Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (8)

Готов съм. Навън вече се стъмва, но светлината е в мен. Имам писмото, което написа Силвия. Не се надявам да мога да поговоря насаме с Беатриче и точно затова искам да съм облечен добре, та само като ме види, да разбере колко я обичам. После ще е достатъчно да оставя писмото.

Когато влизам в болницата, една сестра ме пита къде отивам и аз отговарям, че съм дошъл на свиждане при приятелка.

— Как се казва? — пита тя с типичната подозрителност на всяка медицинска сестра.

— Беатриче — отговарям аз и я гледам предизвикателно.

Сестрата е антипатична и мършава като плашило. Няма представа на какво съм способен. Мълчаливо й обръщам гръб. Глупачка. Търся Беатриче. И не я намирам. Няма я никъде. Обикалям цял час и не мога да я намеря.

Видях всичко. Посетих музея на страданието с онзи типичен болничен мирис на спирт и отровнозеления цвят на стените. Някои се усмихват, когато влизам погрешка в стаите им. Едно старче се ядосва. Праща ме да си ходя на село и аз му отвръщам в същия тон. Изливам от стаята и срещам кльощавата сестра, която ме поглежда накриво. Навеждам очи.

— Стая четиристотин и пет — съобщава доволно тя и скръства ръце, сякаш се кани да ми чете конско.

— Как разбрахте? — питам аз, без да вдигам очи.

— Няма друга Беатриче в компютъра.

Поглеждам я и се усмихвам. Пращам й въздушна целувка и намигам.

— В другата посока — подвиква сестрата след мен, клатейки глава. — На четвъртия етаж.

Изкачвам се по стълбите на бегом. Изкачвам се и усещам, че Беатриче е все по-близо. Изкачвам се, защото Беатриче е там, искам да стигна до нея и всяко преодоляно стъпало е стъпало към рая, както за Данте в „Божествена комедия“. Вратата е затворена… всъщност леко открехната. Отварям я съвсем бавно.

В полумрака на стаята има само едно легло и върху този огромен бял правоъгълник се е сгушила дребна фигурка. Бавно се приближавам. Не е Беатриче. Не е Беатриче. Оная тъпа сестра е сбъркала стаята и ме е пратила кой знае къде. Преди да изляза, се вглеждам в дребната фигурка на леглото. Отначало ми приличаше на момче, но сега виждам, че е малко момиченце. Има хлътнало и изпито лице. Кожата е безцветно бледа, почти прозрачна. Около иглата, забита в ръката на детето, се тъмнее лилаво петно. Но то спи спокойно. Няма коса. Прилича на мъничка марсианка, сгушена като бебе в майчината утроба. И като че се усмихва насън.

На шкафчето има книга, бутилка вода, гривна от сини и оранжеви мъниста, раковина от онези, които крият шума на морето, и снимка. Снимка на това момиченце в прегръдката на майка си. Върху снимката е написано: „Винаги съм до теб, не се страхувай, моя малка Беатриче“. Момиченцето има червени коси.

Това е Беатриче.

 

 

Тишина.

 

 

Полунощ е. Седя там, където сядам, когато светът трябва пак да се завърти в правилната посока. Това място има вграден бутон за връщане към предишната песен. Натискаш го и светът е наред. Натискаш го и проблемът не просто изчезва, а изобщо не е съществувал. С две думи: няма друго такова място. То е просто една червена пейка до реката. Само аз знам за него. И Силвия.

Стискам главата си с длани, доколкото е възможно с гипсираната ръка… и не съм спрял да плача, откакто избягах. Да, избягах от мечтата си. От разрушената си мечта. Държа писмото до Беатриче, написано от Силвия и подгизнало от сълзите ми. Разкъсвам го на хиляди парченца със зъби и здравата си ръка. Пускам ги по течението. Там беше моята черна душа, пренесена върху белия лист.

А сега всички късчета от душата ми потъват в реката, всяко тръгва в различна посока и вече никой не може да ги събере — никой. Давя се с всяко от тези парченца хартия. Давя се милион пъти. Вече нямам душа, течението я отнесе. Искам да бъда сам. Да мълча. Като телефон с изтощена батерия. Искам целият свят да страда, защото не знае къде съм изчезнал. Искам целият свят да се чувства самотен и изоставен като мен. Без Беатриче, която умира без коса. Без Беатриче, която няма да оцелее. А аз дори не познах другата половина от мечтата си. Избягах от момичето, което исках да закрилям цял живот. Аз съм страхливец.

