

Но едно от нещата, които Джързи спомена, показваше, че Волфганг не казва цялата истина. Ставаше дума за седмицата, в която погребахме Сам. Тази информация правеше последното му шифровано послание още по-застрашително.

Преди погребението, също като Огъстъс и Грейс, Джързи бе разговаряла с адвоката, който щеше да прочете завещанието, но за разлика от другите двама Джързи бе имала основание да го стори. Познавала се с господин Лео Ейбрахамс, адвокат и на чичо Ърнест и негов юридически съветник, когато жененият за Джързи Ърнест починал. Сега, когато и Сам починал, се тревожела какво ще стане с нейния доход, осигуряван до този момент от доведения й син. Но това не било всичко.

Узнавайки, че аз оставам негов единствен наследник, тя искала да разбере доколко съм наясно с отговорностите, които следват от това — и с основание. Имала е доста ясна представа какво може да е наследил Сам от баща си. И вероятно не е била толкова пияна тогава пред гроба. Като се връщам назад в онзи ден, си давам сметка, че падането й в гроба може би е било номер, за да се отървем за малко от Огъстъс и Грейс и да обядваме заедно. Разбирайки, че аз нищичко не знам, решила, че щом останалите членове на семейството напуснат града, ще ме хване и ще ми разкаже всичко.

Носела нещо със себе си на погребението и макар да не можеше да ми каже по телефона какво, малкото, което можеше да ми съобщи, бе предостатъчно. Искала да ми го предаде след обяда ни, но съм изчезнала. След дълги колебания и терзания, го увила в проста хартия и го изпратила на моя адрес, като надраскала няколко думи от вътрешната страна на опаковката. Същата опаковка, която изхвърлих, без да забележа написаното. По описанието на майка ми — колкото и пестеливо да бе заради това, че го правеше по международна телефонна линия — схванах, че ставаше дума за онзи ръкопис, който прибрах между страниците на Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ в нашия офис, малко преди да получа ръкописа от Сам, който кротуваше разпределен в книгите на Австрийската национална библиотека във Виена. Значи пакетът от Джързи бе ръкописът с руни, който Волфганг твърдеше, че е получил от Зоуи и лично ми е изпратил, и за който пък Лаф ме увери, че няма как да е бил в ръцете нито на Волфганг, нито на Зоуи.

Договорих се с майка си, че ще ми разкаже всичко подробно, когато се прибера в Щатите. Оставих слушалката и излязох навън от кабинката, където ме чакаше Волфганг с багажа ни. Качихме се на такси и поехме към хотела по нощните улици на Париж. Давах си сметка, че, както многократно ме предупреждаваше Лаф, без камшик съм се запътила към клетката на лъва.

Размишлявайки, реших, че е напълно допустимо моят спътник в колата да не е виждал ръкописа с руни до онази нощ, която прекара в квартирата ми в Айдахо след инцидента с лавината в планината. С вледеняваща яснота разбирах, че същият този човек вероятно ме е лъгал за всичко, което е казал или направил от първия миг на нашата среща.

 

 

Колата спря до тротоара на тясна улица на Левия бряг пред „Реле Кристин“. Волфганг изскочи навън, плати на шофьора и натисна звънеца.

— Самолетът ни закъсня много — обясни той на доста добър френски на човека на рецепцията. — Не сме вечеряли. Бихте ли ни дали ключа и да приемете багажа ни, докато отскочим наблизо да хапнем?

Човекът кимна в знак на съгласие, получи добър бакшиш и ни връчи ключа от стаята. Изминахме не повече от една пресечка, докато открием малко заведение, което още не беше затворило. Посетителите, вероятно връщайки се от късно театрално представление, се хранеха в спокойното, доста луксозно бистро.

Поръчаните от нас морски деликатеси пристигнаха в дълбоки купи, обилно подправени с екзотични средиземноморски подправки. Добрата храна и ароматното вино ме накараха да се отпусна и попритъпиха инстинкта ми за самосъхранение повече, отколкото трябва, и то в момент, когато най-много имах нужда от тях.

— Доста дълго продължи разговорът ти с Щатите — отбеляза Волфганг, когато накрая ни донесоха и хрупкавата зелена салата. — Често ли говориш с майка си?

— Поне веднъж на няколко години — честно си признах.

