Катрин Невил
Магическият кръг (23)

Уран

Бих искал в този момент да се докосна до най-великото духовно събитие, което някога се е случвало… освобождаването на атомната енергия… Бих искал да привлека вниманието ви към думите „освобождаване на енергия“… Освобождаването е ключова дума на новата ера, както, между другото, е и за всеки ориентиран към духовното.

Това освобождаване е започнало с освобождаването на един аспект на материята и на някои сили на душата вътре в атома… самата материя, голямо и мощно посвещение, което може да се сравнява само с посвещенията, които дават свобода на човешката душа… Часът на спасителната сила вече наближава.

Въплъщение на йерархията, „ДК Тибетеца“,

записано от Алис Бейли, 9 август 1945 г.

Цикълът на Уран започва, когато планетата стига най-северната точка на своята орбита… последният хелиоцентричен пасаж на Уран над най-северната точка в неговата орбита се проявил най-ясно на 20 юли 1945, четири дни след първата атомна експлозия в Аламогордо, Ню Мексико, и така било ознаменувано началото на новата ера — за добро или за лошо… Не събитията ни се случват, а ние случваме събитията.

Дейн Ръдиар,

Астрологическо синхронизиране

Най-важното нещо в живота на един мъж е да открие тайната цел на своето въплъщение и да я следва с бдителност и страст… Уран в нас е Свещената пика от Легендата. В ръцете на Светия Цар тя строи Храма на Граала, в ръцете на Клингсор^[1] — Градините на злите магии… Уреус е змията символ на властта в египетския символизъм, муден, но и внезапен, и много време трябва, за да го накараш да помръдне, но веднъж задвижен, става неудържим… Не му ли позволиш да създава, ще те погълне.

Алистър Кроули,

Уран

Преди да успея да подготвя някакъв смислен план за действие, знаех, че трябва да намеря Сам. Колкото и да бе ужасно да се изправя лице в лице с него и да му съобщя за своя провал — да не говорим, че бе добре да се справя и с Волфганг, докато „Рим гори“, — неочаквано осъзнах, че благодарение на мен Сам може би беше в далеч по-голяма опасност, отколкото при заминаването ми. Ами ако някой беше разбрал, че е жив?

Волфганг се държа необикновено кротко и тихо през останалата част от пътуването, което за мен бе добре дошло. Бяхме се разбрали, щом пристигнем в Айдахо, ще отидем направо в Центъра, за да съобщим на Шушулката, който се бе прибрал от Виена, че вече сме налице. Смятах първо да се отбия у дома, колкото да оставя багажа си, и едва тогава да отида в офиса. Единственото оръжие, което ми бе останало, бе, че Волфганг още не знаеше, че го подозирам, ето защо трябваше да действам бързо.

Знаех, че в този час — десет сутринта, Оливие вероятно е на работа, така че щях да успея да се обадя от домашния си телефон на дядото на Сам — Тъмната мечка. Сигурно продължаваха да подслушват телефона ми, но поне можех да се опитам да изпратя съобщение на Сам, че вече съм в града.

Докато приближавах по пътя, забелязах колата на Оливие на пътеката пред входа, а до нея недалеч от пощенските кутии бе паркирана още една, по чиито номера личеше, че е взета под наем. Ясно бе, че Оливие не е сам — последното, което исках или ми трябваше точно в този момент. Спрях за малко, колкото да обърна и да потърся друго решение, но в този момент от задната врата се подаде поразрошената глава на Оливие. Протегна ръка и ми даде знак бързо да влизам вътре. Реших да не създавам проблеми, изключих мотора и излязох навън, като в последния момент измъкнах палтото и чантата си. Преди да успея да си отворя устата, Оливие бе вече до мен и стисна ръката ми.

— Къде, за бога, беше? — процеди доста нервно той. — Не отговори на нито едно от съобщенията ми през тези две седмици! Имаш ли представа какво стана тук за това време?

— Никаква — признах и се изпълних с мрачни предчувствия. Посочих непознатия автомобил. — Коя е гостенката ти?

— Гостенката е твоя — съобщи Оливие. — Пристигна от Солт Лейк снощи и спа горе при мен, където има отопление. Преди малко я настаних в твоя апартамент и малкият аргонавт ще й прави компания. — Тя ли каза? Той ме следваше по стръмните стъпала към моята квартира. — Благодарение на теб всички се оказахме насред бързей в лодка без гребла.

Пристъпих в дневната на просторното ми мазе и бях повече от изненадана. В дъното на помещението заварих новооткритата си полусестра. Само преди два дни бях говорила с нея от обществен телефон на Виенското летище — Бетина Брунхилда фон Хаузер.

Оливие беше прав — присъствието й тук не вещаеше нищо добро. Щом се появих, тя се изправи и прекоси стаята. Носеше един от нейните зашеметяващи костюми, този път бе в светлокафяви нюанси и човек имаше усещането, сякаш е била топната във вана с карамел. Язон ме доближи, но ме отмина с пренебрежение. Метнах палтото и чантата си на закачалката.

— Фройлайн Бен, исках да кажа, Ариел, — започна Бамби, коригирайки се бързо. — Вашият onkel ме изпрати тук, веднага щом разбра колко спешно се налага това.

Тя обърна обсипаните си със златисти петънца очи към Оливие и той леко се изчерви.

— Разбирам, че е дошъл моментът да се разкарам — промълви той.

— Защо е нужно? — попитах директно. — И без това осея жилището ми с подслушвателни устройства, включително и телефона ми? Нали това е причината шефът ти да те държи тук, за да ме шпионираш денем и нощем?

— Мисля, че трябва да й кажеш — изненадващо се обади Бамби. — Кажи й онова, което сподели снощи с мен. След това аз ще й кажа каквото знам.

— Групата, за която работя, ме изпрати тук преди пет години, по времето, когато Шушулката те нае за първи път — подхвана Оливие. — Нямахме представа кой от семейството ти и доколко е замесен в тази заплетена история, знаехме обаче достатъчно за Пастор Дарт и неговата кохорта. От известно време го държим под око. Стори ни се доста подозрително, че избра точно теб от студентската скамейка, за да бъдеш под негово пряко разпореждане, при условие че нямаш никакъв опит и препоръки. Единствената причина за този избор можеше да е фактът, че си твърде близка с братовчед си Сам.

От неприятно по-неприятно. Излизаше, че Шушулката е злодей от главата до петите и прозвището му Принц на мрака си бе напълно подходящо. Имах обаче един важен въпрос:

— Знаеше ли Сам, че ме следиш? Или ти и него шпионираше? Въпреки че той често е работил за твоя шеф — Терон Вейн?

— Не сме шпиони — възрази Оливие. — Ние сме международна агенция по линията на Интерпол, която разследва незаконни действия, особено такива, свързани с контрабанда на ядрени оръжия. Имахме информация, че много от хората, ангажирани с подобна дейност, са успели да се внедрят в системата от институции, контролиращи ядреното оръжие, и то във високи нива на властта. На едно от първите места в този списък са наркотрафикантите в отделните държави, дори КГБ и ЦРУ. Имаме опасенията, че много скоро ще започнат да предлагат на свободния пазар и „горещи продукти“, включително и ядрени. Точно така, както в момента се предлагат и техните агенти под прикритие.

За първи път чувах толкова дълга и толкова сериозна реч от устата на Оливие, но в нея той така и не отговори на въпроса ми.

— Ако не шпионираш, защо телефонът ми е с подслушвателно устройство? Защо работиш под прикритие? И защо се опита да измъкнеш ръкописите с руни под носа ми от пощата?

— Когато разбрахме, че са по следите ти, ме изпратиха там да те пазя — опита се да обясни той. — Макар че в много от случаите се налага да те пазя от самата теб.

Нещо ми напомни за хер Волфганг.

