Алесандро д'Авения
Бяла като мляко, червена като кръв (3)

Нико дойде на училище със синини под очите. Онзи, който го удари, ще бъде отстранен от турнира.

— Ще ми плати той. Нямаш представа какво го чака! Нямаш представа…

Наистина е изпаднал в мрачно настроение — почти толкова мрачно, колкото синините му.

— Стига де, Нико, нали го дисквалифицираха. И ти не беше много нежен с Вандала…

Изпод притворените клепачи на Нико ме стрелва мълния.

— Оправдаваш го значи! Станал си мекотело… Къде ти е гордостта, вкъщи ли я забрави?

— Ако вчера не си беше изтървал нервите, нямаше да загубим мача.

— А, мен изкарваш виновен, така ли? Майната ти, Лео…

Преди да реагирам, той ми обръща гръб. Няма що, добре започва денят.

 

 

Мечтателя влезе в клас с книжка в ръка. Стотина страници.

— Това е книга, която променя живота ти — така каза. Никога не съм вярвал, че книгите могат да променят каквото и да било, камо ли човешки живот. Е, донякъде го променят, защото си длъжен да ги четеш, а ти се иска нещо съвсем друго. Мечтателя обаче си е мечтател и вечно се рее в облаците. Но какво общо има това книжле с историята? Мечтателя каза, че за да разберем епохата, която ще изучаваме, трябва да влезем в сърцата на хората от онова време, и започна да ни чете страници от някаква книга на Данте Алигиери. Не „Божествена комедия“, която е колосална щуротия. Малка книжка — история за любовта на Данте.

Не мога да повярвам: Данте е написал книга за Беатриче. Влюбен като мен. Книгата се нарича „Нов живот“ — както вече разбрах сам, любовта обновява всичко. Ами ако съм новият Данте? Ами ако Мечтателя поне веднъж излезе прав? Така или иначе, Данте е посветил книгата именно на срещата с Беатриче и промяната на живота му след този момент. Невероятно: някой от средновековието да изпитва същите чувства, каквито изпитвам и аз! Може би съм прероденият Данте?

Но вървете да го обясните на госпожа Рока, която смята съчиненията ми за небрежни и недодялани, и никога не ми пише повече от четири с два минуса, което е по-зле от три плюс… Значи не съм прероденият Данте! Макар че и Данте днес никой не го разбира, следователно, ако не разбират моите съчинения, може би ме чака бъдеще като на Данте… Е, дори да не съм Данте, Беатриче си остава Беатриче и не мога да не мисля за нея, да не говоря за нея и както е казал Данте:

„За милата си днес желая да разкажа.

Знам, със слова не мога прелестта й да изкажа,

ала говоря просто да разведря ума си.“

Данте винаги има право! Но трябва да прочета тая негова книга, може да препиша някой стих за Беатриче и да й го посветя. Или да й пратя есемес с най-хубавия откъс от книгата. Тогава непременно ще отговори. Няма да ме помисли за кретен. Ще разбере, че съм искрен като Данте. Не бива да се предавам — лъв, който се предава, не е лъв. Пират, който отстъпва, не е пират. Тя ще разбере, защото миналата година е учила тия неща, а ако не помни, ще ме попита… Тази година Беатриче е в единайсети клас. Изпращам й есемес: „Incipit Vita Nova“. В превод това означава Започнах „Нов живот“. Някак елегантно звучи да издрънкаш нещо на латински. За T9 това няма значение, но Беатриче ще разбере.

Само едно ме смущава. В очите на всички Мечтателя неудържимо излиза от ролята си на смотаняк и неудачник, който дрънка празни приказки. Казано под секрет — дори в моите очи вече не е такъв, а това е непоносимо. Трябва някак да му подрежа крилцата: да му открия слабото място и да нанеса удара на Пирата.