— Обаждането ти вероятно бе свързано по някакъв начин с разговора, който имаше с чичо си? — предположи той. — Необикновено мълчалива си, откакто напуснахме Виена.

— Повечето време съм по-бъбрива, отколкото е полезно. Не вярвам да има нещо, което бихме могли да обсъждаме, освен ако не решим да си казваме истината, просто за разнообразие.

— Разбирам — тихо промълви Волфганг и заби поглед в чинията пред себе си.

Взе едно от препечените хлебчета в кошничката на масата и го разчупи замислено, все едно очакваше отвътре да изскочи ключ към някаква загадка. След това вдигна онзи невероятен свой тюркоазен поглед, от който неизменно коленете ми омекваха. Реших, че е по-добре да се съсредоточа по-скоро върху духа, отколкото върху материята.

— Мисля, че е твой ред за сервис — обадих се, — но е добре да знаеш, че няма да участвам повече в тенис на трева.

— Очевидно си чула нещо, което не ме представя в добра светлина — спокойно констатира той. — Преди да се опитам да обясня каквото и да било, бих искал да знам какво знаеш.

— Как става така, че всеки започва разговора си с мен с този въпрос? — попитах и енергично забих вилицата си в салатата. След няколко подобни забивания пуснах вилицата и продължих: — Според мен дори да си се срещнал със Зоуи за първи път преди една година, вече си знаел, че тя е твоя баба, което значи, че дъщерите й — майка ми и твоята майка, са сестри. Вече знам, че нито ти, нито Зоуи сте изпратили ръкописа с руните на моя адрес. Майка ми току-що ми каза, че тя го е изпратила. Крила е много истини от мен, но не е патологичен лъжец. Ще ми се да мога да кажа същото и за теб. Единственото, за което мога да ти благодаря, е, че спаси живота ми при инцидента с лавината. За всичко останало си ме лъгал и сега тази вечер искам да знам причината.

Волфганг ме гледаше изумено. Направи ми впечатление, че и един-двама сервитьори, както и посетителите започнаха да извръщат лица към нас. Сетне най-неочаквано Волфганг се усмихна широко.

— Единственото значи? — повдигна вежда. — Бих казал, че има много неща, за които аз съм ти благодарен. На първо място — че се влюбих за първи път, не ми се беше случвало досега. На второ, че ми се случи тъкмо с теб — истинска фурия. А искам да ти благодаря и за… това, което вие американците наричате… въвеждане в реалния свят.

Той остави салфетката и стана да плати. Бях вбесена и нищо не можеше да ме спре вече, въпреки описанието, колкото и точно да бе, което току-що чух за себе си. Махнах с ръка към келнера да си върви и за да потвърдя решението си, посегнах към чашата си с вино.

— Не съм свършила — категорично рекох на Волфганг.

— Напротив — със същата интонация отговори той. — Не ти ли е хрумвало, че нямаше човек, който да не ме предупреди за твоето отношение към семейство Бен? Че от съвсем малка си се дръпнала от всички и общуваш само с братовчед си Сам? Да не мислиш, че не знаех каква ще е реакцията ти, ако се появях без предупреждение веднага след погребението на този твой братовчед с думите: Здрасти, аз съм братовчед ти Волфганг, за когото никога не си чувала. Дойдох да те въвлека насила в лоното на семейството, което отбягваш от години. А като стана дума за ръкописа с руните, за който каза, че съм те излъгал, Зоуи знаеше, че майка ти ще ти го изпрати, защото двете го бяха решили. Може да я попиташ утре сама, ако не ми вярваш. Искам да се извиня за лъжата си, но бях убеден, че само така ще успея да спечеля бързо доверието ти.

— Защо смяташ, че можеш да спечелиш доверието ми единствено като изречеш още една лъжа? — прекъснах твърде ненавременното му признание.

Дълбоко в себе си не можех да не призная, че това, което казваше, бе вярно. Такъв хубав и привлекателен, какъвто ми се видя Волфганг от първия миг, в който го зърнах, бях положила доста усилия, а и време да се опитвам да пренебрегна факта — по причини, които не можех да призная нито пред него, нито пред себе си, — че Сам е все още жив и изложен на опасност и не мога да имам доверие на никого.

В този момент в съзнанието ми изникна още една измама, която никак не се връзваше с уверенията на Волфганг.

— Дори всичко, което казваш да е вярно — додадох, — то пак не обяснява лъжата, която изрече за Шушулката.

