Катрин Невил
Магическият кръг (4)

Възелът

Александър, като не успя да развърже Гордиевия възел, чиито краища били умело скрити във вътрешността на кълбото, извадил меча си и го разсякъл.

Плутарх

Тайната на Гордиевия възел изглежда е свързана с религията, най-вероятно с името на Дионис, и представлява своеобразен възлопис на тънка кожена ивица…

Александър разсича безцеремонно възела пред крепостта Гордий, чието превземане означавало за него отваряне на пътя към Азия, и така не само слага край на древната религиозна система, но и поставя силата на меча над тази на религиозните тайни.

Робърт Грейвс,

Гръцки митове

Беше близо три през нощта, когато завъртях крановете в банята и мислено се помолих водата в тръбите да не е замръзнала. С огромно облекчение и радост наблюдавах как горещата вода плисна във ваната. Сипах малко соли и течен сапун, съблякох се и влязох вътре. Потопих се до носа и издухах пяната около лицето си. Докато втривах шампоана в изпомачканата си от пътуването коса, вратата се открехна с леко скърцане и Язон пристъпи вътре, без да предупреди по някакъв начин. Това трябваше да означава, че Оливие, моят хазяин, също се е прибрал. Язон ме изгледа внимателно с особените си зелени очи. Обиколи и хвърли презрителен поглед на подгизналото от влагата копринено бельо на пода. Побутна с лапа оттук-оттам, сякаш премисляше дали да не го използва за мека тоалетна, но преди да вземе решение, протегнах ръка и дръпнах нещата изпод него.

— Не, да не си посмял! — категорично отсякох.

Той скочи на дървения парапет на ваната и топна лапа в бухналата пяна. Погледна ме въпросително. Очакваше да дам знак дали може да се влезе вътре. Язон е единственият от известните ми котараци, които обичат вода. За него беше нещо съвсем естествено да завърти крана на някой умивалник и да пие вода, предпочита да използва тоалетната чиния, а не котешката си тоалетна, и е известно как се хвърли в езерото под водопада на Снейк Ривър, за да си прибере любимата червена топка. Виждала съм го да плува толкова добре, колкото и всяко куче.

Тази вечер, или по-точно тази сутрин, бях твърде изморена, за да се занимавам и с неговото изсушаване. Побутнах го да скочи на пода, излязох от водата и нахлузих пухкавата си хавлия, а косата си увих с голяма кърпа. Зашляпах към кухнята, за да стопля вода и да си приготвя чаша горещ ром със сметана. Взех метлата от ъгъла и ударих с дългата дръжка няколко пъти тавана, за да съобщя на Оливие, че съм се прибрала, макар че изоставената насред пътя кола би трябвало да е достатъчен сигнал.

— Скъпа моя — долетя след малко гласът на Оливие от горния етаж с отчетливия акцент на човек, роден в Квебек. — Току-що допълзях със снегоходките си от джипа и с известно притеснение изпратих онзи малък аргонавт, защото нямах представа дали вече спиш. Искаш да ми кажеш нещо ли?

— Защо не слезеш за една бърза чаша горещ ром със сметана, преди да се строполя? — отвърнах. — Тъкмо ще ми разкажеш какво става в службата.

Двамата с Оливие Максфийлд се запознахме преди близо пет години, когато ни включиха в един общ проект. Той е наистина странна птица. Ядрен инженер, опитен кулинар, голям любител на жаргона на янките и каубойските барове и непокаян Джак Мормон^[1]. Роден е в семейство на католици от Френска Канада, големи почитатели на френската кухня, и ми беше малко трудно да съвместя способностите на неговия кулинарен гений с ограниченията на Светците от последния ден по отношение и на алкохола, и кафето.

Когато се запознахме, едно от първите неща, които той ми съобщи, бе, че вече знаел, че ще ме срещне, защото наскоро съм му се явила насън като Благословената Дева. Сънят включвал и няколко игри на ротативка с пророк Морони. Към края на първата седмица от съвместната ни работа Оливие получи знак, че трябва да ми предложи квартира срещу нисък наем, а именно приземния етаж в неговата къща. А ротативката, на която аз в ролята на Дева Мария бях победила пророка като по чудо, се бе появила като нова придобивка в каубойски бар на пътя от местоработата ни към неговия дом.

Може би благодарение на нестандартния начин, по който бях отгледана, но присъствието на Оливие на място, където човек срещаше само инженери и физици, повечето от които си носеха обяда от къщи и станеше ли пет часа, бързаха да се приберат, за да могат да изгледат с децата си важните телевизионни предавания, ми действаше страшно ободрително. Дълго време ме канеха на партита, организирани от „местните“. През лятото те печаха сандвичи или хот-дог на барбекюто си в задния двор на градината, а през зимата неизменното им меню се състоеше от спагети, салата и печен в печката полуфабрикат на чесново хлебче. Сякаш в този затънтен край на света никой не беше чувал за друга храна или друг начин на хранене.

Докато Оливие бе живял в Монреал и Париж и бе посещавал летни курсове в Южна Франция, бе разбрал какво е кордон бльо. Макар да се държеше като скъперник за някои неща, като например отоплението и почистването на алеята за колите, той имаше много плюсове. Докато режеше, кълцаше и претопяваше масло в огромната си с почти индустриални размери кухня, при приготвянето на дизайнерската вечеря, която поднасяше веднъж седмично за мен и Язон, той ме „почерпваше“ и с разкази за някои от великите готвачи в Европа, разнообразени с последните случки от каубойския бар на ъгъла. Той отговаряше напълно на определението „чешит“.

— Каква беше тази спешност, наложила внезапното ти заминаване? — Прекрасното усмихнато лице на Оливие с трапчинка на бузата изгря в пролуката на вратата към стълбището. Той прокара пръсти през къдравата кестенява растителност на главата си и ме изгледа внимателно с огромните си кафяви очи. — Къде изчезна? Шушулката ми задаваше този въпрос всеки божи ден, а аз нищо не можех да му отговоря.