 

 

Телефонният речник T9 е изобретението на двайсет и първи век. Пести сума ти време и е забавен, защото, като напишеш някоя дума, ти предлага следващата най-вероятна, която понякога казва точно обратното. Например, когато започвам да пиша „съжалявам“, изскача думата „страх“. Странно съвпадение — когато трябва да се извинявам за нещо, винаги ме е страх.

Харесва ми телефонният речник. А Данте не е имал нищо подобно, като е съчинявал всички тия стихове. На някои хора просто им се чудиш откъде вадят толкова много способности. Галеници на съдбата. Аз още нищо не мога, но вярвам в себе си. Госпожата по английски казва: има способности, но не се старае. Ето — имам способности, мога да направя всичко, но още не съм решил да бъда сериозен, да се постарая. Мога да бъда Данте, Микеланджело, Айнщайн, Еминем или Джованоти, още не знам кой точно. Трябва да се опитам да разбера.

Според Мечтателя трябва да открия мечтата си и да я превърна в проект. Ще взема да го питам как се открива истинската мечта. Искам да го попитам, но се срамувам и ако каже нещо, няма да споря… пък и някак не ме убеждава тая негова мания да имаш мечта, когато си само на шестнайсет. Както и да е, сигурен съм, че в мечтата ми има място за Беатриче.

Впрочем тя не отговори на моя есемес. Кофти ми е — мислех, че поне Данте ще я впечатли. Стомахът ми се свива, а сърцето ми става бяло. Сякаш самата Беатриче иска да ме изтрие от лицето на земята с тази белота. Чувствам се като грешка — правописна грешка. Като двойна съгласна, където не й е мястото. Едно мазване с бялото, и изчезвам както всички грешки. Листът остава бял, чист и никой не вижда болката, скрита под белия слой.

Поезията е римувана лъжа. Майната ти, Данте!

 

 

Беатриче има червени коси. Беатриче има зелени очи. Беатриче има… Следобед спира с приятелките си пред училище. Беатриче си няма приятел. Миналата година отидох на рождения й ден — беше като в сън. През цялото време се крих зад някого или нещо, за да мога да я гледам, да запечатам в паметта си всяко нейно движение. Мозъкът ми се превърна във видеокамера, за да може сърцето да вижда във всеки миг най-прекрасния филм, създаван някога на Земята.

Не знам откъде намерих смелост да й поискам номера. Всъщност така и не намерих… след лятната ваканция ми го даде Силвия, която е нейна приятелка. Но не вярвам да й е казала, че го имам. Може би затова не ми отговаря. Може би не знае, че аз съм й писал. В мобилния ми телефон е записана на „Ч“ — Червена. Червена звезда, слънце, рубин, череша. Може обаче и да ми отговори, поне от любопитство.

Но бил ли съм лъв в предишния си живот, или не? Бил съм, затова не отстъпвам. Дебна в гората и когато дойде моментът, изскачам от храсталака и грабвам плячката, отрязвайки й всякакъв път за бягство, след като съм я изтласкал към гола поляна. Така ще направя и с Беатриче. Ще се озове лице в лице с мен и няма да има друг избор, освен да ме приеме.

Създадени сме един за друг. Знам го. Тя не. Не знае, че ме обича. Засега.

 

 

Днес разговарях с Терминатор. Да, защото, когато имам важни въпроси за решаване, знам, че е безполезно да говоря с големите. Или не те слушат, или казват: Недей да му мислиш, всичко ще мине. Но нали точно затова им говоря — защото не е минало! Или пък пробутват вълшебната думичка някой ден: някой ден ще разбереш, някой ден ще имаш деца и ще разбереш, някой ден ще тръгнеш на работа и ще разбереш.

