Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (9)

Най-напред Силвия. Този път отивам лично при нея, без разни скапани есемеси. Отивам лично и на лицето ми е изписано като татуировка: „Аз съм нещастник, прости ми.“

Извършвам нещо за пръв път в живота си — купувам й букетче цветя. Срамувам се през цялото време, докато ги избирам под навеса на павилиона, защото изобщо не разбирам от тия работи. Накрая се спирам на рози. Нечетен брой, това го знам от едно мамино списание. Купувам три бели рози (по изключение бялото не ме плаши) и отивам до къщата на Силвия. Звъня по домофона. Отваря майка й, която навярно не знае нищо. Е, поне веднъж да ми провърви. Качвам се.

Влизам в стаята на Силвия, тя е със слушалки на ушите и не ме чува. Вдига глава и среща погледа на три бели очи, които я молят за прошка. Шашната е. Махва слушалките и ме поглежда строго, после помирисва розите. Когато отново вдига глава, сините й очи се усмихват. Прегръща ме и ме целува по бузата. Не как да е, а с целувка от онези, които носят нещо повече от обикновен поздрав. И усещаш как това нещо в повече остава да топли бузата ти. Разбирам го от начина, по който се задържа за миг, преди да отдръпне устни. Не казва нито дума. Аз изричам само едно „Съжалявам“. Изричам го на глас, без риск телефонният речник да го превърне в „страх“, макар че наистина се страхувам мъничко. Но Силвия ме обича, а когато те обичат, „съжалявам“ никога не е равно на „страхувам се“.

Щастлив съм, тъй щастлив, че белите рози почти ми се виждат боядисани в червено, както онези от „Алиса в Страната на чудесата“. „Ще ги оцветим в червено, с червената боя“, тананикам си наум, щастлив като дете в басейн с шоколад.

 

 

Вече мина доста време, откакто се отървах от тежестта на гипсираната ръка, но изглежда, че мозъкът ми остава гипсиран… не иска да се размърда. Затова уча заедно със Силвия. Само тя може да ми помогне да наваксам пропуснатите дни, не искам да си съсипвам лятото с допълнително зубрене. Със Силвия съм силен. Щастлив. Но когато си мисля за Беатриче, продължавам да се обърквам. След като се налага за стотен път да ме смъква от облаците, Силвия става и вади от някаква стара чанта един от онези дневници, в които момичетата записват мислите си.

Поне в това ги бива повече от нас. Силвия със сигурност го умее по-добре от мен, защото момичетата записват най-важните неща в дневниците си. Щом открият нещо важно, веднага го записват, та да могат да си го спомнят и препрочетат по всяко време.

Аз имам куп важни неща, които ми се ще да запиша, но така и не ги записвам, защото съм мързелив. Затова ги забравям и повтарям същите грешки. Знам, но какво да правя, като не искам да си седна на задника? Ето, това означава „способен, но не се старае“. Да имаш задник, а да не сядаш на него, което в крайна сметка му е предназначението… Ако записвах всичко, което съм открил, кой знае колко неща нямаше да ми се налага да уча всеки път. Нямаше да е дневник, а сигурно цял роман. Мисля, че би ми харесало да стана писател, но не знам как се започва, а и бързо губя кураж, защото колкото пъти се опитвам да измисля сюжет, все не ми върви. Както и да е, Силвия има един от онези дневници, които помагат да си припомняш разни неща. Между страниците му е пъхнато листче.

— Ето, това е черновата на писмото, което написахме на Беатриче.

В този момент душата ми се възражда. Като по чудо всички парченца хартия, погълнати от реката заедно с яростта и страха ми, отново изникват пред мен, събрани от вълшебството на Силвия, която е съхранила моите думи.

— Защо си я запазила?

Силвия не отговаря веднага. Опипва ръба на листа предпазливо, почти гальовно. После, без да ме гледа, прошепва, че думите й харесвали, било й приятно да ги чете и искала някой ден да получи от своя приятел толкова хубави думи. Тя се взира в очите ми и за пръв път аз също се взирам в нейните.