„Шушулката“ беше кодовото название на нашия началник — директор и главен управител на целия ядрен център, с което го наричахме помежду си. Истинското му име бе Пастор Оуен Дарт и бе всичко друго освен деспотичен, но това не попречи да продължим с названията и скоро той получи прозвището Принц на мрака.

Много ми се искаше да обясня на останалите, че прозвището е напълно неподходящо, но ако трябва да съм напълно честна, от десетте хиляди работещи в това място, както и сред простаците във Вашингтон и важните клечки, с които се срещаше, аз може би бях единствена, на която той никога не беше скръцнал със зъби. Шушулката очевидно много ме харесваше и ме бе избрал за длъжността, която сега заемах, още докато бях в университета. В резултат на това необяснимо привличане, колегите ми не ми вярваха — още една причина тъкмо Оливие, ослепителният квебекски каубой и мормон, любител на изисканата храна, да е един от малкото ми приятели.

— Наистина съжалявам — извиних се, докато наливах горещата вода върху сместа от кафява захар, масло и ром, разпределена в две чаши. — Наложи се да тръгна наистина по спешност. Почина член на семейството ми.

— Божичко! Дано не е някой, когото познавам — възкликна галантно Оливие и се усмихна. И двамата чудесно знаехме, че той не познава никой от семейството ми.

— Става дума за Сам — отбелязах, докато се опитвах да отмия „клечката“, заседнала в гърлото ми, с горещата алкохолна напитка.

— Стига бе. Брат ти? — Оливие този път наистина се развълнува и се стовари в креслото до огъня.

— По-скоро братовчед ми — го поправих. — Истината е, че той е мой доведен брат и израснахме като брат и сестра. Чувствам го по-близък и от кръвен брат.

— Знам, че отношенията във вашето семейство са доста сложни — с известна ирония подхвърли Оливие моята собствена реплика, с която отбивах въпросите, свързани със семейството ми. — Сигурна ли си, че изобщо имаш роднинска връзка с него?

— Аз съм единствен наследник на имуществото му — обясних. — Това ми е достатъчно.

— Значи… Много богат, но не твърде близък роднина, правилно ли съм разбрал?

— По малко и от двете. Може би аз бях най-близка с него от всички роднини. — Това не означаваше кой знае колко, но Оливие нямаше как да го знае.

— Доста неприятно от твоя страна! И въпреки това не разбирам. Защо почти нищо не съм чувал за него, освен името му, естествено? Никога не е идвал, нито се е обаждал, доколкото знам, за всичките години, през които работим заедно и споделяме това скромно жилище.

— Хората от нашето семейство общуват духовно — уточних. Вдигнах Язон, който се виеше около краката ми, сякаш плетеше цветни венци за празника на цветята. — Нямаме нужда от сателити или клетъчни телефони…

— Така и така стана дума, да не забравя да ти кажа, че баща ти звъня по телефона — прекъсна ме Оливие. — Не поиска да каже защо те търси. Само поръча да ти предам да му се обадиш веднага, щом се прибереш.

В този момент телефонът издрънча и, изплашен, Язон скочи от ръцете ми на земята.

— Наистина трябва да имат свръхсетива, след като усетиха вибрациите ни в този час. — Докато отивах да вдигна телефона, той допи чашата си и тръгна към вратата. — Ще ти приготвя палачинки за закуска за добре дошла — подхвърли той през рамо и изчезна зад вратата.

— Гаврошче, скъпа — бяха първите думи, които чух в слушалката.

Тези мои роднини наистина трябва да са станали екстрасенси. Това беше чичо ми Лаф. От години не го бях чувала. От край време ме наричаше Гаврош — като бездомното френско момче от улиците на Париж.

— Лаф, къде си? — попитах, защото ми се стори, че е на милиони километри.

— Точно сега съм във Виена — гласеше спокойният му отговор. Това означаваше, че е в просторния си апартамент в сграда от осемнайсети век с изглед към двореца Хофбург, в който двете с Джързи неведнъж бяхме отсядали. Означаваше също, че при него е с осем ча̀са по-късно, отколкото при нас, и е единайсет сутринта. Той очевидно не бе изпитвал умората на часовата разлика.

— Много съжалявам за Сам, Гаврошче — рече той. — Искаше ми се да дойда за службата, но знаеш отношенията ми с баща ти…

— Няма нищо — успокоих го, за да не подхващаме неприятната тема. — Ти беше с нас духовно, както и чичо Ърнест, нищо, че вече не е сред живите. Успях да уредя да има и индиански шаман, който извърши кратка церемония, военните почетоха Сам и Джързи падна в отворения гроб.

— Майка ти е паднала в гроба? — възкликна Лаф с ентусиазма на петгодишно момче. — Прекрасно! Според теб нарочно ли го направи?

— Не, просто беше както винаги пияна — отговорих. — Въпреки това беше много смешно. Трябваше да видиш физиономията на Огъстъс.

— Сега наистина съжалявам, че не съм присъствал! — Като слушах смеха, който бълбукаше в гласа на този толкова възрастен човек, направо не вярвах, че е способен на подобно веселие.

Баща ми и чичо ми Лафкадио Бен не питаеха един към друг топли чувства. Вероятно това се дължеше на факта, че Лаф бе доведен син на дядо ми от предишен брак, с когото собствената ми баба Пандора бе избягала веднага след раждането на баща ми.

Това беше нещо, за което в моето семейство никога не се говореше — нито пред хората, нито насаме. Изведнъж ми хрумна, че може би бих могла да спечеля състояние, ако, естествено, не бях наследила богатството на Сам, като съставя съвършено нов модел на теорията на комплексността^[2] въз основа единствено на взаимоотношенията в това семейство.

