Катрин Невил
Магическият кръг (21)

Пратеникът

Вярвали [тракийците] в безсмъртието. Изпращали всеки пет години избран с жребий свой представител при Залмоксис^[1]…, който да зададе въпроса, чийто отговор ги интересувал… неколцина от тях държат копията си с върховете нагоре, а други улавят пратеника за ръцете и краката, размахват го във въздуха и го хвърлят върху копията; ако умре, прободен от тях, смятат, че богът е благосклонен; ако не умре, обвиняват пратеника, като твърдят, че бил лош човек; след тези обвинения пращат другиго. Научих от гърците и друго… Залмоксис наистина е съществувал, живял на остров Самос и бил роб на Питагор… Впоследствие се освободил и забогатял, върнал се в Тракия, където учил вождовете и съплеменниците си, че нито той, нито те или някой от потомците им ще умрат завинаги.

Херодот,

История

А сред учениците, които успели да се спасят от големия пожар, били Лидий, Архип и Залмоксис — робът на Питагор, за когото се говори, че е предал философията на Питагор на друидите, които живеели при келтите.

Иполит^[2], епископ на Портус Романос,

Философумена

…и отървах се само аз, за да ти обадя.

Книга на Иов, 1:15, 16, 17, 19

Разцепление

Камулодун, Британия:

пролетта на 60 г. сл. Хр.

Иисус взе хляба и като благослови… раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е моето тяло.

И като взе чашата и благодари… им рече: пийте от нея всички.

Защото това е моята кръв.

Евангелие от Матей, 26:26–28

И Господ Саваот ще сложи върху тая планина за всички народи трапеза с тлъсти ястия, трапеза с чисти вина, с тлъстина от кости и най-чисти вина; И върху тая планина ще унищожи покривалото, що покрива всички народи, покривалото, що лежи върху всички племена.

Смъртта ще бъде погълната навеки.

Книга на пророк Исаия, 25:6–8

Тревата бе като дебел, плътен килим под нейните крака и й действаше невероятно успокоително след дългата тежка зима под римско владичество. Стоеше изправена и горда в леката двуколка, кацнала на върха на малкото възвишение, и придържаше юздите между сръчните си пръсти. Утринният вятър повдигаше от време на време тежката червена коса от широките рамене.

Последната година беше далеч по-трудна от предишните петнайсет на римска окупация, защото младият император Нерон се оказа по-алчен дори от пастрока си Клавдий, за когото се твърдеше, че е отровен от Нерон.

Местните жители на Британия бяха изложени на нападенията и грабежите на безскрупулните римски колонизатори, които винаги бяха подкрепяни от гарнизоните на легионерите. Само преди няколко месеца, когато съпругът й почина, тя, гордата царица с царска кръв във вените от рода Исени, както и двете й дъщери, бяха похитени от римски офицери, извлечени от дома им и публично бити с железни пръчки. Земите им бяха конфискувани в името на император Нерон, а семейното богатство и скъпите предмети, заедно с тези на много други — отнесени в Рим. Въпреки всичко тя си даваше сметка, че съдбата на някои други хора бе по-тежка и от нейната: британците навсякъде бяха пленявани и продавани, оковани във вериги, за да строят римски градове, гарнизони, акведукти и пътища. Какво им оставаше? Единствено свобода или смърт.

Стоеше сега заедно с дъщерите си в двуколката, изправена и потънала в мълчание, и оглеждаше тълпите свои сънародници, изпълнили широкото поле — всички бяха отправили очи към нея и очакваха следващата й стъпка.

Когато най-накрая тълпите утихнаха, тя закрепи юздите за колата и измъкна от гънките на цветната си туника заек, задържа животното високо горе над главата си, за да го видят всички. Беше снежнобял свещен заек, отгледан от друидите точно за тази цел. От осемнайсетте хиляди мъже, жени и деца, струпани на зеленото поле, не се отронваше вече никакъв звук. Откъслечно изцвилване на кон наруши за миг тишината. Тя пусна заека.

