Катрин Невил
Магическият кръг (6)

Змията

ЗМИЯТА:

Една змия не умира.

Ще видиш някой ден как събличам тази красива кожа, нова змия с нова и по-прекрасна кожа. Това е раждане.

 

ЕВА:

Виждала съм. И е прекрасно.

 

ЗМИЯТА:

Щом мога това да правя, какво не мога? Да ти призная много съм ловка.

Чух как си говорехте с Адам и ти питаше: Защо?

Все това „Защо“?

Виждаш нещата и питаш „Защо?“, а аз сънувам неща, дето никой не е виждал и питам „Защо не?“

Джордж Бърнард Шоу,

Обратно в Метюсела

При тези тежки зимни условия пътят през Айдахо до границата с Уайоминг щеше да ми отнеме поне два часа, но пък и това беше първата възможност, откакто се върнах от Сан Франциско, да обмисля случващото се. Толкова много събития се събраха от вчера сутринта.

Имах работа, от която отсъствах цяла седмица, началникът ми едва ли беше много щастлив, след като дадох да се разбере, че не горя от желание да замина за Русия. А след това, което правех в момента — да отсъствам, без да съм предупредила, — можеше да остана и без работа. Нека не забравяме и обещанието да съм в „Без име“ днес следобед. Пропусна ли да съм там, не знаех как щях да се свържа отново със Сам. Малко преди да стигна края на долината, дойде и последният удар — сетих се, че не мога да оставя котката си под един покрив с един злодей — злодей, на когото дължах и наем за последния месец.

В дъното на долината пътят се спускаше стръмно надолу като тирбушон, следвайки извивките на река, която извираше сякаш от нищото. Знаех наизуст всеки завой и ги вземах като слаломист, добре запознат с трасето си. Ниско долу в два поредни водопада се разбиваха водите на Снейк Ривър.

Поречието на Снейк е едно от най-красивите в Северна Америка. За разлика от широките спокойни реки на Средния Запад, извивките на Снейк^[1] напълно отговаряха на името й. По всичко напомняше на тъмно, тайнствено влечуго, което се чувства у дома си единствено в безлюдни труднодостъпни планински клисури. Извива се в продължение на хиляди мили от Йелоустоун през Айдахо, Орегон и щата Вашингтон и най-накрая се влива в пълноводната Колумбия, а оттам в океана. Прозрачната като кристал повърхност криеше и вероломството на всяка змия, която се стрелва бързо и в повечето случаи ударът й е смъртоносен. Теченията са толкова силни, а скритите въртопи така дълбоки, че телата на повечето хора, попаднали във водите й, никога не бяха открити. Цели автомобили потънаха и никога не се появиха. Вероятно това обяснява и слуховете за огромно речно чудовище, което поглъща каквото му попадне или го завлича в някакви тайни места на речното дъно.

Както винаги по това време на годината, долината под мен бе потънала в гъста мъгла, която се образуваше в резултат на изпаренията. Малко преди последното спускане, когато към изминатия път и към този пред теб все още има видимост, местните жители поглеждаха в двете посоки, за да се уверят, че няма наблизо превозни средства, с които човек би могъл да се сблъска в гъстата мъгла. Точно тогава съзрях как в завоя зад мен се скрива сива правителствена кола със стандартните за тези служби бели номера, добре познати ми от паркинга на ядрения ни център, които всеки от десетте хиляди служители можеше да наеме за някое служебно пътуване или посещение. Какво ли правеше такава кола на този път и на това място? Правилата за използването на превозните средства бяха строги и забраняваха такива коли да се използват за разходка или развлечение.

Не беше изключено да е взета по работа, помислих си аз. Сам спомена, че ме следят непрестанно. Ако и Оливие е забъркан в тази каша, мога да си представя още колко други са в нея. Не можех, естествено, да различа лицето на човека зад волана, когато автомобилът се показа зад завоя, но не се съмнявах нито за миг, че е тук, за да ме преследва. Освен мен по пътя нямаше жива душа.