Има два начина да погледнеш човек в лицето. Единият е да гледаш очите като част от лицето. Другият е да гледаш единствено тях, сякаш те са самото лице. Това е едно от ония неща, които те плашат, когато ги правиш. Защото очите са целият живот в миниатюра. Бели по края, също като нищото, обкръжаващо живота, ирисът пъстър като хаоса в живота, а накрая потъваш в чернотата на зеницата, която поглъща всичко като мрачна яма без цвят и без дъно. Там потъвам, когато поглеждам Силвия по този начин — в дълбокия океан на нейния живот, позволявайки в същото време тя да навлезе в моя — през очите. Но не издържам на погледа. За разлика от Силвия.

— Ако искаш, да препишем писмото и да го занесеш на Беатриче. Можем да отидем заедно.

Прочела е мислите ми.

— Това е единственият начин да го направя — отвръщам аз, усмихнат до уши.

После започваме да учим, а когато Силвия обяснява, нещата стават по-лесни — животът става по-разбираем.

 

 

Мечтателя ме изпитва. Подготвил съм урока със Силвия. След миналия сблъсък всички очакват дуел до първа кръв, но никой, освен Силвия не знае, че между нас има един сладолед и милион кубически метра сълзи. Всичко ще мине по вода. С Мечтателя вече сме приятели. Той обаче ми задава ужасно трудни въпроси. Поглеждам го и казвам:

— Това го няма в учебника.

Той отвърна невъзмутимо:

— И какво?

Мълча. Той ме гледа сериозно, после казва, че ме смятал за по-интелигентен, но всъщност съм бил като другите, дето зубрят и при първия по-различен въпрос се объркват.

— Важните отговори са записани между редовете на книгите и трябва да умееш да ги четеш.

Ти пък кой си, та да ми тровиш живота, да си въобразяваш, че знаеш всичко, и да си мислиш, че ме интересува как виждаш нещата? Стига си ми надувал главата с тия космически простотии и вземи да ме изпиташ като останалите. Каня се да го пратя по дяволите и да си изляза, когато той казва:

— Бягаш ли?

Спомням си за Беатриче и бягството от болницата. В мен става нещо, от пещерата изскача мъжът, в който се превърнах онази вечер. И аз отговарям. Не с думите на капризно дете. Отговарям му като мъж. За пръв път в живота си получавам шест минус. И оценката няма нищо общо с историята. Това е оценка за моята лична история, за моя живот.

 

 

Беатриче се прибра от болницата. Трансплантацията на костен мозък е неуспешна. Червената й кръв продължава да побелява във вените. Една от най-отровните змии на света може да убие човек в ужасни мъки. Отровата й разгражда тъканта на кръвоносните съдове. Започваш да кървиш от носа и ушите, вените се втечняват и накрая загиваш.

Така става и с Беатриче. Беатриче, най-вълшебното същество на този свят. Беатриче, която е само на осемнайсет години и има най-красивите червени коси в цялата човешка история. Беатриче с двете най-лъчезарни зелени прозорчета в галактиката. Беатриче — създанието, съществуващо, за да показва на света своята красота и да го разхубавява с присъствието си.

Беатриче е отровена от проклетата бяла змия, която иска да ни я отнеме. Защо се похабява цялата тази хубост? За да страдаме още повече. Беатриче, моля те, остани! Господи, моля те, остави ми Беатриче! Иначе светът ще стане бял.

 

 

А аз ще остана без мечти.

 

 

Днес ще се срещна с Нико. Спомням си какво щуро изпълнение извъртяхме веднъж — кой ще изяде повече хамбургери в „Макдоналдс“. Нико спечели с тринайсет на дванайсет. После и двамата повръщахме три часа наред. Никога през живота си не съм се чувствал толкова зле. Колкото пъти си го спомняме, винаги се смеем до припадък. Затова сега в „Макдоналдс“ си поръчваме само пилешки хапки.

Нико.

