Катрин Невил
Магическият кръг (14)

Лозата

В отговор на оракул на богинята [Кибела], Дионис научил от една змия как да използва лозата. Така открил най-примитивния начин за приготвяне на вино.

Карл Керении,

Дионис

Аз съм истинската лоза, и моят Отец е лозарят.

Евангелие от Иоан, 15:1

И рече Господ (Бог)… поставям моята дъга в облака, за да бъде знак между мене и между земята… Ще помня завета… И водата нема вече да стане потоп, за да изтреби всека плът… И Ной започна да обработва земята и насади лозе.

Битие, 9:12–21

Дойди мой мили, да излезем на полето, да поживеем в селата; утре ще идем на лозята, ще видим развила ли се е лозата, разтворили ли са се пъпките, цъфнали ли са наровете; там ще те обсипя с милувки.

„Песен на песните“, 7:11–12

Вечерният мрак се бе спуснал, когато двамата с Волфганг вече пътувахме по пътя успоредно на Дунав. По бездънното синьо-зелено небе вече се бяха появили няколко звезди. Плоският кръгъл диск на луната оставаше зад нас, над небето на Виена.

Мълчахме през по-голяма част от пътуването. Чувствах се направо изцедена и нямах сили дори да затворя очи. Много скоро светлините изчезнаха, но продължавахме да следваме широките плавни завои на реката в западна посока към лозарския район Вахау. Волфганг шофираше със същата елегантност, с която караше ски, а аз съзерцавах проблясващата повърхност на водата, групите покриви на малки селца, накацали като хобитови къщички от другата страна. За по-малко от час пристигнахме в Кремс, където се намираше офисът на Волфганг.

Луната вече беше високо над нас и къпеше околните хълмове с бледата си светлина. Поехме нагоре по отклонение от основния път и навлязохме между сградите на града — варосаните стени и разнообразните архитектурни стилове личаха въпреки мрака: ренесанс, готика, барок, романски. Прекосихме града и „Хьоер Маркт“ с квадратните дворци и музеи и за моя изненада наместо да спрем тук някъде, Волфганг продължи напред по много тесен път, който, след като напусна града, пое нагоре по хълма. От двете ни страни се нижеха лозови насаждения. Поглеждах от време на време профила на моя спътник, очертаващ се на тъмнозеления фон край пътя и осветяван единствено от фаровете на случайно преминаваща кола.

— Мислех, че планът е да се отбием първо в офиса ти, за да преговорим задачите за утрешния ден — отбелязах.

— Точно така е — отвърна Волфганг, — но офисът ми се намира у дома. Съвсем близо сме, остават само няколко километра. Ще пристигнем всеки момент.

Пътят пред нас съвсем се стесни и дори вече нямаше настилка. Отминахме нещо като заслон със сламен покрив, от онези, в които берачите на грозде прибират кошовете и инструментите си през нощта или се подслоняват, ако внезапен дъжд се излее над главите им. Нищо отвъд тази колиба не подсказваше, че по-нататък ще срещнем следи от човешко присъствие, с изключение, естествено, на безкрайните редици лозя.

На върха на хълма насажденията свършваха и се озовахме пред мост, който свързваше двете страни на дълбока урва. В този миг облак закри луната и ми бе трудно да разгледам добре мярналата се на отсрещния край на моста висока каменна стена.

Волфганг спря колата пред началото на моста и излезе навън. Реших, че и аз трябва да го последвам. В този миг поток от ярка светлина заля околността и се почувствах като зрител на театрална постановка. Пред очите ми се разкриха назъбените каменни стени на стар австрийски замък — истинска крепост, обиколена от дълбок ров, който в първия миг бях решила, че е урва, голяма част от покритите тук-там с мъх гранитни зидове се спускаха направо във водата на рова. Високи дървени порти нарушаваха целостта на крепостния вал и стояха отворени, така че успях да надникна вътре — широк двор с трева и висок разклонен дъб в центъра на моравата, зад която се виждаха очертанията на истински средновековен замък.

Волфганг се върна безмълвно в колата, включи на ниска скорост и подкара бавно по подвижния мост пред нас. Минахме през широката порта и спряхме на тревата под дъба до стар каменен кладенец. Изключи мотора и ме погледна леко смутен.

— Това ли е твоят дом? — попитах изумена.

— Както се казва, моят дом е моята крепост — отговори той. — В моя случай наследих купчина камъни, които преди хиляда години са представлявали градската крепост на Кремс. Отделих десет години от своя живот, както и почти цялото си свободно време и приходи, за да го възстановя. Като изключим няколкото специалисти, които ми помогнаха да извърша ремонта, и Бетина, която смята, че съм напълно луд да се занимавам с това, ти си единственият човек, когото водя тук. Кажи ми, харесва ли ти?

— Невероятно е! — само въздъхнах.

Излязох навън, за да разгледам по-добре. Обиколих двора и се взирах във всяка подробност. Знаех, разбира се, че на почти всеки хълм в Австрия и Германия е кацнал замък. Винаги съм се питала защо хората не си правят труда да възстановят тези красиви сгради с прекрасна гледка. За първи път си давах сметка какво усилие е коствало такова едно начинание. Дори камъните на зида бяха гладко издялани и зазидани после с хоросан. Когато моят домакин отключи входната врата и ме пусна вътре, след като запали осветлението, изумлението ми нарасна още повече.

Стояхме в покритото с каменни плочи фоайе на кръгла кула, чийто таван се извисяваше на близо двайсетина метра над главите ни. Покривът бе от стъклени плоскости, които позволяваха да видиш нощното небе. Лампите по стените бяха скрити в специални ниши, така че ефектът бе впечатляващ. Метално скеле се извисяваше от пода към върха на кулата, подобно на абстрактна скулптура, и придържаше различни конструкции. Всичко това приличаше на гигантско дърво, конструкциите имаха всевъзможни форми. Всяка от тях бе облицована с полирано дърво, като поне едната от стените, обикновено тази, която гледаше към центъра на кулата, бе от плексиглас и така се осигуряваше максимален достъп на светлина отгоре. Не след дълго забелязах, че всички тези „кутии“ са свързани с вита стълба, която стигаше и до стените. Впечатлението бе страхотно.

— Прилича ми на онези тайнствени подземни градове, за които говореше Дакиан — споделих аз.

— За разлика от тях тук през деня всичко е обляно в светлина. На местата на средновековните прозорци, на зъберите, по стените и другите отвори съм сложил стъкла и допълнителни отвори. Ще видиш, че утре, докато закусваме, слънчевата светлина нахлува от всички посоки.

— Тук ли ще прекараме нощта? — опитах се да потисна треперливото усещане в стомаха си при тази новина.

— Сигурен бях, че ще си твърде изморена, за да искаш да посетиш чичо си Лафкадио тази вечер. А домът ми е съвсем близо до манастира, който смятаме да посетим утре сутринта…

— Нямам нищо против, стига това да не те затрудни.

— Всичко е уредено — увери ме Волфганг. — Ще хапнем нещо леко за вечеря в близката гостилница, която е към лозята. С изглед към реката е. Но преди това искам да ти покажа останалата част на сградата.

— С удоволствие — съгласих се.