Познавах местността като петте си пръста и бях убедена, че ако искам да се измъкна, единственият ми шанс е именно в гъстата мъгла отпред. Ето защо без никакво колебание след последния завой натиснах педала на газта. Гъстата бяла мъгла ме погълна и докато вземах един след друг завоите, чувах единствено звука на тишината.

Стори ми се, че съм се движила вече часове в белия пух, когато погледнах часовника на таблото и отбелязах, че от момента, в който се гмурнах в млякото на мъглата, са минали само двайсет минути. Това означаваше, че съм наближила прохода и всеки миг ще изляза на светло. Там пътят се разклоняваше. При първия знак за обратен завой, който едва различих в полумрака, се отклоних от пътя, изгасих мотора и свалих малко прозореца, за да чувам по-добре.

Не мина и минута и правителствената кола профуча край мен. Различих едва-едва тъмносивия силует и всичко потъна отново в тишина. Изчаках да минат поне пет минути и едва тогава потеглих отново.

Пътят през прохода бе чист, така че имах възможност да помисля и да се опитам да си обясня защо всички толкова се интересуваха от този ръкопис, съвсем случайно попаднал в ръцете ми, и защо е трябвало да бъде написан с руническо писмо. Очевидно не беше кореспонденция на баба ми Пандора или на греховната ми леля Зоуи. Едва ли бяха и бележки за преживяното от тези две легенди в семейството с други известни личности, с които се бяха срещали през дългия си живот. Макар езикът на келтите да е на поне хиляда години, страниците, които лежаха на седалката до мен, не бяха започнали да пожълтяват. Мастилото ми се стори доста прясно. Знаех, че Сам познава езика на руните, и никак нямаше да се изненадам, ако тук бе записал елементи от оригинала или дори бе отбелязал къде биха могли да се намерят оригиналите, ако нещо се случи с него.

Не проумявах защо му се е наложило да се отърве от истинските страници. Ако е трябвало да инсценира своята смърт, а едва ли имаше човек на планетата, който да не знае, че аз наследявам имуществото му, ако журналистите знаят достатъчно, за да предизвикат пресконференция и дори собственият ми хазяин е по следите ми, това означава, че много скоро нещо ще изскочи — някой, който иска истинския ръкопис, все едно по каква причина. А аз бях стръвта.

Вече ми бе ясно какво да правя: да скрия документа на толкова скришно място, че никой друг освен мен, включително и Сам, да не може да го открие. При това знаех и мястото.

Добре, че си бях взела ските.

 

 

При Джаксън Хоул спрях на паркинг, обърнат към Гранд Тетънс или както френските трапери ги бяха нарекли „Големите гърди“, защото, обърнати нагоре, върховете удивително приличаха на женски гърди. Натъпках листовете в една от платнените си чанти, които обикновено стояха захвърлени на задната седалка, взех и сребристия скиорски костюм, термочорапите и ръкавиците и влезнах в тоалетната на заслона, за да се направя на Снежната царица. Купих си кафе, развалих няколко банкноти за монети и се запътих към телефона, за да проведа задължителен разговор с прекия си началник и да му обясня защо отсъствам още от първия си цял работен ден. Щеше ми се да смекча малко атмосферата, след като предишния ден не се държах много любезно, а ето че тази сутрин отново не съм налице.

— Бен, къде се губиш? — възкликна той веднага, щом секретарката му ме свърза.

— Снощи се сетих, че е необходимо да събера данни от реактора тук, на запад, откъдето всъщност звъня. — Сочна лъжа.

Петдесет и два ядрени реактора, концентрирани в пустинята край Арки, се намираха на три часа път точно в обратната посока на моето местонахождение. Последвалата забележка на Шушулката напълно обезсмисли моята лъжа.