Не съществувам.

И Бог не съществува.

 

 

Събуждам се изведнъж. Щастлив. Било е само сън. Беатриче е здрава. Има червени коси. Тя е моята мечта. И Бог все още съществува, макар да не вярвам в него, но това няма значение. После чувам нечий глас:

— Лео?

Потръпвам и не мога да позная това лице. Не съм в леглото си. Джак Спароу не ме гледа от стената с хипнотичните си очи и аз умирам от студ. Седя на моята пейка, а пред мен са Силвия и някакъв полицай. Е, това вече е сън. Моето вълшебно място, Силвия и полицай?! Взирам се в пустотата.

— Добре ли си? — пита Силвия.

Очите й са подпухнали от сън или може би от сълзи. Гледам я и не разбирам.

— Не.

Ченгето вдига към устата си нещо, което не различавам в тъмното, и казва:

— Намерихме го.

Силвия сяда до мен, прегръща ме нежно през рамото и прошепва:

— Да си вървим у дома.

Гледам черните води на реката, където уличните лампи се отразяват като пленени риби. Така е сега и с душата ми. Безброй хартиени рибки, отплували по течението. Пленници на водата. Вече няма да се завърнат. А „у дома“ са думи като всички останали, дори по-лоши, защото кой знае какво ме очаква там. Отпускам глава върху рамото на Силвия и заплаквам, защото съм лош.

 

 

Не искам да свиря. Не искам да ям. Не искам да говоря. Наказан съм за това, което се случи. Правилно, заслужавам го. Когато се прибрах, татко и мама бяха отчаяни — с изкривени лица и зачервени очи. За пръв път ги виждах такива. Беше четири след полунощ. Но постигнах своето. Най-сетне намерих начина да се защитя от онзи отровен скорпион, наречен реалност. Омразата е единственият начин да бъдеш по-отровен от скорпиона. Омраза — бърза като огъня, който поглъща хартия и слама; омраза, която изгаря всичко по пътя си и колкото по-дълго гори, толкова повече се разпалва. Бъди зъл. Бъди сам. Бъди огън. Бъди желязо.

Това е изходът. Унищожение и съпротива.

 

 

 

 

Пет часа уроци. Пет часа война. Когато госпожа Масарони с кучешкото манто ме попита какво правя с телефона, я пратих да върви на майната си. Забележка в дневника. Избягах от часа по английски и никой не забеляза. Направих нов запис на „Снейк“ в часа по философия, докато Мечтателя разправяше за някакъв образ, дето казвал, че смъртта не съществува, защото, докато си жив, нея я няма, а като умреш, вече си мъртъв, значи пак я няма.

Тая работа ми се стори колосална тъпотия. Беатриче беше жива, но сега умира. Както е казал онзи поет: „смъртта изплащаме в живота“. Мислех го за поредната поетична раздувка, но е истина. Беатриче стана неузнаваема, или още по-лошо — аз не я познах. Смъртта отравя всичко в живота. Философията е безполезна. В спелчекъра на телефонния речник липсва думата „Бог“, което доказва, че Бог не съществува. Сега само „Снейк“ ми помага да не мисля.

После Мечтателя отвори старата си чанта — тя е като някаква вълшебна торба, от която може да изскочи каква ли не книга. А и самият той понякога заприличва на чирак магьосник от приказките. Често изобщо не разтваря книгата, само я оставя да лежи на катедрата. Казва, че за него книгите са като късче от родния дом — където ги има, чувства се у дома си. Книгите… ама че гадост! Всичките тия редове, пълни с приказки и мечти, не струват дори колкото номера на болничната стая, където Беатриче, преобразена в дете, бавно се връща към утробата на земята — унищожена, погълната.