В първия момент дребното животно застина в тревата, стъписано от човешкото множество отпред, което бе като гора от вкаменелости, които чакаха безмълвни. Неочаквано се стрелна през полето — малка бяла топка на фона на сочната зеленина. Посоката, в която пое, бе югозапад, обратна на слънцето… Тълпата избухна в един глас войнолюбиво, заподхвърляха във въздуха карираните парчета плат, отличаващи различните родове.

Всички видяха, че свещеният заек пое направо към Камулодун. Армията на Будика^[3] можеше да стигне града при бърз ход пеша за една нощ. Призори шестнайсетте години обиди и страдания щяха да бъдат пометени и потопени в кръвта на римляните.

 

 

Остров Мона, Британия:

пролетта на 60 г. сл. Хр.

Документиране

Тук, на края на света, живяхме досега в последното свободно кътче, защитени от отдалечеността и невзрачността си. А сега и най-отдалечените кътчета на Британия са изложени на опасностите… на морето, скалите и враговете ни римляните, чиято арогантност не можеш да залъжеш с отстъпки и скромно въздържание. Хищниците на света… нищо не ги засища — нито изтока, нито запада — грабят, убиват, крадат… И това те наричат империя. Превърнаха света в пустиня… И това те наричат мир.

Тацит, Агрикола,

думи на вожда Калгакус за римляните

Право на всеки човек е да умре и да убива за земята, на която живее, и да наказва с изключителна строгост всички от своята собствена раса, които са топлели ръцете си на огъня на нашествениците.

Уинстън Чърчил,

История на английскоговорящите народи

Светоний Паулин добре знаеше, че не ставаше дума само за постигане на кратковременен контрол или подчинение на местните. Беше започнал кариерата си в Атласките планини с потушаване на бунтовете на берберите срещу римската окупация. Имаше достатъчно опит в такива кампании и бе готов за водене на битки в различен и труден терен с яростна съпротива и ръкопашни боеве.

Ала през двете години на назначението му от император Нерон за губернатор на Британия, Светоний бе разбрал, че друидите са нещо различно. Все едно вождове или прорицатели, мъже или жени, те заемаха високи постове на жреци и на тях гледаха като на богове. Светоний не се съмняваше, че има само един начин да се справи с тях — трябваше да ги избие до крак.

Главното им светилище се намираше съвсем близо до брега на остров Мона — кравата, символ на тяхната богиня Бригид много подобна на Деметра, бе богиня на плодородието. Хората вярваха, че тя ги предпазва, и бойците, загинали в битка, ще бъдат възкресени в нейния казан. Подземният тунел към този казан се намирал под езеро, в непосредствена близост със свещената гора на остров Мона.

Две години на разузнаване и всякакви хитрини бяха нужни на Светоний Паулин, за да избере най-подходящия момент, в който да нападне тази тяхна крепост. Успя да научи, че всички главни жреци се събират всяка година в първия ден на римския месец май. Това бе денят на келтите, наречен от тях Белтейн — денят преди прочистването на свещените гори, подготовка за годишното посещение на богинята Майка, предхождащо месеца на плодородието. За тях това бе най-светият ден в годината — на този ден те нито работеха, нито носеха оръжие, ето защо Светоний се надяваше, че ще бъдат най-малко подготвени за нападение.

Разполагаше с флотилия от плоскодънни лодки, с които ще превози войниците си през тесния, но обикновено бурен воден канал, отделящ острова от брега. Привечер на този ден римските войници преминаха ниско приведени в лодките си над гребените на вълните, заобиколиха южния бряг на острова и акостираха на Свещения нос на западния бряг — противоположен на материка. Макар нощта да не бе настъпила напълно, церемониите бяха започнали. Фигури със запалени факли се движеха между дърветата и пробягваха по протежение на брега. Слънцето вече потъваше в червеното като кръв море, когато лодките на римляните се удариха в брега. Всички се вцепениха от това, което се разкри пред очите им.