— Чичо Лаф, бих искала да те попитам нещо — обадих се, — знам, че никога не говорим за семейството, но искам да знаеш, че Сам е оставил всичко на мен.

— Не съм очаквал друго от него, Гаврошче. Ти си добро момиче и всичко добро трябва да дойде при теб. Аз съм осигурен, така че не се тревожи за мен.

— Не се тревожа за теб, но искам да те попитам за нещо, което засяга семейството. Нещо, което вероятно само ти знаеш. И което Сам също ми е завещал — не става дума за недвижима собственост или пари.

Чичо ми Лаф мълча толкова дълго, че се усъмних дали е още на линията.

— Гаврошче, нали знаеш, че международните телефонни разговори се записват?

— Така ли? — попитах, чудесно знаейки този факт по силата на служебните си задължения. — Не мисля, че това има нещо общо с разговора ни — додадох.

— Да ти кажа правото, Гаврошче, обаждам ти се точно по този повод — гласът на чичо ми вече звучеше напълно различно от преди малко. — Съжалявам, че не можах да присъствам на погребението, но по една случайност следващата седмица ще бъда много близо до теб. В големия хотел във Вели ъф дъ Сън…

— Значи ще бъдеш в „Сън Вели Лодж“ следващата седмица? — попитах. — От Австрия ще пристигнеш там, така ли?

Причината да задам този въпрос бе, че не беше лесно да изминеш разстоянието от Виена до Кечъм, Айдахо, и при най-добри атмосферни условия, а чичо ми бе почти деветдесетгодишен. Посред зима и при бързата смяна на времето бе трудно да стигнеш там и от съседния град. Какво беше замислил той?

— Лаф, чуй ме, колкото и да ми се иска де се срещнем след всичките тези години, струва ми се, че идеята не е много разумна — подхванах отдалеч. — Заради погребението отсъствах от работа близо една седмица. Не мисля, че ще успея да получа отпуск.

— Скъпа моя — отговори Лаф, — въпросът, който искаш да ми зададеш… Мисля, че се досещам за какво става дума. При това знам и отговора, така че, моля те, гледай да си там.

 

 

Малко преди да заспя в съзнанието ми изникна споменът за нещо, за което не бях се сещала от години. Спомних си първия път, когато Сивия облак за първи път ме поряза. Ситни капки кръв закапаха като нежна рубинена огърлица върху крака ми, след като той прокара острието на ножа по кожата ми. Бях съвсем малка, но не заплаках. Помня колко красиви ми се видяха капките животворна кръв, които напускаха тялото ми. Не изпитах никакъв страх.

Нямам спомен този сън да ме е спохождал от дете. Сега обаче се яви почти веднага, сякаш бе чакал тъкмо този момент…

Бях сама в някаква гора. Стоях объркана сред тъмни високи дървета. От влажната земя се надигаше прозрачна мъгла, която от време на време се понасяше на малки облаци, пронизвани от последните лъчи светлина. Влажни борови иглички се стелеха под краката ми. Едва осемгодишна. Бях загубила Сам от поглед, след което загубих и пътеката. Беше станало твърде тъмно, за да откривам и следвам следите, както той ме бе учил. Бях съвсем сама и много изплашена. Какво щях да правя?

Реших да чакам до изгрев слънце на следващия ден. В малката си раница носех някои неща — гранола^[3], ябълка и пуловер, ако стане студено.

Не се беше случвало да участвам в истински планински преход и опитът ми се ограничаваше само до прекарване на нощта в палатка в задния двор, ето защо бях толкова развълнувана от хрумването си да последвам тайно Сам в този първи ден на тиуа-титмас^[4].

Сам бе само с четири години по-голям от мен, но бе започнал да прави подобни излети от възрастта, на която аз бях в момента. Вече дванайсетгодишен, за него това щеше да е петото такова пътешествие — досега все не беше успявал. Всички в племето се молеха този път да постигне желания резултат, да получи очакваното видение. В крайна сметка, бащата на Сам (чичо Ърнест) бе бяло лице, дошло отдалеч, и когато Светлия облак, майката на Сам, умряла съвсем млада, бащата дошъл да прибере детето от резервата в Лапуай, за да може да получи подходящото образование на своя народ. Точно тогава бащата направил нещо немислимо: взел за жена една англичанка (Джързи), която пиела твърде много огнена вода. Хората разбрали що за птица е още със самото й пристигане, когато тя дошла с дъщеря си, спряла да пие и настояла в пристъп на благородство двете деца да прекарват всяко лято с дядото и бабата на Сам в резервата. Трудно можеш да измамиш хората с подобни номера.

Тиуа-титмас е изключително важен ритуал в живота на всеки младеж от племето не персе. Този момент се смяташе за неговото или нейното влизане в живота. Сериозни мерки се вземаха, за да успее — горещи бани, парене в колибата от кал, прочистване посредством брезова кора в гърлото… Особено ако видението се окажеше дълго или се наложеше да мине през много изпитания.

Сам беше израснал в тези планини и знаеше как да поздрави всеки поток, скала или дърво, все едно е живо създание, приятел. Нещо повече, беше правил такива походи вече четири пъти и знаеше как да намери подходящо място на тъмно или дори със затворени очи, докато аз, каквато идиотка си бях, не можех да открия дори пътеката.

И ето ме безнадеждно загубена, мокра до кости от внезапно излелия се кратък планински дъжд. Измръзнала и гладна, изморена, с натъртени крака — малка и ужасена от собствената си глупост. Седнах на един камък, за да реша какво да правя.