Мечтателя пак е подхванал урок извън програмата. Чете ни предсмъртни писма на бойци от Съпротивата. Не знам как го прави, но винаги намира да каже нещо, пред което не можеш да си запушиш ушите. Защо не ме оставя на мира? Слушам го само защото няма как — ушите не могат да се затварят като очите, — но не вярвам на нито една негова дума. Да върви по дяволите. Ето какво ни чете:

„4 август 1944 г. Татко и мамо, умирам, повален от мрачната буря на омразата, макар че исках да живея само за любовта. Бог е любов, а Той не умира. Любовта не умира…“

Мечтателя млъква за миг.

— Глупости на търкалета!

Надигам се като огън, изгарящ книжни мечти и сламени думи. Яростният ми вик се стоварва върху лицето на учителя като железен юмрук на нощен боец. Всички се обръщат към мен с празни очи, вместо да зяпнат от възхищение пред първата истина, изричана някога в класната стая. Готов съм да ги изгоря всичките, освен Силвия. Мечтателя също ме гледа и не вярва на ушите си.

— Глупости на търкалета! — повтарям предизвикателно аз.

Да те видим какво ще правиш сега, когато някой намери смелост да каже как стоят нещата и да срути литературната ти къщичка от карти. Той мълчи цяла минута, сякаш търси в себе си нещо и все не може да го намери. После пита съвършено спокойно:

— Кой си ти, та да съдиш живота на този човек?

Въпросът само налива масло в огъня. Отговарям светкавично:

— Всичко това са илюзии. Животът е празно сандъче, което запълваме с глупости, за да си го харесаме, но все нещо не достига. И накрая… пуф! — В тишината разпервам театрално ръце, за да изобразя спукан сапунен мехур. — Оставаш без нищо. Този човек се е заблудил, че смъртта заради кауза, която смята за важна, дава смисъл на неговия живот. Щом е доволен — негова си работа. Но това е само подслаждане на горчивия хап. Сандъчето остава празно.

Мечтателя ме гледа и мълчи. После от мълчанието излита спокойният отговор:

— Глупости на търкалета!

Неговата дума срещу моята. Така или иначе, все са глупости на търкалета. Но ме заболя. Грабвам си чантата и излизам, преди да е казал още нещо. Огънят пламти и продължава да унищожава. Не се връщам за обяснения.

Могат да ме изключат, могат дори да ме накарат да повтарям годината — пет пари не давам. Никой не може да оправдае това, което става, а щом е така, защо да си правя труд за каквото и да било? Сам съм и за пръв път се чувствам силен. Аз съм огън и ще изгоря целия свят. Не се обаждам на Нико — нищо няма да разбере. Не се обаждам на Силвия, защото вече не ми е нужна.

Виждам образа на онова момиченце без коса, бледа сянка на Беатриче, и ми се иска да богохулствам. Правя го — много пъти, на висок глас. Става ми по-добре. И разбирам, че Бог съществува, иначе нямаше да ми олекне. Ако ругаеш Дядо Коледа, не ти олеква. Виж, ако се захванеш с Бог — това вече е друга работа.

 

 

Когато пожарът угасва, оставам без сили. Опустошен. Около мен — прах, пепел, чернилка. Заравям се в интернет, там е изходът от всички проблеми. Там има текстове, теми, филми, песни, календари със супермацки. Натраквам в „Гугъл“ две думи: смърт и Бог. Не поотделно, заедно. Вади ми страница за някакъв философ на име Ницше, който казал, че Бог е умрял. Това вече го знаем — да, на кръста. Втората статия казва обратното: Бог възкръснал, победил смъртта и освободил всички хора от нея. И това не ме задоволява, защото е чиста глупост.

Беатриче умира и нищо не може да се направи. Този път интернет греши. На кого му пука дали Беатриче ще възкръсне? Искам я тук и сега, искам да живея с нея през всеки ден от живота си, да галя червените й коси, да галя лицето й, да я гледам в очите и да се смея с нея, да я разсмивам и да говоря, говоря, говоря, без да казвам нищо и в същото време да казвам всичко. Проблемът за смъртта вече не ме засяга. Сега трябва да се грижа единствено за живота, а тъй като е оскъден и слаб, трябва да го направя изобилен и силен, пълноценен и непобедим. Твърд като желязо.