— Когато зърнах ръкописа през прозореца на колата ти, разбрах, че това не са документите, които братовчед ти бе описал на нашите хора. Една вечер остана до късно в офиса и с нетърпение очаквах да разбера къде би могла да го скриеш — изборът ти беше много хитър. Естествено, го открих и направих копия, за да не се загуби безвъзвратно. Бамби твърди, че Лафкадио се бои от другите документи, които са принадлежали на братовчед ти Сам и вече са в ръцете на брат й.

Изпитах искрено облекчение, че поне един от ръкописите, този с руните, съществува не само в ръцете на семейството ми. А също така и че Оливие е от моята страна на барикадата. Търсейки истината във всичко, стигнах до важно наблюдение — сериозната опасност в тези документи можеше да дойде от друг сектор.

Не можех да забравя думите на Сам при описанието на събитията, довели до гибелта на Терон Вейн, оказал се наместо него в избухналата кола, когато неколкократно ме предупреждаваше да внимавам да не бия на очи, когато ходя в пощата или проверявам кореспонденцията си. Спомена, че стане ли веднъж ясно къде са копията на документите, за тези, които ги търсят, ще бъде по-лесно, ако някой от нас е мъртъв. Вече разбирах, че неговата предпазливост се дължеше не на факта, че в пакета, който ми е изпратил, е единственото разработено копие, а защото Сам е единственият, който знае къде са скрити оригиналите на Пандора. Нямаше съмнение, че онези, които бяха по следите на ръкописите, не само искаха да знаят съдържанието им, но и да са сигурни, че никой друг няма да знае. Така че документите, които сега бяха в ръцете на Шушулката и Волфганг, щяха да са единствени, ако Сам беше мъртъв. Не беше много сложно да се досетя какво следваше в техния сценарий, стига да не си затварях очите, естествено.

— Шушулката е в заговора, нали? Телеграмата ти ме предупреди, но я получих твърде късно — казах на Оливие. — Волфганг вече държеше ръкописите, макар да се опита да ме предупредиш и за него.

— Убедена съм, че брат ми е искрено влюбен в теб — обади се Бамби. — Ако се бяхте срещнали по-рано, може би тази любов щеше да го накара да преосмисли стойностите, в които вярва, и да го спаси. Волфганг е образован човек с високи идеали, стига обаче да са в добрата посока. Мисля, че той самият е изненадан от факта, че е способен на силна страст. Но е прекалено късно за промяна, дори и за разговор. Къде е в момента?

— Отиде в Центъра направо от летището — обясних. — Трябва да се срещна с него там.

— В такъв случай е добре да действаме бързо — рече Бамби. — Види ли, че и Оливие не е на работа, може веднага да пристигне тук. Ако си мисли, че знаеш къде са оригиналите на ръкописите на братовчед ти, ще се окажеш в сериозна опасност. Трябва да бъде спрян, преди да е причинил още нечия смърт.

Гледах я ужасена и почувствах, че Оливие слага нежно ръка на рамото ми. За какво говореше тази жена? Знаех, естествено. И вероятно съм го знаела през цялото време.

— Никога не можем да сме напълно сигурни — рече Оливие на Бамби.

Усещах особено жужене в ушите си, сякаш щях да загубя съзнание. И тогава чух гласа на гостенката някак отдалеч.

— Да, сигурна съм. Брат ми Волфганг уби Самюъл Бен.

 

 

Мъжът, с когото бях прекарала последните седмици в бурни любовни занимания, всъщност бе хладнокръвен убиец и докато ме е държал в ръцете си, е имал съзнанието, че е причинил смъртта на Сам. Имах усещането все едно съм поела голяма глътка абсент, подправена с опиум или някоя от смесите, отвела Сократ към нирвана. Може би бе по-благоразумно да тръгвам… но къде?

Оливие се канеше да направи някакво предложение, но в този момент чухме необичаен звук. Спогледахме се в недоумение, но и двамата бързо се сетихме, че това трябва да бе звънецът, който толкова рядко използвахме, че почти бяхме забравили звука му. Още повече че се намираше в отдалечената от нас част на къщата. Нашият така наречен „преден двор“ бе много стръмен и посетителите обикновено идваха откъм задната врата, тъй като пътеката за коли свършваше пред нея.

Спуснахме се към високите прозорци тип „капандура“ на моето мазе и надникнахме. Виждахме само пътя, но не и човека, който бе застанал пред входа. Грамаден лендроувър с номера от щата Айдахо беше паркиран зад колата на Бамби. Пред калниците се виждаше образ на изправена мечка гризли. Дали пък най-сетне късметът ми не беше проработил?

— Познаваш ли колата? — попита ме Оливие.

— Колата — не, но мечката — да! Иди да отвориш — поръчах му, — докато ние приберем Язон и съберем малко вещи — връхни дрехи и обувки за всички ни. Вероятно ще се наложи да отидем в планината за известно време.

— Но кой е този човек? — настоя да знае Оливие. — Точно сега не можем да отворим вратата, освен ако не си абсолютно сигурна в него.

— Сигурна съм — категорична бях. — Тази мечка е пристигнала тук чак от резервата Лапуай. Изминала е над осемстотин километра. Човекът е пратеник на скъпия ми покоен братовчед Сам.

 

 

В първия момент Оливие и Бамби се стъписаха пред вида на Тъмната мечка. Както повечето индианци от племето не персе, той беше много хубав мъж — с прав тънък нос, брадичка с дупка в средата, черти, издаващи сила, дълги крака и широки рамене, в сплетената му на тънки плитки коса бяха промушени тънки бели ивици плат, а сребристите очи под тежки черни вежди искряха като кристали, които умеят да надникнат в същността на времето.

Беше облечен с кожено яке с ресни и мъниста по него, а през едното му рамо бе преметнато одеяло. Той измина разстоянието до мен и стисна сърдечно ръката ми.

Както вече споменах, Тъмната мечка никога не ме е харесвал много, до голяма степен заради странното ми семейство. По ръкостискането му обаче долових, че в момента разбира положението ми и цени факта, че се опитвам да помогна на Сам. Естествено, нито той, нито Сам подозираха как умело съм прецакала всичко. Представих го на другите двама.

В съвсем типичен за него лаконичен стил индианецът рече:

— Той чу сърцето ти и знае какво си решила. Одобрява. Иска да дойдеш.

Незнайно как Сам бе успял да прочете мислите ми от разстояние, което не ме изненада. Винаги го е умеел. Нима не го усещах през последните няколко седмици как се движи в следите от моите психологични мокасини?

— Нищо не спомена за останалите — Тъмната мечка посочи с жест Оливие и Бамби. — Дойдох само за теб.

Слисах се. С мен бяха двама души, готови да ми кажат истината — истина, която можеше да се окаже решаваща не само за моето физическо оцеляване, но и за това на Сам.

— Кого има предвид с това „той“? — попита Оливие. — Къде смята да те води и защо не иска да дойдем и ние?

Преди да измисля какво да отговоря, Бамби реши проблема.

— Аз съм дъщеря на Хале — информира тя Тъмната мечка. — Пристигнах от Виена, за да разкажа каквото знам за човека, който беше баща на Сам и пастрок на Ариел — Ърнест Бен.

— Разбрах — отсече Тъмната мечка, без по лицето му да трепне мускул.

Напъхах Язон в раницата си и го потупах по главата. Не исках да го оставям сам в къщата в момент, когато нямах представа къде отивам и колко ще отсъствам, метнах на гръб раницата заедно с винаги готовата за път чанта, взех и малко дрехи, които прецених, че ще са ни необходими за по-дълъг преход в планина. Седнах на седалката до Тъмната мечка в лендроувъра му, а Оливие и Бетина се настаниха отзад. Така извръщайки се към тях, за да слушам разказа на Бетина, щях да мога да поглеждам и към пътя зад нас да не би някой да ни следи.

— И така — обърнах се към Бамби и Оливие, когато напуснахме града и се насочихме на север покрай Континентъл Дивайд, — не мога да ви кажа къде отиваме, защото и аз самата нямам представа. Поне знам с кого отиваме да се срещнем. Мога да ви уверя единствено, че това не е излет в планината. Ще стигнем до дъното на всичко, за което говорихме.