Облечени в чисто черни роби, тълпи се спускаха към брега като черна вълна човешка плът. Мъжете жреци крещяха проклятия с вдигнати високо към небето ръце. С разбъркани буйни коси и факли в ръце жените притичваха между тях като дребни насекоми. И изведнъж жените се спуснаха като същински фурии през покрития с дребни камъни плаж към римляните.

Войниците на Светоний вдигнаха безпомощно очи и не знаеха какво да правят — стояха вцепенени, парализирани от носещите се към тях харпии, които сякаш бяха току-що изпълзели от царството на Хадес. Светоний тичаше между своите войници и крещеше заповеди, мъчейки се да надвика шума, който вдигаха понеслите се срещу тях жени. По едно време офицерите се съвзеха и последваха примера на своя военачалник.

— Убивайте! — проехтя в редиците на легионерите. Полуделите жени не спираха, опиянени от думите на своите жреци. В последния момент войниците се съвзеха и се спуснаха напред с извадени мечове.

 

 

Иосиф от Ариматея стоеше до Ловерниос на ръба на скалата. В спомените му изникна друг подобен залез преди двайсет и пет години, пред който той и неговият приятел стояха така на върха на едни други скали, в друга държава. Тогава бе започнало всичко. Може би тогава все още имаха възможност да спрат. Ала сега, когато виковете и крясъците долу на брега цепеха оглушително въздуха, той се обърна ужасен към Ловерниос.

— Трябва да се намесим — извика той и сграбчи ръката на мъжа до себе си. — Да им помогнем! Да направим нещо, за да ги спрем! Та те дори не се отбраняват! Римляните използват факлите им срещу самите тях. Подпалиха косите и дрехите им. Съсичат ги, без да се замислят!

Друидът не помръдваше. Трепна единствено, когато до тях долетяха първите звуци на удари на брадви в стволовете на дърветата. Римляните започваха да секат свещената гора.

Ловерниос не удостои дори с поглед Иосиф. Не погледна и към касапницата долу на брега, където враговете им унищожаваха не само народа му, но и всичко, в което той вярваше и ценеше — загиваше целият им живот, дори божествата им. Наместо това извърна лице към морето, сякаш в залеза на запад искаше да съзре друго място, друго време в миналото или дори в още по-далечното бъдеще. Когато най-накрая проговори, думите прозвучаха някак странно отдалечени, все едно бяха ек от дълбок, бездънен кладенец.

— Когато Есус умря, ти имаше силата на своята мъдрост — напомни той на Иосиф. — Знаеше какво да направиш и го стори. Опитваше се да проумееш значението на неговия живот и на неговата смърт и така и не спря да го правиш през последните трийсет години. Истинската мъдрост обаче се крие не в разбирането на това какво можем или не можем, а в това какво трябва. А също така и в познаването на… как го каза тогава преди много години?… кайрос — момента.

— Моля те, Ловерн — възкликна Иосиф, — сега е моментът. Божичко!

Въпреки отчаянието си той съзнаваше, че ситуацията е напълно безнадеждна. Отпусна се на колене върху острите скали и зарови лице в длани, пукотът на падащи дървета ниско долу се смесваше с ужасяващите писъци на смъртта и се носеше над смълчаното море. След минута усети как ръката на Ловерниос се отпуска утешително върху косите му и чу гласа му — необичайно спокоен, сякаш човекът бе открил внезапно тайна утеха в нещо, което единствено той бе успял да види.

— Две са нещата, които боговете искат. Веднага трябва да отидем да принесем в жертва ценните си предмети, като ги хвърлим в свещените води на Лин Кериг Бах — езерото с малките камъни.

— И после? — промълви Иосиф.