В центъра на покрития с каменни плочи под на кулата — близо десет метра в диаметър — имаше място за хранене — ниска дъбова маса с тапицирани столове. Срещу входа се виждаше кухня, очертана от шкафове за съдове, чинии, чаши и подправки, с дълъг дървен плот, чиято цялост се нарушаваше единствено от огнище с каменен, вграден в стената комин, нещо естествено за една крепост. Стълбището, което започваше в непосредствена близост, водеше и до първата площадка, където бе разположена библиотеката.

Макар по-просторна от по-горните стаи, библиотеката се разгръщаше под формата на ветрило. Голяма част от стената тук бе заета от голяма камина, приготвена за палене. Волфганг коленичи, отвори клапата към комина и драсна дълга клечка кибрит.

Пред огнището бе сложен удобен диван, тапициран с фина кожа и отрупан с възглавници, а ниската маса с форма на бумеранг бе покрита с дебели книги. Върху по-голяма част от пода се виждаха тежки килими в бледи цветове. Класически шкафове липсваха, но върху столовете, по земята, върху голямото бюро и други по-малки маси бяха натрупани книги и листове.

Изкачихме следващата поредица стъпала и спряхме пред стая, която Волфганг каза, че ще е моята — с голямо удобно легло, скрин, канапе и баня в съседство. Двете следващи помещения нагоре по стълбите бяха също нещо средно между спални и кабинет, множеството папки, хартии, компютър и всевъзможни документи показваха, че се използваха като офис. Високите прозорци гледаха към просторния зелен пейзаж.

Най-горе под витража на покрива бе апартаментът на Волфганг, към който също имаше голяма баня. Това, което го отличаваше от останалите помещения, бе дъгообразната широка около четири метра тераса с дървен, изтъркан от ръце, парапет. Гледката беше изумителна, атмосферата — също. Светлината от долните етажи струеше нагоре и имах усещането, че сме кацнали на облак. Вътре в помещението върху издигната платформа бе леглото с шкафове за дрехи от едната му страна, а нещо като тоалетка — от другата, както и голям, тежък, насочен към небето, телескоп.

Таванът тук бе далеч по-висок от тези в останалите помещения и под него се кръстосваха тежки, дебели греди, подпиращи каменната конструкция. Както Волфганг бе отбелязал, стъклените пана отгоре вероятно даваха възможност дневната светлина да нахлува свободно вътре, а през нощта през тях се виждаше звездното небе. Мястото наистина беше вълшебно.

— Случва се, преди да заспя, да съзерцавам звездите и се опитвам да си представя какво е изпитвал Одисей, загубен през всичките тези години на странстване с единствен спътник тишината и студеното безразличие на звездите.

— Само че в стая като тази — допълних, — си мисля, че ако си достатъчно тих, ще можеш да чуеш песента на съзвездията.

— Предпочитам звука от човешкия глас — отговори той.

Улови ме за ръка и ме поведе към прозорците. Отвори единия и свеж прохладен въздух с дъх на речна вода нахлу вътре. След това включи осветлението и лъчите на силните лампи осветиха околността. Стояхме известно време така и съзерцавахме примигващите светлини в далечината, виещата се долу лента на Дунав, огряна от лунната светлина. От седмици насам не се бях чувствала така спокойна.

Волфганг се обърна към мен безмълвно и отпусна длани върху раменете ми. На фона на нощното сияние очите му отразяваха светлината като прозрачни кристали аквамарин. Между нас се надигаше вълна, чувствах как енергията й нараства.

— Понякога ми е трудно дори да те погледна — най-сетне промълви той. — Толкова много приличаш на нея.

На нея ли? Какво ли означаваше това?

— Бях съвсем малък, когато баща ми ме заведе на един неин концерт. — Ръцете му все още лежаха на раменете ми, но погледът му се бе зареял към водите на реката. — Спомням си, че тя пя тогава Das himmlische Leben от Густав Малер. След това отидохме в гримьорната, за да й поднеса малък, предварително купен букет, и тя ме погледна с изумителните си очи. — От вълнение гласът му пресекна. — С твоите очи. В първия миг, когато те видях в Айдахо, макар да бе увита в шалове като полярна мечка, единственото, което успях да видя, бяха те — направо ме закова.

По дяволите! Възможно ли бе това да се случва отново? И този мъж ли беше влюбен в баба ми? След всичкото, което преживях през изминалата седмица, сега вече за нищо друго не можех да се сетя, освен да се метна през перилата на терасата подобно на средновековно гюле. И сякаш за да се влошат нещата още повече, буйната ирландско-циганска кръв изби по лицето ми. Извърнах рязко глава и дланите на Волфганг се свлякоха от раменете ми.

— Какво толкова казах? — сепна се той и ме обърна отново така, че да вижда лицето ми. — Не е това, което си мислиш — съвсем сериозно ме увери той. — Бях съвсем малко момче тогава. Как може да се сравнява онова, което изпитах тогава, с това, което чувствам като зрял мъж. — Прокара тревожно пръсти през косата си. — Никога не успявам да се изразя добре пред теб, Ариел. Ако можех само…

Стисна по-рязко ръцете ми над лактите и аз възкликнах от болка.

Той бързо ме пусна.

— Какво има? — разтревожи се той.

Докоснах ранената си ръка и се опитах да се усмихна въпреки избилите сълзи.

— Господи, да не би конците да са още в ръката ти?

— Имах час при хирурга, за да ги свали вчера сутринта — поех си аз дълбоко дъх с надеждата, че ще потисна парещата болка. — Само че по това време вече бяхме в Юта.

— Ако беше го споменала днес във Виена, щяхме да уредим нещо. Разбираш, че трябва да бъдат извадени час по-скоро. Дори да са от тези, които се резорбират, може мястото да се инфектира или дори по-лошо. А програмата ни, преди да отлетим за Русия, е твърде наситена. Искаш ли да ги извадя сега?

— Ти ли? — ужасих се най-откровено.

— Да можеш да си видиш лицето — разсмя се Волфганг. — Имам тук всичко необходимо — дезинфектант, мехлем, щипки и ножици. Няма нищо сложно, наистина. Докато бях в пансиона, давах дежурства в лекарския кабинет, а момчетата, както се сещаш, непрестанно имат нужда от шевове или да се свалят конци. Уверявам те, правил съм го стотици пъти. Преди това обаче ще отида да сваля багажа от колата, за да не трябва после да излизам отново. И ще ми отнеме малко време да събера необходимото от кухнята.

Той отвори вратата на гардероба и извади мек, пухкав халат.

— Защо не се съблечеш, за да не съсипеш дрехите си. Може да облечеш после това. Изчакай ме в библиотеката — вече трябва да се е стоплило достатъчно. Съвсем близо е и до кухнята, а и светлината там е най-добра. — След тези думи той излезе.

Не знаех какво да мисля — първо „влюбен съм в баба ти“, а после — „ще сваля конците от раната на ръката ти“, — не си представях така вечерта.

От друга страна, нямаше да е лошо да се освободя от конците и неизменното туптене, което ме съпътстваше през последната седмица. Процесът на сваляне на конците щеше да ми даде малко време да свикна с мисълта, че този мъж, от когото очевидно бях привлечена, познава семейството ми по-отблизо, отколкото самата мен.

Влязох в банята на неговата стая, свалих вълнената си рокля и огледах в отражението на раната си в огледалото четиринайсетте шева, които бяха вече почернели. Клепачите ми бяха подпухнали, а върхът на носа ми беше зачервен от внезапно бликналите сълзи. Бях изтощена. Прокарах няколко пъти през косата си една от четките, които намерих, и наплисках лицето си с вода. Пристегнах халата с колана и тръгнах надолу по стълбите.