— За Шушулката ли? — не разбра Волфганг.

— За моя шеф — Пастор Оуен Дарт — поясних. — Защо толкова много държеше той да ме изтика навън от града и да ме изпрати в Русия, а после най-неочаквано се оказва също във Виена? Какво правеше той в лозята близо до къщата ти? За какво си говорехте, което не можеше да бъде казано пред мен?

Вероятно бе продукт на въображението ми, но ми се стори, че мъжът срещу мен пребледня леко. Понечи да каже нещо, но замълча. Надявах се да не се опита отново да ме уверява, че това е бил отец Вергилио. На мен междувременно ми хрумна и още един въпрос.

— Кой всъщност е отец Вергилио? Чичо ми Лаф изглежда го познава и смята, че е опасен мъж. Защо направи така, че да се срещнем с него в библиотеката на Мелк?

— Едва ли бих избрал това място за подобен разговор — въздъхна Волфганг, — но пък поне е трудно тук да ни подслушва някой. А и всичко е вече към края си, така че спокойно мога да отговоря на въпросите ти, стига, разбира се, това да укрепи доверието ти в мен. Животът е доста сложно нещо, Ариел, и хората са много по-сложни от разбирането ни за тях…

— Волфганг, за бога, близо два през нощта е. Защо не спрем тази гонитба с истината? Кой е Вергилио и защо Пастор Дарт ни е последвал във Виена?

— Е, добре — рече той с израз на лицето, който говореше „сама си го търсиш“. — Отец Вергилио Санторини е високо образован, учен ерудит и специалист по средновековни текстове, получил научната си степен в Сорбоната и Университета във Виена. Свещеник е, но не е библиотекар в манастира в Мелк. Има пълен достъп до техните архиви, защото семейството му в Триест дари голяма част от редките им книги. Парите на това семейство платиха голяма част от разходите за възстановяването на манастира.

Дотук не чух нищо изненадващо. Много скоро щях да съм искрено благодарна за звуците, които долитаха от кухнята — тракане на съдове, смях на келнери и закачките, които си подхвърляха, защото едва ли бях готова да преглътна това, което чух миг по-късно.

— Семейството на Вергилио Санторини е в същото време сред най-големите търговци на оръжие в Източна Европа и продават най-вече в Югославия и Унгария. Вече поколения наред това е начинът, по който печелят. Най-вероятно чичо ти е имал предвид репутацията им, за да каже, че е опасен, защото също така е известно, че Санторини са свързани с мафиотска група, наречена „Звездата“. Занимава се с ядрени материали, използвани за ядрено оръжие. Така че виждаш, както споменах преди малко, хората, а и ситуациите, в които попадат, биват по-сложни, отколкото може да се изрази по време на обикновен разговор.

Бях много изненадана от информацията за отец Вергилио, който ми се бе сторил симпатичен медиевист, но предпочетох да се съсредоточа върху останалата част от въпроса ми.

— При Пастор Дарт нещата са още по-сложни. Налага се да те запозная и с предисторията. При първото си посещение в Айдахо с тревога научих, че колегата ти Оливие Максфийлд е и твой хазяин, което го поставя в доста удобна позиция за подслушване и следене — на практика по двайсет и четири часа на ден. Как можех да съм сигурен, че не е нечий агент? Ето защо веднага, щом ти се прибра от погребението, накарах Пастор Дарт да изпрати Максфийлд да те пресрещне при пощенската станция, докато аз тръгнах с кола. От поведението ти стана ясно, че Максфийлд, който те бе изпреварил, е събудил в теб някакви подозрения и ти побягна вън от града. Естествено, те последвах до Джаксън Хоул. Макар да знаех, че ръкописът е изпратен от майка ти, толкова беше изплашена и подозрителна, когато се срещнахме в планината, та за мен бе ясно, че си мислиш, че си получила наследения от братовчед си ръкопис. По-късно през нощта имах възможност да се уверя, че наистина в чантата ти са документите, изпратени от майка ти. Ясно ми беше също така, че все още не си получила пакета от братовчед си и го очакваше. Ако подозренията ми по отношение на Максфийлд се окажеха верни, това бе много опасно.