— Ако това не помогне — сериозно отвърна Ловерниос, — ще се наложи да изпратим пратеник…

 

 

Пратеникът се зададе от юг, откъм отдалечената страна на острова, малко след зазоряване точно когато Светоний Паулин гледаше падането на последното дърво. То бе най-старото от близо хилядата, които вече бяха повалени. Цяла нощ войниците му размахваха брадви. Обиколката на дънера трябва да беше близо двайсет метра и сега, проснат на земята, той му се стори с височина горе-долу толкова, колкото бе височината на триетажните сгради, които вдигаха по африканския бряг, докато беше губернатор на Мавритания. Колко ли години бяха нужни, за да израсте такъв гигант? Дали можеше броят им да се сравни с този на хората, които отрядите му посякоха през изминалата нощ? Дали смъртта на това дърво щеше да означава и смърт на друидските племена, както местните вярваха?

Светоний изтика тези мисли на заден план, за да се съсредоточи към по-практически занимания. Нареди на хората си да започнат да трупат телата на камари, за да ги подготвят за кремация. Но сетил се за заръката на император Нерон, изпрати няколко души да претърсят острова. В писмото си императорът пишеше, че според покойния му пастрок Клавдий друидите пазели много ценни предмети в крепостите си, една от които бе и остров Мона. Нерон настояваше да разбере незабавно дали са открили нещо такова.

Едва тогава Светоний се сети и за пратеника и даде знак да го доведат при него. Човекът изглеждаше наистина съсипан от дългия път. Губернаторът знаеше, че човекът се бе хвърлил с коня си във водата, за да преплува разстоянието от материка до острова. Току-що бяха отвели животното, от чиято уста въпреки плуването още течеше пяна.

— Поеми си дъх, човече — кротко се обърна Светоний към войника. — Очевидно носиш важни новини и гледай да не умреш, преди да ги съобщиш.

— Камулодун… — успя да изрече онзи.

Едва сега Светоний си даде сметка колко изтощен е той. Устните му бяха напукани от жажда, очите му шареха трескаво наоколо, а късата му коса бе така разрошена, че можеше да се сравни с тази на труповете наоколо.

С щракване на пръсти Светоний даде знак да донесат мях с вода. Човекът прочисти малко гърлото си от нагълтания прах, но това не му помогна видимо и той продължаваше да се оглежда като обезумял. Римските воини се отличаваха със своята издръжливост, но очевидно гледката на нахвърляните тела го бе зашеметила.

— Хайде — обади се отново губернаторът, — изминал си целия този път, двеста мили са много дълго разстояние за такава скорост. Имаш да ми кажеш нещо важно за Камулодун?

— Избити са — отрони се грачещ звук от устата на човека. Хиляди… десетки хиляди са мъртви. И градът, и храмът на Клавдий — всичко е изравнено със земята! — човекът се разплака.

Първоначално стъписан, Светоний сега се ядоса. Вдигна ръка и зашлеви човека през лицето.

— Съвземи се, човече. Войник си! В името на Юпитер, какво се е случило с Камулодун? Земетресение ли, какво? Пожар?

— Бунт на местните — едва си поемаше дъх войникът. На ицените и на триновантите… Възможно е да са участвали и някои от племената на Корн Уол… Не сме сигурни…

— Къде беше през това време легионът Хиспана? — попита Светоний с леден глас. — Да не би командирът им да си е кърпил тогата, докато орди босоноги диваци са опожарявали града, който се предполага, че той трябва да защитава?

— Те съвсем не са босоноги диваци, а въоръжени до зъби воини — трябва да имат около двеста хиляди души войска. Лично Пелитий Цериалис ме изпрати тук. Повече от половината Девети легион е унищожен — две хиляди и петстотин души бяхме, които се притекохме на помощ на града. Римският прокуратор Дециан се оттегли с войниците си на материка, а Пелитий се барикадира със своите отряди в крепостта и чака подкрепление, за което ви моли.

— Това са глупости — ядоса се Светоний. — Как е възможно шепа необразовани, примитивни брити да разрушат половин римски гарнизон и да прогонят главния управител на колонията? — Той се изплю презрително в прахта. — Та от тях не стават добри роби, камо ли войници.