— Извадих душата на Максфийлд от рано тази сутрин да те намери. Волф Хаузер най-неочаквано се появи днес. Страшно се зарадва, че си приела да се присъединиш към проекта и поиска да се срещнете веднага, тъй като отново заминава. Позвъни у вас, но ти беше излязла рано-рано. Затова накарах Максфийлд да отиде до пощата да те намери.

— Пощата ли? — подхвърлих с надеждата, че гласът ми е прозвучал небрежно, въпреки че за кой ли път в последно време кръвта туптеше в главата ми. Откъде знаеше къде да го прати? Опитах се да извадя всичките си познания по психология, за да разбера какво става: да не би и Шушулката да е забъркан? Разбирах, че губя доверие в почти всички около мен, и бях на крачка от параноята. Той обаче продължи:

— Вчера след работа ме откри журналистка от „Уошингтън Поуст“ — обясни. — Издирвала те от известно време заради ценни документи, които се очаква да са у теб и за които чула на някаква пресконференция. От вестника държали спешно да се свържат с теб, за да ги видят и вероятно публикуват. Обещах й, че днес ще си тук, за да говори с теб. После най-неочаквано се появи Хаузер и предположих, че може да си отишла до пощата да си прибереш кореспонденцията — особено когато очакваш важни документи. Та затова изпратих Максфийлд да те търси там, но когато се върна, той ми разказа нещо абсурдно за държането ти.

Знаех какво има предвид — как внезапно потеглих, почти отнасяйки части от тялото на Оливие, а останалите за малко да лежат размазани на земята. Бях изпаднала в доста глупаво положение, да не кажа нещо по-лошо. Макар обстоятелствата да изглеждаха ясни, имаше няколко съмнителни момента. Например кой от двамата — Шушулката или Оливие — се стремеше към пакета? Естествено, нямаше как да го попитам, без да стане ясно, че ръкописът е вече в мен.

— И цялата тази суетня заради внезапната поява на Хаузер — с извинителни нотки в гласа се обадих. — За съжаление, не можем да върнем нещата, защото аз наистина бързах и нямаше как да разбера защо Оливие се е насочил към колата ми. Моля ви, кажете му, че съжалявам, че едва не го прегазих. Двамата с доктор Хаузер се разминахме като два кораба в нощта. Много съжалявам, но съм сигурна, че ще се срещнем много скоро. Снощи се замислих за проекта, за който стана дума вчера. Не мога да не се съглася, че ще е много полезен с оглед на кариерата ми.

Репликата ми не беше продиктувана единствено от желанието да погаля егото на Шушулката. Нищо чудно мозъкът ми така да се разкашка от стреса и истерията, че започнах да подозирам всеки около мен, така че защо да не се оттегля в Съветския съюз, в реалност толкова различна от моята, и да започна да гледам по-обективно на нещата? Време беше за моя „шус“, за да „прочистя“ микропроцесите си.

Уверих Шушулката, че ще се върна преди края на работния ден, и затворих. Изпитах известно облекчение от това, че Оливие най-вероятно ще отпадне от кръга на заподозрените като член на групата на шпионите, на биячите и, естествено, като на евентуален убиец на невинни котки. Въпреки това нямаше да се откажа да скрия своя пакет така, че никой да не може да го открие… дори самата аз.

 

 

Трябваше да чакам близо час, за да се кача на лифта. Когато най-сетне вагонетката пристигна, имаше толкова много кандидати, че се натъпкахме като сардини. Едва тогава натоварената до краен предел кабина се плъзна по въжетата над дълбоките клисури. Притисната от нетърпеливи местни жители и любопитни японски туристи, бях залепила лице в стъклото, така че се наслаждавах на гледката от близо шестстотинметровата височина. Естествено, мина ми през ума с каква скорост ще полетим надолу, ако оранжевата вагонетка се окажеше претоварена. Може би трябваше да се кача на седалковия лифт, но не бях сигурна, че ще успея да намеря въпросното скривалище от последната спирка на неговата въжена линия. Наричах моята цел Сцила и Харибда.