Сетих се за това, защото Нико ми обяви ново предизвикателство — кой ще отбележи повече голове на днешната среща с онези от единайсети А. Отборът им се нарича „Витамин А“ и със сигурност ще се нуждаят от витамини… Спечелим ли този мач, изравняваме се с отбора на Вандала и спокойно разпъваме платна към финала на първенството. Има само един дребничък, незначителен проблем: все още не ми е позволено да играя футбол…

В подобни случаи има само едно решение. Да стана невидим. Пускам радиото, затварям вратата и с котешка стъпка се отправям към игрището. Ако нашите разберат, с мен е свършено. Този път те ще ми счупят ръката, а може би и някой крак… но поне ще съм изиграл мача, а ако вкарам два-три хубави гола, ще заема шесто място в класацията. Трябва поне да изпреваря Вандала.

И ето ме на терена, спортните ми обувки галят тревата като буза на момиче. Отново съм на игрището с Нико. Той не знае какво е станало с мен през тези седмици — не му разказвам всичко като на Силвия. Излишно е. Или се срамувам. Но на терена винаги сме най-добрите. Още от малки искахме да бъдем като близнаците Дерик от адския катапулт на „Холи и Бенджи“, но и двамата си нямахме близнаци. Затова когато се запознахме в училище, веднага разбрахме, че всеки от нас е мечтаният близнак за другия. Така и не се научихме да правим адския катапулт, но веднъж пробвахме — аз си докарах чудовищна синина, а Нико заби нос в един уличен стълб…

На игрището обаче умеем да чертаем триъгълници, каквито Питагор с неговата теорема не е и сънувал. Страхотни сме. Вкарвам пет гола. Изравняваме се с отбора на Вандала, а аз изоставам от него само с една точка в класацията за голмайстори. По-добро не можеше и да бъде. Набързо се преобличам, за да се прибера незабелязано у дома. Нико ме спира.

— Имам си гадже.

Изтърсва го изневиделица, докато си сваля фланелката, и новината се смесва с острата миризма на потта му.

— Казва се Аличе и учи в дванайсети Е.

Опитвам да си припомня по физиономия момичетата от дванайсети клас, но не се сещам за нито една Аличе.

— Не я познаваш. Техните са приятели с нашите, а аз не знаех. Една вечер ни дойдоха на гости и тогава се запознахме.

Любопитен съм как изглежда.

— Мацка и половина. Висока, дълга черна коса, черни очи. Тренира бягане. Трябва да я видиш. Когато излизам с нея, всички се обръщат да ни зяпат.

Нямам думи. Не мога да се зарадвам на новината.

Прекалено развълнуван от мислите как се разхожда по улиците с подобна потресаваща мацка, а може би и от футболната победа, Нико не си дава сметка, че само се правя на зарадван и любопитен. Отново се връщам в болничната стая, където най-красивото момиче на света се свива като наранено дете, изгаряно от змийска отрова, и тази красота не просто няма да бъде моя, а завинаги ще престане да съществува.

— Радвам се за теб.

Нико иска да ми я представи час по-скоро. Машинално се съгласявам, но всъщност изобщо не искам да се запознавам с тази Аличе.

— Видя ли новия футболен симулатор в мрежата? Страхотия! Трябва непременно да го кракнем.

Кимвам с крива усмивка, виждайки как Нико отново потъва към каменната епоха, при Аличе в Страната на чудесата.

— Да, непременно…

Нямам какво друго да кажа. Единствената страхотия, за която се сещам в момента, е черният страх да не загубя Беатриче. Никога не съм се чувствал толкова самотен след победа на футболното игрище. Машинално добавям:

— … въпрос на живот и смърт…

— Не прекалявай, Лео, в края на краищата това е само една видеоигра! Хайде, изчезвам, Аличе ме чака. До утре.

— До утре.

 

 

Пъхам ключа в ключалката предпазливо като крадец.

Вратата се отваря бавно. Наоколо няма жива душа. Чувам радиото да свири с пълна сила. Разпознавам гласа на Васко Роси, който повтаря „Искам безразсъден живот, като на кино“, и това ми звучи като безвкусна шега. Затварям вратата. Мама не ме е чула, но в този момент Терминатор почва да лае на поразия — пикочният мехур го присвива всеки път, когато ме види на прага. Стресната от шума, мама се появява, аз стоя по анцуг и яке, а Терминатор кръжи около мен с жален лай и скимтене.