— И въпреки това разполагат с оръжие, конница и колесници. Жените им се бият редом с мъжете и са далеч по-зли от тях. Това, което те направиха пред очите ми в Камулодун, не може да бъде описано. Посичаха наред — млади и стари, войници, граждани, жени, деца — всичко наред — стига това да са римляни и наши помощници. Видях трупове на римлянки, чиито деца не бяха успели да се отделят от гърдите им. Хващаха мъжете по улиците, режеха части от телата им и ги натикваха в устата им, докато все още дишаха.

Пратеникът се строполи безсилен на колене, в очите му се четеше преживения ужас, който дългото яздене очевидно не бе успяло да заличи.

— Какъв ще е този техен предводител — въздъхна Светоний, — който може да ги поведе и мотивира за такова нещо?

— Будика — царицата на племето ицени е начело — отвърна войникът.

— Диваците са били поведени от жена в подобна битка? — За първи път Светоний си позволи да покаже колко е изненадан.

— Умолявам ви, командир Петилий настоява да побързате. От това, което видях, разбирам, че бунтът няма да спре дотук. Колкото повече кръв се пролива, толкова повече те се ожесточават. Камулодун е загубен. Насочват се към Лондиниум.

 

 

Лондиниум, Британия:

ранната пролет на 61 г. сл. Хр.

Сливане

Множество масови унищожения на човешки същества се случиха и ще се случат, най-големите — чрез огън и вода, други, по-малки, чрез хиляди поредици от злополуки.

Платон,

Тимей

Лондиниум не беше нито най-старият, нито най-важният град, доколкото знаеше Иосиф от Ариматея. Но е бил един от най-красивите, разположен в широката равнина на реката майка. Днес, докато крачеше за последен път покрай брега, нямаше град Лондиниум. Някога процъфтяващата колония сега бе голо място, покрито с червеникава пепел.

Иосиф наблюдаваше как на отсрещния бряг римляните водят оковани във вериги местни жители, които да работят за тях като роби. Даде си сметка колко големи са всъщност загубите и какво ще коства разрушаването на този град, колко дълго още щяха да плащат бритите за своя справедлив гняв. Давайки си сметка, че няма да успеят да отбраняват града, римляните го бяха изоставили, докато наберат повече сили и военни подкрепления. Сега, когато три римски града, включително и Веруламинум, бяха разрушени, бунтът беше потушен. Въстаниците, напълно неподготвени да се сражават с въоръжените и обучени за бой римски легиони, бяха приковани за собствените си коли и фургони и премазани от стадата си животни и коне.

Будика и дъщерите й се бяха отровили, избирайки прошката на божествата си пред това да попаднат в ръцете на римляните. Но тъй като бунтовниците бяха напуснали домовете си, преди да успеят да засеят нивите през пролетта, за да отмъстят на завоевателите, сега земята не бе родила нищо и те бяха обречени на гладна смърт.

Римляните пък разполагаха с огромен запас от работна ръка, което щеше да даде възможност да бъдат привлечени нови заселници. Иосиф беше убеден, че много скоро Лондиниум щеше да бъде възстановен, този път със здрав градеж, а не с къщи от кал и плет. Щяха да се появят гарнизони и укрепления. А всички, макар и фалшиви, претенции за толерантност към местните щяха да изчезнат напълно.

Онази нощ на масово унищожение в свещената гора на остров Мона, когато Иосиф хвърли ценните предмети, реликвите на своя Учител, в Лин Кериг Бах заедно с ценностите на друидите и наблюдаваше как потъват в тъмните води на езерото, той осъзна, че с това се слага край на цяла една епоха. Какво всъщност завършиха от онова, за което се бяха надявали да постигнат? Какво щеше да стане с реликвите, които Учителя им бе поръчал да пазят? Дали някога те, както и Учителя, щяха да се появят на бял свят отново?