Оливие гледа известно време объркано, след което изведнъж проумя и възкликна:

— Господи! Да не искаш да кажеш, че той не е мъртъв?

Кимнах бавно. Едно нещо бях успяла да свърша както трябва — запазих тайната за това, че Сам е жив. Много скоро това щеше да се промени, докато разнищваме бъркотията.

— Но ако Сам е жив… тогава кого е убил Волфганг? — попита Бамби. Очевидно беше с доста по-бързи реакции, отколкото си мислех първоначално.

Погледнах Оливие смутено.

— О, не! — схвана той доста бързо. — Усещах, че нещо не е съвсем наред през последния месец. Не е възможно толкова време да не даде никакви признаци на живот. Знаех, че отиде със задача в Сан Франциско същата седмица, в която и братовчед ти беше убит, и тъй като нямаме обичай да се търсим по време на акция, реших да изчакам. Странно бе, че след бруталното убийство на наш сътрудник във връзка със случай, върху който и аз работя вече близо пет години, не получих никакво известие. Дори си мислех да го потърся, но реших, че за да не ми се обади, Терон е имал достатъчно основания. А те наистина са били сериозни — горчиво се усмихна Оливие.

Скоро пътят навлезе сред гъсти борови гори с бързи тъмни реки и водопади, чиито сребристи ленти се мяркаха между дърветата. Вдишвах с пълни гърди чистия въздух с аромат на бор, докато слушах историята на Бамби. Постепенно и последните няколко парченца от мозайката, която от толкова време се опитвах да подредя, се наместваха.

— Майка ми Хале била отгледана от баща си Хилман фон Хаузер — подхвана тя. — Както виждаш двамата с Волфганг носим фамилията на дядо ни.

— От телефонен разговор с майка си Джързи научих, че вие с Волфганг имате различни бащи — опитах се да избегна аз директното изричане на факта, че Бетина е незаконно дете на твърде дръзкия ми баща Огъстъс.

— Бащите ни са различни, но сме с едно и също фамилно име — обясни Бамби. — Бащата на Волфганг, нейният законен съпруг, всъщност е Ърнест Бен.

Трудно нещо можеше да ме изненада вече в моето семейство, но като имам предвид думите й, че Волфганг е бил причина за смъртта на Сам, нещата придобиваха малко по-различно измерение, защото излизаше, че Сам и Волфганг имат един и същи баща — Ърнест. Оказваше се, че са полубратя. Така както ние с нея бяхме полусестри, деца на един общ баща — Огъстъс. Хвърлих бегъл поглед към Тъмната мечка и забелязах, че той кимна утвърдително.

— Знаех за това — обади се той. — Познавах Ърнест Бен от много години. Много хубав мъж и богат. Появи се в северните райони на Айдахо доста преди началото на войната, за да купува мини — петдесет хиляди акра северно от Лапуай, където можеш да срещнеш склонове, по които едва ли е стъпвал човешки крак, и пещери с минерални залежи — огромен къс от майката земя, който никой не беше изследвал. По време на войната, естествено, стана още по-богат.

След войната той, прехвърлил четирийсетте, се върна в Европа, ожени се за една млада жена на име Хале и остана там известно време. Роди им се син Волфганг. Най-неочаквано Ърнест се върна към имота си в Айдахо северно от Лапуай, но без жената и детето. Каза, че починали. Поиска разрешение да се ожени за дъщеря ми Светлия облак, която познаваше от дете. Тя много го харесваше, но подобен брак бе нещо… твърде необичайно. Ърнест Бен беше бял мъж от далечна страна. Откъде можехме да сме сигурни, че ще иска да приеме нашите обичаи? Че няма да иска да напусне отново нашите земи? Може би никога нямаше да се върне повече?

Когато го попитах дали обича дъщеря ми, Ърнест Бен отговори, че не вярва да е способен да обича — думи, които моят народ не може да проумее. Такова признание е равносилно да кажеш, че си умрял. Обеща обаче да се грижи за дъщеря ми и че ако имат деца, то те ще бъдат възпитавани в традициите на нашия народ — обещание, което той не изпълни. Когато Светлият облак почина, бащата на Сам го отведе със себе си. След това се ожени за майка ти Джързи и вече се страхувахме, че Сам е загубен завинаги за нас.

Тъмната мечка говореше без горчивина, макар да ми се видя потънал в мисли. Не мина много и продължи:

— Ърнест Бен каза малко преди сватбата си нещо много странно: „Моля се само това да изтрие петното, което оставих.“ Така и не стана ясно какво е имал предвид, нито прие да посети палатката за потене, за да се прочисти.

Последните му думи накараха нещо в главата ми да зазвъни.

— Ти спомена, че Ърнест Бен купил земи в Америка преди Втората световна война — уточних. — Кога точно беше това?

— През хиляда деветстотин двайсет и трета година — отвърна Тъмната мечка.

Чувствах, че датата бе от изключително значение. Започнах да разсъждавам на глас:

— Ърнест е роден през хиляда деветстотин и първа. През хиляда деветстотин двайсет и трета трябва да е бил на не повече от двайсет и две. Как баща му е доверил на толкова млад човек толкова големи суми, а и възможността да ги управлява в една чужда държава?

Бамби и Оливие ме гледаха с широко отворени очи.

— Божичко, сетих се! — възкликнах.

Значи това е „петното“, за което нашето семейство не искаше да говори и сигурно със сериозно основание — двуженство, отвличане на деца, кръвосмешение, фашизъм и убийство очевидно не беше достатъчно. Към края на двучасовото ни пътуване през Битър-рут Рейндж на Рокис, докато попълвах пропуските в познанията си от това, което Тъмната мечка и Бамби имаха да разкажат, успях доста да се ориентирам. На първо място разбрах, че дължа голямо извинение на двете си баби и по-специално на Зоуи.

Превратът в Мюнхен, начело на който стои Хитлер, се случва на 9 ноември 1923 година. В този момент не се задава война. Йероним Бен обаче знае, че рано или късно ще има. Знае също така на чия страна ще бъде той. Изпраща Ърнест в Америка, за да купи земи и да сложи основата на мини. Десет години по-късно, през 1933 година — годината в която Хитлер става канцлер на Германия, Йероним изпраща и своя по-малък син Огъстъс — на двайсет и една по това време. Тези млади мъже са изпратени там като къртици, които копаят и ровят в планинските пещери на Новия свят и трупат полезни изкопаеми за времето, когато светът ще влезе в поредна война.

Единият от братята се отправя на изток — баща ми в Пенсилвания. Другият — Ърнест, на запад в Айдахо. А третото му дете — Зоуи, полита над кукувиче гнездо.

Тя напуска родния дом, за да избяга с циганите, но баща й не се отказва от идеята, че добрата кръв трябва да се свързва само с добра кръв. Тъкмо той е този, който изпраща приятеля си Хилман фон Хаузер в Париж, за да я прелъсти. Независимо от това какви според Зоуи са обстоятелствата около тяхната връзка, дъщеря й Хале е отведена от бащата и той я отглежда със законната си съпруга германка, тъй като тя така и не успява да му роди дете. Зоуи пък се омъжва за див ирландец и има второ дете — майка ми Джързи.

Така че, ако Йероним Бен „задига“ баща ми Огъстъс от Пандора, той по подобен начин си присвоява и двамата сина на сестра си Ермионе, които тя има от брака си с Крисчън Алекзандър: Лаф — чрез осиновяване, а Ърнест — чрез подмяна на фактите в свидетелството му за раждане, където наместо истинският баща фигурира той. Така че двете дъщери на Зоуи — майка ми Джързи и сестра й Хале са единствените истински внучки на Йероним Бен. Йероним по-късно подрежда пешките си така, че омъжва двете момичета за своите осиновени „синове“ — Хале за Ърнест, а Джързи за Огъстъс. Чрез тази сложна стратегия очевидно цели неговото богатство и власт да останат чрез Зоуи в наследници на неговата кръвна линия.