Нашето пътуване до Русия бе планирано по-рано, но с Пастор Дарт решихме да ускорим нещата, за да те измъкнем от наблюдението на Максфийлд. Дарт трябваше да остане, за да прихване другия пакет, и да е сигурен, че няма да попадне в неподходящи ръце. И след цялата старателна организация ти закъсня за полета ни до Солт Лейк. Бях страшно изненадан от появата ти, защото чантата ти изглеждаше три пъти по-тежка от предишния ден, а и ти спомена, че е трябвало да свършиш някаква работа между Центъра и летището. Убеден бях, че си се отбила в пощата и че си взела истинския пакет!

Какво можех да направя? Докато ти беше в тоалетната, се обадих на Пастор Дарт по телефона, за да му кажа да си купи билет за следващия полет до Виена. Обясних му как да намери къщата ми в Кремс, единственото място, където знаех, че няма начин някой да подслушва и където се надявах, че ще бъдем съвсем сами. Много ми се искаше да намеря начин да те убедя да оставиш ръкописите в Австрия и да не поемаш риска да ги носиш със себе си в Русия, където със сигурност щяха да бъдат конфискувани. Позвъних и на Дакиан Басаридис с молба да дойде от Франция, за да се срещнем в ресторанта в центъра на Виена. Дадох му да разбере, че си получила наследството си и че имам нужда от помощ. Не очаквах, че той ще ме отпрати, за да остане насаме с теб. Добре, че поне Вергилио бе наблизо, та да не може да те отведе и да избегне вече определената ни среща…

Волфганг замълча за миг.

— Ако знаеш колко ми беше трудно през последните седмици да те предпазя от теб самата.

Едва се сдържах да не изкрещя.

Този човек току-що призна, че от самото начало е бродирал върху истината, все едно тъче гоблен. Оставил е да бъда следена цял следобед от свещеник, който като нищо можеше да е и търговец на оръжие, при това свързан с мафията. На всичкото отгоре успял да убеди дядо ми да ме увещае да изоставя тези важни документи в една обществена библиотека. Изпуснах ли нещо?

Всъщност да, имаше още нещо.

— Волфганг, защо и ти, и Пастор Дарт, и всеки друг на този свят искате тези ръкописи? — попитах. — Знам, че са ценни, но какво е толкова важно в тях, че Шушулката прелетява половината земно кълбо само за да се види с теб за няколко минути през нощта в онова лозе? Какво беше това, което трябваше да обсъдите, а не търпеше отлагане?

Волфганг ме изгледа така, сякаш отговорът беше очевиден. След което за втори път даде повторно знак на келнера да донесе сметката.

— Знам съвсем малко, що се отнася до съдържанието на документите, но и това иска допълнително обяснение — продължи той. — Що се отнася до Пастор Дарт, трябваше да му предам къде са ръкописите веднага, щом го науча. И с положителност преди да отлетим за Русия. Как иначе щеше да успее да ги вземе от Националната библиотека, преди някой друг да е успял да го стори?

 

 

Първото, което в този момент ми дойде на ум, бе „Ой“, което бях чула от Оливие. Излизаше, че Вергилио ни е последвал от „Кафе Централ“ и когато Волфганг е подавал бланките за поръчки на библиотекаря отвън, той ги е фотокопирал. Не намирах думи за това.

Докато крачехме по тесните улици в близост до реката, можех да доловя миризмата й и почувствах, че ще се разплача.

Волфганг държеше ръката ми, все едно нищо не се е случило, сега само я стисна по-силно.

— Да се разходим малко покрай реката, какво ще кажеш? — предложи той.

В дъното на улицата видях проблясващите светлини на Ил дьо Сите. Какво толкова?!, помислих си в мълчаливо отчаяние. Мога да се хвърля във водата и да завлека и него също, ако не измисли някакъв смислен отговор. Най-малко така си бях представяла прекарване в Париж през почивните дни с Волфганг. В този момент обаче единственото, което исках, бе да го убия. Бях съсипала всичко, заради което Сам бе рискувал живота си, забравяйки напълно предупреждението на Лаф да „устоя на мъжа, поне докато не разбера в каква обстановка съм попаднала“.

Е, сега вече знаех в какво съм се накиснала, само дето нямах и най-малка представа как да се измъкна. Чувствах, че главата ми ще се пръсне от напрежение. Както и преди, не знаех нищо за проклетите ръкописи. При самата мисъл за тях нещо в мен бе готово да експлодира. Нощта така и така не беше свършила и реших да направя пореден опит да разбера.