Бяха изминали близо трийсет години от смъртта на Учителя. Иосиф бе вече на близо седемдесет и всичко, за което се беше борил, бе изчезнало. Когато се върна миналата година тук на юг, откри, че малката църквица, построена от него в Гластънбъри, също е изравнена със земята заедно с цяла Южна Британия по време на бунтовете.

Излизаше, че всичко, за което бе живял, и онова, за което Учителя бе умрял, се е изпарило и подобно на облак е отлетяло към хоризонта. Дори думите на Учителя, които той и Мириам така дълго бяха събирали и запазили в глинените съдове, скрити в пещерите на Камбрийските възвишения. И тъй като бяха лишени от устната традиция, възпитавана поколения наред при друидите — към която се бе опитал да ги тласне Учителя, за да бъдат запазени думите и заръките му, — сега заедно с техния живот и този на Учителя, бяха обречени на забрава или най-малкото щяха да се превърнат в нещо средно между мит и спомен.

Често повтарят, че победителите са тези, които пишат историята. Но историята е нещо, което вече се е случило, вече е отминало и приключило, мислеше си Иосиф. А какво е бъдещето? Точно това се надяваше да открие, когато се върне на север. Защото друидите, които през последните трийсет години бяха помагали на Иосиф да разпространява учението на своя Учител тук, в Британия и Ейре, та дори в Галия, сега бяха подгонени като диви животни от римляните.

С тяхното дълбоко религиозно отношение към живота и земята, с келтската си култура и особената си склонност към мистицизъм, които подхранваха не само в себе си, но и в останалите, бяха успели да поддържат у Иосиф надеждата, че ще може да продължи мисията на своя Учител, на която се бе посветил преди толкова много години. И в това може би щеше да му помогне Учителя. Тъкмо за това бе предложил себе си за пратеник.

За първи път през тези трийсет години Иосиф знаеше със сигурност, че нещо важно и значимо ще се случи, макар, за добро или за лошо, той да не можеше да го предвиди.

 

 

Блак Лейк, Британия:

Белтейн, 61 г. пр. Хр.

Изпращането на пратеника

Всички добри неща, скъпа моя Клеа, умните мъже трябва да искат от боговете.

Плутарх, За Изида и Озирис към Клеа,

жрица от Делфи

Беше полунощ, когато римските стражи най-сетне напуснаха мястото и беше безопасно да се върнат и да подредят дърветата за огъня. Останалите членове на племето стояха на известно разстояние в сенките на дърветата.

Иосиф и още трима избрани мъже стояха край огъня и мълчаливо наблюдаваха Ловерниос, чиято кожа бе станала бронзова на отблясъците на огъня, докато забъркваше малко брашно с вода и приготви питка, която уви в предварително намокрени листа и я постави да се пече между въглените. Когато беше готова, той я извади, махна обвивката и подложи единия й край над огъня. Сетне я разчупи на пет парчета — четири добре опечени и едно загоряло. След това ги сложи в една купа.

Поднесе я пред всеки от мъжете край огъня, а той самият взе последното. Когато отвори пръстите си, Иосиф видя, че не му се е паднало изгорялото. Вдигна очи към останалите с чувство на облекчение, примесено с неудобство. Един по един останалите разтваряха пръсти. Тогава високият хубав млад мъж с буйна коса и брада — синът на Ловерниос — Белинус, се усмихна широко. Разтвори длан и в нея всички видяха прогореното парче. Усмивката му бе толкова щастлива, че за част от секундата заприлича на Учителя. Иосиф нямаше намерение да разваля церемонията, все едно какъв ще бъде изборът, но най-малко бе очаквал жребият да бъде изтеглен тъкмо от Белинус.

— Не! — чу се Иосиф да възкликва.

Ловерниос сложи безмълвно длан върху ръката на приятеля си, а с другата обгърна раменете на сина си и го изгледа с неприкрита гордост.