„Приятната“ част идва от това, че свързва погрешните хора. Стремящият се към престиж и властолюбив мой баща щеше да е съвършеният партньор за Хале, той щеше да й даде чудесната арийска основа, която една красива руса жена от семейство с националистични убеждения може да иска. Резултат на тази връзка е Бамби. Докато Ърнест и майка ми Джързи се свързват в по-късен етап от живота си и се опитват да са щастливи, доколкото това е възможно за достатъчно травматизирани и изтерзани от живота двама души.

Така че петното, което Ърнест никога не успял да изтрие от себе си, е нещо, което той разбира и осъзнава едва след брака си с Хале фон Хаузер. И не толкова за това, което баща й е направил по време на войната като един от производителите на оръжие, с което Хале доста се гордеела, но също и за това къде са отишли изкопаемите, добити от Ърнест през всичките тези години и предадени в ръцете на „неутралния“ му баща холандец Йероним Бен.

Ърнест се заел с бавната и болезнена задача да събере семейната история, която никой не знаел изцяло. Щом установил, че Огъстъс и Йероним са натрупали огромното си богатство чрез страданието на други — Йероним бил съвсем наясно какво прави, — бил съкрушен. Но разбирайки, че е бил използван като оръдие от човека, когото доскоро е смятал за свой баща, не само за развъждането на по-висша раса, но и за да контролира света, това вече го лишило дори от желанието за живот.

Майката на момичетата — Зоуи, от друга страна, заминала за окупирана Франция с надеждата, че ще успее да убеди своя прелъстител да отведе дъщеря им Хале извън завзетата от немците територия, но попаднала в капан, подобно на Пандора и Лаф — във Виена. Най-вероятно тя тайно се е подсмихвала, когато в Париж седеше на масата срещу мен и прекрасния ми любовник нацист — което бе своеобразно повторение на нейната съдба между войните.

Но истинската ирония за всички тези хора бе, че благодарение на познанството и връзките им с Йероним Бен, Хилман фон Хаузер и Адолф Хитлер, според Бамби, те не само са оцелели по време на войната, но в случая на Пандора и Зоуи са можели и да помагат на стотици други да избегнат репресиите. Сред тях, естествено, са и хора като съпруга на Пандора, Дакиан Басаридис, създал канал за спасение на бегълци през Южна Франция.

— Знае ли Волфганг подробности от тази история… или дори факта, че Сам е негов брат? — попитах Бамби.

Тя мълча известно време, насочила сериозните си златисти очи към мен.

— Не съм сигурна — отвърна след време. — Това, в което съм убедена, е, че винаги е бил под силното влияние на майка ни — основната причина, поради която Лафкадио го презира, макар да не обича да говорим за това. Научих всичко от случайно подхвърлени от Лафкадио реплики и факти, които пък той бе разбрал преди много години от Ърнест при пристигането му от Айдахо да се срещне с Пандора и да говори с нея. Изглежда тя е била наясно с всичко от самото начало.

Безсъмнено!

Спомних си думите на Волфганг, когато стояхме под стъкления покрив на неговия замък и съзерцавахме водите на Дунав в нощта, малко преди да се отдадем на любовта си: „Бях съвсем малък, когато баща ми ме заведе да я видя. Тя пееше тогава “Das himmlische Leben". Погледна ме с онези невероятни нейни очи… Твоите очи."

— След като се ожени за дъщеря ми — обади се Тъмната мечка, — Ърнест Бен се върна на два пъти в Европа. Сам бе на три години, когато Ърнест поиска да се види с Пандора, майката на неговия брат Огъстъс, за да говорят по важен семеен въпрос. Второто пътуване бе по повод погребението на Пандора, много скоро след смъртта на Светлия облак, и тогава отведе Сам със себе си. Пандора му бе предала нещо, което трябвало да получи лично, така ми каза. При завръщането си в Айдахо той напусна резервата завинаги.

Исках да задам още един въпрос. За щастие, вече бях свикнала с неочакваните отговори. Дори не трепвах вече.

— Как стана така, че отиде да живееш при Лафкадио след смъртта на майка си? — попитах Бамби. — Отпреди ли го познаваше?

— Майка ми не е починала. Тя си е жива и здрава, доколкото знам… макар че откакто съм напуснала дома ни преди десет години не съм я виждала. — Бамби присви очи, докато говореше. — Мислех, че вече си разбрала, че на дъното на всичко е тя!

Ако майката на Бетина, Хале фон Хаузер, стоеше зад всичко това и ако наистина беше толкова ужасна, че съпругът й да избяга от нея и да се ожени за Светлия облак, дори дъщеря й предпочита да се махне от дома едва петнайсетгодишна, за да заживее при чичо ми Лаф, ставаше ясно, че Волфганг е свързан с тъмната страна на семейството.

Интересно каква беше ролята на Огъстъс? Попитах Оливие дали знае нещо.

— Баща ти е на доста предна позиция в нашия списък — обясни той. — Очевидно не е бил много влюбен в майката на Бамби — сега всеки от тях има друг брак, но иначе добре са се разбирали. Преди десетина година той помогна на Хале фон Хаузер да заеме добра позиция във Вашингтон, окръг Колумбия, и от нея сега тя успява да упражни влияние и тук в страната, и в чужбина. Член е на борда на няколко музея и на голям всекидневник, влиянието й се разпростира в социалната сфера…

По дяволите!

— Този вестник да не би случайно да е „Ушингтън Поуст“? — прекъснах го. — Може би и името на последния съпруг на Хале е Вурхер-Льоблан. — Звучеше холандско-белгийско, част от региона, в който Химлер планирал да създаде своя „нов рай“.

— Ти наистина си подготвена — усмихна се Оливие.

Естествено, променила бе малкото си име на Хелена, защото името Хале биеше много повече на очи. Спомних си също колко заинтересувани бяха баща ми и втората му жена Грейс по време на онази наша вечеря в Сан Франциско да разберат какво зная за наследството си. Бяха организирали дори пресконференция с надеждата, че ще успеят да измъкнат още нещо от изпълнителя на завещанието. Подходящо прикритие за някой, който иска да ми телефонира, за да ме поразпита, вероятно с по-голям успех, за съдържанието на ръкописите, включени в състоянието на Сам. Когато госпожа Вурхер-Льоблан от „Уошингтън Поуст“ ми се обади, тя не каза, че е репортер, а че иска да купи ръкописите. Сега вече за мен нямаше съмнение, че тя е била майката на Бамби — Хале фон Хаузер.

Дали Джързи знаеше, че сестра й е жива и какво се кани да прави с баща ми? Не ми обясни, но пък Тъмната мечка го направи.

— Естествено, имах много сериозни подозрения относно внезапната смърт на жената и детето на Ърнест — рече той. — Но пък и нямах доказателства, че са живи до последното пътуване на Сам в Юта. Според него майка ти и Ърнест вярвали, че най-добрият начин да предпазят вас, децата, от миналото, е като запазят мълчание.

Тъкмо се готвех да развия разсъжденията си по този въпрос, когато Тъмната мечка намали скоростта и лендроувърът пое по неравен път между дърветата. Земята бе покрита с плътен килим от борови иглички и от тях въздухът се изпълваше със силен аромат на бор. Потънахме в мълчание, докато наблюдавахме внимателните маневри на нашия шофьор между дърветата — сякаш бродираше с едрата машина. След доста продължителен преход в гората, теренът започна да се издига нагоре, докато най-сетне стигнахме върха на възвишението. Там на ръба на скалиста урва Тъмната мечка спря и се обърна към мен:

— Ще те заведа до реката, където внукът ми ще ни чака. Той очаква само теб, така че другите двама най-добре да останат в колата.

Извърнах глава към Оливие и Бамби, за да видя реакцията им.