Надявам се само този ден да не дойде никога, защото тогава ще ми се стовари всичко наведнъж: зрелост, деца, работа… а ми се струва абсурдно, че за да разбереш, трябва всички тия неща да те блъснат като лавина. Не може ли да се почне отсега, малко по малко, без да чакам онзи проклет ден? Днес. Днес искам да разбера, не някой ден. Днес. Сега. Но не — онзи ден ще преобърне целия ти живот с главата надолу и тогава ще бъде твърде късно, защото си искал да разбереш нещата навреме, само че никой не е благоволил да ти отговори. Открил си само кой да ти предскаже деня със смъртоносна и унищожителна точност.

За учителите да не говорим. Опитат ли се да ги попиташ за нещо сериозно, отговарят не сега, което означава „никога“. Виж, когато е за нещо неприятно, веднага ти дават да разбереш — бележки, изпитване, тестове, класни… Хубавото обаче не ти го казват, защото — така твърдят — ще свикнеш да си почиваш на лаврите (не най-удобното място за почивка, мен ако питате). А за останалото просто няма какво да си кажем с тях.

Нашите? Не ми се говори. Срам ме е само като си помисля. Те сякаш никога не са били на моята възраст. Освен това баща ми винаги се връща от работа изморен и иска да гледа футбол. Мама? Неудобно ми е. Голям съм вече, може ли още да разговарям с мама? Учителите отпадат, родителите — и те. С Нико не си говорим след мача срещу „Фантастичните“. Кой остава? Терминатор. Той поне мълчи и ме слуша, особено ако след това му давам бисквити с вкус на пържена котка.

— Разбираш ли, Терминаторе, откакто Мечтателя заговори за мечти, този факт непрестанно ми изниква в главата — нещо като сърбеж, но по-надълбоко. Ти за какво си мечтаеше, Терминаторе, какъв искаше да станеш, като пораснеш? Можеш само да бъдеш куче: да ядеш като куче, да спиш като куче, да пикаеш като куче и да умреш като куче. Аз обаче не съм като теб. Приятно ми е да искам нещо голямо. Голяма мечта. Още не знам каква е, но ми е приятно да си мечтая, че ще имам мечта. Да си лежа тихо в леглото и да мечтая за нея. Без да правя друго. Да преглеждам мечтите и да решавам кои ми харесват. Дали ще оставя следа на този свят? Само мечтите оставят следа.

Терминатор ме подръпва — и той като мен не умее да се съсредоточава. Кой го знае какво иска. Продължаваме напред.

— Не ме прекъсвай! Приятно ми е да имам мечти. Харесва ми. Но как да открия мечтата си, Терминаторе? Ти си я имаш наготово. Аз обаче не съм куче. На Мечтателя са му стигнали един дядо, една приказка и един филм. Може би трябва по-често да ходя на кино, след като нямам дядо, а на баба трябва да й крещя, защото не чува, пък и има оная старческа миризма, дето не мога да я понасям — киха ми се от нея. Или пък трябва да чета повече книги. Мечтателя казва, че мечтите ни са скрити в нещата, които срещаме наистина, онези, които обичаме някое място, някоя страница, филм, картина… мечтите са ни подарък от великите творци на красотата.

Така казва Мечтателя. Не съм много наясно какво означава това. Но знам, че ми харесва. Трябва да опитам. Трябва да търся съвети, но без да им вярвам много, стъпил на земята. Живот без мечти е като градина без цветя, но живот с невъзможни мечти е като градина от изкуствени цветя… ти как мислиш, Терминаторе?

Вместо отговор Терминатор вдига крак пред близкия стълб. Продължителността на тия му действия е пропорционална на моите речи.

— Благодаря, Терминаторе, поне ти ме разбираш…

 

 

Беатриче сигурно е болна. Има епидемия от грип, току-виж, хванал и мен… От два дни не съм я виждал. Без червения отблясък на нейните коси дните ми се струват по-празни. Стават бели като дни без слънце.