— Нека бъда аз — не се сдържа Иосиф, — не и синът ти. Той е само на трийсет и три, целият живот е пред него. А аз съм на седемдесет, при това животът ми е провален.

Приятелят му отметна назад глава и се засмя твърде шумно, за да е подходящо за ситуацията.

— Ако това е така, приятелю, ти защо искаш да бъдеш доброволец? Каква полза ще има за боговете или за нас? Белинус е съвършеният избор — силен, здрав, неопетнен. Освен това знае как да служи, да се подчинява на божията воля. Питай го дали иска да бъде наш пратеник.

В съзнанието на Иосиф внезапно нахлу споменът за Учителя в последната вечер, когато той изми краката на всички. Защо винаги, когато му се случеше нещо истински трогателно, наместо да почувства вдъхновение, той изпитваше единствено желание да плаче? Белинус му се усмихна почти блажено и сложи в устата си изгорялото парче питка. Щом преглътна, се изправи, доближи Иосиф и го притисна в широката си прегръдка, сетне го залюля леко точно както преди много години баща му се бе опитал да утеши приятеля си.

— Иосифе, Иосифе — въздъхна той. — Няма да умра. Отивам там, където има вечен живот. Трябва да се радваш за мен. А когато срещна твоя Есус отвъд, ще му предам твоята обич.

Иосиф скри лице в дланите си и се разрида. Белинус вдигна недоумяващ поглед към баща си, сякаш питаше: как може след толкова години, прекарани с друиди, да продължаваш да мислиш като езичниците римляни?

Когато Иосиф се посъвзе, дадоха знак на хората сред дърветата да приближат. Един по един келтите пристъпиха в кръга с огъня, за да получат благословия, след което понесоха медните и златните си предмети към езерото и ги хвърлиха. Водата погълна огърлиците, съдовете и дори робски вериги и хората в редица по един последваха Ловерниос встрани от огъня, покрай брега, по посока на торфеното блато. Прозрачни облаци се скупчиха около луната и нейната светлина обля всичко в призрачно сребристо.

На ръба на блатото Белинус коленичи и вдигна високо ръце. Двама млади мъже предложиха да помогнат на Ловерниос и Иосиф да свалят дрехите на младия мъж. Когато тялото бе напълно голо, Ловерниос му подаде пояс от лисичи кожи и той го уви около себе си. Сетне наведе глава и постави ръцете си зад гърба, за да бъдат завързани с кожени ремъци. Кожена примка нахлузиха и на врата му. С наведена по посока на блатото глава Белинус промълви:

— Майко, предавам на теб своя дух.

Тези думи се врязаха като нож в сърцето на Иосиф. Той вцепенен проследи как Ловерниос протегна ръка към кожената си торба и измъкна оттам острата си ловна брадва. Вдигна я нагоре и отправи очи към небето. В този момент луната изплува от облаците и огря околността. Келтите стояха мълчаливи, наредени по ръба на блатото. Приличат на гора от молещи се дървета, помисли си Иосиф.

— Това е смърт от огън — проехтя дълбокият глас на Ловерниус. — С божията гръмотевица те предаваме на Таранис^[4].

Белинус не трепна, когато брадвата изсвистя зад гърба му, с невероятна точност се стрелна към тила му и се чу пукот. Белинус падна напред.

Младите помощници бързо приближиха тялото му и стегнаха примката, докато Ловерниос освобождаваше брадвата от главата на сина си.

— Това е смърт от въздух — изрече Ловерниос. — Предаваме те на Есус.

До ушите на присъстващите долетя силен пукот от прекъсването на дихателната тръба.

— Това е смърт от вода — изрече Ловерниос. — Предаваме те на Теутатес^[5].

Иосиф не откъсваше очи от тялото, което бавно потъна в блатото и скоро от него нямаше и следа. За части от секундата му се стори, че нещо в застиналата вода проблесна. Реши, че видя Бог с отворени ръце да приема тялото на Белинус. И Бог се усмихваше.