Вървяхме по крайбрежието и съзерцавахме осветеното отражение на Нотр Дам във водата.

— Ариел — обади се по едно време Волфганг и обърна лицето ми към своето, — казваш, че се натъжаваш, когато те излъжа, но и когато ти казвам истината, пак си тъжна. Толкова много те обичам, какво мога да направя, за да си щастлива?

— Само преди минути ми съобщи, че заедно с един мафиот и прекият ми началник сте ме манипулирали и мамили да не говорим, че опорочихте и всичко, на което Сам държеше… заради което вероятно загуби и живота си… Как очакваш да съм щастлива? Можеш да ме зарадваш наистина, ако ми кажеш истината, а не да ме караш да ти тегля думите от устата или пък да ме държиш в неведение „за мое добро“. Държа да чуя, и то веднага, какво знаеш за ръкописите на Пандора. Какво общо имат с Русия и Централна Азия, каква е връзката им с проблемите на ядрената енергетика, а очевидно има такава, и каква роля играеш ти, както и останалите, в тази игра.

— Май не си разбрала нищо от това, което ти казах преди малко — с видимо раздразнение отбеляза Волфганг. — Първо, никога не съм казвал, че Вергилио е мафиот, а само че произхожда от семейство, което се занимава с търговия на оръжие — има разлика. Споменах, че вероятно чичо ти е чул за връзката с мафията. На хора като Вергилио често се налага да поддържат връзки с такива хора, от съображения за сигурност. Същото важи и за моята област. Ако се отнасяме с всеки търговец на оръжие като с враг, тогава вратите се затварят безвъзвратно, всичко се прикрива и губим контрол над всичко. Като стана дума за измама — добави той, — очевидно има неща, които не знаеш. Дадоха ми да разбера, че съществува група, която разследва действията на Самюъл Бен от момента, в който е починал баща му. Наемали са го дори за някаква работа, за да спечелят доверието му. В крайна сметка според мен те са го ликвидирали.

Представят се като хора, които работят за правителството на САЩ, но всъщност са международна група, ръководена от човек с доста дълго досие на име Терон Вейн. В дните преди да дойда при вас в Сън Вели, научих някои неща за него. Бил е в Сан Франциско в дните, когато братовчед ти Сам е загинал. Работили са заедно по някаква задача. Веднага след смъртта на Сам е минал в нелегалност и до този момент не е открит. И трето, трябва да ми повярваш, Ариел, Оливие Максфийлд също е работил за него. С тази цел е дошъл и в ядрения център в Айдахо — постъпил е там на работа само и само да се сближи с теб, защото ти се единственият човек, чрез който могат да стигнат до Сам.

Бях като зашеметена. От Сам знаех, че в продължение на десет години работи с Терон Вейн. Вербувал го от колежа, така както Шушулката ме бе наел. Знаех също, че Терон е бил със Сам при експлозията и според Сам той е загинал в неговата кола. На всичкото отгоре в кодираното си послание Оливие даваше да се разбере, че работи за Терон Вейн.

Връщайки се назад, си давах сметка, че от първия ден на близо петгодишното ни познанство Оливие е все край мен. Работехме по едни и същи проекти, предложи ми евтина квартира, да не говорим за специалитетите му, винаги бе готов да се грижи за котката ми, дрънкаше ми разни неща за сънищата си, в които аз бях Дева Мария, която побеждава мормонския пророк Морони на пинбол!

Естествено, думите на Волфганг, погледнати от по-различен ъгъл, представяха нещата в по-друга светлина. Възможно бе Терон Вейн да е измамил Сам за кого работи всъщност. Някой трябва да е преследвал Терон, а не Сам. Нямаше да се изненадам, ако Волфганг и Шушулката се опитваха да организират по-добра защита на документите от тази, която ние със Сам успявахме да им осигурим.

Стотици въпроси се гонеха в главата им и на почти нито един от тях не можех да намеря отговор. Волфганг ме прегърна нежно и както си вървяхме покрай реката, целуна косата ми. По едно време спря и ме изгледа продължително.

— Ще отговоря на всеки твой въпрос… стига да знам отговора, естествено, но в момента е два през нощта и въпреки че срещата ни със Зоуи е чак в единайсет на другата сутрин, признавам си, че ми се иска поне в част от тази нощ да се отплатя за неприятностите, които ти причиних. Не ми се говори дори за това, колко трудно ми беше да прекарам съвсем сам нощите в онези руски казарми!