Слънцето вече бе стигнало билото на отсрещния хълм и почти не се виждаше между дърветата. Щом залезеше, много бързо щеше да се спусне непрогледен мрак. Доколкото можеше да се вярва на моята преценка, бях на петнайсетина километра от мястото, от което бях тръгнала. Нямах спален чувал, непромокаеми дрехи, кибрит или допълнителна храна. И да си бях взела компас, не знаех как да си служа с него. Най-лошото беше, че с настъпването на нощта знаех, че ще наизлязат всякакви пълзящи и летящи гадини, да не говорим за дивите животни. Слънцето най-накрая се спусна зад хълма и прохладната влага проникна бързо през дрехите ми и чак до костите. От очите ми закапаха сълзи, постепенно се разхълцах от безумен страх и отчаяние, примесени с яд на самата себе си.

Единственото умение, на което Сам ме бе научил, бе да изпращам и да получавам сигнали, така както индианците умееха — с дим или огледало срещу слънцето. Сега обаче слънцето бе залязло, така че уменията ми оставаха безполезни. Така ли беше наистина?

Преглътнах един-два пъти, за да заглуша хълцането, и се загледах в светлоотразяващото покритие на презрамките на раницата ми, които бяхме длъжни да носим, когато караме колело. Изтрих очи с длан, обърсах носа си с ръкава на блузата. Коленете ми бяха омекнали, но все пак се изправих и се огледах.

През сплетените клони на дърветата и спускащата се мъгла забелязах, че слънцето не се е скрило напълно зад хоризонта. Скоро обаче и това щеше да се случи. Ако успеех да стигна достатъчно високо, преди и последните лъчи да изгаснат, щях да имам по-широк обхват на погледа. Щях да огледам върховете на хълмовете, за да открия място, подобно на това, на което Сам трябваше да бъде преди залез слънце: магическия кръг. Планът ми беше безумен, но пък и бе единственият начин да изпратя съобщение с последните лъчи в центъра на магическия кръг. Забравила напълно колко съм изморена и изплашена, забравила и всичко, на което Сам ме учеше, че нощем е далеч по-опасно да си на открито, отколкото сред дърветата в гората, тичах с малките си крака нагоре по хълма, към скалите над дърветата.

В съня си чувах удрянето на клоните зад гърба си, докато се катерех трескаво по острите камъни, а вейките и тревите деряха голите ми крака, и чух дори сумтенето на някакво животно зад едно дърво. В съня ми мракът около мен бързо се сгъстяваше, но поне целта — оголеното от растителност пространство, бе вече наблизо. Наложи се да легна по корем, докато приближа ръба на скалата, за да огледам планинските върхове под мен.

На едно от възвишенията отвъд широка пропаст съзрях магическия кръг. В съня ми в центъра седеше Сам. Под него се виждаше еленовата му кожа, косата му се спускаше до раменете, бе сгънал ръцете и краката си в поза за медитация с лице, обърнато към залязващото слънце. Нямаше начин да види моя сигнал.

Изкрещях името му. Отново и отново, с надеждата ехото да стигне до него. Постепенно викът ми се превърна в писък. Той обаче бе прекалено далеч, за да ме чуе…

 

 

Усетих, че някой ме бута по рамото. Отворих очи и светлината от високите прозорци на моето жилище плисна в лицето ми. Значи част от снега, който покриваше стъклата през нощта, вече се бе разтопил. Колко ли бе часът? Главата ми туптеше. Защо Оливие раздрусва раменете ми?

— Какво ти е? — попита той смутено, когато видя, че съм будна. — Знаеш ли как пищеше? Чуваше се чак горе. Малкият аргонавт се свря под хладилника ми от страх.

— Виках ли? Сънувах тежък сън. Не ми се беше случвало от години. А и тогава не стана точно така.

— Кое да стане? — съвсем се обърка Оливие.

И изведнъж ме осени мисълта, че Сам наистина е мъртъв и единственият начин да го видя отново е в съня си, въпреки че се разминаваше със случилото се тогава. Мамка му! Почувствах се така, сякаш кармата ми ме бе ритнала в главата!

— Тестото за палачинки е готово — осведоми ме Оливие. — Има млечен шейк и цял литър кафе от цикория, а също така и от онези малки наденички, чието съдържание на холестерол ще подплати кръвоносните ти съдове за цял живот. Да не забравя, сварил съм и няколко яйца… рохки, не преварени…

Имитацията на говора на янки при Оливие винаги ме забавляваше, но точно сега нямах настроение за това.

— Колко е часът, хазяин?

— Часът е напълно подходящ за обядо-закуска. Чакам те, за да те заведа на работа, защото колата ти е безнадеждно затрупана под снега.

 

 

След като похапнах добре, реших да прокопая път до колата си, преди да тръгна за работа. След двудневно шофиране изпитвах нужда от физическо натоварване. Често след подобно топене свиваше здрав студ, което щеше да значи, че близо месец ще се боря с обледяването на колата. Щеше ми се и да остана малко сама, за да направя прехода от погребението към трудовата дейност.

Измъкнах портативното си радио, от ония, които човек най-често можеше да срещне в негърско гето, и заобиколена от истински дюни искрящ сняг и сложни дантели ледени висулки, започнах да свалям снега от малката си хонда под ритъма на „Файър Даун Билоу“ в изпълнение на Боб Сийгър. Замислих се за различните образи, от които тъчем сънищата си, а и за реалностите, с които се заобикаляме.

Истината бе, че така и не открих Сам в онези гори, а той ме намери. В истинската история, не в сънищата ми, наистина се изкачих до открита територия, където въздухът е толкова разреден, че дървета и животни не оцеляват, а и не остават да преспят. Луната беше пълна и застанах на върха на една канара, окъпана в нейната светлина. Слънцето отдавна бе залязло, небосклонът червенееше и в същото време изгряваха звезди. Отвсякъде ме заобикаляха тъмни гори.