Огънят в камината на библиотеката пращеше и в стаята миришеше на бор. Пристъпих до отворените врати на бюрото стил Бидермайер и прокарах пръсти по гърбовете на книгите. Едната от тях ми се видя особено стара и рядка, подвързана с красива мека кожа в цвят твърде сходен с този на канапето наблизо. Между страниците бе сложен разделител. Отворих тома там, където бе стоял тънкият лист.

Прочетох подчертаното заглавие:

Легенда Ауреа

Златната легенда: Жития на светиите от Яков де Ворагински

1260 година

Текстът бе изпъстрен със страховити позлатени рисунки на мъже и жени, подложени на мъчения или разпъване на кръст. Страницата, на която бе оставен разделителят — 146, бе посветена на Сейнт Джероум. Каква бе изненадата ми, когато прочетох, че на латински името му е Йероним, също като на човека, когото до днешния ден смятах за баща на баща ми.

Известен бил не само с факта, че е въвел промени в църковната литургия преди хиляда и петстотин години по времето на император Теодосий, но и с това, че също като Андрокъл от прочутата римска легенда излекувал раната на един лъв. Този факт ми напомни с нещо разказаното от Дакиан същия ден, но така и не успях да се сетя какво точно.

В този момент Волфганг се появи с поднос, отрупан с тубички и шишенца и стъкленица с хирургически инструменти, натопени в дезинфекционен разтвор, стърчеше и бутилка коняк с чаша до нея. Бе навил ръкавите на ризата си, разкопчал бе горното й копче и връзката му бе разхлабена. На едната си ръка бе преметнал няколко хавлиени кърпи. Постави всичко това върху една от ниските маси пред дивана и ми даде знак да седна. Оставих книгата до подноса и се настаних.

— Виждам, че си се разведрила с леко четиво, докато се подготвяш за собственото си мъченичество — усмихна се той, след което доближи една от настолните лампи, така че да има добро осветление, постла кърпите на седалката и гърба на дивана и се настани до мен. С едно-единствено движение развърза колана на халата и той се смъкна от раменете ми, така че останах по бельо.

— Ако искаш, да затворя очи, докато обработвам раната ти — усмихна се той иронично, като видя колко се стреснах. Въпреки това ме загърна с останалата част от халата и само ранената ръка остана навън.

— Нека доктор Хаузер да види какъв е проблемът. — Приближи ръката ми към светлината и наведе глава над нея. Беше толкова близо, че долових аромата на бор и лимон, която се излъчваше от него. — Със съжаление трябва да кажа, че раната наистина изглежда ужасно. Заздравяла е твърде бързо и на места кожата е покрила шевовете. Не ги ли извадим сега, ще стане още по-лошо. За съжаление ще отнеме повече време, отколкото си мислех, а и със сигурност ще боли доста повече. Трябва да ги отстраня много внимателно, за да не се отвори отново раната. Пийни малко коняк и захапи една кърпа, ако много те заболи.

— Дали да не го отложим? — попитах аз с надеждата, че поради сериозността на положението той може и да се откаже. Напразно.

Той поклати само глава и наля една добра доза коняк в чашата, която ми подаде.

— Донесъл съм достатъчно кърпи, с които да те завия, но трябва да легнеш настрани, за да имам добра видимост и достъп. Изпий това — помага.

Стомахът ми бе свит на топка, но го послушах. Легнах настрани и се оставих да бъда завита и наместена удобно, а междувременно алкохолът пълзеше в кръвта ми и чувствах как клепачите ми дори започват да парят леко.

В началото болката бе някак далечна и слаба заради алкохола вероятно, но много скоро, когато усетих подръпването на първия конец, стана силна и пареща. Сетих се за рибите, захапали кукичката на въдица — в първия миг не изпитваш болка или страх, а само странното пълзящо усещане, че може нещо се случва.

Постепенно огънят стигна до самата кост, опитвах се да не мърдам, но туптящата болка бе по-силна от това, което можех да търпя. Бях стиснала очи, но чувствах, че сълзи се стичат надолу по лицето ми.

След няколко минути, сторили ми се истинска вечност дърпането спря и отворих очи. Не можех да отлепя стиснатите си зъби, лицето ми бе мокро, а стомахът като твърда топка. Не смеех да проговоря, за да не избухна в ридания. Стараех се само да дишам дълбоко.

— Първият беше доста неприятен, но успях да го извадя чисто — обади се Волфганг.

— Как така само първият?! — опитах се да се изправя на здравата си ръка. — Защо не вземем да отрежем ръката с един замах и така всичко ще приключи?

— Не ми харесва да ти причинявам тази болка, скъпа моя, но се налага да ги извадя. Стояли са прекалено дълго — и поднесе коняка към устните ми.

Отпих, а той изтри стеклите се по лицето ми сълзи с върховете на пръстите си. Изчака да отпия и втори път и продължи:

— Когато с Бетина бяхме деца, щом предстоеше да направи нещо неприятно за нас, майка ни обичаше да казва: „Една целувка облекчава.“ — Наведе глава и целуна ръката ми до мястото, където бе извадил първия конец. Усетила нежното докосване, затворих очи. — Имаше ли резултат? — попита той. И тъй като потвърдих с мълчаливо кимване, додаде: — Тогава ще трябва да целувам и останалите. Да започваме, а?

Легнах отново и се приготвих за следващото нападение. Всеки следващ конец означаваше болезнено дърпане на кожата с щипките, последвано от изрязване на прорасналата кожа. Волфганг целуваше мястото след това и така ознаменуваше поредния завършек. Опитах се да ги броя, но след четвъртия или петия загубих сметката и вече бях убедена, че съм се освободила от поне трийсет, дали пък не бяха и триста, такива шева. Колкото и да е странно, неговите целувки внасяха известно облекчение.

Когато най-сетне настъпи краят на това изпитание, той внимателно разтри ръката, за да върне кръвообращението, с което уталожи малко нетърпимата болка. Дезинфектира мястото с някакъв разтвор, който миришеше на зелено и на зима. Най-сетне ми разреши да седна. Помогна ми да нахлузя ръкава и завърза колана на халата.

— Знам колко болезнено е било за теб, скъпа, а и ти беше невероятно смела през последната седмица — рече той. — Вече всичко свърши. — Прегърна ме през здравото рамо и ме притисна леко до себе си. — Малко след седем е и имаме достатъчно време да вземем по един душ и да си починеш, ако искаш, преди да отидем да хапнем. Как се чувстваш?

— Добре съм… малко съм изморена. — Имах желание да се помръдна, но нещо не се получаваше.

Волфганг ме изгледа някак особено — нещо средно между загриженост, но имаше и нещо друго, което не успявах да разгадая. Истината е, че бях замаяна от коняка и ендорфините, излели се в кръвта ми в резултат на преживяната разяждаща нетърпима болка в течение на половин час. Отпуснах се назад върху възглавниците и се опитах да се стегна. Волфганг протегна ръка, улови кичур от косата ми и го завъртя замислено между пръстите си. Не мина много и проговори:

— Най-вероятно моментът никак не е подходящ, Ариел, но пък не зная дали изобщо такъв ще се появи. Така че, ако не го направя сега, може би никога… — той замълча и затвори за миг очи. — Господи, изобщо не знам как да продължа. Подай ми, моля те, чашата си с коняк.