Продължихме бавно покрай реката под разлистващите се клони на кестените, осветявани само отдолу от гирлянди дребни лампички, напомнящи на малки гъсеници. Въздухът бе наситен с ароматите на влага и пролет. Имах усещането, че потъвам, направо загивам, и изпитах нужда да се опитам да отскоча.

— Защо не започнеш с Русия? — предложих.

— На първо място, вероятно ти е направило впечатление както и на мен, между другото, че през целия ни престой там въпреки пространните обсъждания на въпросите за сигурността и борбата с елиминиране на опасните последици от въздействието на отпадъците, никой не обели и дума за „инцидента в Киштим“.

През хиляда деветстотин петдесет и седма година в Киштим в резултат на достигане на критична маса на струпани отпадъци, където обаче за разлика от действителен реактор липсвали контролни пръчки, се разнесе радиация над площ от близо шестстотин квадратни километра, което грубо се равнява на общата площ на Манхатан, Джързи Сити, Бруклин, Йонкърс, Бронкс и Куийнс, и бяха облъчени над 150 000 души.

Руснаците успешно прикриваха случилото се цели двайсет години независимо от това, че се наложи да изселят хората от мястото, да обърнат коритото на една река и да затворят пътищата дотам. Едва през седемдесетте години един руски специалист, успял да избяга от страната, разкри какво се е случило. Любопитно е защо в наши дни, когато и двете страни обявяват гласност на проблемите си и руснаците откровено разказват за всичко, те продължават да мълчат за този инцидент.

— Да не искаш да кажеш, че това не е било обикновен „инцидент“ — внезапно ми хрумна.

Волфганг спря и наведе над мен усмихнатото си лице, което ми се стори почти сюрреалистично, така огряно от нощните светлини на парижката пролет.

— Отлично заключение — кимна той. — Но дори тези, които дръзнаха да проговорят за това, може да не са си давали сметка за горчивата истина. Киштим се намира в Урал, недалеч от Екатеринбург и Челябинск — два града, които и до днес се занимават с проектиране и производство на ядрени бойни глави, — където ние с теб от съображения за сигурност, естествено, не бяхме поканени. Ами ако Киштим не е бил място, където са се събирали отпадъците от производството в тези два града? Ако не става дума за недооценяване на размерите на критичната маса, както всички вярваха? Ако става дума за контролиран експеримент, който в даден момент е изпуснат от контрол?

— Не ми се вярва дори в годините на най-мрачни репресии руснаците да си позволят да проведат ядрен опит в населен район — отбелязах. — Трябва да са били напълно и безвъзвратно луди.

— Нямах предвид опит с ядрено оръжие — отвърна Волфганг загадъчно и извърна поглед към реката. — Преди повече от сто години — посочи той с жест широката водна повърхност, — тук в тази река младият Никола Тесла е плувал. Пристигнал през хиляда осемстотин осемдесет и втора година от Хърватия, за да работи в континенталния клон на компанията „Едисон“, едва по-късно се премества в Ню Йорк, за да работи със самия Едисон, с когото много скоро се скарва на живот и смърт. Убеден съм, че ти е известно колко много патенти е регистрирал този човек на открития, към които мнозина по-късно изявяват претенциите си, а и печелят не малко от това. Той пръв замисля и проектира безжичното радио, безлопатната турбина, телефонния усилвател, трансатлантическия кабел, дистанционното управление, много от техниките, свързани със слънчевата енергия, и това са само малка част. Твърди се, че е открил и антигравитационни съоръжения, за които днес се знае, че имат свойства на свръхпроводимост. Най-спорни остават така наречените „лъчи на смъртта“, с които може да бъде унищожен самолет във въздуха само с действие на звука. Говори се също, че по време на свръхсекретните опити, които е правил в Колорадо Спрингс през хиляда осемстотин деветдесет и девета година, е успял дори да промени атмосферните условия.

— Естествено, чувала съм тази история — отбелязах сухо. Безкрайни са споровете между инженери, които вярват на самохвалствата на самоукия Тесла, че е измислил средства, с които да „върне мъртви от смъртта“, да осъществи „ходене по водата“, с „концептуалните“ физици, които от своя страна настояват, че Тесла е отхвърлил голяма част от съвременната теория на физиката — от относителността до квантовата физика. В основни линии преразказ на полярността „дух-материя“.

