Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (13)

Беатриче отваря зачервените си от плач очи и се отдръпва от прегръдката ми.

— Благодаря ти, че дойде. Днес нямаше да издържа да бъда сама…

— Какво ти е?

— Страхувам се.

— От какво?

— Че ще загубя всичко, че ще потъна в нищото, в тишината, ще изчезна и край, ще загубя завинаги всички, които обичам.

В главата ми няма уместни изрази или поне думи. Остава само едничката истина като онези дървета, които растат самотни сред безкрайни зелени ниви.

— Аз съм тук.

Стискам ръцете й, сякаш мога да я изтръгна от пустотата на страха като цирков артист, комуто е поверен животът на неговия другар, политнал във въздуха без спасителна мрежа.

— Пиши.

Шепотът е тъй неясен, че трябва да доближа ухо до устните й, за да я разбера. Дъхът й е топъл и дрезгав като нож върху точило. Записвам думите, които ми шепне Беатриче; когато свършвам, тя ми подава дневника.

— Вземи го. Пази го. Повече няма да пиша. Подарявам ти го.

Не мога. Поклащам глава и оставям дневника на леглото до нея.

— Мислех, че пиша за себе си. Разбрах, че го пиша за теб. Само това мога да ти подаря, Лео.

Нямам какво да възразя.

— Беатриче, някой ден ще го прочетем заедно.

Тя се усмихва.

— Да. Сега си върви. Късно стана. Уморена съм.

Искам и аз да й подаря нещо, но нямам какво. Не мога да си тръгна така. Преравям джобовете си. Нищо, освен… камъчето във всички оттенъци на синьото, което задигнах от хола. Ама че работа! Но нямам друго. Пускам го в дланта й като диамант.

— Моят талисман. Искам да ми го пазиш.

Беатриче се усмихва и небето грее в очите й.

— Благодаря.

Целувам я по червените коси и за миг животът ми се изпълва с нейната кръв.

 

 

— Довиждане.

— Довиждане.

 

 

Притискам дневника на Беатриче към гърдите си, като че е собствената ми кожа. Мисля си колко е странно, че единственото, което можах да й подаря, беше откраднато от нейния дом. Нямам нищо за подаряване, освен любовта, която получавам или открадвам. Преди да изляза от дома на Беатриче, вземам друго синьо камъче. Не мога да си тръгна без талисман…

 

 

Нощта е родина на думите.

 

 

Думите от дневника на Беатриче озариха като ден първата ми безсънна нощ, първата нощ, без да мигна. Онази, в която другите се любят.

 

 

Ако раят съществува, Беатриче ще ме отведе там.

 

 

„Болката ме заставя да затварям клепачи, да крия очите си. Винаги съм мислила, че мога да поглъщам света с очи, както пчелите кацат върху цветята, за да сбират тяхната красота. Но болестта ме заставя да затварям очи — от болка, от умора. Бавно, много бавно открих, че със затворени очи виждам повече, че под затворените клепачи се вижда цялата красота на света и тази красота си ти, Боже. Ако ме караш да затварям очи, то е, за да внимавам повече, когато ги отворя отново.“

 

 

Така пише в дневника на Беатриче. Днес затварям очи и виждам живота през нейните. Ако животът имаше очи, щяха да бъдат тези на Беатриче. От днес искам да обичам живота както никога досега. Почти ме е срам, че не започнах по-рано.

 

 

Връщам се от училище. Мама ми отваря.

— Какво ще ядем?

Тя ме гледа както се гледа наранено дете.

— Не, супата още не е…

Казвам й, че имам петица по философия, но преди да довърша, тя ме прегръща с всичка сила и заравя лицето ми в извивката на шията си.

 

 

Усещам аромата на майка си, който в детството ми даряваше покой — смесен аромат на роза и лимон. Едва доловим. Но не ме прегръща заради оценката, иначе сълзите й нямаше да обливат лицето ми. И чак сега разбирам.

 

 

Искам да избягам, но тя не ме пуска и аз впивам пръсти в плътта й, за да разбера дали е вярно онова, което ми казва без думи.

 

 

Вече нямам друга жена, освен майка си.

Нямам друга кожа, освен нея.

 

 

Беатриче умря.

 

 

Това е думата. Няма какво да усуквам, тя не би искала. Хората казват почина, замина си, отиде си. Глупости!

 

 

Беатриче умря.

 

 

Тази дума, „умря“, е тъй жестока, че можеш да я кажеш само веднъж, после трябва да замълчиш.

 

 

Силвия е единствената, с която бих искал да говоря, но нямам сили да й простя лъжата. Животът е като изпит, създаден, за да изкопчи от теб истината, макар че ти не я знаеш и се преструваш, че си я спомняш, за да не страдаш повече… докато накрая повярваш в тази лъжа и забравиш, че сам си я измислил.

 

 

Боже, вече не ми трябват звездите — изгаси ги една по една.

Смачкай слънцето, прибери луната.

Пресуши океана, изкорени растенията.

Вече нищо няма значение.

 

 

И най-вече — остави ме на мира.