— Какво правиш тук? Нали учеше в стаята?

Въздъхвам дълбоко — всичко е заложено на карта.

— Да, но си дадох почивка. Изведох Терминатор навън.

Само това може да ме спаси…

Мама ме гледа като полицай от американски филм.

— А защо миришеш на пот?

— Използвах случая да потичам. Вече не издържах да уча и… извинявай, мамо, трябваше да ти се обадя, но Терминатор напираше… нали го знаеш!

Лицето на мама омеква. А аз хуквам да се укрия в стаята, където Васко Роси крещи „А на мен не ми пука за нищооо“, преди гузната физиономия да ме издаде и преди Терминатор да докаже на дело, че никой не го е извеждал да си облекчи мехура.

 

 

Понеделник. Осем без пет. Чакат ме пет учебни часа, а с домашното по английски съм до средата. Седя в „Макдоналдс“ и дъвча грамаден чийзбургер с нещо каменно по средата. В далечината виждам Нико и Аличе, която наистина лови окото. Не бих издържал да ги срещна, прекалено са щастливи.

Изнизвам се зад група подгответа, които са се надвесили над спортната страница на вестника и пресмятат шансовете в тотото. Напоследък рядко се интересувам от футбола. Толкова много неща ми се струпаха, че нямам време както преди да гледам по телевизията всички възможни двубои на зеления правоъгълник.

Така или иначе, тази сутрин видът на щастливите Нико и Аличе ми се струва непоносим, а предстоящите пет часа мъки влошават още повече положението. Излизам навън и хлътвам в една безлюдна пресечка, където няма риск да ме сполетят близки срещи от първи до трети вид и нагоре. Кой знае защо, когато реша да не влизам в училище, неминуемо срещам хора, които не съм виждал от векове, особено мамини приятелки, тръгнали сякаш напук точно днес да пият чай с нея.

„Колко ти е пораснало момчето и какъв хубав е станал… срещнах го днес в парка, малко преди обяд…“

За приятелките на майките всички момчета са хубави, но при всяко положение мама се включва в играта и се преструва на горда от празноглавия тиквеник, който по обяд трябва да кисне в училище, а не на някоя пейка в парка…

Стига съм си тровил душата. Зарът е хвърлен и дайте кесаревото кесарю, както е казал Цезар, ако не бъркам. Чувам в далечината звънецът да бие като погребална камбана. А на мен не ми се умира. Всяка крачка, която ме отдалечава от училището, отваря в асфалта пропаст от страх и угризения, готова да ме погълне. Защо е толкова трудно да отидеш на училище? Защо трябва да вършим едно или друго, когато имаме да решаваме жизненоважни въпроси? И защо учителката по английски се задава насреща ми точно по тази най-безлюдна уличка на квартала?

Едва успявам да клекна и да се престоря, че си връзвам маратонките зад прикритието на един паркиран джип; с крайчеца на окото си виждам как учителката подтичва, защото и тя е закъсняла. Толкова съсредоточено рови за нещо в чантата си, че изобщо не ме забелязва. Размина ми се! Въздъхвам от облекчение и чак сега разбирам, че съм вършил фалшивата манипулация с връзките върху прясната сутрешна купчинка, оставена от някой събрат на Терминатор…

Днес ще ми върви!

 

 

Когато бягаш от училище, се чувстваш крадец. А къде се крият крадците след големия удар? В леговището си. Моето леговище е закътаната червена пейка в парка близо до реката — същата, където прекарах онази бездомна нощ — под едно грамадно дърво с ниски и криви клони, напомнящо чадър с милион спици.

На тази пейка, под прикритието на чадъра, покорих милиони страхотни момичета, реших най-болезнените проблеми на човечеството, станах маскиран супергерой и изядох купища от любимия си чипс с вкус на барбекю. Под гъстите клони времето тече стремително и отлита над тихите речни води. В тази пейка е скрита тайната на времето и всички мечти могат да се превърнат в реалност.