Това бяха любимите ми две скали — гигантски каменни кули, между които не може да не преминеш, защото между тях минава утъпканата пътека, започваща веднага след слизането от кабинката. С товара от близо пет килограма на гърба предпочитах да минавам по познат и утъпкан път.

Пътеката между близо десетметровите каменни кули е тясна и стръмна и почти винаги заледена от множеството ски, които минаваха по нея. Беше като тесен тунел, в който светлина влизаше единствено през малкия процеп над главата. Вътре нямаше място дори да мръднеш ските си, нито да се подпреш, ако залитнеш.

Веднъж в разгара на лятото бях на екскурзия до Сцила и Харибда и се опитах да мина между тях. Беше толкова стръмно, че без въжета бе невъзможно да минеш. Далеч по-лесно е да се спуснеш, когато е навалял сняг, трябва само да имаш здрави нерви. Приклякаш, за да пазиш равновесие, и започваш да се молиш ската ти да не се удари в камък или заледена издатина, докато излизаш вън от теснината.

Напуснах вагонетката заедно с останалите „сардини“. Изчаках на за̀вет до стената на заслона моите спътници да се изнижат надолу по склона не само защото исках пътят ми да е чист, но и за да съм сигурна, че никой няма да види накъде се отправям.

Знаех, че следващата вагонетка пристига едва след половин час, и се оттласнах с щеките. Преминах успешно теснината между двете скални кули и вече на открито усетих да ме подхваща силен порив на вятъра и за миг се олюлях. Бързо овладях положението и продължих.

Пред мен в далечината се издигаха величествените склонове на Гранд Тетън, но очите ми потърсиха възвишението, от което знаех, че трябва да се спусна, за да открия моята пещера. В този момент до слуха ми достигна свистенето на нечии ски. Видя ми се странно, защото бях сигурна, че съм изчакала всички пътници да минат пред мен и би трябвало да съм сама на склона.

— Зигзагите ви са малко разкривени — сериозно констатира някой зад мен с немски акцент.

Много германци посещават склоновете, казах си аз. Сторило ми се е.

Но се оказа, че греша. Непознатият ме догони и аз спрях, усещайки, че коленете ми леко омекват. Човекът свали очилата си, отри стъклата в ръкава на черното си яке и ми се усмихна с удивителния си тюркоазен поглед.

— Добро утро, хер Хаузер — изломотих. — Какво ви води насам по средата на седмицата? — Бързо се съвзех, защото съвпадението едва ли беше случайно. Следователно ме грозеше опасност. Без много да му мисля продължих спускането.

— Мога да ви задам същия въпрос, мадмоазел Бен — долетя зад мен репликата на моя „случаен“ спътник. — Занимавам се с изключително важен проект, а излиза, че вие ме забавяте.

Погледнах го през рамо за част от секундата, колкото да се уверя, за кой ли път, че това е същият зашеметяващ мъж с красивата уста и високите скули…

Погледите ни се откъснаха един от друг в мига, в който щяхме да се ударим в появила се на пътя бобуна. Заобиколихме я и когато отново застанахме един до друг, видях, че доктор Хаузер се усмихва. Носехме се надолу по склона в съвършен синхрон. Внезапно с изненадваща пъргавина и сръчност той вдигна върховете на ските си и прескочи дънера на скрито под снега дърво. Продължи, все едно нищо не се бе случило, с лекотата на изливаща се свободно вода по неравния терен.

Не му е било трудно да ме познае. Шушулката ме беше предупредил, че австриецът е чел внимателно досието ми, което значи, че познаваше не само данните от медицинските ми прегледи, но и снимката ми. Естествено, това не обясняваше присъствието му тук, в планината, на близо двеста километра от града. Сякаш отгатнал мислите ми, с рязък завой и облак сняг изпод ските, той спря пред мен на мястото, където пътеката се разклоняваше.