— Мисля, че трябва да дойда и аз — първа наруши мълчанието Бамби, — за да помогна с каквото мога. Чувствам се отговорна за случилото се с теб и братовчед ти… нашия братовчед — поправи се тя. — Ако още тогава, когато разбрах, че се виждаш с брат ми, ти бях разказала всичко, което знам за него, вероятно щяхте да си спестите много от неприятностите.

— ’Кво да ви кажа — обади се Оливие, добавяйки към квебекския си акцент западняшко провлачване. — Няма уважаващ себе си пич, който да остави две момичета като вас да се мотаят из хълмовете сами.

Веселото му настроение тутакси се изпари, когато видя малкия автоматичен браунинг, който Бамби измъкна от джоба си със сръчността на професионалист. Той открай време твърдеше, че си мечтае за някоя каубойка, но очевидно тази проява на независимост му дойде в повече.

— Махни, за бога, това нещо — възкликна той, — докато някой не е пострадал. Откъде го измъкна?

— Дядо ми Хилман беше опитен инструктор в клуба по стрелба в Централна Германия. Всеки в семейството трябваше да знае да стреля — съвсем спокойно обясни тя. — Притежавам всички документи, удостоверяващи, че умея да боравя с валтер, люгер, маузер и всички модели на браунинг. Освен това имам и съответното разрешително да нося оръжие за самозащита.

Какво да се прави, никога не знаеш какво ще ти поднесе една двайсет и пет годишна челистка. Особено в семейство като нашето.

— Нека го вземе — отбелязах. — Човек никога не знае.

 

 

Последвахме Тъмната мечка по дългото скалисто дефиле. Постепенно изкачването ставаше все по-трудно, тъй като едри и по-дребни камъни се откъртваха от песъчливата почва изпод краката ни. Нямах никакво желание да преживея поредна лавина. Особено когато става дума за камъни и пръст, а не за сняг.

Добрахме се най-сетне до върха, откъдето се разкриваше гледка към гориста долина, прорязана от сребристата лента на някаква река, и се сетих, че най-вероятно сме на мястото, за което Сам ми беше разказвал, че е едно от любимите му — района на Меса Фолс в Северно, Айдахо.

Тук реката бе широка и само на едно място се виждаше водопад, който се спускаше стремително надолу като блестяща златиста ивица — цветът й напомняше за косите на Бамби. Единствено постоянната мъгла от ситни водни капчици, които се вдигаха от дъното, показваше какво е количеството вода, което се стоварва долу в скалите. Бях идвала тук преди години със Сам — последният ми излет, преди да се върна за учебната година, и той искаше да ми го покаже.

— Това е тайното ми място, фукличке — рече той тогава. — Открих го веднъж, когато бях тръгнал за риба, а бях доста малък. Едва ли някой е стъпвал тук от стотици години.

Хванати за ръце, прецапахме плитката вода непосредствено преди водопада и се спуснахме по назъбените скали отсреща. Там случайно попадаш на цепнатина в скалата, почти невидима, ако не стъпиш над нея, и толкова близо до водата, че стените бяха влажни и плъзгави, полепнали с мъх от постоянната влага. Тогава Сам се плъзна настрани и ме изтегли надолу след себе си.

Озовахме се в просторна пещера, която имаше отвор към водите на водопада, и стояхме и съзерцавахме потоците, които се спускаха като воал пред нас. Обърнахме му гръб и тръгнахме навътре. Когато стана съвсем тъмно, Сам извади фенерче и светна.

Гледката беше изумителна — стените и таванът на пещерата бяха покрити с кристали, които светкаха с цветовете на дъгата в резултат на мъглата, вдигната от водата зад нас. Стояхме заобиколени от хиляди дъги и милиони призми.

— Ако поискам да се скрия някъде или да скрия теб или някой друг, на когото държа — промълви тогава Сам в пълната тишина, настъпваща на фона на ревящата зад гърба ти вода, — няма друго по-добро място.

Ето ме сега, стъпила на скалите на отсрещния бряг, с лице към водопада, с Тъмната мечка, Оливие и Бамби. Нито за миг не се усъмних какво е скрито там долу в пещерата.

 

 

Отне ни близо половин час, докато се спуснем от върха на скалата до водата. Налагаше се да подбираме местата, на които стъпвахме, да заобикаляме дървета и храсти. Когато най-сетне се добрахме до свободно от растителност място на самия бряг, се обърнах към останалите, викайки, за да надвия шума от водопада.

— Ще се наложи да прегазим до отсрещния бряг, до мястото, където отиваме. Тук е най-плитко.

— Аз, за съжаление — обади се Оливие, отправил към мен големите си тъмни очи, — трябва да призная, малко късно наистина, че така и не се научих да плувам.

— В такъв случай наистина е рисковано — съгласих се. — Макар тук водата да е само до глезените, течението е много силно и бързо заради близостта с водопада. Най-добре е да останеш тук, докато прекосим отсреща и намерим Сам.

Тъмната мечка, който не беше вчерашен, заяви, че ще остане също на брега. Двете с Бамби събухме обувки и навихме панталоните. Оставих раницата си на земята до Оливие. За моя изненада косматата тъмна глава на Язон се подаде оттам. Съвсем бях забравила за него! Когато видя водата зад гърба ми, очите му светнаха, ушите заиграха развълнувано — какъв голям басейн!

— А, не! — категорично заявих и бутнах главата му обратно, след което подадох раницата на Оливие. — Само това ни липсва в този момент — котка зад борда. Сега ти ще го контролираш. — Насочих показалец към Язон. — Никакви херинги повече от хазяина, ако не се държиш прилично, докато ме няма.

Когато хванати за ръце двете с Бамби нагазихме, усетих, че ме обзема паника. Водата беше далеч по-студена и по-бърза, отколкото очаквах. Дадох си сметка защо Сам ме бе довел тук в края на лятото — в най-горещия и най-безводен сезон на годината, когато поради сушата и горещината започва времето на пожарите.

Бяхме тук малко след периода на топене — водите са най-студени и най-пълноводни. Движеха се с такава скорост, че направо те изблъскваха от камъните. Налагаше се да приплъзвам стъпала, защото вдигнеш ли крак малко по-високо, другият направо не може да издържи на напора. В началото водата стигаше до прасеца, но нагазехме ли до колене, бе повече от ясно, че няма да успеем да продължим.

Канех се да предложа на Бамби да се върнем обратно на брега и тъкмо набирах сили да започна да викам, за да ме чуе въпреки грохота на водопада, когато нещо на отсрещния бряг привлече вниманието ми.

Високата стройна фигура на Сам се появи на петнайсетина метра пред нас, огряна от яркото слънце. Бе вдигнал ръка и ни даваше знак да не мърдаме от мястото си, след което изрита мокасините си настрани и нагази в реката. Когато доближи на достатъчно разстояние, забелязах, че около кръста му е увито въже, вероятно завързано за дърво на брега. Протегна ръце към нас, стисна ме за рамото и се наведе над ухото ми, за да чувам.

— Слава богу! Нека да закрепя въжето за отсрещния бряг и ще ви преведа.

Изчакахме Тъмната мечка да улови края му и да го увие за здраво дърво, след което хванати за въжето стигнахме брега. В най-дълбоките места водата не стигаше повече от метър, но бях изтощена от напрежението да стискам спасителното въже и да пазя равновесие. Бамби не изглеждаше по-добре.

Сам започна да се катери по стръмния склон, като от време на време се обръщаше, за да ни подава ръка. Сетне безмълвно — твърде близо вече бяхме до водопада, за да се чуваме, дори да крещяхме — Сам се покатери на тясна скалиста площадка, протегна ръце към Бамби и я подхвана през кръста, докато аз помагах отдолу. И тогава се случи нещо, което ме ужаси.

Сам, обгърнат в кълбета мъгла от водните пръски, стоеше бос на скалистия ръб, само на няколко сантиметра от Бамби, дългите кичури влажна черна коса се преплитаха с русите й къдри. Тъмните сребристи очи се усмихваха на нейните със златисти петънца. Силна болка ме прониза.