Прибирам се към къщи със Силвия. Возя я на моторчето, а тя както винаги ме моли да карам по-бавно. Жени. Разговаряме надълго и нашироко и аз я питам дали има мечта, както разправя Мечтателя. Разказвам й, че Нико има ясно очертана мечта. Казва, че щял да върви по стъпките на баща си. Баща му е зъболекар. Нико е тъпкан с пари. Щял да учи стоматология и да работи в кабинета на баща си. Казва, че това е мечтата му. Но според мен тая мечта хич не я бива. Защото всичко е ясно от самото начало. В мечтата — ако правилно съм разбрал — трябва да има и малко загадка; нещо, което да откриеш тепърва. А Нико вече си знае всичко.

Аз още нямам конкретна мечта, но тъкмо това е най-хубавото. Толкова е незнайна, че се вълнувам само като си мисля каква ли ще е. И Силвия има мечта. Иска да стане художничка. Много я бива в рисуването, то е любимото й хоби. Веднъж дори ми подари рисунка. Прави копия на прочути картини. Тази, дето ми я подари, е много хубава — на нея има жена, която се пази от слънцето с бяло чадърче. Особена е, защото дрехите, лицето, цветовете на жената са толкова ефирни, че се сливат със светлината, падаща върху тях. Сякаш тази жена е направена от същата светлина, от която се пази. Единствения случай, когато бялото не ме плаши. Силвия го е пречистила в тази картина. Харесва ми.

След като сме избегнали петнайсетина смъртоносни злополуки с моите спирачки, които отчаяно се нуждаят от намесата на механик, стигаме до дома на Силвия.

— Нашите обаче не искат — продължава тя. — Казват, че това може да бъде само хоби, но не и мое бъдеще. Труден е пътят, малцина са успели, а не пробиеш ли, чака те мизерия.

Родителите явно съществуват на този свят, за да ни напомнят за страховете, които не изпитваме. Всъщност те се страхуват. Аз обаче съм доволен, че Силвия има такава мечта. Когато говори за нея, очите й грейват, както блестят очите на Мечтателя, когато ни обяснява. Както са блестели очите на Карл Велики, на Микеланджело, на Данте… очи, пълни с живот, червени като кръвта… Според мен Силвия е намерила вярната мечта. Моля я от време на време да ме поглежда в очите и да ми каже, когато заблестят, може би така ще открия мечтата си, докато говорим за нещо, ако случайно съм се разсеял и не разбера сам. Тя приема.

— Когато видя в очите ти да блести мечта, ще ти кажа.

Моля я да ми нарисува друга картина. Тя се съгласява. Очите й пламват и имам чувството, че усещам как нейният поглед стопля кожата ми. Блестят в небесносиньо. Това е мечтата й. Аз още нямам, но чувствам, че се задава. Откъде знам ли? От торбичките под очите. Да, имам торбички под очите, където се крият мечтите. Когато намеря своята, ще ги изпразня и облекчените ми очи ще грейнат.

Давам газ към синьото на хоризонта и ми се струва, че летя, без спирачки и без мечти…

 

 

Беатриче продължава да не идва на училище. Няма я и следобед на спирката.

Дните ми са празни.

 

 

Бели са като тези на Данте, когато вече не виждал Беатриче.

 

 

Нямам какво да кажа, защото, когато няма любов, думите свършват.

 

 

Страниците стават бели, мастилото на живота пресъхва.

 

 

Най-сетне разговарях с Мечтателя.

— Как се намира истинската мечта? Само не ми се смейте, господине.

— Търси я.

— Как?

— Задавай правилните въпроси.

— В какъв смисъл?

— Чети, гледай, интересувай се… с порив, страст и усърдие. Задавай въпрос на всяко нещо, което те изненадва и увлича, питай го защо те вълнува. Там е отговорът на твоята мечта. Важни са не нашите настроения, а любовта ни.