Без да дочака реакцията ми, той се наведе напред, взе недопития ми коняк и го погълна на един дъх. Сетне отново изви към мен невероятните си очи.

— Спомняш ли си какво ти казах при първата ни среща в Центъра за ядрени изследвания, когато просто се разминахме във фоайето?

— Не си спомням точно. — Това не беше вярно, добре помнех, че се надявах да е „изумителна“ или „изящна“, каквато изобщо не се чувствах в момента. Но това, което последва, бе наистина изненада за мен.

— Казах „смайваща“. В онзи момент си помислих да изоставя цялата мисия. Уверявам те, има хора, които биха предпочели наистина да го сторя, а и сега само чакат знак. Реакцията ми при срещата ни тогава беше… как да се изразя… твърде внезапна. Предполагам, усещаш накъде отива тази странна моя изповед.

Той замлъкна отново, прекъснат от внезапното ми ставане. Усещането, което ме обзе, бе много сходно с онова, което изпитах в мига, преди да скоча от онази козирка, подгонена от лавината — паниката се надигаше в мен, колкото и да се опитвах да я потисна. Цялата вибрирах вътрешно, макар да не бе необходимо да си Айнщайн, за да се сетиш какво исках да направи Волфганг в този момент… Което и той очевидно имаше намерение да стори.

Опитах се да бъда справедлива. За какво ще ме поведе един мъж през половината земно кълбо и ще ме доведе в дома си — всъщност в замъка си? Защо ще ме гледа с този поглед — напълно сляп за разчорлената ми глава, за изтощения ми изтерзан вид след дългото пътуване и тежките часове, които бях прекарала този ден, освен ако не ме желаеше? И какъв за бога, бе проблемът ми?

Естествено, дълбоко в себе си бях наясно.

Волфганг се изправи до мен, без да ме докосва. Съзерцаваше ме с проницателните си като рентген очи и ме облъхваше с аромата си на лимон и бор. Коленете ми трепереха, а главата ми бе напълно празна. Не повече от двайсетина сантиметра деляха устните ни.

Без да пророни дума, той обви ръцете си около мен и зарови пръсти в косите ми. Устните ни се докоснаха и неговите се впиха в мен така стремително, сякаш искаше да изпие душата ми. Топлината им се разля надолу по гърлото ми. Халатът се свлече от раменете ми и се нагъна около босите ми стъпала. Усетих как зъбите му докосват леко рамото ми, пръстите му се движеха по тялото ми, докато сваляше бельото ми.

— Изплашена съм — прошепнах и се отдръпнах.

Волфганг улови китката ми, целуна вътрешната страна на дланта ми и попита напълно сериозно:

— Защо мислиш, че аз не съм? — попита той. — Има нещо, което не бива да забравяме, Ариел — не поглеждай назад.

„Не поглеждай назад“ е единственото, което боговете поискали от Орфей, преди да го допуснат в подземния свят, за да спаси своята любима Евридика, помислих си аз изтръпнала.

— Никога не гледам назад — излъгах и побързах да сведа очи, но за съжаление беше късно.

— Напротив, любов моя — не се съгласи Волфганг и вдигна лицето ми нагоре. — Гледаш към сянката, която стои между нас от момента, в който се срещнахме — това е сянката на покойния ти братовчед Сам. Надявам се, че от тази вечер никога повече няма да поглеждаш назад.

Сигурно отстрани приличах на луда, а и аз самата си помислих по едно време, че съм загубила ума си. Волфганг отвори рана, различна от онази в ръката ми, заседнала в мен толкова отдавна, че не можех да знам какви поражения е нанесла. Тази неизлекувана травма, която бях успявала да скрия дори от самата себе си, беше фактът, че може би съм малко повече от влюбена в Сам. В такъв случай какво точно правеше с мен тази ситуация? Едно доста объркано момиче „нюк“.

Но онези противоречиви чувства, които в момента се гонеха в гърдите ми, поне отчасти бяха заличени; заедно с всичко останало Волфганг отключи нещо, което не бях познавала, не бях си въобразявала дори, че съществува в мен. Когато телата ни се докоснаха и се сляха в огъня на страстта, в гърдите ми се надигна странно чувство — нещо средно между болка и копнеж, което потече по вените ми като опиат. С всяко следващо докосване на този мъж копнежът ми за него нарастваше. Подхранвахме огъня си един към друг с жадни ласки дотогава, докато усетих, че всеки мой мускул вибрира от изтощение.

Най-накрая се отпуснахме без сили на мекия турски килим пред огъня, лицето му бе заровено в стомаха ми. Кожата и на двама ни бе влажна, а пукащите пламъци в камината хвърляха върху кожата му отблясъци, от които загорялото мускулесто тяло заприлича на бронзова фигура. Прокарах длан по гърба му и потръпнах.

— Ариел, моля те — промълви Волфганг, вдигна разчорлената си глава и се усмихна широко. — Добре е да знаеш с какво се залавяш, ако смяташ да започнеш отново. Чувствам се като омагьосан от някаква вълшебница.

— Ти си този, който е с вълшебната пръчица.

Той седна и кръстоса крака, без да ме изпуска от ръцете си. Дървата в камината се бяха превърнали в жар и в стаята бе станало хладно, независимо от излетялата от телата ни енергия.

— Някой трябва да прояви здрав разум поне за малко — въздъхна Волфганг и загърна раменете ми с халата. Добре е да се отпуснеш.

— Това, което правиш в момента, действа точно в тази посока.

Той се усмихна отново и поклати глава. Накара ме да се изправя, подпъхна едната си ръка под коленете ми, а другата — под мишниците ми, и ме понесе към моята стая, а оттам в банята, където пусна крановете, за да напълни ваната. Разпръсна щедро ароматни соли, след което донесе чисти дрехи и за двама ни, които остави на шкафа. Когато се потопихме в топлата вода, започна да обтрива тялото ми с гъба.

— Не съм срещал по-желано създание — промълви той, устните му почти докосваха рамото ми. — Малко след девет е. Гладна ли си?

— Умирам от глад — установих.

Излязохме от водата, изтрихме се и облякохме топлите дрехи. След минути вече бяхме навън по посока на малката гостилница, с изглед към реката, за която той бе споменал. Там ни посрещна огънят на камината вътре.

Поръчахме си гореща супа и салата от свежи зеленчуци, след което ни донесоха реклет — ястие от разтопено сирене, пушено на дима на дъбови клони, и варени картофи с туршия от малки краставички. Лакомо изтопихме соса от чиниите си с корички пресен хляб и поливахме храната с превъзходен сух ризлинг.

Тръгнахме си оттам пеша малко след десет. От реката се надигаше мъгла, която се плъзваше между редовете лозови насаждения, по чиито върхове вече никнеха зелени филизи. Въздухът бе студен, почти мразовит, наситен с ароматите на нощта. Мократа пръст излъчваше характерна миризма на свежест, предвещаваща събуждането на природата и раждането на нов живот. Волфганг свали ръкавицата на едната ми ръка и стисна пръстите ми между своите. Странно, при всяко негово докосване в тялото ми плъзваше топлина. Той ми се усмихна, без да спираме да вървим, но в същия момент облак гъста мъгла запречи луната и скри светлината й. Всичко потъна мрак.