Есемес от Силвия: „Да учим заедно?“ Вече не уча. Няма смисъл. Отговарям: „Не, съжалявам…“ Силвия отговаря веднага: „От какво те е страх?“ От какво ме е страх ли? Това пък какво общо има? Май и Силвия е превъртяла. После ме обзема съмнение. Проверявам какво съм й пратил: „Не, страх…“. Обичайният трик на телефонния спелчекър. Без да забележа, съм написал „страх“ вместо „съжалявам“. Не погледнах и го пратих машинално: „Не, страх…“. И все пак спелчекърът има право. Отговарям искрено: „От всичко“.

Тишина. Подлудяваща тишина, от която ти се иска да смъкнеш дрехите си и да закрещиш гол от балкона, че повече не издържаш. Не съм желязо, не съм огън, нищо не съм.

Есемес от Силвия: „Да се видим след половин час в парка.“ Потвърждавам. Но няма да отида, ще я оставя сама като мен. Аз съм страхливец и лицето ми е обляно в най-горчивите сълзи на света — онези, в които солта на самотата е поне деветдесет на сто, а водата само десет.

Тази болка е тъй гъста, че можеш да нагазиш в нея, без да потънеш.

 

 

Вечер.

Черно навън, бяло вътре. Чувствам се виновен. Наказах единствения човек, който няма капка вина и иска да ми помогне. Силвия мълчи. Представям си я на някоя пейка сама, изоставена, свела сините си очи към земята. Вдига ги всеки път, щом някой се приближи. Сега се чувствам още по-зле. Пращам й ново съобщение: „Извинявай. Да се видим утре“. Бяла тишина. Но защо търся самотата, а когато увисна безтегловен сред нейната белота, ме обзема ужас? Защо искам някой да ми хвърли спасителен пояс, а после дори не посягам да го хвана? Може би един ден ще разбера мечтите, способностите си, но ще успея ли някога да бъда нещо друго, освен удавник, който отхвърля чуждата помощ? Отивам да изведа Терминатор.

Днес мога да си помълча с него.

 

 

Цяла нощ мислих как да се извиня на Силвия. Само за няколко часа желязната ми броня стана мека като масло. Нищо не струвам.

Както и да е, влизам в училището и се озъртам да я открия. Само за миг срещам очите й сред тълпата — стъклени очи, в които виждам единствено себе си, но не и нея. После тя се извръща настрани, сякаш е зърнала случаен познат. Този прекъснат поглед ме захвърля обратно в навалицата и аз потъвам в бялата пустота на това безименно сборище.

Догонвам Силвия. Хващам я за ръката по-силно, отколкото исках. Никога не съм я докосвал така, дори на шега. Силвия се дръпва с изкривено от гняв лице.

— Въобразявах си, че имам приятел. Остави ме на мира. Знаеш само да търсиш помощ, но пет пари не даваш за другите.

Още преди да отворя уста, я виждам да се отдалечава, сякаш понесена от вихрушка. Следвам я с клюмнала глава през гора от панталони, на два-три пъти се сблъсквам с едри дванайсетокласници и печеля ритници по задника.

— Майната ви!

Виждам я да завива по коридора към тоалетните и без да мисля, нахълтвам сред тълпа момичета, които пушат, гримират се и си демонстрират най-новите марки джинси. Гледат ме като шашнати, а Силвия се затваря в една от кабините.

— Какво търсиш тук, бе? — провиква се една брюнетка с две цепки вместо очи, обкръжени от петна лилав грим.

— Ами… трябва да поговоря с едно момиче — отвръщам аз, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

— Чакай я вън. Всъщност недей да си правиш труда, прекалено е хубава за смотаняк като теб.

Разсмиват се. Тия думи ме прогонват от тоалетната, сякаш са пяна върху оголените зъби на бясно куче. Отстъпвам заднешком, опитвайки се да удържа псето, и рухвам в невидима пропаст. В бездната на отчаянието и самотата няма парашути.

— Ти какво правиш тук?

Естествено, това е гласът на директора, който ми крясва да го последвам към кабинета му. Първо бягството от Беатриче, после тенекията, дето я вързах на Силвия, а сега ще ме обявят за воайор. Само за четирийсет и осем часа открих всички степени на черното. Вече прекосих три, отивайки към абсолютния мрак… Жалко, че това не е краят на един трагичен филм, а само началото.