Какво ми ставаше? Моментът никак не ми се виждаше подходящ за прояви на глупава ревност. Освен това коя бях аз да изпитвам подобно нещо? Аз, която въпреки множеството предупреждения, се впуснах в чувствената си одисея? Нещо повече, трябва да призная, че Сам никога, абсолютно никога, не бе дал никакъв знак — с дума или жест, че ние с него бихме могли да споделим някакви други чувства освен тези на кръвни братя. В такъв случай защо не можех да се дистанцирам достатъчно или да изпитам за него същата обич, откритост, доверие и подкрепа, които той демонстрира за мен в момента, в който разбра какво изпитвам към Волфганг Хаузер? Господи, просто не можех! Докато ги наблюдавах, имах усещането, че някой е забил нож в сърцето ми и го върти. Моментът никак не беше подходящ да загубя контрол.

И все пак следващите няколко секунди, които ми се сториха часове, тревожната мисъл, че Сам и Бамби потъват в погледите си, не ми даваше мира. Сам я спусна бавно в цепнатината в скалата и протегна ръце и за мен.

Докато ме спускаше на скалното стъпало, доближи устни до ухото ми и извика:

— Коя е тя?

По аналогичен начин доближих ухото му и изкрещях:

— Сестра ми!

Той се дръпна изненадано, вперил в мен изумен поглед, след което се разсмя, макар да не чух звук.

Фенерът на Сам ни поведе към блестящия лабиринт, издълбан през вековете в твърдата скала. Навлязохме в тунела, докато шумът на водопада се отдалечи достатъчно, та можем да чуваме гласовете си. Едва тогава ги представих един на друг.

— И така, приятели — проехтя гласът на Сам, отразен от сталактитните стълбове на кристалната пещера, — бих искал да спрете, за да се възхитите на тази недокосната от човека красота, но се боя, че ни очакват по-сериозни задачи.

— Двете с Бетина, а и Оливие, имаме да ти разказваме твърде много неща — опитах се да му обясня. — Може би няма да е безопасно да вадим ръкописите на Пандора от укритието им… Предполагам са тук… Докато не чуеш онова, което имаме да ти разкажем. А и не би могъл да намериш по-сигурно място от това тук.

— Нямам намерение да ги крия — отговори той. — Твърде дълго са стояли скрити. Честността е най-добрата политика, нали, фукличке? Ти си ме научила на това. — Усмихна се на Бамби и додаде: — Известно ли ви е, че тотемното животно на сестра ви е планинският лъв? Интересно ми е кое би било вашето?

Бамби отговори с ослепителна усмивка и почувствах остър гъдел във върховете на пръстите си… вероятно от влагата и студа тук в пещерата.

— Щом нямаш намерение да ги криеш повече — със стиснати устни попитах, — какво възнамеряваш да правиш с тях? Няма човек на този свят, който да не иска да се добере до ръкописите на Пандора.

— Дядо ми има страхотна идея, сподели ли я с теб? — отвърна Сам. — Според него е крайно време индианският народ да направи нещо за нашите резервати. Нещо, което ще бъде сериозен принос и за Майката Земя. — Тъй като двете с Бамби мълчахме, той продължи: — Тъмната мечка смята, че е крайно време да се сложи началото на първото електронно издателство в Америка на коренните й жители — индианците.

 

 

Сам бе запечатал ръкописите в тънки цилиндри от непромокаема матова пластмаса, въздухът от които бе изтеглен, и ги бе складирал в дъното на пещерата. Ако не знаеш какво търсиш, в сумрака съвсем спокойно може да ги вземеш за някой от множеството сталактити.

Тогава в онова ранно утро, горе в планината при пасището, Сам ми бе разказал колко дълго и старателно бе превеждал и тълкувал на обикновена хартия сбирката на Пандора, наследена от него чрез баща му, състояща се от древни папируси, тънки дървени плочки и надписи върху тънък меден лист. Тогава сподели с мен, че е запечатал оригиналите в „херметични контейнери“ и ги е скрил на място, което според него никой никога няма да открие. Хартиеното копие, което Сам бе направил — единственото, както той го описа, бе онова тесте листове, което бе прибрал от сейфа си в банката в Сан Франциско веднага след гибелта на Терон Вейн и бе пуснал на мой адрес в първата пощенска кутия. Това бяха ръкописите, които бях влачила през света, след което старателно наредих между страниците на томовете на Австрийската национална библиотека. Сега по думите на Волфганг бяха в ръцете на отец Вергилио и Шушулката.

Идеята на Тъмната мечка, за която спомена Сам, бе да се извадят древните оригинали, запечатани в контейнерите тук в пещерата, отново да се препишат и преведат на английски — този път заедно с ръкописа с руни с неизвестен произход, който получих от Джързи. След това един по един ръкописите да се публикуват в електронен вариант и така хората навсякъде да имат достъп до тях.

Тъмната мечка смяташе, че е най-добре оригиналите да бъдат разпределени между различни музеи и библиотеки на американските индианци, стига да разполагат с подходящи приспособления за съхранението им.

За разлика от прочутите ръкописи от Мъртво море, които дълго време бяха прекарали в неподходящи ръце през последните четирийсет години, резултатът от екзотичните хрумвания на Пандора и Клио щяха да са на разположение за изследване от учени с различни специалности. Ако направехме сами преводите, поне щяхме да сме сигурни, че нищо не е прикрито, а ако откриехме нещо, което застрашава по някакъв начин Майката Земя и би могло да бъде манипулирано, а в същото време е свещено място, такъв намек направи Волфганг например по отношение на едно от изобретенията на Тесла, ще оповестим публично тези факти, за да може тези обекти да бъдат своевременно защитени.

Тримата съставихме план за действие и докато Бамби изваждаше един по един цилиндрите и ги подаваше на Сам, който на свой ред ги завърза здраво в три купчини, аз ги отнасях до цепнатината в скалата. После се изкатерих горе и ги изтеглих на повърхността, след което и останалите двама се качиха при мен.

Поотделно всеки от цилиндрите беше лек като перце, но събрани заедно доста тежаха. Всяка от нас с Бамби носеше по около десет килограма, а вързопът на Сам бе очевидно по-голям. Имаше и друго, макар всяка от тръбите да бе здраво запечатана, Сам се боеше, че поради деликатността на съдържанието, проникне ли в тях влага или вода, то можеше да се повреди.

Наредени в хоризонтален ред, на гърба на всеки от нас бе привързан по един вързоп — от кръста до раменете, че и нагоре. Сам направи специален моряшки възел, какъвто катерачите използваха, в случай че се наложи светкавично да се освободят от товара си. Надявах се тежестта, колкото и да затрудняваше движението, да осигури по-здраво стъпване по дъното на реката и така щяхме да сме по-устойчиви на бързеите.

Преди да нагазя в ледената вода, хвърлих един поглед към Тъмната мечка на отсрещния бряг, който стоеше до напрегнатия Оливие, притиснал раницата с Язон до гърдите си. Поехме в индийска нишка. Сам най-отпред, за да държи въжето здраво, следван от Бамби и последна бях аз. Внимавах да не стягам прекалено коленете си, да пазя равновесие и да подбирам старателно къде стъпвам. Бяхме някъде към средата, когато с периферното си зрение долових, че нещо не е наред. Сам бе спрял насред пътя и не мърдаше.

На отсрещния бряг, точно в края на гората, се появиха последните двама души, които исках да видя в този момент — моят шеф Пастор Оуен Дарт и хер професор доктор Волфганг К. Хаузер от Кремс, Австрия. Волфганг бе притиснал дулото на пистолет до шията на Оливие, а Тъмната мечка стоеше завързан за голямо дърво на няколко метра от него.