А днес е подходящият ден да се потрудя над себе си (да, понякога и това го правя, но само както аз си реша) под закрилата на дървото чадър. Подпирам чантата в края на пейката и се просвам с кръстосани крака. Небето е синьо само тук-там, прекосяват го бели облаци. Не носят дъжд, а свежест откъм морето. Това прави синьото още по-ярко. Погледът ми се провира през клоните на чадъра и примесен с цвета на овалните листа, достига небето, а върху това небе виждам отпечатан образа на своето щастие — Беатриче. Никой не обръща внимание на небето, докато не се влюби. Облаците стават червени и нейните коси вече се развяват на хиляди километри, обгръщайки целия свят в нежно, меко и свежо покривало.

Трябва да спася Беатриче, та ако ще да е последното, което ще направя в този живот. Сега съм на подходящото място. Само на тази пейка мечтите се сбъдват и ето че заспивам сред тишината на парка като щастлив клошар след бутилка червено вино. Имаш ли време и подходяща пейка, щастието е гарантирано. Жалко, че някой е измислил и задължителното училище.

 

 

От унеса ме изтръгва леко докосване по крака. Подскачам, мислейки, че от клоните е паднала някоя гадна гъсеница. Всъщност вибрира телефонът. Есемес: „Даскалката по английски казва, че те видяла тази сутрин, а не си в час. Лошо ти се пише. Джак“. И се радва, негодникът. Наистина съм загазил! Толкова ли е трудно да бъдеш щастлив, без някой да ти попречи точно когато се мъчиш да си разрешиш проблемите? Защо Силвия не ми се обажда? Вече е излязла от час.

Написвам есемес без получател, просто за да си избистря идеите. Пиша милиони такива послания, помагат ми да размишлявам. „Влизам в кладенеца на мечтата си.“ Телефонният речник пак ме изненадва. Вместо „кладенеца“ изписва „кладата“.

Пейката може всеки момент да се преобрази в огън, подклаждан от всички, които съм засегнал с еретичните си прояви, както е ставало през средновековието. Ще ме вържат за дървената седалка и ще ме подпалят под това вълшебно небе с обвинението, че съм страхливец, предател, беглец, досадник и безотговорник. И мечтата ми ще се превърне в дим. Но точно затова трябва да я защитавам. Трябва да я пазя от кладата на родителите, учителите, завистниците и враговете. Днес дървото на тази пейка е много по-скъпо от дървото на ожуления училищен чин.

Избягах от училище не защото съм безотговорен, а защото преди това трябва да реша най-важния въпрос — за щастието. И Мечтателя го каза: „Любовта съществува не за да бъдем щастливи, а за да ни покаже доколко сме издръжливи на болка.“

Да, така ще кажа на нашите, когато ме вържат на кладата на справедливото наказание. Искам само да обичам. Това е. Искам да се излекувам от всички наркотици — мързела, плейстейшъна, YouTube, „Семейство Симпсън“… Можете ли да разберете?

Изваждам ножчето и почвам да дялкам нещо по дънера на дървото. Върша го механично и мисля как да направя следващия си ход, за да дам шах и мат на съдбата, да бъда щастлив. От време на време поглеждам небето и пръстите ми се вкопчват във вековните бръчки на дървото, което е силно, непоклатимо и щастливо сред този парк. То прави каквото му се полага: протяга корени към водите на близката река и расте. Следва зова на природата си. Ето тайната на щастието — достатъчно е да бъдеш това, което си. Да вършиш това, за което си сътворен. Как искам да имам силата на това дърво, грубо и твърдо отвън, живо и нежно отвътре, където текат соковете. Нямам смелост да отида при Беатриче. Страх ме е. Срамувам се. Разполагам само със себе си, а това не достига, никога не достига. Продължавам разсеяно да дялкам кората…

— Какво правиш?

Отговарям, без да погледна пазача:

— Изследване за домашното по биология…

— Това изобщо не сме го учили!

Не е глас на пазач. Обръщам се.

— Силвия?