 

 

Повикани от директора заради моето неприлично поведение, родителите ми са убедени, че не мога да устоя на юношеските хормонални атаки и нахълтвам насила в момичешките тоалетни. Татко тихичко ми подхвърля:

— И кокалите на сянката ти ще стрия на прах.

За днес ме изгонват от училище и заплашват да ми намалят поведението с три единици, което означава да загубя годината. Да не говорим за наказанието от страна на нашите — незабавна конфискация на плейстейшъна до края на годината и лишаване от джобни. Но това е нищо в сравнение с факта, че на другия ден всички момичета ме зяпат и се кикотят зад гърба ми:

— Ето го прасето!

— Смотаняк!

И дори това е нищо в сравнение с приказките на момчетата:

— Хей, малоумник, да знаеш, че човечето на вратата на мъжката тоалетна е без пола! Сигурно трябва да нарисуваме и един бастун, та да се сетиш какво имаш между краката!

Кажете ми, има ли начин да сляза от тази въртележка на ужаса? Или поне дали има книжка с инструкции как се става невидим?

 

 

Цял ден гледам ръцете на китариста от плаката на „Грийн Дей“ върху вратата на стаята ми. Започвам да го замерям с топка за тенис, за да пробия дупка в хартията и да оставя китариста без мъжко достойнство.

 

 

Очаквам две неща:

някой да ме спаси или просто целият свят незабавно да иде по дяволите.

Второто е по-лесно от първото.

 

 

Телефонът. Нико.

— Победихме, Пирате! Следващият мач е решаващ за финала… Вандала ни е в кърпа вързан!

Затварям телефона и от сърце се надявам леглото да ме погълне, без да ме сдъвче.

 

 

Домофонът. Звъни домофонът. За мен е. Кой може да идва в девет вечерта? Силвия. Сигурно Силвия най-сетне е капитулирала пред двайсет и трите есемеса, които й пратих днес, кой от кой по-отчаяни.

— Слез…

Тя е.

— Мамо, слизам веднага. Силвия е дошла.

Слизам, но не ме чака никаква Силвия. Причуло ми се е — толкова бях убеден, че е тя. Но се оказва Мечтателя. По дяволите. Само той ми липсваше. Сигурно е дошъл да каже на свой ред: ти си нещастник, мекотело.

— Здравейте, господине, какво съм направил? — питам аз, гледайки някаква неопределена точка на дясното му рамо.

Той се усмихва.

— Реших да се видим. Може би ти се иска да довършим разговора от онзи ден.

Ето, знаех си. Даскалите са си даскали до последния час. Дори у дома не можеш да се отървеш от техните наставления.

— Господине, дайте да зарежем разговора от онзи ден…

Не знам откъде да започна, а искам всичко да свърши веднага, както винаги, когато нещо не ми харесва.

Сменяш канала и сцената вече я няма. Изчезнала, премахната, свършена.

— Да идем да хапнем по един сладолед.

Усмихва ми се. Да, така каза: сла-до-лед. Учителите ядат сладолед. Да, учителите ядат сладолед и си цапат устата както всички останали. Това са две открития, които няма да забравя, някой ден може дори да ги запиша.

— Хубав блог имате — казвам. — Малко прекалявате с философията, но го чета, когато мога.

Мечтателя ми благодари, продължавайки да ближе своя сладолед с шамфъстък и кафе — учителски вкус, какво да го правиш — и заприличва на Терминатор, когато ми ближе маратонките.

— Е, какво беше станало с теб онзи ден?

Знаех си, няма да разхлаби хватката. Даскалите са като питони — разсееш ли се, омотават те, после изчакват да издишаш и стягат по-силно, след това още и още, докато накрая вече не можеш да разшириш гръдния си кош и умираш от задушаване.

— А вас какво ви интересува, господине?

Мечтателя ме поглежда в очите и аз едва устоявам на погледа му.

— Може би си имал нужда от помощ, от съвет…

Мълча. С наведени очи. Гледам асфалта, сякаш изведнъж всеки сантиметър от него е станал безкрайно интересен. Вътре в мен има нещо или някой, който няма търпение да изскочи навън, но продължава да се спотайва и отбранява заради страха, че ще го видят какво представлява в действителност, че излизането му навън ще разтърси онзи, другия, с чорлавата коса и лукавия поглед, и ще предизвика изблик на значително количество вода и сол под формата на сълзи. Затова продължавам да зяпам асфалта от страх, че този някой ще изхвръкне като паста за зъби от тубичката и после няма как да го върна обратно.