Как бяха успели да ни открият на повече от сто километра в планината? В следващия миг се сетих, че няколкото минути, които прекарахме в къщата след пристигането на Тъмната мечка, колите отвън останаха без наблюдение. Съвсем достатъчно, за да се залепи за джипа му съответното устройство за проследяване. Очевидно Волфганг бе си взел бележка от онзи случай, когато успях да му се изплъзна.

Въпреки разстоянието, можех да видя как тюркоазеният поглед на Волфганг се впива в нас. Спря за миг върху мен и Бамби, след което се насочи яростно към водача на малката ни група. Очевидно не вярваше на очите си.

Доплака ми се. Желанието ми да оживея все пак бе по-силно. Перспектива, която точно в този момент не ми се струваше много обещаваща. С ужас забелязах, че в ръката на Шушулката просветна острие на нож. Другата му ръка вече стискаше въжето, по което вървяхме, и то започна да се люлее. То бе опора от жизнено значение за нашето успешно придвижване в тези бързи води. При мисълта, че се готви да го среже, ледени тръпки пролазиха по гръбнака ми. Видях как Волфганг му каза нещо и Шушулката кимна, след което дръпна ръката си от спасителното ни въже.

Сам, Бамби и аз стояхме като вкаменени. Молех се да е станало чудо и Волфганг да е претърпял внезапна промяна на личността през последните няколко часа, в които не го бях виждала. Опитах се да мисля разумно: ако целта им е да унищожат тези документи без следа и да остане само единственото копие, което Сам бе правил през годините, тогава нямаше причина Шушулката да не среже въжето и ние да се понесем като жива стръв надолу към водопада, а оттам да послужим за храна на рибите.

Естествено, имаше причина и много скоро се сетих каква може да е. Ако ние сега паднехме във водопада, заедно с нас там щяха да се озоват и ръкописите на Пандора, но нямаше да пострадат, защото щяха да се носят над водата в модерните си цилиндри и щяха да преминат много километри от Салмън Ривър и да стигнат до Снейк Ривър и Колумбия, а оттам в морето. Разпръснат ли се по този начин, каква им беше гаранцията, че ще успеят да ги издирят и унищожат, преди някой друг да ги намери.

Сам ни даде знак зад гърба си да се приближим към него. Той хвърли поглед назад и за част от секундата ми намигна. Какво беше пък това?

На около девет метра пред нас Волфганг вече газеше във водата и пристъпваше направо с чорапите и обувките си, дори не си направи труда да навие панталоните. Държеше Оливие като щит пред себе си с пистолет, опрян в тила му. Шушулката ги следваше — в едната му ръка бе ножът, а в другата — пистолет. Волфганг вероятно добре знаеше за уменията на сестра си да борави с огнестрелно оръжие и не смееше да рискува. Не спирах да се тревожа за Оливие и не само защото го харесвах. Но ако решахме да нападнем, а бяхме с числено превъзходство, това можеше да коства живота на моя хазяин, тъй като не умееше да плува.

Нямах голямо желание за шеги, но бях любопитна да разбера какво имаше предвид Сам с това намигване. Положително бе намисли нещо. Познавах го и знаех, че в момента, в който пристъпи към действие, ще трябва да сме готови да го последваме и да се включим в играта му. Когато това се случи, оказа се, че не бях готова.

Волфганг и Шушулката пристъпваха напред, покрай въжето, но от другата му страна, докато ние се движехме от страната на водопада и това се оказа фатално за тях.

На средата на течението Волфганг отстъпи встрани, за да даде път на Шушулката, който да стигне пръв до Сам. Дарт наистина пристъпи и се насочи към товара на Сам с цилиндрите, без да изпуска ножа и пистолета.

Небрежно, сякаш правеше опит да помогне на Шушулката, Сам вдигна ръка и със светкавично движение дръпна възела на въжето, което крепеше товара на гърба му. Преди да се усетим, връзката цилиндри излетя встрани и се понесе от бързото течение надолу по посока на водопада.

В този момент настъпи голямата бъркотия.

Пастор Дарт изпусна ножа си и политна към въжето, което беше на нивото на кръста му, с очевидното желание да улови ценния товар. В същия миг Сам бутна рязко въжето надолу и Шушулката, който очакваше да е по-високо, политна и цопна във водата. В следващия миг Сам вдигна рязко въжето и Шушулката увисна като мокро пране.

Докато той се мъчеше да се оттласне от въжето, Волфганг блъсна Оливие встрани, за да има добра видимост към бързо отдалечаващите се белезникави цилиндри. В този момент фучаща черна космата топка, задържана от Оливие в раницата, излетя и се впи в лицето на Волфганг. Нямах представа, че Язон има толкова много нокти, които задейства със скоростта на картечен огън.

Волфганг вдигна ръце, за да се защити, и котаракът ми остави и по тях дълбоки бразди, покатери се върху косата му и изчезна назад. Видях как оръжието на Волфганг полетя във въздуха благодарение на светкавичната реакция на сестра му и точния й изстрел. По устните му разбирах, че сипе ругатни. Стиснал инстинктивно кървящата си ръка, той прескочи въжето, за да последва цилиндрите, но бе посрещнат от Сам. Двамата се строполиха във водата. Огледах се за Оливие, но така и не го открих. Очевидно също бе паднал във водата и бе изчезнал със скоростта на котарака ми.

Всичко това се разигра за части от секундата. След известно боричкане успях да сваля товара от гърба си и го привързах за якото въже, за да не го изгубя. Наведох се и успях да уловя Шушулката в момента, в който се изправяше в бързея. Докато Бамби го държеше на прицел, с един замах свалих връзката му и с нея стегнах китките му и привързах и него за въжето до вързопа ми с цилиндри.

Докато Бамби се освобождаваше от своя товар, минах покрай нея и приближих биещите се във водата Волфганг и Сам. В ушите ми отекна писъкът на Бамби. Вдигнах глава, проследих погледа й и с ужас видях на двайсетина метра по-надолу водите да подмятат тялото на Оливие по посока на водопада. Бе твърде далеч, за да направя каквото и да било.

Тъкмо се питах какво да правя, за бога, когато пред мен Волфганг измъкна главата на Сам от водата, заби юмрук в челюстта му, отблъсна го и се спусна след отдалечаващите се цилиндри.

Олюлявайки се, Сам се изправи, хвърли поглед наоколо и виждайки Оливие, без нито миг колебание се хвърли в бързея, отнасящ тялото на моя хазяин към ръба на водопада. Встрани от него, Волфганг, все още крепящ се на краката си, бе доста близо до купчина цилиндри, протегна ръка и успя да ги улови, но загуби равновесие и се строполи във водата.

Междувременно Бамби се бе освободила от товара си, без да намокри оръжието, и вече се движеше към мен по въжето.

— Какво да правим! — извика тя в ухото ми. — Всички ще се издавят!

Признавам, че имаше голяма вероятност от подобно развитие на събитията. А нямаше никакъв шанс да предотвратя каквото и да било. Дори ако успеех да отвържа единия край на въжето и го хвърлех като спасително, то не беше достатъчно дълго, за да стигне до тях или по-надолу. С ужас наблюдавахме сцената, безсилни да се намесим — трима мъже и прикрепени един за друг цилиндри, които приличаха на миниатюрен айсберг, всичко това се носеше неумолимо към скалата на ръба. Чувствах, че дъхът не ми стига.

В момента, в който нашият айсберг със смъртоносните ръкописи на Пандора стигна ръба на скалата, грациозно се завъртя като балерина и плавно се плъзна в бездната, Бамби прехвърли пистолета в дясната си ръка — в дългата гъвкава ръка на челист, и улови с другата моята длан.

Видяхме как Сам с мощни замахвания доплува до вероятно безжизненото тяло на Оливие, но вече беше твърде късно за когото и да е от тях да се измъкне от прегръдката на течението. Двете с Бамби проследихме под оглушителния рев на падащата вода как останалата част от нашето поколение изчезна в пропастта. Останахме само ние двете.