Стори ми се, че чувам пукот на суха клечка недалеч от нас. Необяснима паника и страх ме стиснаха за гърлото. Спрях и изтеглих ръката си от неговата. Кой можеше да се движи толкова късно през нощта на такова самотно място?

Почувствах как Волфганг ме стисва окуражително за рамото. Очевидно и той бе чул необичайния звук.

— Стой тук и не мърдай — прошепна до ухото ми. — Връщам се веднага.

Да не мърдам ли? Изплаших се… но той вече бе изчезнал в мрака.

Сниших се между лозовите насаждения и насочих слуха си към нощните звукове, точно така, както Сам ме беше учил. Успях да различа движението на около десетина различни насекоми на фона на плискането на водата откъм реката ниско долу, под пътя. Примесени с тях обаче се чуваха и два мъжки гласа. Хващах само фрагменти. Някой каза думата „тя“, след което чух и „утре“.

Тъкмо очите ми бяха свикнали малко с непрогледния мрак, мъглата се отдръпна и бледата лунна светлина заля хълмовете. На двайсетина метра по-надолу от мен различих силуетите на двама мъже, събрали глави между редовете. Единият очевидно беше Волфганг — когато се изправих, той ме забеляза и ми помаха с ръка, след което се раздели с човека и тръгна към мен. Опитах се да огледам непознатия, но смачканата му шапка хвърляше сянка върху лицето, така че нищо не виждах. Направи ми впечатление, че сравнително ниската му фигура се движи някак необичайно, докато се отдалечава надолу по хълма.

След миг Волфганг вече беше до мен, прегърна ме, вдигна ме поривисто високо и ме завъртя. Сетне ме пусна да стъпя и впи устните си в моите.

— Да можеш да се видиш на тази сребриста светлина — рече той. — Толкова си красива! Направо не мога да повярвам, че си истинска и че си моя.

— Кой е човекът, който е вървял след нас? — попитах. — Стори ми се познат.

— Не вярвам да си го срещала. Пазач е на земята ми — Ханс — отговори той. — През деня работи в съседното село и на връщане минава да наглежда имота. Много често, както и днес, това става доста късно. Тази вечер някой му казал, че забелязал светлини в къщата и дошъл да провери дали всичко е наред, преди да си легне. Най-вероятно съм забравил да го предупредя, че имам намерение да се прибера за малко, а и той не е свикнал да вижда тук посетители. — Волфганг ме погледна от висотата на своя ръст, след това обгърна с ръка раменете ми и продължихме нагоре по хълма. — А сега, малка моя гостенко, според мен е време да си лягаме… Без да е наложително да заспим веднага.

Наистина поспахме, колкото и кратко да бе, защото, завити с пухените завивки в леглото на Волфганг високо горе в неговата стая под звездите, се унесохме в сън едва след полунощ. Бурните ни среднощни занимания наистина прочистиха значително мозъка ми, да не говорим за порите по кожата. Почувствах се наистина успокоена независимо от факта, че нямах представа какво ме чака на сутринта, а още по-малко в бъдещето.

Волфганг се бе отпуснал върху възглавниците, преметнал ръка върху гърдите ми, докато пръстите му бяха вплетени в къдрите на косата ми, и спеше дълбоко. Гледах нощното небе над мен, обсипано със звезди. Точно над нас бе съзвездието Орион — „домът на ромите“ в небето по думите на Дакиан — с трите ярки звезди в центъра — Каспар, Балтазар и Мелхиор.

Последното, което си спомням, че видях, бе огромната виеща се пътека от светлина, за която Сам обичаше да казва, че според древните се образувала от млякото, бликнало от гърдите на богиня Рея — Млечния път. За първи път го съзерцавах преди много години в нощта на тиуа-титмас на Сам. Заспах и отново ми се яви онзи сън…

 

 

Беше след полунощ, но зората бе все още далече. Двамата със Сам продължавахме бдението си и поддържахме огъня в очакване на тотемните духове. Последният час бяхме седели един до друг, скръстили крака, без почти да продумаме, само върховете на пръстите ни се докосваха едва-едва. Надявахме се, че преди края на нощта Сам най-сетне ще получи видението, което очакваше през последните пет години. Луната вече бе слязла ниско над западния хоризонт, а от огъня ни бяха останали само ярки въглени.

И тогава го чух. В началото не бе нищо повече от леко дихание, но съвсем наблизо. Цялата се стегнах, Сам стисна само върховете на пръстите ми, давайки ми знак да не мърдам. Затаих дъх. Сега бе още по-близо — до самото ми ухо, — дрезгав, задъхан звук, последван от миризма на нещо наистина диво. Миг след това с периферното си зрение мярнах лек проблясък. Отправила вцепенен поглед право напред, не смеех да мигна дори с клепачи, в това време сърцето ми биеше до пръсване. Когато най-сетне сянката се материализира и влезе в полезрението ми, едва не припаднах от ужас — пред мен стоеше възрастна пума — лъвът на планината! — на някакви си две крачки от мен.

Сам стисна още по-силно пръстите ми, за да е сигурен, че наистина няма да мръдна, но аз и без това бях вцепенена от страх. Дори да решах да се изправя, не бях сигурна, че краката ми щяха да ме държат, а и какво ли щях да направя, дори да ме държаха. Огромната котка тръгна към нас с бавни, плавни и напълно безшумни движения, издавайки единствено характерното тихо мъркане. Спря пред загасващия огън и с изумителна грация извърна поглед към мен.

В този момент внезапно се случиха едно след друго няколко неща. Силен пукот се разнесе от далечния край на кръга. Пумата се извърна рязко по посока на звука и спря насред път. Сам стисна отново пръстите ми. Иззад ниските клони напред към центъра на кръга се изтърколи космата топка — малко мече!

С леко ръмжене пумата се насочи към него. Неочаквано иззад храстите се появи грамадният силует на възрастна мечка, която бързо се озова до бебето в открития кръг. С бързо замахване тя запрати бебето в храстите и се изправи на задни крака. Луната светеше зад гърба й, така че ми се видя огромна. Стъписана, пумата отскочи встрани, след което изчезна в сенките на близките дървета. Двамата със Сам продължавахме да седим и изтръпнали следяхме само с очи движенията на майката мечка, която се отпусна на предните си лапи и тръгна към загасващия ни огън. Подуши няколко пъти раницата ми и порови с лапа в нея. Откри ябълката ми, взе я между зъбите си и я занесе на своето бебе. Побутна го с нос напред и двете животни се отправиха спокойно към гората.

През следващия половин час седяхме със Сам, без да продумаме, докато пред очите ни небето започна бавно да изсветлява. Сам се раздвижи леко на мястото си и стисна ръката ми.

— Май тази нощ и ти мина през своята тиуа-титмас. Каквото и да търсеше този горски лъв, със сигурност може да се каже, че откри подходящия човек — Ариел Лъвското сърце.

— И за теб дойдоха също — твоите мечки тотеми! — прошепнах едва чуто. Бях изтощена от вълнение.

Сам се изправи, помогна и на мен да стъпя на краката си и ме прегърна с истинска мечешка прегръдка.

— Влезнахме заедно в магическия кръг, Ариел, и ги видяхме — Лъва и Голямата и Малката мечка. Нали разбираш какво означава това? Тотемите ни дойдоха да покажат, че са ни избрали. Призори ще заздравим връзката, като смесим соковете си, и ще станем кръвни братя. След това всичко ще бъде различно за нас — увери ме той. — Ще видиш.