Мечтателя чака мълчаливо. Не бърза, както всички, които те поставят в критично положение. Аз му отвръщам със същото.

— Вие какво бихте направили, господине, ако момичето ви умре?

Този път го поглеждам в очите. Мечтателя не отговаря. Отпуска ръката със сладоледа. Може би не си е задавал подобен въпрос. Или пък съм налучкал болното му място. Ето така ще ме разбере и ще престане с тъпите си теории. Отговаря, че не знае. Навярно няма да издържи подобна тежест.

Не знае. За пръв път Мечтателя да не знае нещо. За пръв път не е самоуверен и блестящ като коледните витрини в центъра.

— На мен обаче ми се случи, господине, и сега не давам пет пари за всичко останало.

Мечтателя забива поглед в небето.

— Беатриче.

Той мълчи. После ме пита дали това е момичето, за което в училище казват, че има левкемия. Навеждам глава, жегнат от тези думи, макар че са чистата истина: момичето с левкемия… Мълчание. Мълчанието на възрастните е една от най-големите победи, които можеш да си представиш. Няма как, трябва да продължа:

— Всъщност не е мое момиче, но това няма значение. Разбирате ли, господине, когато ви говорех за мечтата си, имах предвид Беатриче. Знам, че по който и път да тръгна, тя ще върви до мен, а ако ли не, няма да знам накъде да вървя.

Мечтателя ме гледа все тъй мълчаливо. Слага ръка върху рамото ми и не казва нищо.

— Сега тя е бледа. Загуби червените си коси, които ме накараха да се влюбя. А аз дори нямах смелост да поговоря с нея, да й помогна, да я попитам как е. Видях я такава и избягах. Избягах като страхливец. Вярвах, че я обичам, вярвах, че с нея ще стигна до върха на света, бях готов на всичко, дори дадох кръв, а когато се изправих пред нея, избягах. Избягах като последното шубе. Значи не я обичам достатъчно. Който бяга, не обича истински. Беше мъничка, беззащитна, бледа, а аз избягах. Отвратителен съм.

Последните думи разбиват железобетонната стена, която бавно се издигаше от стомаха към гърлото ми и изведнъж избухна в очите, превръщайки се в сълзи, тежки и болезнени като камъни. Плача безутешно, с цялата си насъбрана скръб, защото от това ми олеква, почти както когато дарих кръв. Мога да плача и не знам кога ще ми се случи отново, макар че се чувствам глупак от световен мащаб.

Мечтателя стои до мен и мълчи с ръка върху рамото ми. Чувствам се като кретен. Мъж на шестнайсет години да плаче! И то пред учителя по история и философия със следи от сладолед по устата. Какво пък, вече няма връщане. Дигата се разкъса и един милион кубически метра болка се изливат върху света заради мен. Но поне не остават вътре.

 

 

След като ме оставя да рева почти четвърт час (зад пламъците на яростта се крие поне двойно повече солена вода), Мечтателя нарушава тишината, която е настанала изведнъж — като мълчанието на пясъчна пустиня след буря.

— Ще ти разкажа една история.

В същото време ми подава книжна кърпичка (с аромат на ванилия).

— Един мой приятел се скара с баща си. Много го обичаше, но веднъж кипнал и го пратил по дяволите. Вечерта седнали на масата и баща му се опитал да го заговори, но той станал и си излязъл, без да каже нито дума. Не пожелал дори да го изслуша. Моят приятел се чувстваше силен. Чувстваше, че е победил, че е прав. На другия ден мястото на баща му на масата бе останало празно. Беше получил инфаркт. Така се разделиха. Без да си кажат нито дума. Но откъде би могъл да знае, че ще се случи най-лошото? От този ден моят приятел не намира покой заради грешката, срамува се като най-долен убиец. И знаеш ли защо отказал на баща си последно сбогом, за което няма да си прости?

Подсмърквам и поклащам глава.

— Защото в момент на гняв баща му му казал, че е неудачник, че е избрал работа за неудачници, макар че спокойно можел да наследи неговата професия и неговия кабинет. Кажи ми, не е ли нещо, от което да се срамуваш, от което да бягаш?