Там в ледения бързей нямах сили нито да се разплача, нито да изпитам разкаяние. Не изпитвах абсолютно нищо към онези, които подготвиха и изпълниха този подъл план. Повечето от тях бяха членове на моето ужасно семейство. Питах се, остава ли ми нещо, за което да се заловя, така както се бях хванала за спасителното въже, нещо, което да ме накара да живея след всичко преживяно. Дадох си сметка, че има такова нещо — онова, което остава на дъното на кутията на Пандора — надеждата.

Обърнах се към брега, за да изляза от водата, но ръката на Бамби ме спря.

— Какво ще правим сега? — успя да надвика тя грохота на водопада. Водите току-що бяха отнесли всичко, на което съм държала истински в този живот.

— Първото, което трябва да направим — рекох високо, — е да намерим моя котарак!

 

 

Бамби освободи моя и нейния товар от спасителното въже, закрепи ги един за друг и ги повлече към брега, докато аз мъкнех Шушулката за яката и без много да го щадя, го тръшнах на сушата. Бамби насочи към него дулото на пистолета си, докато аз отида да развържа дядото на Сам, Тъмната мечка, който на свой ред ни помогна да привържем Пастор Дарт за същото дърво. Падаше му се на този мръсник. След това тримата тръгнахме да търсим Язон надолу по брега.

 

 

Не мога да кажа защо вярвах, че тъкмо Язон е решението на нашия проблем, и защо бях убедена, че е жив. Познавах характера му, доколкото това може да се твърди за характера на една котка. Заложените в него инстинкти бяха и една от причините да го кръстя на митологичния герой. Възприемаше водата точно както аргонавтите.

Дори никога да не беше попадал на водопад, да не говорим за такъв — около тринайсет метра висок и близо трийсет метра широк, — не можеше да го удържиш да не се метне във водопадите и водните пързалки в увеселителните паркове, много от които бяха по-високи от този водопад, така че беше свикнал да плува в бързи води. Случвало се беше да го прави и в Снейк Ривър. Водата в подножието на водопада обикновено е по-спокойна и по-бавна, така че ако не си беше изпочупил костите, със сигурност щяхме да го открием там жив и здрав.

А той обичаше да донася разни предмети — гумени топки в поток или жълтото листче на пощенско съобщение, паднало в снега. Така че защо да не открие и цилиндри, съдържащи ценни ръкописи? Да не говорим за телата на Оливие, Волфганг или Сам — все едно дали живи или мъртви.

 

 

Наистина първо открихме Язон — щастлив като мида по време на прилив, както би казал Оливие — да плува напред-назад в малкото спокойно пространство встрани от падащите води. Побутваше с видима гордост вързопа пластмасови цилиндри, чиято връв се бе заклещила между два камъка. Един-два от цилиндрите се бяха отскубнали и плаваха свободно наоколо.

Двете с Бамби, след като така и така бяхме мокри до кости, нагазихме във водата и прибрахме вързопа, останалите цилиндри, както и Язон, естествено, докато Тъмната мечка продължи надолу по брега, за да види докъде е проходимо. Когато той се върна, ние вече бяхме на брега.

— Не може да се продължи надолу. Брегът свършва в непроходими храсталаци — обясни той. — Видях ги обаче по-надолу по течението — три глави над водата в лека вдлъбнатина в сушата.

— Живи ли са? — попитах.

— Мисля, че да — рече той. — Брегът е много стръмен и плъзгав. Не можем да стигнем до тях оттук. Ще се наложи да ги влачим насам по вода.

Коритото на реката тук бе много по-дълбоко. И тримата бяхме добри плувци, но за всеки случай привързахме към себе си по няколко цилиндъра. Бамби скри пистолета си в храстите. Едва тогава един по един нагазихме в ледената река.

Открихме ги на малко повече от километър и там ни чакаше поредната изненада. Сам подкрепяше и придържаше главата не на Оливие, а на Волфганг, чиито очи бяха затворени, докато моят хазяин пляскаше с ръце наоколо весело като халоуинска ябълка в каца с вода.

— Човек зад борда! — провикна се той, когато забеляза нашата „флотилия“. — Жени и местни жители идват на помощ!

— Слава богу, че си жив — рекох, когато наближихме достатъчно. — Мислех, че не можеш да плуваш.

— Аз също! Раницата ти ме спаси. Държеше ме на повърхността, когато водата ме метна през скалата във водопада. Беше страшно! И неочаквано изскочих отгоре като сапунен мехур.

Сетих се каква е била причината! Голямата пластмасова бутилка, която винаги носех при туристически преходи, за да филтрирам вода за пиене. Беше празна и така бе спасила живота на Оливие.

— А ти как си? — с огромна загриженост попитах Сам.

Той изглеждаше доста зле, във всеки случай не толкова, колкото Волфганг, който трябва да бе загубил доста кръв от раните, причинени от ноктите на Язон, а и от стрелбата на Бамби.

— Почти сигурен съм, че е счупил крак при падането във водопада — сподели Сам. — Трябва да е припаднал от болката.

— Ние ще го поемем — обади се Бамби. — Налага се да се върнем с плуване.

Тя помогна на Тъмната мечка да поеме Волфганг от Сам, докато аз показвах на Оливие как да управлява плаващия над водата свой гръб. Когато най-сетне пролазихме на брега, Тъмната мечка вдигна Волфганг на ръце и тръгнахме към мястото, където бяхме оставили Шушулката и останалите цилиндри. Оливие носеше Язон, насочил пистолета на Бамби в другата си ръка към главата на Шушулката, и тръгна след Тъмната мечка към колата. Бамби, Сам и аз ги последвахме, след като се натоварихме с цилиндрите.

Кален и с поразкъсани дрехи, Сам се качи на предната седалка на лендроувъра до мен, Тъмната мечка седна зад кормилото, а останалата част от групата заедно с ценния товар бяха на задната. Чувствах, че съм на края на силите си. Въпреки огромните усилия, които бях инвестирала в тези ръкописи, искаше ми се просто да изчезнат завинаги в чистите води на реката. Цялата ми емоционална енергия се бе изчерпала и вече не можех да виждам по-далеч от носа си.

— Какво ще правим оттук нататък? — обърнах се към всички останали, които не изглеждаха по-добре от мен.

— Аз лично — обади се пръв Оливие — при първа възможност ще върна по пощата пропуските си за ядрения център, ще извадя другите и ще ги използвам, за да предам тия двамата тук на властите с обвинение за опит за масово убийство. После ще помислим и за останалите обвинения — добави той след кратко мълчание.

— Що се отнася до мен — гордо заяви Бамби, — по молба на Тъмната мечка, заедно с Лафкадио ще използвам връзките и познанствата си, за да се свържем с археологически и академични институции в останалата част на света, които да направят експертна оценка на оригиналните документи. Знам, че на Лафкадио това ще му достави удоволствие. А брат ми, както често казва Лафкадио, скоро ще бере плодовете на онова, което от много време сади.

Нямах сили и готовност да мисля за Волфганг, който лежеше в безсъзнание до мокрия до кости мой доскорошен началник.

— Не забравяйте, че ръкописите не са още в безопасност — обади се Сам. — Предстои да преодолеем още няколко души, включително баща ти, Ариел, и майката на Бетина. И двамата ще обърнат света, за да се доберат до тях. — Макар да не бях кой знае колко свързана с баща си, усетих, че ми става мъчно, че събитията поеха такъв обрат. Виждах, че и на Бетина не й е лесно. — След като уредим нещата с тия двамата, дълго време ще превеждам и ще се грижа за документите.

Нямах представа какво ще правя оттук нататък и какъв може да е животът ми след тези няколко седмици. Нямах работа, нови познати, мисия, дори и опасности не се забелязваха на хоризонта.

— Не знам какво ще правя — признах на всеослушание.

— Твоята задача ще е една от най-сериозните — изкриви калното си лице Сам в широка усмивка. — Ще трябва да се научиш да танцуваш.