Тя ме гледа с непознати очи. Силвия е отличничка, ще отсъства от училище само ако е хванала тежка болест от рода на скорбут или проказа. Никога не би се сетила за моите номера — да лепне термометъра на лампата, а после да се преструва, че има грип. Но ето я сега тук. Духнала е от училище заради мен. И в ада би влязла с мен, само и само да бъда щастлив. Силвия е син ангел. Или може би наистина е дошъл ангел в нейния облик, за да ме накаже с огнения си меч, задето избягах.

— Е? Нали се бяхме разбрали. Щяхме да ходим при Беатриче. Като те видях да бягаш тази сутрин, разбрах, че ще дойдеш тук.

Правя й място на пейката, където се сбъдват мечтите.

— И ти ли? Днес ме видяха всички. Да не сте ме записали в „Биг Брадър“, без да знам?

Силвия се усмихва. После поглежда дървото — ножчето ми е издълбало в кората математическа формула: Б+Л=ВЛ. За момент лицето й трепва болезнено, но това отминава бързо и тя казва:

— Значи ще решаваме уравнението на щастието?

Силвия е сокът на моята храброст — невидим, но жив; дава ми сили да надхвърля себе си. Хващам я за ръка.

— Да вървим. Днес няма да има клада. Само мечти.

Силвия ме поглежда с недоумение.

— Нищо, нищо. Фокуси на телефонния речник…

 

 

Пред къщата на Беатриче ме хваща синдромът на заека — също като в „Блус Брадърс“ само търся повод да си плюя на петите. Но Силвия е непреклонна. Здраво ме хваща за лакътя и се изкачваме. Отварят ни и се озоваваме в хола, седнали пред червенокосата госпожа, която видях за пръв път в болницата и после на снимката — майката на Беатриче. Тя познава Силвия, но не и мен. За щастие. Казва ни, че Беатриче спи. Много била уморена. Вече нямала никакви сили.

Аз й разказвам за кръводаряването, за злополуката и всичко останало. Госпожата говори спокойно, лицето й е уморено и състарено, а младостта от онази снимка сякаш е останала върху фотографската хартия. Предлага ни кока-кола. Както винаги в подобни случаи, аз не знам какво да кажа и се съгласявам. Докато говоря с нея, имам чувството, че виждам каква ще е Беатриче, като порасне. Майката е чудесна жена, но Беатриче ще бъде още по-хубава.

Докато тя отскача до кухнята, аз се мъча да запомня всичко в къщата. Нещата, които Беатриче вижда и докосва всеки ден. Ваза с формата на чаша, върволица каменни слончета, картина със слънчево пристанище, стъклена масичка и върху нея стъкленица, пълна с разноцветни овални камъчета. Вземам едно — сияе във всички оттенъци на синьото, от утринно небе до безлунна нощ. Прибирам камъчето в джоба си, уверен, че Беатриче го е докосвала. Погледът на Силвия ме стрелва като синя мълния. Майката на Беатриче се връща.

— Днес не сте ли на училище?

Силвия мълчи. Вземам нещата в свои ръце.

— Щастието.

Госпожата ме гледа смаяно.

— Беатриче е раят за Данте. Затова дойдохме да я видим.

Силвия избухва в смях. Аз оставам сериозен и лицето ми пламва почти в лилаво. Но когато виждам и майката на Беатриче да се смее, също се включвам в смеха. Никога не съм се чувствал толкова смешен и същевременно толкова доволен. Госпожата се усмихва с нежност, каквато рядко съм виждал по лицето на възрастен — само мама се усмихва така. Усмихва се дори късата й коса с цвят на мед — на места лъскава, другаде по-тъмна. Тя става.

— Сега ще повикам Беатриче, да видим дали има сили за гости.

Оставам на място, вкаменен от ужас. Едва сега осъзнавам истински какво правим. Намирам се в къщата на Беатриче и за пръв път ще разговарям с нея. Краката не ме държат, тресат се като знаме под вятъра, а всичката ми слюнка е пресъхнала, превръщайки устата ми в миниатюрна Сахара. Набързо отпивам глътка кока-кола, но езикът ми остава сух като цепеница в камина.

— Елате.

А аз изобщо не съм готов. Облечен съм както ми е дошло. Разполагам само със себе си и не вярвам това да е достатъчно. Няма да се справя в никакъв случай. Но Силвия е до мен.