 

 

Наистина всичко се промени, както обеща Сам. Само че това беше преди осемнайсет години, а тази нощ в леглото на Волфганг, под движещото се в кръг над мен звездно небе, за първи път, откакто бях дете, моят тотем ми се яви насън.

Малко преди да заспя призори, ми се стори, че успях да открия връзката, която търсех предишната вечер със свети Йероним и ранената лапа на лъва. Както Дакиан бе посочил вчера, зодиакалният знак в опозиция на онзи, който „управлява“ всеки нов еон, се смятал от древните за символ на съуправляващия на всяка настъпваща епоха — също както Дева Мария направлява символичната сила успоредно с ятото християнски риби. Тъй като знаех, че знакът от зодиака срещу Водолея е Лъвът, може би сънят ми означаваше, че моят тотем се бе появил, за да ме върне отново в магическия кръг.

На другата сутрин се събудих и доста бързо осъзнах, че не съм на планински връх със Сам в очакване на изгрева. Намирах се на най-горния етаж в замъка на Волфганг, заобиколена от възглавници и пухени завивки. Слънчевите лъчи струяха в стаята. Колко ли беше часът? Седнах разтревожена в леглото.

Волфганг се яви в този момент, вече облечен в спортни панталони и мек кашмирен пуловер с висока яка, натоварен със снощния поднос, този път отрупан с чаши и чинии и димяща кана шоколад, кошничка с кифли и топли кроасани. Той приседна на леглото да остави закуската, а аз, без много да се колебая, посегнах към кифличките.

— И какъв е планът за днес? — попитах. — Така и не успяхме да поговорим за това, какво ще правим днес.

— Отлитаме за Ленинград в пет следобед, а отварят манастира в Мелк в десет сутринта. След малко повече от час. Можем да останем там няколко часа, преди да се отправим към летището.

— Зоуи даде ли указания какво трябва да търсим?

— Нещо, което ще ни посочи връзката с документите, спасени и пазени от баба ти през всичките тези години. В манастира има голяма средновековна колекция, която може да ни предостави липсващата нишка.

— Но ако в библиотеката на този манастир има толкова много книги, колкото в тази, която посетихме вчера, как ще открием онова, което търсим, за толкова кратко време?

— И аз като твоите роднини се надявам, че ще откриеш каквото трябва.

 

 

Волфганг нямаше време за почти нищо повече от този почти шифрован отговор, защото трябваше да взема душ, да се облека и да се приготвя, за да успеем да стигнем в манастира навреме. Почти на вратата се сетих да попитам мога ли да използвам факса в офиса на своя домакин и да изпратя отговор на съобщението, което получих предишния ден.

Докато влизах в тясното помещение, се опитвах да събера мислите си. Исках да съобщя на братовчед си важната информация от вчерашния ден, но знаех, че се налага да се справя първо с нещо друго. Самата мисъл за него ме караше да се чувствам някак неудобно, да не говорим за съставяне на писмо, и то в това обкръжение и след действията ми от последните часове. Ако имаше човек, който да можеше да улови вибрациите ми, все едно какви, това бе единствено той, нищо, че ни деляха хиляди километри. Хрумна ми дори, че нищо чудно и вече да ги е доловил. Не можех да се правя, че не помня, че не бях посетена на сън единствено от тотемното ми животно. Успоредно с планинската лъвица до следите от моите мокасини беше и Сам с неговите тотемни животни.

Побързах да изтикам всичките тези мисли на заден план в съзнанието си и се съсредоточих към това да измисля текста на посланието си. Трябваше да е кратко, мило и конкретно, в същото време да предава колкото може повече информация.

„Драги доктор Бъртън“ започнах аз, спомняйки си, че Сам се бе нарекъл сър Ричард Франсис Бъртън. „Благодаря за бележката. Вашият екип очевидно вече е в необходимата форма. Аз също напредвам според програмата, която уговорихме при последната ни среща — работа, колкото цял кит вече е свършена. Ако възникнат проблеми в мое отсъствие, моля свържете се с мен чрез МААЕ. Пътувам за Ленинград днес в 17 часа виенско време.

Сърдечни поздрави

Ариел Бен“

Сам би трябвало да разтълкува по-голяма част от информацията ми. Лично аз нямах проблеми с тълкуването на посланието му. Единственото, за което се „уговорихме“ при последната ни среща, бе, тъй като все още нямахме представа къде може да са ръкописите на Пандора, да се постарая да се срещна с Дакиан Басаридис и да измъкна от него, колкото се може повече факти. И така, репликата ми, че „напредвам с програмата“, би трябвало да означава, че съм успяла да се справя. Споменаването на „кит“, означаващ плаващото хранилище на тотемната памет на клана, би трябвало да е знак, че съм получила и прибрала на сигурно място „подаръка“, за който споменах в последния си факс.

Колкото и да ми се искаше да споделя повече, когато се замислих за миг за сложната обстановка, в която бях попаднала, научавайки толкова необикновени неща за семейството си, да не говорим за свещените предмети и изчезналите градове и зодиакалните съзвездия, признавам, че се обърках. Поне сега Сам щеше да знае, че „играта“ е започнала. След като накъсах на ситни парченца бележките си, хвърлих ги сред тлеещата жарава в огнището и изчаках да почернеят — по-добре да се подсигуря, отколкото след време да съжалявам, — излязох навън. Видях, че Волфганг се насочва към мен по моравата, очевидно идваше да ме подкани да побързам.

— Готови сме — рече той. — Прибрах багажа в колата, така че няма защо да се връщаме в крепостта. От Мелк продължаваме направо за летището. Клаус има ключ и ще прибере и подреди къщата след заминаването ни.

— А кой е Клаус?

— Пазачът на къщата — отговори Волфганг и задържа вратата на колата, докато влизах. След това мина да затвори багажника и се настани на шофьорското място.

— Снощи ми се стори, че каза Ханс — обадих се, докато той завърташе ключа на запалването.

— За кого съм казал? — попита Волфганг и направи необходимата маневра, за да излезе изпод дървото и да се насочи към висящия мост.

— За този, когото току-що нарече Клаус. Снощи, когато го срещнахме в тъмното на хълма, ми каза, че името му е Ханс. — Реших, че е излишно да споделям подозренията си, че всичко около този човек тогава ми се стори доста подозрително.

— Точно така, казва се Ханс Клаус — спокойно обясни Волфганг. — В тази част на света е нещо обичайно да наричаш този вид хора с фамилното им име. Може снощи да съм споменал малкото му име.

— Дали пък не се казва Клаус Ханс?

Волфганг изви лице към мен, повдигна вежда и се усмихна смутено.

— Това разпит ли е? Някак не съм свикнал да ме разпитват по този начин. А и съм убеден, че знам имената на хората от прислугата.

— Добре де, като стана дума за имена, защо никога не спомена, че съществува реален човек Каспар Хаузер?

— Мислех, че си чувала за него. — Вече се движехме по тесния път между лозята. — Подивялото момче от Нюрнберг, както обикновено го наричат. Легендата за Каспар е много популярна в Германия.