— Тесла умира преди откриването на атомната бомба — посочих. — Освен това отказва да повярва, че дори да се стигне до успешния разпад на атома, някой ще успее да впрегне получената енергия. Как в такъв случай си въобразяваш, а очевидно случаят е такъв, че кошмарната катастрофа в Киштим, би могла да бъде някаква версия на експеримент на Тесла?

— Не съм единствен, който си го въобразява — отвърна Волфганг. — Тесла слага основите на нова наука, наречена телегеодинамика. Целта му е да развие източник на неизчерпаема свободна енергия посредством впрягането на природните източници на енергия, скрити в земята. Убеден е, че може да изпраща информация под земната кора. Кандидатства за всички възможни патенти в тази област — за разлика от останалите си открития, — като изключим най-общо описание, но не разкрива никакви подробности относно това как ще функционират такива приспособления. Прави множество експерименти с хармонията, измисля толкова малък осцилатор, че може да се носи в джоба, но в същото време с такава мощ на вибрациите, че приложен на конструкции като Емпайър Стейт Билдинг или Бруклинския мост би могъл да причини страхотни вибрации и дори за минути да ги разпилее на малки късове.

— Нека да изясним нещо — обадих се. — Искаш да кажеш, че руснаците са се опитали през хиляда деветстотин петдесет и седма година да проведат контролирана верижна реакция с надеждата да постигнат Тесла-ефект, но нещо се е объркало? Ако Тесла не е писал нищо по въпроса, как са знаели какво да правят?

— Като казах, че не е публикувал, това не значи, че не е записал — поясни Волфганг. — Много е възможно в записките му да е имало нещо по този въпрос. Те тайнствено изчезват след смъртта му през хиляда деветстотин четирийсет и трета година в разгара на Втората световна война, когато светът е в надпревара за откриването на ново оръжие. По странно съвпадение скоро след това Хитлер доверява на хората от близкото му обкръжение, че учените са на прага на откритието на ново „супероръжие“, което много скоро ще реши войната в полза на Германия.

В съзнанието ми съвсем неволно се занизаха факти: Никола Тесла от Югославия, Вергилио от Триест, Волга Драгонов, на когото Пандора измисля второ име заради „драконовите сили“ под земята, бушуващи под Кавказ.

— Какво общо може да има всичко това с Пандора и нейните ръкописи? — попитах на глас и вече не бях сигурна дали искам да чуя отговора в този късен час на нощта.

Ала Волфганг бе спрял и замаяно съзерцаваше мъглата, която се издигаше от Марсово поле, над което се извисяваше Айфеловата кула. Върху нея грееше надпис Deux Cent Ans — двеста години.

Божичко! Хвърлих бърз поглед към своя спътник, който се разсмя.

— Сам ти го напомних миналата седмица, а го бях забравил. През хиляда деветстотин осемдесет и девета година се навършват двеста години от Френската революция. Хиляда седемстотин осемдесет и девета е годината, когато Клапрот прави важно откритие в Саксония — новият елемент уран. Назовава го на планетата Уран, забелязана за първи път от друг немец — Хершел. Той заедно със сестра си, десет години преди това, откриват планетата от своята лаборатория в Англия. Тези три събития бележат началото на разрушаването на стария еон, за който говореше дядо ти, и на Уран хората започват да гледат като на планетата, управляваща новата ера — ерата на Водолея. Според мен в ръкописите, оставени от Пандора, става дума тъкмо за това. Виждаш ли връзката?

Реших, че никаква връзка няма, но внезапно ме осени:

— Прометей? — възкликнах.

Волфганг се сепна и отдели очи от неоновия надпис върху кулата пред нас.

— Точно така! — изненадано промълви той. — В мита за него се казва, че Прометей откраднал огъня, за да го даде на хората — точно както Дакиан Басаридис описа, че носачът на вода влива голяма жизнена енергия на човечеството. В много случаи такива подаръци са колкото благословия, толкова и проклятие. Пак в мита за Прометей се казва, че Зевс ни дава Пандора. Тя отваря една кутия и пуска на свобода всички беди на света. Но има хора, които не смятат, че историята на Прометей и Пандора е само мит. Според мен и баба ти Пандора е сред тях.