Трябва ми малко време, за да наруша тишината, настанала след неговия въпрос.

— И как той успя да преодолее този момент, господине?

Мечтателя гневно подритва по тротоара празна кутийка от кока-кола.

— Не го преодоля. Живее със станалото. Знае, че то е част от самия него, но си е обещал занапред да не пропуска нито една възможност за възстановяване на прекъснатите приятелства, дори когато причината е сериозна. Винаги може да се направи нещо.

 

 

Вече съм по-добре. Заради грешката си исках животът да има бутон за пренавиване. Но животът няма такъв бутон. Той продължава напред и свири мелодията си, независимо дали искаш, или не. Можеш само да засилваш или намаляваш звука. И трябва да танцуваш. Колкото се може по-добре. Но кой знае защо, сега се страхувам по-малко. Мечтателя прекъсва мислите ми.

— Всички имаме нещо, от което се срамуваме. Всички сме бягали, Лео. Но това ни прави мъже. Лицето ни става истинско само когато татуираме върху него нещо, от което се срамуваме…

— Вие плачете ли, господине?

Мечтателя мълчи.

— Всеки път, когато беля лук.

Избухвам в смях, макар че не е кой знае каква шега. Подсмърквам и успявам да удържа остатъка от сълзите.

— Нормално е да се страхуваш. Както е нормално да плачеш. Това не значи, че си страхливец. Страхливецът обръща гръб и се прави на разсеян. Прави се, че не му пука. Вярвам, че си избягал. Вярвам, че ти е писнало на оная работа — ама той наистина ли го каза?! — от всички и най-вече от теб самия. С оная си работа обаче — ето, повтори го! — няма да решиш нищо. Можеш да я размахваш — това вече е трети път! — както си щеш, но така няма да излекуваш Беатриче. В една книга прочетох, че любовта съществува не за да бъдем щастливи, а за да ни покаже доколко сме издръжливи на болка.

Мълчим и двамата.

— Но аз избягах! А трябваше да съм готов да умра, за да я излекувам!

Мечтателя ме поглежда.

— Грешиш, Лео. Зрелостта проличава не в желанието да умреш за достойна кауза, а в готовността да живееш скромно за нея. Направи я щастлива.

Нямам думи. Вътре в мен някой излиза от пещерата. Някой, който се е укривал там, наранен и закопнял за помощ, може би най-сетне намира кураж да застане срещу динозаврите. В този момент преминавам от каменната към медната епоха. Не е кой знае каква крачка, но поне чувствам, че имам остро оръжие срещу динозаврите на живота. Чувството е по-силно от онази огнено желязна броня, която си въобразявах, че съм изковал от гнева. Това е друга сила — нещо ново, което прилепва по кожата ми и я прави прозрачна, здрава, еластична.

— Късно стана — казва Мечтателя, докато аз преодолявам с един скок поне две хиляди години еволюция.

Поглежда ме в очите.

— Благодаря за компанията, Лео. И най-вече благодаря за онова, което ми подари тази вечер.

Не разбирам.

— Да подариш някому собствената си болка е най-красивият акт на доверие. Благодаря за днешния урок, Лео. Днес учителят беше ти.

* * *

Оставя ме да стоя зашеметен. Обръща ми гръб. Раменете му са крехки, но силни. Рамене на баща. Искам да го догоня и да попитам кой е онзи негов приятел, но после си давам сметка, че е по-добре някои неща да останат неизвестни… Очите ми са зачервени от плач, чувствам се грохнал, опустошен и все пак съм най-щастливият шестнайсетгодишен младеж на света, защото имам надежда. Мога да направя нещо, за да си върна всичко: Беатриче, Силвия, приятелите, училището… За да стъпиш отново на този свят, понякога стига само една дума на човека, комуто вярваш. Пея на висок глас — и аз не знам точно какво. Минувачите ме мислят за луд, но аз не давам пет пари и пея още по-силно, за да ги накарам да се радват заедно с мен.

Когато влизам у дома с песен и подпухнало от плач лице, майка ми хвърля тревожен поглед към татко, който въздъхва и поклаща глава. Защо родителите си мислят, че сме добре само когато изглеждаме нормални?