Така каза Мечтателя. Само той знае откъде му идват наум тия приказки. Трябва да открия какво иска сърцето ми. Но единственият начин да го открия е да хвърля за тази цел време и усилия, а това не ми допада…

Опитвам се да следвам метода на Мечтателя: трябва да тръгна от онова, което вече знам. Обичам музиката. Обичам Нико. Обичам Беатриче, обичам Силвия, обичам мотопеда, обичам неизвестната си мечта. Обичам мама и татко, когато не се карат. Обичам… май дотук беше… Малко са тия неща, трябват ми още. Трябва да се заема да ги търся и при всяка находка да задавам правилния въпрос.

Неведнъж съм се питал защо Силвия ми допада.

Казвам си, че я обичам, искам да осъществи мечтата си, когато съм с нея, в стомаха ми се възцарява покой, също както когато мама ме хващаше за ръка сред тълпата в супермаркета. Ами Нико? Отговарям си, че с него ми е добре. Не трябва да обяснявам нищо. Не се чувствам под наблюдение. Впрочем трябва да направя нещо, не може повече да си мълчим, скоро имаме нов мач и ако ние двамата не се разбираме, „Пиратите“ ще дадат фира…

После разпитах моята музика и тя ми отговори, че с нея се чувствам свободен. Попитах мотопеда без спирачки и той ми даде същия отговор. Вече имам няколко парченца от пъзела: харесвам обичта на хората, харесвам свободата. Това са части от моята мечта. Открих поне няколко. Но има още много.

Защо харесвам Беатриче? Това е по-трудно. Все още не съм намерил отговора. В нея има нещо тайнствено. Нещо в повече, което не мога да разбера. Червена загадка като загадката на слънцето, което изгрява и прави нощта най-черна точно преди зората. Тя е моята мечта, и толкова — затова не мога да я обясня. От такива мисли ме хваща безсъние. Сядам да гледам някакъв филм на ужасите. И от това ме хваща безсъние. Бяла нощ на квадрат.

 

 

За пръв път, откакто постъпих в гимназията, се забавлявам на урок по гръцки. Трябва да вземем няколко думи от учебника, да ги запишем в тетрадките заедно със значението им и някоя производна италианска дума, която ще ни помогне да ги запомним. Така научих две думи.

Leukos — бяло. Оттам произлиза италианската дума luce. Светлината е бяла.

Aima — кръв. Оттам произлиза думата „ematoma“ — съсирек.

Ако събереш тези две страшни думи, изниква нова, още по-страшна: левкемия. Така се нарича ракът, който атакува кръвта. Думата произлиза от гръцки (както всички имена на болести) и означава „бяла кръв“.

Знаех си, че бялото е голяма гадост. Как може кръвта да бъде бяла?

Кръвта е червена, и точка.

А сълзите са солени, и точка.

 

 

Силвия ми го каза през сълзи:

— Беатриче има левкемия.

И нейните сълзи станаха мои.

 

 

Ето защо не идваше на училище. Ето защо изчезна. Като мъжа на госпожа Аржентиери. Дори по-зле — рак на кръвта. Левкемия. Но може и да я излекуват. Без Беатриче съм свършен — и моята кръв ще стане бяла.

Това с мечтите е една колосална лъжа. Знаех си. Знаех открай време. Защото после идва болката и вече нищо няма смисъл. Защото изграждаш, изграждаш, изграждаш, а после изведнъж някой или нещо събаря всичко. Тогава какъв е смисълът? Беатриче беше в мечтата ми, тя беше нейната тайнствена част. Ключът, който отваря вратата. А сега идва онова нещо, което иска да ми я отнеме. Ако тя изчезне, изчезва мечтата. И нощта остава в часа на най-черния мрак, защото няма да има зора.

По дяволите, защо има такава болест, от която кръвта става бяла? Мечтателю, ти си лъжец от най-лошия вид — от онези, които вярват в лъжите си! Утре ще накълцам гумите на смотания ти велосипед. Сега съм гладен. Есемес: „Нико, трябва да те видя.“