Не си спомням да съм изпитвала ужас като онзи — сам-сама, обляна в млечнобяла светлина, срещу цялата вселена. Толкова бях изплашена, че изобщо не се сещах за болките или глада си. Дори не можех да заплача. Нямах представа колко време съм стояла така, без да смея да помръдна, знаейки, че — каквато и да е опасността за малко животно като мен да стои така на открито — всяко движение, което бих направила, щеше да е по посока на тъмната и непрогледна гора, наситена с нощни звуци, от които според мен току-що се бях спасила.

Тогава той излезе от гората в мрака на нощта, за да ме намери. Първоначално забелязах някакво размърдване в храсталаците и отстъпих от страх. Когато обаче разпознах в тъмнината да просветва бялата еленова кожа на Сам, се спуснах напред през празното пространство и се хвърлих в ръцете му, хълцаща от облекчение.

— Стига, стига, фукличке — рече той и ме отдалечи от себе си, за да ме огледа. На лунната светлина очите му бяха сребристи. — По-късно ще ми разкажеш как ти хрумна безумната идея да тръгнеш след мен. Имаше късмет, че се върнах, за да проверя следите, които съм оставил, и открих твоите. Вярвам, че разбираш, че прекъсна много важната ми среща с духовете на моето племе. И ето те сега тук, на открито над горите, където съм те учил да не излизаш през нощта. Моят дядо Тъмната мечка не ти ли е казал, че нито вълкът, нито дивата котка прекарват нощта на открито?

Поклатих глава, докато преглъщах сълзите си. Той обгърна раменете ми с ръка и вдигна раницата ми от земята. Спуснахме се надолу към гористия пояс. Сам ме улови за ръка и аз започнах да се правя на безстрашна.

— Знаеш, че духовете на племето обитават местата над гората — допълни Сам. Чувах как мокрите нападали листа джвакат под подметките на мокасините му. — Животните усещат, че духовете са там дори когато не ги подушват или виждат. Ето защо, ако искаш да се срещнеш с духовете, трябва да чакаш там, където дори дърветата не пускат корени. Но мястото, закъдето съм се запътил, е под защитата на велика магия. И тъй като е твърде късно, за да те върна обратно, ще се наложи да прекараш нощта с мен. Ще преминем през тиуа-титмас заедно. Ще чакаме там в кръга духовете да влезнат в нас.

Макар да се изпълвах постепенно с облекчение от факта, че съм намерена и съм спасена от Голата планина, не бях много сигурна дали тази работа с духовете ми харесва.

— Защо искаме духовете… точно да влязат в нас? — трудно ми беше дори да го произнеса.

Сам не отговори, но стисна пръстите на ръката ми, за да покаже, че ме е чул. Започна едно безкрайно спускане към дърветата. Там долу бе все така тъмно, но между клоните над главите ни светеше лунният кръг и осветяваше едно оголено празно пространство, което ми напомни за амфитеатъра, в който Джързи пееше на едно от представленията си в Рим.

Ръка за ръка и един до друг, двамата със Сам пристъпихме в осветеното пространство.

Нещо странно ставаше тук. Лунната светлина имаше различно качество — трептеше и искреше като бенгалски огън, сякаш от небето се сипеше ситен сребърен прах. Лек вятър донесе студен полъх. Завладяна от магията на това място, не изпитвах вече страх. Почувствах се като част от това място.

Без да изпуска ръката ми, Сам ме заведе до центъра на кръга и коленичи пред мен. Развърза вързопчето, което висеше на колана му, и извади разни неща, които знаех, че са талисмани — ярки мъниста и носещи късмет пера. Едно по едно ги завърза в косите ми. След това натрупа клони и вейки в центъра на кръга и сръчно запали огън. Когато пламъците се издигнаха и протегнах ръце, за да се стопля, разбрах колко съм измръзнала всъщност. Върховете на пламъците се сливаха от време на време със светлината на звездите. Чувах песента на есенните щурци, а над главите ни успях да различа съзвездията на Голямата и Малката мечка.

Сам, който седеше до мен със скръстени под себе си крака, проследи погледа ми.

— Може да се окаже, че мечката е моят племенен дух… Нищо, че не съм се срещал лице в лице с мечка.

— Защо говориш за мечката в женски род?

— Защото нейният дух е велик женски дух — отговори Сам.

— Също както лъвицата пази малките си… Понякога дори и от баща им… А и тя намира храна.

— Какво става, когато твоят племенен дух влезе в теб? — боязливо попитах. — Прави ли ти нещо?

— Не е много сигурно — усмихна се Сам. — На мен не ми се е случвало. Убеден съм обаче, че ще разберем, ако това стане. Дядо ми Тъмната мечка ми обясни, че племенният дух се приближава безшумно към теб и може да приеме образ на човек или на животно. След това решава дали си готов, започва да ти говори и ти казва какво е твоето свещено име… Име, което никой друг няма как да разбере, освен ако ти сам не решиш да го споделиш. Дядо ми казва, че това име е духовната сила на всеки от нас и в много случаи е по-важно дори от вечния живот на душата ни.

— Защо твоят дух не е влезнал досега в теб и не ти е дал име? — попитах. — От толкова време се стараеш.

Дългата до раменете гарвановочерна коса на Сам скри очите му, когато той се наведе напред, за да разбърка огъня, и вече виждах само тъмните мигли, скулите, правия нос и трапчинката на брадичката. На слабата светлина ми се стори далеч по-възрастен от своите дванайсет години. Вече не беше моят доведен малко по-голям брат. Реших, че вероятно така изглежда един племенен дух. Той извърна лице към мен и се усмихна. Осветени от огъня, очите му бяха чисти и дълбоки като диаманти.

— Знаеш ли защо те наричам „фуклата“, Ариел? — попита той и когато поклатих глава, обясни: — Защото макар да си само на осем, годините, на които тръгнах за първото си тиуа-титмас, ти си много по-умна от мен тогава. Може би и сега си по-умна. А и не само това. Ти си и по-смела от мен. Когато за първи път дойдох в тези гори сам, вече познавах всяка клечка и всеки камък по пътя. Днес ти изобщо не се изплаши да тръгнеш съвсем сама, като сляпо вярваше, че нищо лошо не може да ти се случи. На това дядо ми му вика „необходимата вяра“.