— За да ви догоня на този планински склон, прекосих границите на два щата. Струва ми се, че е предостатъчно за една сутрин. Какво ще кажете да слезем долу в хижата и да ви почерпя с един хубав горещ обяд. Така ще можем да поговорим и да се запознаем. Освен ако не носите обяда си в раницата на гърба?

— Не, с удоволствие ще ви придружа — малко припряно се съгласих. — Моля да ме извините, ако съм ви се сторила по-рязка, но не предполагах, че ме търсите така настоятелно.

— Приемам всички извинения — кимна леко с глава. — Онзи номер със скриването в мъглата заслужава специално отбелязване. Когато изчезнахте така внезапно, проверих пътищата в три посоки, докато се сетя какво всъщност е станало. Обяснете ми как млада жена като вас се е научила толкова умело да „избягва“ от опашката си, както вие американците бихте казали.

— Предполагам това е една от причините да работя в сферата на сигурността — отговорих. — Винаги съм се интересувала от скрити неща, от идеята да издирвам и намирам.

— Аз също — отвърна професор доктор Волфганг Хаузер с многозначителна усмивка.

Към края на обяда в кацналия като птиче гнездо ресторант на хижата, доктор Хаузер ме наричаше Ариел, а аз него — Волфганг. Беше ме научил как да правя от ските си столче със забодените в снега ски и щеки и якето си. Попекохме се на терасата, топихме черен хляб в супата от стриди, пихме топло плодово вино с карамфил и канела.

Докато се спускахме по склона към ресторанта, Волфганг ми даваше съвети за карането. Беше изумителен скиор, по-добър дори от Оливие. От дете карам ски и съм била по много планини в света, така че от пръв поглед можех да различа големия майстор. Малко са онези, които съчетават в себе си силата и спокойната елегантност, които правят да изглежда така, сякаш не полагат никакво усилие.

Бавно и неохотно започнахме да прибираме нещата си и да се готвим за тръгване, когато новият ми колега се обърна към мен с лукав блясък в очите.

— Какво да си поискам като отплата за уроците по ски, които ти дадох тази сутрин?

— Не би трябвало да искаш каквото и да било — отбелязах, докато завързвах ръкавите на якето около кръста върху гащеризона си. — Всеки знае, че в Австрия е напълно естествено даването на приятелски съвети на хората, редом с които се спускаш. Човек не получава възнаграждение за нещо, което прави естествено и спонтанно.

Той само се засмя, според мен, леко сконфузен.

— Сега искам да поставя един сериозен въпрос — подхвана след малко Волфганг. — Когато вчера ти влезе във фоайето, увита и загърната — истински вързоп, аз те познах. Реших да те заговоря, но неясно защо ми се стори неподходящо да го правя пред всички присъстващи.

Той измъкна раницата, която се готвех да метна на гръб, пусна я на земята и сложи длани върху раменете ми. Имах усещането, че раменете ми пламват. Това беше първият човек, от чийто поглед, да не говорим за докосване, чувствах, че омеквам. Това, което последва, ме остави направо бездиханна.

— Ариел, знаеш, че ще работим рамо до рамо по важна задача. Давам си сметка, че при създалите се обстоятелства, онова, което се готвя да кажа, е твърде неразумно, но искам да знаеш, че за мен ще бъде много, много трудно да поддържам чисто служебни отношения — такива, които ще ни позволят да свършим добре работата си. Уверявам те, че не бях планирал подобно развитие на събитията. Не ми се е случвало такова нещо… — Той не довърши изречението, сякаш очакваше от мен аз да го сторя. Бях затаила дъх в очакване „на тупването на втората обувка“, когато той допълни:

— Не знам как точно да го кажа, Ариел, но съм силно привлечен от теб. По-силно, отколкото съм очаквал, че е възможно.

От мен ли? По дяволите! Бях нагазила в дълбоки води и това беше ясно. Като нищо можех да се удавя в тези тюркоазени очи, които ме наблюдаваха така напрегнато. Пред мен стоеше наистина опасен човек… достатъчно неприятности имах през последните няколко дни. Само да не беше толкова привлекателен.