— Ти си мислиш, че от ръкописите, които Пандора е събрала, може да се разбере как да се направи ядрено сметище? Или може би как да се овладеят земните енергии? — започнах да предполагам. — Но съм с впечатление, че тези ръкописи са създадени в древността или поне са по-стари от съвременните технологии или изобретения.

— Повечето от изобретенията по-добре да бъдат наречени открития или по-скоро нови открития. Не зная дали древните са имали толкова познания, но пък съм сигурен, че съществуват места на планетата, където компоненти на постоянни верижни реакции — радиоактивни материали, тежка вода и други съставки, съществуват по естествен начин. Често се коментира, че в Библията и други ранни текстове се описват сцени, които много наподобяват атомна експлозия — разрушаването на Содом и Гомор, както и определени места върху земната повърхност, които потвърждават наблюденията на Тесла като енергийни вихрушки, изкуствено създаване на гръмотевични бури и кълбовидни мълнии, както и хармонични вибрации. На повечето от тези места знаем, че древните са издигали паметници, поставяли са изправени скални късове, храмове или оставят символични рисунки в пещерите — някои от които датират от времето преди да се пише история.

— Дори всички документи от Пандора да бъдат събрани, преведени и разшифровани и осмислени, какво би могъл човек да направи с цялото това познание? — попитах вече доста объркана. — Защо според теб те са и опасни?

— Тъй като съм хвърлил съвсем бегъл поглед върху тях, отговор не мога да дам — отвърна Волфганг. — Знам обаче две неща. Едното е, че първите философи — от Платон до Питагор, вярвали, че земната сфера е спусната в пространството с определено равновесие на вибрациите. Но подробности относно източниците на енергия остават неясни и недоизказани, защото се е вярвало, че те са ключов елемент на мистериите. На смъртния си одър, малко преди да изпие чашата с отрова, Сократ споделя с учениците си, че погледната отгоре, Земята прилича на онези кожени топки, които по това време правели от съшити разноцветни парчета. Това описание е по-скоро на Питагоровия многоъгълник — додекаедър, фигурата с дванайсет стени, всяка от които е петоъгълник. Това е най-свещената фигура на Питагор и питагорейците. Според тях Земята е гигантски кристал — днес това нещо се нарича кристална решетка — предавател, който излъчва и улавя енергия от Космоса и от земните недра. Според тях този кристал би могъл да се използва и с цел да се упражнява психически контрол в широк мащаб и да се манипулират ключовите точки на напрежение. Освен това си представяли, че ако вътреземните сили са правилно „настроени“, ще вибрират като камертон в хармония със съответните енергии от небето.

— Добре — намесих се. — Да предположим, че Земята наистина е гигантски енергиен пояс, както очевидно мислят всички. Тогава вероятно бих могла да разбера защо хората, които се стремят към власт, биха искали да се доберат до картата с тези важни точки. Но когато става дума за „мистериите“, нека не забравяме, че Сократ и Питагор въпреки всички тайни, които са им били известни или може би тъкмо поради тях, в крайна сметка са били пометени от общото настроение на своето време. Каквото и да е било това „тайно познание“, то в крайна сметка не ги е спасило. А и ти нали спомена, че две били нещата, които знаеш за ръкописите на Пандора? — сетих се изведнъж. — Какво е другото?

— Свързано е с това, в което е вярвал Никола Тесла, а то не се отличава твърде от това, което току-що описах — отвърна Волфганг. — Според него Земята съдържа вид променлив ток, който периодично се разпространява и после се прибира със скорост, която е невъзможно да се измери — ритъмът на това действие напомня на ритъма на вдишването и издишването или по-скоро на сърдечния ритъм. Според Тесла, ако на подходящото място в правилно избран момент се постави достатъчно количество тротил в момента, когато свиването започва, той е в състояние да разцепи земното кълбо на дребни късове, така както едно момче би разцепило една ябълка. Улавяйки този поток или този енергиен пояс, човек ще бъде в състояние да владее неограничени сили и енергии. „За първи път в своята история — заявява Тесла — човечеството разполага с познание, което може да се намеси в космическите процеси.“

По дяволите!

Волфганг вдигна очи нагоре към едва забележимата червена светлина на върха на Айфеловата кула, която се губеше в сребриста мъгла. Сетне обгърна с ръка раменете ми.

— Ако Тесла, също като Прометей, дава на човечеството нов вид пламък — обади се той по едно време, — то възможно е познанието на Пандора да се окаже както дар, така и наказание.