— Чух наскоро за нея. Преди това обаче ти намекна, че свързваш името си по-скоро с един от библейските влъхви. Може би си по-осведомен от мен, но това, което аз прочетох, е, че произходът му е твърде неясен, а убийството му — още по-загадъчно. Странно е, че някой ще натовари едно дете с толкова много асоциации.

— Мислил съм за това — засмя се Волфганг. Самият аз бях много изненадан от разказа на Дакиан вчера за тайните градове на Соломон. Имам усещането, че и градът Нюрнберг, и самият Каспар Хаузер са свързани по някакъв начин с тези градове, както вероятно и Адолф Хитлер и свещените реликви, които е проучвал в Мелк. Щеше ми се да поговорим за това снощи, но нещо се разсеях. — Усмихна се и продължи: — Мисля си, че всичко това по някакъв начин е свързано с Хагалруне.

— Това пък какво е?

— Хагал на старогермански означава „виелица“ — нали се сещаш — миниатюрни ледени късчета — един от символите на арийската власт: огън и лед — обясняваше Волфганг. — От древността свастиката символизира силата на огъня. Гравирана е на много от храмовете, посветени на Източния огън, Дакиан говори за това. Което е по-важно, Нюрнберг, градът, където Каспар Хаузер се появява за първи път, се смята за абсолютния географски център на Германия. Трите линии, прокарани през Европа и Азия, образуващи руническия знак за Хагал, се пресичат в Нюрнберг и образуват казана на силата и властта.

Той вдигна едната си ръка от волана и очерта във въздуха фигурата, която бях видяла на екрана на своя компютър в нощта, когато Сам установи връзка с мен посредством кода.

Усетих как ледени тръпки пролазват по гърба ми. Сърцето ми заби учестено и изпитах желание тутакси да поговоря със Сам. Придърпах яката на палтото си по-скоро, за да намеря занимание на треперещите си пръсти, отколкото от студ. Волфганг вероятно не забеляза вълнението ми и продължи да гледа пътя.

— Около разположението на руническия знак Хагал в Нюрнберг се върти всичко, което Адолф Хитлер някога е казал или направил. Още със заемането на поста канцлер той поставя началото на школа за Rutengänger — как би го казала на английски? Търсач на вода?

— Така е, такива хора търсят или вода, или подземни богатства. Индианците го практикуват от древни времена — с V-образна върбова или лескова клонка, която балансират на върховете на пръстите си, докато търсят подземна вода.

— Именно — потвърди Волфганг. — В Германия се учели не само да търсят вода, но и извори на сила и енергия, която фюрерът да може да използва. Ако си гледала някои от старите филми за Хитлер, ще се сетиш за какво говоря. Той стои прав в открития си автомобил и поздравява възторжената тълпа. По едно време колата спира, но преди да е спряла напълно, тя се връща и спира на точно определено място. Търсачите на енергия в обкръжението на Хитлер минавали преди това, за да измерят нивото на енергията и да определят къде точно да спре автомобилът му, в коя сграда или на кой прозорец да се изправи той, за да произнесе речта си. Вярвали, че силите, които са скрити под земята, го пазят от саботаж и в същото време се вливат в него. Чувала си, предполагам, за няколкото неуспешни опита за покушение — оцелява дори след избухването на бомба, поставена до масата в затворена стая, опазен от енергийния пояс около него като с щит. От древността е известно, че няма нищо по-силно от силите, които Адолф Хитлер се опитва да впрегне в Нюрнберг.

— В каквото и да вярва Дакиан, едва ли си мислиш, че Хитлер е оцелял при множеството опити да бъде ликвидиран благодарение на някаква странна сила като „руническия знак на виелицата“ — отбелязах.

— Казах само в какво вярва той, а и разполагам с много доказателства в подкрепа на това — увери ме Волфганг, след което по пътя към Мелк ми разказа следното:

Руническият знак на виелицата

За отглеждането на изоставено момче в клетка, какъвто е бил случаят с Каспар Хаузер, едва ли се е чувало до самия край на Наполеоновите войни. Знаело се за множество деца, отгледани от диви животни, но до случая с Каспар малко са били изследвани от учени.

Известно било също така, че съществувал ритуал, практикуван от много религиозни ордени и тайни общества, ангажирани с проливане на кралска кръв. Три вида смърт се предизвиквали едновременно, за да бъдат омилостивени боговете на трите царства — на огъня, на въздуха и на водата. Символите на това били удари по главата, в гърдите и гениталиите. Знаем, че поне първите два са били упражнени върху Каспар Хаузер.

След неговата смърт хората упорито говорели, че момчето всъщност било наследник на благороден и дори кралски род, отвлечено веднага след раждането му и отгледано от селяни при твърде странни обстоятелства — в затворено помещение, при това толкова ниско, че детето дори не можело да се изправи, и било хранено единствено с хляб и вода — колкото и необичайно да е сравнението, трябва да отбележим, че древните хранели с хляб и вода животните, които готвели за жертвоприношение. Много вероятно е Каспар Хаузер да е бил жертва на непознат езически ритуал, неочаквано възроден в Нюрнберг в началото на нашето съвремие. Сто години по-късно Адолф Хитлер бил завладян от внушенията на тази история.

Към края на миналия век, някъде около годината на раждане на Хитлер — хиляда осемстотин осемдесет и девета, в цяла Германия се разгръща наскоро възникнало движение за възраждане на корените на германския народ, така както бил описан в северните легенди и германските приказки — за възстановяване на традиционните стойности и обичаи, да се събуди отново тевтонската душа и да се върне някогашното златно време на слава.

Пак тогава било разпространено вярването, че в продължение на повече от хиляда години народи и племена от района на Средиземно море участват в заговор срещу немскоезичните народи — римляните по време на империята, маврите в средновековна Испания, — всички искали да покорят северните народи — тези с така наречената арийска кръв, и да упражнят върху тях геноцид. Твърди се също, че тевтонските племена били с по-висока култура и пазели кръвта си чиста — не влизали в контакти с други групи, нещо като днешната каста на брамините в Индия.

Въпреки предполагаемото нордическо превъзходство руническата азбука била създадена сравнително по-късно — около 300 г. пр. Хр. Вероятно тевтонците са я заимствали от келтите или някой друг етнос. Както и при другите култури, се е смятало, че умението да се пише и самите руни носят магическа сила и имат божествено значение.

Хагалруне е деветата буква от руническата азбука. Девет е много силно нордическо число. В Хавамал, част от прочутия исландски епос Еда^[1], се разказва, че бог Вотан трябвало да прекара девет дни и нощи на Дървото на живота, за да бъде посветен в силата и загадките на руните.

Девет беше и най-важното число за Хитлер. Датата девети ноември хиляда деветстотин двайсет и трета година носела за него мистично значение, дори твърдял, че е най-важната в неговия живот. Това е денят, в който заради неуспешния опит за преврат в Мюнхен той бил хвърлен в затвора, където написва „Моята борба“. Девети ноември е важна дата и в нашата част на света, това е датата, на която превратът на Наполеон слага край на Френската революция, умира Шарл дьо Гол, провежда се немската революция, довела до абдикацията на кайзер Вилхелм в края на Първата световна война, абдикира основателят на Втория райх, Лудвиг III Баварски, а този ден е известен и с Кристалната нощ, когато през хиляда деветстотин трийсет и осма година избухнали вълнения срещу евреите с чупене на стъкла в цяла Австрия и Германия.