Той не беше привлекателен, той беше харизматичен, направо магически. Усещах го не само аз, но и всеки, който се доближеше до него. Само това ми липсваше, и то в този момент. Не и сега. Защо, за бога, Шушулката бе решил да ми даде тази отрова? Трябваше да направя нещо, което да ме върне в реалността, такава, каквато е.

Затворих очи и поех дълбоко въздух. Събирайки всичките си сили, отстъпих назад, така че ръцете му да се отделят от раменете ми и физическата връзка да се скъса.

— Та какъв беше въпросът? — попитах.

— Въпрос ли? — смути се той за миг.

— Само преди минута каза, че искаш да поставиш сериозен въпрос.

Волфганг Хаузер сви раздразнено рамене и доби леко обиден вид. Сякаш на самия него не му бе много ясно какво очаква от мен, нито каква ще е следващата сцена от плана.

— Не ми вярваш — въздъхна той. — И си напълно права… Защо да ми вярваш? Следвам те през мъглата като някакъв идиот, после по планинските склонове, после те завличам на обяд. Дрънкам ти за това, какво изпитвам към теб, нещо, което не би трябвало да споделям. Искам да се извиня за всичко това и да ти кажа, че…

Изобщо не бях подготвена за това, което чух в следващата минута.

— Познавам се лично с чичо ти Лафкадио Бен от Виена — изтърси. — Изпратиха ме в Айдахо, за да те пазя. Още преди да се върнеш от погребението, се явих в Центъра, за да подсигуря участието ти в моя проект — причината бе не само професионалната ти подготовка и умения, но и това, че наследяваш нещо, което не бива да попадне в неправилните хора. Сега разбираш ли?

Пресвета Дево и всички светии! Какви ги говореше този?

— Ариел — продължи той, — уверявам те, че преди да приема задачата, нямах ни най-малка представа, че ще заваря тук… — Замълча, изгледа ме продължително и въздъхна: — По дяволите, съвсем оплетох нещата. — Извърна се, за да вземе ските си. — Да слизаме в града — додаде той.

Този обрат на нещата промени изцяло оформилите се наскоро планове в главата ми. Опитах се да измисля някакво извинение от сорта на това, че заради скръбта или там нещо друго искам да остана сама. Сега обаче, след като двамата с Волфганг така се сближихме над плодовото вино, когато той разкри познанството си с член на семейството, считан за една от черните овце, и даде да се разбере за изгарящата го страст към мен, като прибавим към това и няколкото погледа, които хвърли към раницата ми, реших, че нещата са твърде очевидни и по-скоро приличат на номер. И тъй като нито веднъж не ме попита какво правя на връх планината в този ден и час, разбрах, че единственият ми шанс засега е да се опитвам да печеля време, да се спусна със ските си надолу и да мисля къде бих могла да прибера ръкописа.

Докато се приготвим за тръгване, Волфганг бе успял да се мобилизира достатъчно и да възвърне предишното си очарователно поведение и контрол, за да предложи този път аз да съм тази, която ще следва. Добрите скиори доста рано научават важен урок — няма нищо по-ценно от възможността да караш след някой майстор и да подражаваш на неговите движения — местенето на тежестта, забиването на щеките. Много по-полезно е от подвикванията на някой ски-учител: „Свий коленете! Не влачи щеките.“ С най-голяма радост следвах своя спътник до момента, в който той реши да напусне утъпканите пътеки и да се пусне по пресния, недокоснат до този момент, сняг.

Умело като опитен слаломист, Хаузер сви встрани и полетя към горичка трепетликови дървета, избягвайки сблъсък с тях. Чак след минута осъзнах накъде всъщност се е насочил — към огромна пряспа пухкав сняг оттатък горичката — такива преспи привличаха тук стотици скиори всяка година. Винаги, когато посещавам планината със ски, заобикалям панически такива места.