— Вървях по следите ти — посочих. — А и си мисля, че съм просто глупава.

Сам се разсмя.

— Не, не. Не си глупава. Но може би това, че се загуби в гората и едва не загина, ще се окаже действителен талисман за мен — моето заешко краче. — И той дръпна плитката ми. — А и нищо чудно това, че те намерих, да е най-важното, което се случи днес.

Така и стана. Той получи името Сив облак, нашият племенен дух ни благослови със светлина, а аз станах половин индианка, като си смесихме кръвта. От тази нощ сякаш нещо вътре в мен се закачи и пътеката ми в живота стана права и ясна.

От онази нощ до днешния ден.

 

 

Правителството на Съединените щати много пъти е обвинявано, че пилее парите на данъкоплатците, но никога и за това, че създава прекалено големи удобства на работното място на своите служители. Това важи с особена сила за райони, отдалечени от големите градове, където всеки цент, който би могъл да осигури някакво удобство на работното място, се пази старателно или най-добре се връща обратно там, откъдето е дошъл. И в резултат се оказа, че в павирането на паркинга от шест акра за колите на правителствените служители са вложени далеч по-големи суми от тези, които бяха дадени за преустройството, обзавеждането, ремонтирането, почистването и дори отоплението на работните места.

Когато в ранния следобед се опитах да намеря място за колата си, по която все още се виждаха остатъци от вчерашния сняг, забелязах, че единствените свободни места на просторния паркинг са на мястото, определено за големите началници, т.е. пред самия вход или толкова далеч от него, че все едно бяха в съседния щат. Тъй като по това време на годината и след такова топене като сутрешното, обикновено по-късно през деня свиваше силен студ, а заледени камъчета вече чукаха по тенекиите на купето, реших да рискувам да получа мъмрене и да спра колата си пред главния вход на мястото за големите клечки. Забранено бе на редовите служители да оставят там возилата си, още по-малко да влизат през главния вход. Щях да успея да уговоря човека на рецепцията да ме пусне и да се регистрирам в книгата за посетители, за да не се налага да изминавам няколкостотин метра в този студ, докато стигна определения за такива като мен вход.

Мушнах се на едно от свободните места, нахлузих, както си седях, кожуха, увих дългия кашмирен шал около врата си и нахлупих върху ушите си скиорската шапка. Едва тогава изскочих навън, заключих колата и се затичах към стъклената врата на сградата. Докато затварях, усетих как леденият вятър се опитва да изтръгне вратата от пантите. С известно усилие успях да я затръшна, преминах през останалата серия от врати и се озовах във фоайето.

Изтривах с длан пламналите си от вятъра очи и вече размотавах шала, когато го съзрях. Стоеше пред плота на рецепционистката и се разписваше, че напуска. Направо се вцепених.

Почувствах се точно като лиричната героиня в една от ариите, които Джързи обичаше да припява: „…ще видиш непознат…“. Беше я записала дори в партньорство с прочутия Дитрих Фишер-Дискау^[5].

Та, значи, срещнах своя непознат. Истината е, че сцената не беше достатъчно романтична — фоайето за посетители на филиала на Института за технически науки, но знаех, и то без никакво съмнение, че това е човешкото същество, създадено за мен. Той бе дарът, който боговете ми изпращаха като утеха за смъртта на Сам. Като си помисля само, че имаше вероятност да вляза през другия вход! Непонятни са пътищата на съдбата и изненадите, които тя ни готви почти на всяка крачка.

Той наистина изглеждаше като бог — поне така си представях аз, че би трябвало да изглежда един бог. Тъмната му коса стигаше почти до раменете, беше висок и слаб, с изсечени черти и профил, който човек обикновено приписва на гръцките герои. Меката тъкан на палтото от камилска вълна и дългият бял шал стояха прекрасно върху широките рамене. Елегантните пръсти на едната му ръка държаха скъпи италиански ръкавици. Това нямаше нищо общо с типа каубой инженер, който подсвирква след теб, както би се изразил Оливие.

В осанката му се долавяше нещо царствено и достойно, граничещо с арогантност. А когато обърна гръб на рецепционистката Бела, която го съзерцаваше със зяпнала уста, все едно бе риба на сухо, и се насочи към мен, забелязах, че очите под гъстите тъмни мигли бяха с цвета на най-чистия тъмен тюркоаз и с изумителна дълбочина. Погледът му пробягна по лицето ми и той присви леко очи. Дадох си сметка, че в този вид от мен се излъчваше точно толкова женственост, колкото от полярна мечка.

Движеше се към мен и към изхода с очевидното намерение да напусне сградата. Обзета от паника, поисках да направя нещо — да падна на пода или да разперя ръце като орлица пред стъклената врата. Наместо това само затворих очи и вдишах дълбоко аромата му — смесица от бор, кожа и лимон — напълно достатъчно, за да ми завърти главата.

Възможно да е било плод на въображението ми, но ми се стори, че го чух да прошепва нещо, което ми прозвуча като „изумителна“ или „изящна“. А най-вероятно е било „извинете“, защото спирайки насред пътя, практически бях запушила изхода. Когато отворих очи, него вече го нямаше.

Приближих рецепцията, за да погледна в книгата за посетители, но Бела, която вече беше дошла на себе си, побърза да сложи празен лист хартия върху отворената страница. Вдигнах изненадано очи, но срещнах нейните, в които нямаше и следа от строгостта на разгневен служител на реда, а по-скоро яд на сърдита котка.

— Знаете, че сте длъжни да използвате другия вход, Бен — информира ме тя високомерно. — А присъствената книга е само за посетители.