Руната Хагал има и друго важно значение. Нейно съответствие в нашата азбука е буквата „h“, но тя не съществува в гръцката азбука. Едва ли е съвпадение и фактът, че с буквата „х“ започват фамилните имена и на Адолф Хитлер, и на Каспар Хаузер. Идеята, че за Хитлер тази руна е имала магическа сила, говори и фактът, че голяма част от хората от най-близкия му кръг са носели имена започващи с „х“.

Хайнрих Химлер, окултистът, оглавявал военизираното формирование Шуцщафел, известно още като СС, от което всички се боели, Пуци Ханфщенгл — шеф на пресцентъра на нацистите и отговарял за връзка с чуждестранните журналисти, Райнхард Хайдрих — главорезът от Прага, оглавил Службата за сигурност на СС, след чието ликвидиране по време на войната последвало унищожаването на цяло село в Чехословакия. Най-близкият до фюрера човек — Рудолф Хес, помогнал му при подготовката на „Моята борба“, а после станал втория човек в държавата след него. Хес се родил и израснал в Египет, където изучил много окултни учения. Именно Хес запознал Хитлер със своя професор Карл Хаусхофер, създал германската геополитика и любим теоретик на нацистите. Какво да кажем за философа на нацизма, Мартин Хайдегер, за личния фотограф на Хитлер, Хайнрих Хофман, изиграл толкова голяма роля за издигането на фюрера, запознал го с помощничката си Ева Браун, за която преди смъртта си Хитлер се оженва. В сферата на ядрените изследвания е химикът Ото Хан, който заедно с Лизе Майтнер провежда първия експеримент за разбиване на атома, и Вернер Хайзенберг — натоварен с Хитлеровия проект за атомната бомба.

Мнозина са тези, които споделят интересите на Хитлер в ранния му период, какъвто е случаят с Ханс Хорбигер, баща на Welteislehre или Теорията за световния лед — според нея причина за ледниковия период е сблъсък на планети, в резултат на който легендарни градове като Атлантис, Хипербореа и Ултима Туле^[2] потънали и изчезнали завинаги под земята, просторни морета се превърнали в пустиня, подобна на Гоби, и тези царства продължават да съществуват и до днес, също като загубените градове на Соломон. Хорбигер твърди, че Господарят на света ще се надигне в зората на новия еон — теорията е толкова популярна, че нацистите легитимират неговото учение в официална наука.

Друг контакт на Хитлер, свързан с руната Хагал, бил известният астролог и психолог Ерик Ян Ханусен, направил хороскопа на Хитлер на Коледа през хиляда деветстотин трийсет и втора година. Двамата се запознали още през хиляда деветстотин двайсет и шеста година в дома на заможен берлинчанин и оттогава Ханусен не спрял да го съветва, особено за речите и поведението, та да постигне максимален ефект на въздействие върху тълпите. Предрекъл му успех, но само ако успее да преодолее „враждебните сили“, които в момента били срещу Хитлер, а такива имало много. Можел да се справи с това, ако яде корен на мандрагора, изкопан при пълнолуние от градина в родното му място Браунау-ам-Ин. Ханусен лично заминал за там, изкопал корените и в навечерието на Нова година ги занесъл на Фюрера във вилата в Оберзалцбург.

През нощта, в която получил хороскопа си и изял корена, Адолф Хитлер заедно с Ева Браун, Пуци Ханфщенгл и още няколко приятели отишли на представление на Вагнеровата опера „Нюрнбергските майстори певци“. Както записал по-късно в дневника си Ханфщенгл, Хитлер направил дълъг коментар след представлението на всички произведения на Вагнер и на скритото значение на техните либрета. При напускането на дома на Ханфщенгл същата нощ високопоставеният гост се разписал в книгата за гости на своя домакин като отбелязал и датата — първи януари хиляда деветстотин трийсет и трета година.

— Тази година ще бъде нашата година — казал той на Пуци Ханфщенгл.

И наистина от този момент нататък късметът на Хитлер се обърнал. През първите месеци на хиляда деветстотин трийсет и трета година, той, когото често описвали като истеричен председател на раздвоена и не твърде популярна партия и комичен клоун, бил провъзгласен за канцлер на Германия на трийсети януари. Точно сто години, след като през хиляда осемстотин трийсет и трета година „кралската кръв“ на Каспар Хаузер попила в почвата на Германия.

 

 

Волфганг завърши разказа си и много скоро в дъното на дългия, извиващ се по хълмовете и между лозята, път видяхме, кацнали на едно възвишение с изглед към Дунавската долина, белите зидове на манастира Мелк. Не мина много и колата тръгна по алеята, покрита със ситен чакъл.

— Има още едно име с „Х“, свързано с руната Хагал — обърна се Волфганг към мен, преди да напуснем колата. — И то може да се окаже от най-голямо значение. В периода, когато младият Адолф живее като търсещ попрището си млад художник във Виена, там пребивавал и прочутият създател на Германския паганизъм Гуидо фон Лист. През хиляда деветстотин и втора година, когато бил на около петдесет, той преживял мистичен епизод. Останал сляп след операция на перде на очите и прекарал в мрак цели единайсет месеца. Бил убеден, че благодарение на окултно прозрение преоткрил значението, произхода и силата на руническите знаци. Твърдял също така, че е получил информация и за таен орден на жреци на Вотан, който съществувал в древността в Германия. Много скоро основал съвременен вариант на този орден.

През първи век историкът Тацит дал описание на три германски племена. Според Лист всъщност това били три касти, които подредил в три кръга: най-външният — Ingaevones, се състоял от селяните, в следващия, Istaevones, той нарежда военните, а във вътрешния — Hermiones, били жреците крале, пазители на руните.

Мнозина били така привлечени от идеята на Лист, че през хиляда деветстотин и осма година се сложило началото на Обществото на Лист за запазване на германското наследство. В него членували някои от най-богатите и известни представители на немскоезичния свят. В даден момент движението се превърнало почти в религия. Мощните му националистични идеи били и една от причините за избухването на Първата световна война. През хиляда деветстотин и единайсета година Лист създал тесен кръг от избрани членове на обществото, в който важели принципите на езическото духовенство. За да го свърже още по-тясно с немския народ, той нарекъл този кръг Арманеншафт. Само тези неколцина избрани от Лист знаели за истинската сила на руническия знак Хагал…

Волфганг замълча, сякаш очакваше някакъв отговор от мен.

— Имаш предвид името Ермионе? — плахо предположих.

Не можеше да не доловя приликата в названието на жреците на този тевтонски Арманеншафт с една от своите прародителки. С известно неудобство заключих мислено, че ставаше дума за жената, която до този момент в съзнанието ми бе сирачето от Холандия, пристигнало по една случайност с кораб в непозната страна, не бе свършила кой знае колко в земния си път, освен да се омъжи два пъти, да наследи неподозирано богатство и да умре на съвсем млади години.

— Интересно име, не мислиш ли? — усмихна се Волфганг. — Според гръцката митология така се е казвала и деветгодишната, изоставена от майка си, дъщеря на Елена от Троя, същата Елена, която избягала с Парис и станала причина за Троянската война. На гръцки herm означава „стълб“ — истинското название на древните племена, населявали географския център на Германия, и съвсем естествено название на жреците на руните. Стълбовете. Разбираш, нали, че Hermione значи Кралицата на стълбовете. Това е жената, около която всичко се върти. Тя е тази, която е Оста.