Карането по недокоснат сняг изисква съвършено различен подход от този по утъпкани места. Прехвърляш тежестта върху ханша си, все едно седиш на люлеещ се стол, за да могат върховете на ските да са вирнати нагоре и да не се забият в дълбоките преспи. Потънат ли надолу, спираш и започваш да потъваш неудържимо, от където няма измъкване.

Така и не успях да усвоя този специален ритъм, ето защо избягвах подобни опити. Този ден към затрудненията ми щеше да се прибави и тежката раница на гърба, така че се придържах към утъпканите пътища.

Точно в този момент се случи. Бях се изравнила с ръба на гората, когато усетих, че нещо не е наред. Преди да чуя каквото и да било, усетих, че нещо става зад гърба ми. След това долових шушнене и сякаш земята въздъхна дълго и дълбоко. Пръстите ми, стиснали щеките, разбраха истината, преди съзнанието ми да я възприеме. Щом осъзнах какво се случва, си дадох сметка, че нямам идея какво да правя.

Земята под мен, по-скоро снегът под краката ми, започна да се движи. Планината събличаше покривката си — с един замах захвърляше дълбокото метър и петдесет одеяло от сняг, натрупан от началото на зимата.

С всяка измината секунда шумът от тихо ромолене се превръщаше в грохот. Летях с всички сили напред, чудейки се дали да се шмугна между дърветата в гората, рискувайки по този начин да бъда затисната от паднало дърво, или да продължа напред по пътя на снежната грамада от тежък като цимент сняг. Край мен вече летяха пречупени клони.

Устата ми пресъхна, ръцете ми се схващаха и само се молех да не припадна, всъщност това би било решение, смъртта поне щеше да е безболезнена.

С крайчеца на окото си забелязах черна фигура, която току-що напускаше гората. Волфганг Хаузер? Всеки мускул и всяка става по мен крещяха от болка и напрежение, но нямаше никакво място за колебание — продължавах напред.

— Ариел! — опитваше се надвика грохота Хаузер. — Скачай! Трябва да скочиш!

Огледах се трескаво какво има предвид и най-сетне разбрах. Трудно ми беше да различа в общата белота на мястото, но знаех за какво става дума. Много пъти, заобикаляйки гората от трепетлики, защото избирах утъпканите пътища, спирах пред една козирка, която стърчеше напред и напомняше писта за ски скокове. Вирвайки нагоре върховете на ските си, успявах с летеж да кацна на покритата със сняг скала и оттам да продължа към долината.

Само че при скоростта, с която се движех сега, не можех просто да скоча. Ако се забавех, снегът зад мен щеше да ме помете. Значи трябваше да се опитам да прелетя над козирката, рискувайки да не успея да се приземя както трябва в дъното на зейналите под мен близо трийсет метра. С рязко завъртане на китките освободих каишките на щеките, които захвърлих, за да не се преплетат в краката ми, свалих якето от кръста си, за да съм максимално подвижна при скока, но нямах нито време, нито възможност да махна и раницата, така че нямаше как, тя идваше с мен — щях да приличам на летящия Квазимодо от Нотр Дам.

Приклекнах възможно най-ниско, за да набера още инерция и да съм по-стабилна. Щом се отлепих от ръба, изправих опънатото си тяло, вирнах брадичка и залепих ръце покрай бедрата.

Ските ми бяха във въздуха, носех се надолу към дъното на клисурата и падах. Правех всичко възможно да не се паникьосам, да се концентрирам и да държа върховете на ските нагоре, готови за приземяване. Около мен летяха парчета набит сняг, камъни и клони, а долу под мен все по-ясно се виждаше колко тясна е ивицата сняг, която трябваше да уцеля, и колко масивни са скалите наоколо. Образът на чудовището от реката със зиналата паст изникна в съзнанието ми.