— Всички, които се записват в нея, могат да видят имената на хората, които идват и си отиват — отбелязах аз. — Защо това да не важи за останалите работещи тук? За първи път чувам за такава разпоредба.

— Отговаряте за ядрената сигурност, а не за сигурността на сградата, затова не я знаете — възрази тя със злобна усмивка, все едно в сравнение с нейните задачи моите са долнопробна работа.

Преди да се усети, изтеглих листа изпод яркочервените й нокти. Тя го дръпна обратно, но беше късно.

Професор доктор Волфганг К. Хаузер: МААЕ, Кремс, Австрия.

Нямах никаква представа къде в Австрия се намира Кремс, но затова пък знаех, че МААЕ е Международната агенция за атомна енергия — организация, която следеше производството на този вид енергия в целия свят. Не че някой им позволяваше да работят много в последно време. Австрия, доколкото знаех, беше зона, свободна от производство на такава енергия, но тя подготвяше и поддържаше някои от най-известните специалисти в света в тази сфера. Много бях любопитна да надникна в биографията на професор доктор Волфганг Хаузер. И това не беше всичко.

Усмихнах се на Бела и надрасках името си в книгата за посетители.

— Имам спешна среща с началника си Пастор Дарт. Поръча да дойда от другата сграда колкото се може по-бързо — съчиних аз на бърза ръка, докато свалях палтото си и закачах нещата си в гардероба за посетители.

— Лъжете ме. Доктор Дарт е все още на обяд с гости от Вашингтон — самодоволно заяви Бела. — Записа се, че напуска сградата с тях преди около един час. Можете сама да проверите…

— Така ли? Защо книгата изведнъж вече не е толкова поверителна? — ухилих се и се отправих към въртящата се врата.

Оливие седеше в кабинета, който деляхме в същата сграда, пред своя компютър. Двамата с него ръководехме проект за откриване, възстановяване и управление на „горещи отпадъци“ като гориво на пръти и други трансуранови материали, което ще рече материали, в чийто състав влизат повече атоми, отколкото при урана. Успявахме да ги открием с програми, подготвени по наше задание и доразвити от наши специалисти. По програмиране.

— Кой е професор доктор Волфганг К. Хаузер от МААЕ в Австрия? — попитах, щом Оливие вдигна очи.

— Господи, и ти ли? — въздъхна той, като се оттласна със стола си на колела и разтри очи. — На работа си от няколко минути. Как успя толкова скоро да пипнеш болестта на всички тук? Превърна се в нещо като епидемия. Няма жена, която до този момент да не се е разболяла. Въобразявах си, че ти ще си единствената, която ще устои. Доста пари заложих на теб.

— Той е прекрасен! — възкликнах. — И нещо повече, в него има нещо друго — животински магнетизъм…

— О, не! — провикна се Оливие и се изправи, за да отпусне длани върху раменете ми. — Нещата са далеч по-зле, отколкото предполагах! Може би ще загубя и парите за покупки.

— Да не си заложил и сумите за специалния билков чай? — ухилих се.

Оливие се стовари обратно на стола си със стисната между дланите глава. В този момент си дадох сметка, че доктор Волфганг К. Хаузер е първото нещо, накарало ме да се усмихна от една седмица насам и да забравя за цели десет минути за Сам. Това бе компенсация дори за загубата на Оливие, както и за няколкото кутии прекрасен ароматен чай.

Едва седнал, Оливие подскочи отново при звука на сирената на алармената инсталация, придружен от периодичното съобщение:

Това е пробна тревога. Провеждаме зимната пробна тревога. Съгласувана е с местните противопожарни власти, както и с федералните служби. Моля насочете се бързо към най-близкия авариен изход и изчакайте на паркинга на подходящо разстояние от сградата, докато чуете сигнала за край на пробната тревога.

По дяволите! По време на тренировъчна тревога можеш да използваш единствено аварийните изходи. Запечатват обичайните входове към сградата, включително и този към фоайето, където бях оставила палтото си. Навън температурата бе доста под нулата, когато пристигнах, а сега вероятно бе още по-ниска. Една такава тревога траеше около половин час.

— Хайде — подкани ме Оливие, докато обличаше якето си. — Вземай си нещата и да вървим.

— Палтото ми е във фоайето — съобщих и бързо го последвах към коридора между вече опразнените работни места.

Истинско море от хора се изсипваше през четирите аварийни изхода навън, където свирепо ги посрещаше зимният вятър.

— Ти си ненормална — отбеляза Оливие. — Колко пъти съм ти казвал да не използваш фоайето? Сега ще се превърнеш в леден блок. Естествено, ще те загърна в моето яке, но то не може да побере и двама ни. Може да се редуваме да го обличаме, когато другият посинее.

— Имам яке в колата, а ключовете са в чантата ми — осведомих го. — Ще изтичам до там и ще включа отоплението, ако пробната тревога продължи твърде дълго.

— Добре, ще дойда с теб — съгласи се той. — Щом си влязла пред централния вход, предполагам си паркирала и на забранено място.

Ухилих му се весело, докато изтласкани от тълпата, преминахме през вратите и се затичахме покрай сградата.

Посегнах да отключа и видях, че лостчетата на вратите вече са вдигнати. Странно. Винаги заключвам колата си. Може просто да съм била твърде разстроена днес и да съм забравила. Пролазих вътре и взех якето. После запалих мотора, докато Оливие влезе от другата страна. Моторът малко се давеше и наистина беше късмет, че се наложи да дойда и да го запаля. При тези температури навън много лесно горивото в колата може да се превърне в леден къс.

В този миг забелязах на огледалото ми за обратно виждане връвчицата с възли.