След време, сторило ми се цяла вечност, усетих как ските ми се удрят в снега и в същия миг ръката ми перна скален ръб, който мигновено разпра сребристия ми ръкав. Прорезът тръгваше от рамото и стигаше почти до лакътя. От удара загубих равновесие и политнах настрани. Болката още не беше стигнала до съзнанието ми, но усещах как топлата кръв пълни ръкава. Летях напред и тъй като нямах щеки, с които да намаля скоростта, след малко се преобърнах няколко пъти върху по-високи и по-ниски скални издатини и раницата на практика ме предпази от евентуално счупване на гръбнака. В замяна на това раменете и глезените ми нямаха този късмет и всяка секунда нещо се забиваше в тях. Докато пазех главата си с ръце, си представях как синините цъфват по цялото ми тяло. Едната ска се беше откачила и ме плесна здравата по челото. Кръв обля лицето и очите ми. В крайна сметка висок мегалит спря устремното ми търкаляне.

Бях разкървавена и натъртена, но нямах нито миг, за да дойда на себе си. Грохотът над главата ми ясно даваше да се разбере, че час по-скоро трябва да стана и да продължа. Наоколо летяха камъни, които дори затъмниха слънцето. Прелитаха цели дървета, изтръгнати с корените. Скокът от козирката ми бе дал малка преднина, но трябваше да продължа напред, ако исках наистина да се спася.

Затегнах ските си, които висяха от обувките на резервните приспособления, и се плъзнах напред по леда, стремейки се да заобикалям скалите и храстите.

— Господи, Ариел — задъхано произнесе до мен Волфганг Хаузер, който ме настигаше, — на какво приличаш само.

— Жива съм и нищо по мен не е счупено — извиках в отговор. — А ти как си?

— Добре — изкрещя той. — Добре, че скочи. Зад теб се спускаха две лавини и ти беше точно там, където щяха да се срещнат. Ако не беше скочила, нищо не можеше да те спаси.

— Гадна работа! — погледнах го изпод вежди.

— Напълно съм съгласен.

В дъното на тясното дефиле се виждаше друга висока скала, по чийто заледен склон поехме към билото. Някъде на средата на склона Волфганг се обърна и погледна към онзи край на дефилето, от който идвахме. Сложи ръка на рамото ми и безмълвно ми посочи с глава назад. Вече бях леко замаяна от загубата на кръв, но когато проследих погледа му, почувствах как стомахът ми се надига и бързо приклекнах, обгръщайки колене с ръце.

Долината долу бе изчезнала. Морето от камъни, през което току-що бяхме минали, бе изчезнало, запълнено с мръсен сняг, от който стърчаха клони, дървета, коренища. Единствено познах козирката, която вече стърчеше на не повече от половин метър над повърхностния слой сняг.

Силни тръпки разтърсиха тялото ми. Почувствах ръката на Волфганг върху косите си. Последен облак сняг тупна от ръба на скалата долу, а над козирката се бе оголила дълга, широка лента от планинския склон. Всичко това за не повече от десет минути. Разплаках се. Волфганг ме вдигна и безмълвно ме прегърна. Гали косата ми, докато риданията спрат. После избърса кръвта и сълзите от лицето ми и накрая ме целуна по челото, сякаш утешаваше малко дете.

— Най-добре да вървим да те почистим и закърпим. Такова ценно създание като теб… — усмихна се той нежно. Но следващите слова на нежния и внимателен доктор Хаузер ме ужасиха. — Повече от ценно — допълни. — Ти си направо изумителна, скъпа моя. Да надбягаш лавина, без да загубиш ръкописа в раницата на гърба си! — Съзрял ужасения ми поглед, добави: — Нямаше нужда да поглеждам в нея. Последвах те в планината, за да се убедя, че няма да го скриеш или да го загубиш тук някъде. Ако наистина там вътре е ръкописът с руните, както си мисля, защото той ми принадлежи. Лично аз ти го изпратих по пощата.