Като деца двамата със Сам си бяхме поставили задачата да научим различни видове възли. Бях станала страшно добра и можех с пръстите само на едната ръка да правя почти всички моряшки възли. Сам твърдеше, че инките в Перу използвали възлите като език: смятали с тях, дори успявали да разкажат цяла една случка. Като дете изпращах съобщения с възли на различни хора и дори на самата себе си, за да видя дали след време ще успея да разгадая какво съм имала предвид — като да увиеш около пръста си конец, за да не забравиш нещо.

Имах дори обичая да оставям парчета връв или въженца на различни места — както това, което висеше сега на огледалото ми за обратно виждане. Ако бях напрегната или имах проблем в работата, машинално започвах да завързвам и развързвам възли и често се случваше да се окажа със сложно макраме в ръцете. И както възлите като по чудо се разплитаха между пръстите ми, така като по чудо намирах решение и за проблема си. Нямах спомен обаче да съм виждала точно това парче връв, докато пътувах към къщи предишния ден или по пътя ми към работа този следобед. Паметта започваше да ми изневерява.

Въздухът в купето взе да се стопля и аз посегнах към връвта. Възлите всъщност бяха два, ако се смяташе и този около пръчката, на която бе закачено огледалото: наричаше се Соломонов възел и значението му бе „жизненоважно решение“ и „плъзгава територия“. Какво ли съм имала предвид, когато съм го закачила там? Развързах го и започнах да го въртя машинално между пръстите си.

Оливие бе включил радиото и вече бе успял да намери станция с неговите досадни каубойски мелодии. Започнах да съжалявам, че го поканих в колата. Двамата с него прекарвахме под един покрив деветдесет процента от времето си. Точно тогава ми хрумна, че когато се прибирах предишната нощ, по-скоро тази сутрин, не видях нито негови, нито на когото и да било друг следи по снега пред къщата. Колкото и силни да бяха снегът и вятърът, все някаква следа щеше да е останала, макар и затрупана. А и защо не беше прибрал пощата ми, ако си е бил у дома през цялото време? Неяснотите май станаха повече.

— Къде беше ти по време на отсъствието ми? — не издържах.

Той се наведе и ме целуна леко по бузата.

— Трябва да направя едно признание, скъпа моя. Срещнах една каубойка, на която просто не можах да устоя.

— Прекарал си виелицата, затворен с каубойка? — Оливие не беше от типа мъже, които остават при жена през цялата нощ. — Я разкажи. Хубава ли е? И тя ли като теб е последователка на Светците от последния ден. Къде беше моят котарак през това време?

— Оставих голяма купа с храна на малкия аргонавт, той така и така сам си пуска водата. Що се отнася до дамата, за връзката ми с нея може да говорим вече в минало време. Стопи се заедно със снега. И сега е ледена като висулките отвън.

Доста поетично представяне.

— Трябва да отскоча до Сън Вели през почивните дни следващата седмица. Смяташ ли да оставиш отново Язон да зъзне в мазето, или да го взема със себе си?

— На ски ли ще ходиш? — попита Оливие. — Защо не вземеш и двама ни? От няколко дни се чудя къде да отида да покарам на девствен сняг. По склоновете на Сън Вели вече имало близо метър.

Оливие беше чудесен скиор и се носеше като перце по сухия сняг. Аз самата се справях много по-трудно, но обичах да го гледам.

— Добре де — въздъхнах. — Аз лично едва ли ще мога да покарам. Имам там среща с чичо ми. Иска да обсъждаме някакви семейни проблеми.

— Напоследък си засипана с внимание от страна на семейството си — отбеляза Оливие с известна изненада. — Май причината е наследството, което получи. — Той тутакси съжали, че го е споменал.

— Няма нищо — успокоих го. — Преодоляла съм го. Освен това чичо ми е твърде богат. Известен цигулар и диригент е и…

— Да не говориш за Лафкадио Бен? Да не би той да ти е чичо? Често съм се питал при толкова малко хора в света с тази фамилия дали не си роднина с най-известните от тях?

— Вероятно с всичките — свих лице иронично. — Това име е нещо като съдба.

Сигналът за край на тренировката се разнесе точно когато съобщавах на Оливие, че стига да има желание, може да ме придружи. С огромна неохота изключих мотора и напуснах топлото купе, за да изляза отново вън на студа. Докато затварях вратата, си спомних, че наистина бях заключила по пътя към фоайето. Не си въобразявах, някой бе влизал в колата ми.

Надникнах през прозореца на задната врата, където гърбовете на седалките бяха сгънати напред. Видях всичко, което обикновено държах там. Но някой наистина бе ровил вътре. Все пак заключих отново — просто рефлекс. Последвах Оливие покрай сградата към входа за служители и пред вратата се сблъсках с прекия си шеф Пастор Дарт, който също влизаше.

— Бен — възкликна той и по свадливото му лице изгря усмивка. — Върнала си се. Ела в кабинета ми след половин час — дотогава ще се освободя. Ако знаех, че ще си днес тук, щях да разчистя документите. Има да си говорим за много неща.

Бела, която вървеше пред нас, се извърна и се подсмихна иронично през рамо. Обещах на Шушулката, че ще бъда при него, и влезнах в моя кабинет в момента, в който телефонът ми иззвъня.

— Вдигни ти — рече Оливие. — Забравих да ти кажа, че преди да дойдеш днес, те потърси някаква журналистка във връзка с документи, които си била получила в наследство. През цялата сутрин обаче някой не спря да звъни и всеки път, когато вдигнех, затваряше. Трябва да е някой хахо.

Вдигнах слушалката на четвъртото позвъняване.

— Ариел Бен, Управление на отпадъците — небрежно изрекох в микрофона.

— Здравей, фукличке — чух мек познат глас. Глас, който бях убедена, че никога повече нямаше да чуя. — Съжалявам, наистина много съжалявам, че трябваше да стане по този начин… но не съм умрял. Във всеки случай точно това ме чака, ако не ми помогнеш. И то бързо.